В памет на Никола Петков и Трайчо Костов, навеки свързани в смъртта

Само преди два дни, на 14 декември, ви разказах моя спомен за “танковата касета”. От вестник „Сега“ го препубликуваха, и докато четях форума след публикацията, все ми идваше наум една приказка: “Имаше ли наш Митре гла̀ва? Трябва да е имал, щом носеше капа.”

Ето още един повод да проверите дали използвате главите си по предназначение.

Днес е 16 декември. Запомнете тази дата, подобно на 23 септември!

Две от датите на проклятието, което виси над нас със страшна сила, подобно на 19 февруари – деня, в който Левски е бил обесен, благодарение на предателството на тези, за чиято свободата е пожертвал живота си.

В нощта на 16-ти срещу 17-ти декември 1949 година е обесен Трайчо Костов по скалъпеното обвинение за шпионаж, саботаж, зловредна дейност срещу братския Съветски съюз в услуга на англо-американците. Като аргумент за исканото най-тежко наказание в съда са приложени два тома с телеграми от цялата страна. Потресеният и “възмутен до дъното на душата си български народ”, както мнозина са написали, настоява за незабавно изпълнение на смъртна присъда.

Има още →

Защо реших да нарека този разказ “Изгубени във властта”, по аналогия с известния филм “Изгубени в превода”, надявам се да ви стане ясно, стига да имате търпението да го прочетете докрай. Този текст е само един фрагмент от сложен пъзел и не си поставя за цел да ви разкаже цялата истина или да ви убеди в каквото и да е, а само да хвърли светлина върху една мистификация.

Днес е 14 декември – дата, влязла в историята през 1989 година. Беше изминал едва месец от “революционния” преврат в Политбюро на Българската комунистическа партия, а гражданските настроения рязко се промениха. В паметната нощ напрежението на площада пред Народното събрание беше стигнало толкова висок градус, че сценарият можеше да излезе извън контрол и събитията да тръгнат в неочаквана и нежелана посока. Членовете на ПБ, осъществили свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар, бяха освиркани на същия този площад, на който бяха приветствани доскоро като герои.

Има още →

След почти половинвековна дълбока арктическа нощ според едни, а само слънчево затъмнение според други, най-сетне слънцето изгря на 10 ноември 1989 г. Но както и да наречем сполетялото ни природно бедствие, то някак внезапно свърши за изненада на верноподаниците, които примирено бяха приели неговата вечност и така се бяха закротили в него, че дори бяха започнали да го харесват. И не поради травматични отклонения, известни като “Стокхолмския синдром”, а по съвсем обективни нравствено-естетически причини.

Например, ставаш сутрин, бодрост струи от радиото – песни за родината и най-вече за Партията, ред възторжени слова, ред маршове – къде, какво и как, “дела и документи”. Едни са делата, други са документите, но това са подробности! Изпълнен с оптимизъм, разтваряш още топлото “Работническо дело”. Дори няма нужда да го разтваряш – от уводната страница всичко ти става ясно – кой управлява и защо, какви са великите Му провидения, на кого заслужено са му взели главата, т.е. свалили го от един пост и го запратили да се мъчи в някоя вражеска империалистическа страна, която ние в пъти сме задминали по всички възможни показатели в близкото и далечно минало и настояще и сме с обиколки напред, та дори не могат да ни видят номера на фланелката, а камо ли да ни догонят до края на века, че и на следващия. И ти става ясно и просто в ума и душата, изпълва те гордост, че и ти имаш пръст в тая абракадабра, та чак ти иде да литнеш. И като летиш по улици и булеварди, все ти се изпречва онази шикозно-монументална сграда в Центъра, обвита в тайнственост, в която едни мъдри мъже в мъдри кабинети творят мъдро бъдещето ти.

Има още →

Ако бях учителка в някое съвременно училище, сигурно щях да започна урока си така:

– На днешния ден, мили деца, се е родила голямата фолк певица Сашка Васева, известна с хитовете си: да се обръщат левовете в марки, за един Гошко, когото не можела да забрави, както и с участието си в световното шоу “Биг Брадър”.

И ако се намери някой да ме попита кой е измислил това прословуто шоу, ще получи шестица заради въпроса, а ако не се намери, ще продължа по сценария:

– На днешния ден, 12 октомври, почти преди един век, се е родил също и един български режисьор, Рангел Вълчанов. Точно преди 40 години, когато вие още не сте били родени, до водонапорната кула в Поморие беше построен декор – гигантска желязна скулптура. Защо там? Защото беше просторно и се извисяваше над къщите и от нея се виждаше морето. Водонапорната кула все още съществува, но се смали и изгуби между хотели, сергии и къщи за гости, а няма и табела, от която да научите, че: “Тук, през лятото на 1977 година, режисьорът Рангел Вълчанов, по сценарий на поета Валери Петров и в главната роля – скулпторът Александър Дяков, засне филма “Буря в чаша вино”, известен като         “С любов и нежност.” По случай рождения си ден режисьорът получи много поздравителни телеграми, които екипът през нощта беше съчинил, а пощаджийката носеше на терена до кулата.

Има още →

Някъде около 1995-1996 година настъпи истински мор за българското кино. Голямата криза не беше започнала, още не бяха се сринали банките, но на никого не му беше до правене на кино.

И тогава Рангел написа поредния си сценарий. Не помня точно заглавието, нещо като “Мъртви (или живи) ЗАВИНАГИ”. Само това “завинаги” ми е останало в главата. Сценарият беше за терористи и в онова време изглеждаше фантасмагория, каквато само въображението на Рангел може да роди. На никого не му минаваше през ума, че само след двадесетина години това ще се превърне в епидемия по цял свят.

Рангел обикаляше, търсеше пари, но нямаше желаещи да спонсорират проекта. Взехме да се шегуваме с положението и да измисляме в какво да се преквалифицираме.

И от шега на шега решихме да се преквалифицираме в масажисти. И без това бяхме вече известни любители-масажисти в Киноцентъра, аз дори се бях сдобила с диплома и като по-бедничка щях да участвам с нея, а Рангел – с помещение.

Има още →

Дали някога сме били независими и колко е траела тази независимост?

Независими ли сме сега? Възможно ли е да бъдем?

Готови ли сме да отстояваме своята независимост или предпочитаме удобството на зависимостта?

И кога независимостта от едни е преминала в зависимост от други?

Ето такива въпроси би трябвало да си задаваме, ако не искаме и този ден да бъде изпразнен от съдържание повод за почивка. Всеки е свободен да си отговори сам.

Ето и моят отговор:

Върху този ден пада винаги сянката на един позорен акт: на 22-ри срещу 23-ти септември 1947 година, в полунощ, в двора на Софийския централен затвор е обесен Никола Петков, водачът на Българския земеделския народен съюз, чрез скалъпен процес, за да бъде разгромена окончателно опозицията в България в името на една “братска” зависимост.

Дали някой тогава е вложил умисъл в избора на датата чрез пренебрежение към Деня на Независимостта, обявен след 9.9.1944 за царски празник, можем да гадаем. Но с умисъл или без умисъл, с убийството на невинен човек (и не един) е бил скрепен договорът за “вечна дружба”.

Седемдесет години по-късно е време да чуем последната му дума: