За режисирания преход

Едно интервю пред портал „Култура“ от 10 ноември 2014 г. (оригинална статия)

Напоследък мнозина признават, че преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции. След като смятат така, нека разкажат къде са сбъркали и да не премълчават участието, съветите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите.

Твърдите, че българският преход е нещастен, защото не е прекъсната пъпната връв със старата власт. Наскоро по БНТ бе показан филм за прехода, според който и България, и хората, които живеят тук, са една голяма грешка. Успя ли българската документалистика да осмисли случилото се?

Преди години само допусках мисълта, че не всичко е наред с прехода. Казвах си, че може би греша, че нямам достатъчно информация. Напоследък обаче мнозина започнаха да признават, че всъщност преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции, които са така да се каже строителите на нова България и са знаели какво правят. След като те смятат, че преходът е грешка, би трябвало да разкажат къде са сбъркали. Сега всички пишат и разказват митове и легенди, разбиват едни митове и създават други.

Единственото спасение – за да може човек да се оправи в тази джунгла от митове и легенди, – е всеки, който реши да разказва, да бъде така добър да признае и авторството на митовете, които сам е създал, тоест като разказва нещо, да не премълчава ключови детайли. Да не премълчава участието, съветите, консултациите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите и биха ни помогнали да разберем, че този наш преход е режисиран от сили, които би трябвало отдавна да сме забравили. Това, което казвам, е – има ли например Андрей Луканов ключово участие в създаването на т. нар. демократична опозиция. Той не бил създал СДС! Но е участвал в създаването му.

От всички материали, които познавам, от интервютата, които съм правила, се оказва, че той наистина има ключово участие. Тогава нека тези, които са участвали в онези събития, да разкажат докъде и колко са използвали съветите на хора от миналото ни. Искам да кажа, че на нас ни се губят възлови детайли. Например, филмът „Приключено по давност” разказва за едно основно събитие – подпалването на Партийния дом, – за което продължавам да твърдя, че е ключово, но което се неглижира и премълчава. Има хора обаче, които знаят какво точно се е случило.

Има още

Истината няма давност

Едно интервю пред Дневник от 26 август 2013 г. (оригинална статия)

„Протестите срещу управляващите днес са на подходящото място. Дано повече хора направят асоциацията.“

Точно 23 години след пожара в Партийния дом Малина Петрова, автор на документалния филм по случая „Приключено по давност“ от 2009 г., смята, че вече е казала всичко, което знае, и е направила опит да го каже на възможно най-много хора.

За нея връзката между началото на 90-те и последвалите политическите събития, включително днешните, никога не е прекъсвана. Затова темата за пожара я препраща към протестите срещу кабинета.

„Остава ми само да призова в този трагичен за България ден колкото се може повече хора да дойдат на площада пред Партийния дом. И да помълчим. Те продължават да се плашат, че истината за този пожар може да излезе“, казва Петрова.

„Палежът беше част от мимикрията − опитът на управляващите да преминат от комунизма в капитализъм, като останат на власт. Също както преименуването на БКП от комунистическа на социалистическа партия, без тя да се промени по същество“, обобщава Петрова причините за пожара, официално неизяснени до днес. За нея няма съмнение, че зад него стои не друг, а управляващите.

Смисълът от двегодишната денонощна работа по филма „Приключено по давност“ е тази мимикрия никога да не бъде забравяна, казва тя. „Преди да изтече срокът за давност по делото за палежа, група интелектуалци написаха писмо до председателя на парламента, до прокурора и до министъра на вътрешните работи. Настояха, че все още има време истината да излезе наяве − но трябва да бъде възстановено не делото срещу онези нещастници, обвинени, че са извършили пожара, а срещу тези, които стоят зад българския преход. Това настояване беше отминато с мълчание, за да изтече 20-годишният срок и въпросът да бъде забравен. Не, не трябва да бъде забравян“.

