Скръбна вест

Вчера, 19 октомври 2016 година, в Дома на киното след дълго боледуване, се спомина Съюзът на българските филмови дейци.

На негово място остана да съществува дом за стари хора и помощен персонал.

Имотите и наследството на Съюза – Дом на киното, дузина магазини в София, базите в Лесидрен, Созопол и Балчик, както и цялото наследство на Съюза преминават под егидата на старческия дом.

За управител на Дома бе преизбран досегашния председател – Иван Павлов.

В своето надгробно слово другарката М.П. разказа за героичния път на своя състудент Иван Павлов от студентската скамейка, та чак до израстването му на управител на Дома.

Изказваме съболезнования на опечалените!

Следва надгробното слово.

В памет на СБФД
Възхвала на ГМО-то

Реших този път да ви прочета това, което искам да ви кажа, защото докато се стигне до изявленията на кандидатите, ще сте уморени. То и на това се разчита. Да се претупа изборът. Не знам кой ги дава тези акъли – без обедна почивка, без храна, без кафе, нали сме все старци, да окапем по естествен начин. Все едно ще избираме не председател на творчески съюз, а управител на старчески дом.

И така…

Чудех се как да се обърна към вас. Не ви наричам колеги, защото, откакто един бивш пожарникар стана колега на един бивш цар, понятията ми се объркаха. Кой на кого е колега и защо?

Затова реших да се обърна към вас с едно обръщение, излязло от употреба, като изключено по давност, но което аз продължавам да харесвам, и което, според мен, е по-подходящо за отношенията в един съюз.

Всъщност не знам откъде е дошла думата „съюз“ в българския език, няма я в речника на Найден Геров. Дали от Съюза на съветските социалистически републики или от граматиката, но при всички случаи тази дума няма тази благозвучност и отношение на човека към групата, и на групата към отделния човек, каквито има думата „дружина“. Може да е било наивно и романтично, но винаги съм гледала на хората, работещи в киното, като на дружина. Вижте каква красива дума! Не е колектив, не е съюз, не е обединение – разни други купешки думи – а истинска, която е била в народопсихологията на едни предишни българи като отношение между хора. Нещо дружно да направим, дружна песен да запеем, сговорна дружина планина повдига или един за всички, всички за един.

Днес ние сме се превърнали в антипод на дружината. Аз не знам как може да се нарече подобно нещо. Но когато четях онази изпълнена с проклятия и злоба преписка по интернет около някаква комисия, струва ми се, се ужасих – все едно четях приказката за алчните сестри, които поискали от устата им да падат бисери и скъпоценни камъни, но били орисани да бълват змии и гущери, защото сърцата им били зли и завистливи.

Независимо от всичко това, аз ще се обърна към вас с обичната ми дума „другари“.

Другари, това е третото ми появяване на подобна конференция от началото на промените. Трето и последно. Приемете го като бенефис на вечния кандидат за председател.

Винаги, когато съм се появявала пред вас, не е било от мерак за този пост, а по молба на някого, когото уважавам и за когото знам, че трябва да има сериозни мотиви, щом се обръща към човек от нафталина.

А ако някой се е опитал да ви внуши, както беше в предишния случай, че съм много опасна и че се активирам, все едно съм терористична клетка, за да заграбя поста на председателя, не му вярвайте, той не го мисли.

Разказваха ми миналия път какво бил говорил за мен Иван Павлов на разни предизборни разпивки, дори ме питаха какво съм му направила, че толкова ме мрази и че съм най-големият му враг. И това не е вярно. Не само не съм му враг, но сме били приятели. Аз поне съм осъмвала на мовиола над негов филм. Това е известно, както са известни и много други неща, които са ни свързвали през годините.

Всъщност нас ни свързва приятелство, в името на което Иван се е вживял в ролята на враг. Защо ли? Ами защото знае от студентските ни години колко мразя да ме избират на постове и да вземам властта, както по него време се изразяваше той: „Най-важното е, Малински, да вземем властта. Не трябва да отказваш.“ А аз отказвах да ме „избират“ за някакъв пост, дори с цената на самооклеветяване, когато другите аргументи не стигаха. Казвам „избират“ в кавички, защото изборът тогава беше предизвестен и нагласен.

И Иван в случая като приятел ме спасява от подобни отчаяни ходове. Е, малко повече се е вживял, но то е обяснимо. Иван е голям артист, играли сме като студенти в пиеси заедно, та знам как влиза в образ по Станиславски. Аз някога така влизах в образ, чак пребивах горката Искра на сцената. После казвах: „Извинявай, Исе! Бях в образ.“ Та и Иван сега така. Благодаря ти, Иване!

Толкова по въпроса за „Метранпажа“ на Вампилов, с когото могат да плашат само камериерките.

А сега по въпроса, по който сме се събрали. Сигурно сте се питали за какво ни е този съюз и какво е важно, за да си струва да членуваш в него?

Вижте, то е като в семейството – ако семейството е задружно, ако в него хората се обичат, милеят един за друг, защитават се, готови са за другия, ако трябва да дадат здравето, живота си, уважават мненията и пристрастията си, не се надхитрят, а правят всичко за общото добро и когато единият успее, е радост и гордост за цялото семейство, а ако някой сгреши, не отиват да го „топят“ пред началниците и властите, ами гледат как да му помогнат да не повтаря грешката си. За такава дружина имането не е най-важното.