Има още

Огън, (раз)следвай ме

Едно интервю пред Ива Рудникова, в-к Капитал, 29 ноември 2009 г. (оригинална статия)

„Лельо, ти си ни се паднала от тотото все едно!“, възкликва преди време едно от децата на софийския интернат „Ран Босилек“ (по-късно „П. Р. Славейков“) в малкия апартамент, където кипи мирен труд. Всички готвят, шият или просто се забавляват. „Лелята“ се казва Малина Петрова и е причината те, 40 момичета и момчета, да започнат да излизат от дома, да обикалят изложби, да ходят на театър, да учат полезни неща и да откриват света.

Формалното ѝ представяне би минало през подробности, които тя искрено предпочита да прескача. Например: член на Обществения комитет за екологична защита на Русе, учредител на фондация „Утре“, която въвежда в социален живот деца, лишени от родителска грижа, първи носител на Наградата за гражданска доблест „Паница“ (2006 г.). Едва ли ще срещнете нещо писано за Малина, в което да не присъстват думите достойнство, почтеност, скромност, морал. И кино, разбира се. Малина Петрова е режисьор с 12 документални и 2 игрални филма зад гърба си.

Би трябвало да сте чували поне за „Приключено по давност“ − нейното двугодишно разследване на пожара в партийния дом в нощта на 26 срещу 27 август 1990 г. Образуваното следствено дело 15 години не влиза в съдебната зала и накрая е прекратено по давност. В този филм тя доказва кой, защо и как е запалил бастиона на бившата БКП. „Когато някой не казва истината, аз правя филм.“ За Малина Петрова този пожар е едно от най-печалните събития в новата история на България, защото легитимира версията за „липсващите“ документи. В пламъците изчезват свидетелствата за съдбовни действия и решения на комунистическата партия.

Самата Малина Петрова влиза в партийния дом в нощта на пожара, за да спасява документи от архива, свързани с процеса на Трайчо Костов, върху който тя работи по онова време (резултатът е не по-малко разтърсващият „Сърцето умира последно“, 1991).

„Пожарът стана в първата седмица, когато аз най-после започнах да чета в същата сграда документите от процеса Трайчо Костов, за да направя филм за него. Бяха огромни усилия да получа достъп до този архив и не можех да си представя да изгорят. Документите са огромни масиви в мазето на сградата и казваха, че до тях са имали достъп само Тодор Живков и Милко Балев. Само няколко папки-дело от следствието на Трайчо Костов бяха в хранилището до читалнята, но в тях имаше ужасяващи документи и аз исках да ги спася. На другия ден бе разпространено, че всички архиви по Трайчо-Костовите процеси са изгорели. Тогава аз поисках да дам показания, за да кажа, че това е блъф.“

Има още

Как забогатяха мутри, палили Партийния дом?

Едно интервю пред Таня Джоева, в-к Труд, 24 август 2009 г. (оригинална статия)

Режисьорката Малина Петрова, автор на филма “Приключено по давност”, пред Таня Джоева

– Г-жо Петрова, утре стават 19 г. от пожара на бившия Партиен дом. Истината около ключовото събитие остана скрита. За случилото се в нощта на 26 август 1990 г. днес разказва само вашият филм “Приключено по давност”.

– Така е. Много вода изтече от събитието насам и ако някой нещичко беше направил за разкриване на истината, филмът едва ли щеше да трае 167 минути. Но зрителите стоят и гледат.

– От премиерата минаха пет месеца. В киносалоните документалната лента се радва на интерес, а нито една телевизия не го излъчи досега. Защо?

– На прожекциите има и правостоящи. Но наистина досега не го показа нито една телевизия. Нещо повече – редно беше националната телевизия да го излъчи. От БНТ могат да ви кажат, че не знаят за филма. Не е вярно. Знаят. Не беше удобно да го покажат при предишната власт.

– Може да го излъчат при сегашната?

– Може. Знаете, че заведохме дело срещу Народното събрание за отказ да допуснат наш екип за снимки за 2 дни в сградата на бившия Партиен дом. Спечелихме го. Но още никой не е изпълнил решението на съда. Искам да благодаря на “Труд”, защото бяхте единствените, които написаха за проблема.

– Ако сегашният парламент поправи грешката на стария, ще снимате ли, след като филмът вече е готов?

– Защо не? Ще пусна кадрите като нов епилог. Изпълнението на съдебното решение е тест за новите управляващи. Като твърдят, че искат да се разкрие истината за прехода, нека депутати и министри дойдат утре, 26 август, от 17,30 ч в Дома на киното да гледат филма. Нека им се признае за работно време. Ще видят как е зачената прочутата ни мафия. Оттук трябва да започнем да разплитаме чорапа. 20 г. се чудим защо ни управляват бандити. Ами защото са в комбина с бандитите! Вижда се във филма.

– Вашият филм доказва участието в палежа на дебеловратите момчета с бухалките – палеж, изпипан и манипулиран.

– По време на разследванията и снимките имах нееднократни свидетелства, че някои от участниците веднага след това се оказват със скъпи магазини и имоти в центъра на София. Карат скъпи коли. Как става това?! Готова съм да дам материалите на всеки, който има интерес към темата. Нека направи свое разследване.

Има още

Време е ние, като общество, да пораснем и да започнем да разбираме, когато ни манипулират

Едно интервю пред Явор Дачков, Гласове, 03 юни 2009 г. (оригинална статия)

Има няколко версии (за подпалването на Партийния дом), но следствието решава да върви само по една от тях – лумпените на площада са се втурнали и един младеж, желаещ да се самозапали, причинява пожара… Това е най-безобидната версия, каза в интервю пред Явор Дачков в сутрешния блок на RE:TV режисьорът на филма „Приключено по давност“. И още: Приятели ме заведоха на концерт в подкрепа на Синята коалиция. Залата беше препълнена. Цялото събитие беше по един модел-клише. Както на митингите на БСП се вика: БСП, БСП, БСП… единство, единство.., тук видях същото, в НДК викаха: СДС, СДС, СДС… единство, единство. Трябва да осъзнаем, че ние се движим по един и същ модел.

Явор Дачков: Ще разговаряме с г-жа Малина Петрова, която завърши последния си документален филм „Приключено по давност”. Филм за историята около палежа на Партийния дом. Минаха почти двайсет години от тогава. Това е срокът, след който започва истинският разговор за нацизма в Германия. Можем ли и ние да започнем истинския разговор за комунизма в България?

Малина Петрова: Мисля, че можем. Обикновено 20-30 години след даденото събитие започват истинските разговори за него.

Явор Дачков: Бихте ли представили накратко събитието, на което е посветен филмът Ви?

Малина Петрова: През август 1990 г., на 26 срещу 27 е запалена сградата, която повечето хора знаят като втората сграда на Народното събрание или бившия партиен дом на комунистическата партия. Това се случва в годината, през която се срути стената в Берлин, през която започна промяната и в България. През тази година се състояха изборите за Велико народно събрание, започва схватката между членовете на бившата БКП, преименувала се на БСП, и опозицията. Това е година, изпълнена с еуфория, дори има белези, че опозицията ще спечели изборите. Цяла София е синя… но накрая опозицията губи. Отново на власт е БСП и нейните сателити. Това води до недоволство, до формиране на „града на истината”. От това време е и известната реплика на президента Петър Младенов, който през декември 89-та година, не можейки да се справи с агресията на площада, изпуска думите: „най-добре е танковете да дойдат!”. На 1 август е избран първият демократичен президент – Желю Желев и само 25 дни след това е запален Партийният дом.

Има още

Хвърлих камъче в блатото и чакам…

Едно интервю пред Петър Бучков, Правен свят, 01 юни 2009 г. (оригинална статия)

„Приключено по давност“ е новият документален филм на режисьора Малина Петрова в търсене на истината за палежа на Партийния дом на 26-ти февруари 1990 година. Творбата и перипетиите около създаването ѝ, отново открехнаха вратата на съмненията за хигиената на демократичния ни преход. Разследването на палежа на Партийния дом е най-мащабното в новата ни история – водено е от 82-ма следователи. И не достигна до съд поради „погасяване по давност“. Премиерата на филма закъсня повече от година, тъй като Малина Петрова се сблъска с феномена „Партийният дом още пази своите тайни“. Режисьорката осъди администрацията на Народното събрание за отказа да я допуснат да снима в сградата. Но шести месец Законодателната власт демонстрира незачитане на Съдебната власт, като не изпълнява решението ѝ.

Какво ви провокира да правите филм за палежа на Партийния дом толкова години след случая?

Бях свидетел на събитията. По онова време в партийния архив четох материалите за процеса срещу Трайчо Костов − тези документи десетилетия бяха старателно укривани. На десетия ден се случи палежът. Във филма разказвам какво наблюдавах. А тогава давах свидетелски показания. После видях, че те съществуват по делото. В тях, както и в показанията на други хора, има детайли, които разследващите не са чели или съзнателно са пренебрегнати. Иначе нямаше да се „хванат“ за историята, че палежът е бил извършен от лумпени, подтикнати от Константин Тренчев и д-р Тома Попов. Има доста сериозни основания и за други версии.

Изведнъж, след 17 години, ми проблесна: „Абе, тези не искат истината да се знае.“ Започнах филма. Когато почина Радой Ралин, съжалих, че не сме разговаряли, тъй като сега ген. Атанас Семерджиев пише в книгата си, че той е бил един от главните подпалвачи. Може би сега хората ще се замислят дали тогава не сме били изиграни.

Има още

Лачените обувки на българското кино – документалните филми

В продължение на 20 седмици, всяка неделя вечер в поредицата „Лачените обувки на българското кино – документалните филми“ по БНТ ще се излъчва по един от специално подбраните 20 български документални филма, а на живо в студиото на предаването водещите Александра Гюзелева и проф. Божидар Манов ще разговарят с гостите си за историята и значението на българската документалистика.

Ако сте пропуснали, вижте първото предаване от поредицата, излъчено миналата неделя на 27 септември.

Подборката на филмите е изключителна и всички заглавия в списъка са много стойностни. По регламент десет филма са от преди 10 ноември и десет – от след тази дата, по един филм от режисьор. Тук са изброени в азбучен ред, а какъв ще е редът, в който ще бъдат излъчени по БНТ, предстои заедно да разберем.

Филми, създадени преди 1989 г.
„Благополучен случай” /1988/
„Броени дни” /1977/
„Вечният музикант” /1979/
„Дом No 8” /1987/
„Дишай” /1988/
„Есенно” /1982/
„Захари Стоянов” /1975/
„Коми, хората” /1985/
„Сънувам музика” /1985/
„Феномен” /1974/

Филми, създадени след 1989 г.
„Азбука на надеждата” /2003/
„Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” /2013/
„Георги и пеперудите” /2004/
„Коридор номер 8” /2008/
„Неонови приказки” /1992/
„Последната линейка на София” /2012/
„Приключено по давност” /2009/
„Разкази за убийства” /1993/
„Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят” /1991/
„Чия е тази песен?” /2003/

За мен е истинска радост, че „Приключено по давност“ също е включен. По този повод в следващите дни ще публикувам интервюта, в които разказвам за създаването на този филм пред различни медии през годините.

Отново по повод 100-годишнината на българското кино, във филмотечно кино Одеон в предстоящата седмица ще се прожектират български филми от 90-те години на миналия век, сред които и „Сърцето умира последно“ на 07 октомври, сряда, в 16:45 ч. Входът за цялата поредица е свободен.

Прожекции на документални филми и дискусии в Чешкия център

В продължение на три поредни дни (02, 03 и 04 октомври) в Чешкия център на ул. „Георги С. Раковски“ № 100 в София ще се прожектират подбрани документални филми и ще се проведат разговори-дискусии с техните създатели. Филмът „Фермата“ също е включен в програмата.

Ето как инициаторите на събитието описват темата:

Въпросите „кои сме ние“, „защо ни се случва това, което ни се случва“ и „как да живеем със собствените си травми“ ще бъдат обсъдени заедно с журналисти, кинаджии и зрители в присъствието на техните автори.

Общуването с онези образци на документалното кино, които са включени в поредицата ни помага да погледнем с други очи на живота си, да свържем двете си половини, да им позволим да влязат в разговор, дори и той да не е приятен; помага ни да разберем премълчаваното и да се ориентираме в един понякога съзнателно оплетен лабиринт от най-новата ни история.

Модератори ще бъдат Боряна Матеева, Диана Иванова и Румен Петров.

Вижте подробната програма на събитието и заповядайте да гледаме заедно и да поговорим. Вход: свободен.

Кой подпали Партийния дом?

Едно интервю пред портал „Култура“ от 26 август 2015 г. (оригинална статия)

“Освен че заграбиха държавата и финансите, се опитаха да узурпират информацията, да си присвоят историята и да я префасонират по свой образ и подобие.” На 26 август се навършват 25 години от пожара в Партийния дом.

Измина четвърт век от подпалването на някогашния Партиен дом на БКП в центъра на София. Определяте този пожар като ключово събитие. Защо?

От няколко години, щом започне разговор на тази тема, изпитвам уплах, особено откакто един колега се провикна: “Пак ли тая ще слушаме с нейния Райхстаг?!” Това изречение се превърна в крилата фраза, достойна за възхвала на глупостта. Но не е важно колко пъти ще ме слушат, важно е да ме чуят и да се запитат защо неуморно се връщам към този пожар и защо призовавам хората да се опитат да разберат какво се е случило в онази нощ.

А това, което се случи и за което пожарът помогна, е да бъде отсечена като със сатър връзката между миналото и настояще-бъдещето. Тоест едни хора, които до този момент ни управляваха, учеха ни как и защо да живеем, ползваха се с всички блага, постове и привилегии, изведнъж си смениха биографиите. Пълна амнезия за това какво е било, какви са били и какво са говорили. Те станаха герои и на новото време. И отново започнаха да ни поучават. Това е същественото.

Има още

Сувенир от пожара на Партийния дом

Текстът първоначално е публикуван в Маргиналия на 25 август 2015 г.

Пожарът в Партийния дом

Когато се запали Партийният дом, тълпи от любопитни граждани се втурнаха да видят какво има в омразната цитадела и да награбят каквото докопат – компютри, телевизори, възглавници на фотьойли, фотьойли, кошчета за боклук, полилеи, закачалки, карнетки, топчета тоалетна хартия, вино, салами, един беше помъкнал цял бут – всичко! Трябва ти, не ти трябва, сега е паднало – може някой ден да потрябва. Хората плячкосваха като обезумели. И да не си луд, ще полудееш!

Очевидецът:

Така беше. И аз взех, ама какво взех – една папка. Ех, каква нощ беше, а-а, на комунягите им беше клюмнал гребенът! После, като се разбра, че не е така, както си я мислехме, се опериха.

Но тогава беше друго. Един грамаден, от онези със спортните екипчета и бейзболните шапки, изрева към отсрещната кооперация: „Ей, болшевиките там, шпионирате, а, вашта мамка, бегом от прозорците!“ и те се изпокриха всичките до един, ама за малко. Като надникнах от един прозорец вече отвътре, те пак се бяха наредили като лястовички по жицата. Гледат, да има какво да пишат после. Нямаше време да се разправяме с тях, юрнах се, защурах се, гледам, че другите вземат, взех и аз – една папка, грабнах я и беж. Няма време за маене, защото дим, горещо – да ти изгори джигерът.

Има още