Та и ние за пореден път сме се събрали като едно голямо семейство край угаснало огнище. Зъзнем, вкочанясваме, държим околните под око, чак сме готови да се самоизядем от глад и студ и няма кой да отиде да насече дърва, да стъкне огъня, да омеси хляб, да свари чорба, та като насядаме около огъня сити и стоплени и започнем да си разказваме истории и да се смеем или тъжим, току-виж сме започнали да се гледаме с открити очи и добрите думи, без да ги търсим, сами идват. И образът на семейство, в което всички са лентяи, прахосници, злобари и крадци, ще отстъпи пред уважението, разбирателството и любовта, които уж завинаги са излетели през комина.

„Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!“ – казва Левски. И ето така, в духа на Левски, ви приканвам да си кажем кривиците: „Кажи ми мойте и аз твойте, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!“

Не помня вече по кое време беше, сигурно е било преди промените, един колега се беше изцепил: „Ние старите ще ги прегазим като луда крава!“. Нахакано и самонадеяно, без покритие. Добре, ама за късмет го чул Христо Ганев и се обидил. Хлапашко и непремерено, но питам ви, кого прегазихме?

Валери Петров, Христо Ганев, Васил Акьов, Бинка Желязкова, Рангел Вълчанов, Димо Коларов, Въло Радев, Пискови, Методи Андонов… да не ги изреждам всичките. Кого?
Никого.

А аз и тогава и сега не разбирам кому и защо е нужно да прегазва някого…

Като вървиш из една гора виждаш близо едно до друго най-различни дървета, храсти, треви и цветя. Едни по-високи, други дребнички, с малки листа като на оверлог минати покрая, на други листата като широкополи шапки, и всички нюанси на зеленото, а тук-там пламъчета – жълто, оранжево или червено. Всяко по свой начин красиво. Съществуват едно до друго уж несъвместими неща. И никой на никого не се сърди, не иска да го измести – всичко се устремило нагоре към слънцето, дори по-старите и те са протегнали оголелите си поизсъхнали клони към слънцето.

Какво да кажем – ей тия старците да ги отсечем, стига са живели, за нищо не стават. Не стават, не стават, но както казват старите хора, като размахаш брадва около едно дърво, колкото и старо да е, събира сили и става чудо – ражда я череши, я ябълки или круши. Така е в природата – за всички има място и никой не е тръгнал да прегазва някого.

А в клоните им пеят птици, толкова различни гласове – някои като моцартови трели, други държат исото – красота и хармония, и ти се чувстваш омиротворен и щастлив, и не ти, умникът и шедьовърът на природата, си им повлиял, а те, щеш, не щеш, са те повлекли в тази хармония от цветове, багри и звуци, та започваш да гледаш на съюза и съюзните му работи ако не като Гогол, то поне като Илф и Петров.

Не прегазихме никого, но попиляхме Киноцентъра, Дома на киното на какво само прилича, разпродадохме киносалоните и на тяхно място – бингозали и нощни клубове, разроихме се, смразихме се, намразихме се и никакво стадо от луди крави, и дори една луда крава не се появи. Само някакви пърлета подскачат.

И духът, и дебатът, и най-обикновеният разговор изчезна, все едно никога не ги е имало. Влизаш в тази зала, все още ти звучат гласовете, виждаш кой как влиза, кого и как поздравява, как слуша, как стои накрая на стола, готов да скочи или е хлътнал съвсем в него, или си тръгва подсвирквайки си. И не знам за вас, но като влизам в тази зала, все едно влизам на панахида на миналото. И това не е просто образ, а тъга, че не се оказахме достойни.

Ще ми се и да ви върна във времето, когато този салон не беше толкова тегаво и мрачно място – като на предизборно събрание в селско читалище – а се тресеше от смях. Моля ви да ми простите тази волност, но ние не сме в края на краищата някакви тежкари депутати.

Чувам вече гласовете им отгоре: „Ей, тия много насериозно се взеха. Аз като ги гледам на повечето им стърчи повиквателната от джоба.“ – казва Рангел, „А какви момченца и момиченца бяха, помниш ли? – казва бате Димо. – Ама и ти, маме, какво симпатично момченце беше като дойде, а после интелектуалките взеха да ти говорят, че си велик и виж на какво заприлича.“ „Верно бе, – отвръща Рангел – Виж какво ми направиха с косата!“

Така че, да си знаете, само интелектуалките са виновни за нравствения и физически упадък на творческия състав и на звената му в частност.

Но като съм започнала да връщам лентата назад да ви разкажа нещо ведро, та дано да намалим напрежението, което се сгъстява с приближаване на сублимния момент по избора.

Навремето гледахме в Киноцентъра филма на Саура „Кармен“ и Рангел възбуден, влюбен в Саура, играе по коридорите Дон Хосе, Кармен и бика, и тропа с един бастун, подарен му уж да му напомня за възрастта, танцува фламенко, чепи се по стени, по жени, по каквото му падне. Става и ляга със Саура, от седем часа сутринта звъни на кого ли не и възторжено разказва как правел Саура осветление, рисунък, как строял мизансцена, как Кармен и Хосе щели да се разкъсат от страст, как Кармен унищожила Хосе и той станал на нищо. Това е любов, това е страст! А то нашето какво е: „Да ти взема китката, да се хвана до теб на хорото, да ти напия менците“. Нищо и половина. Хабер да нямаш от кино, се втурваш да се запишеш в киноклуб „Бинка Желязкова“ в село Кривна. Да, ама минава малко време и гледаме „И корабът пътува“ и Рангел е като зашеметен, забравя за доскорошната си любов Саура и само Фелини му е в устата и ума. Не е на себе си човекът – изпадна направо в кинематографичен шок. На сутринта казва: „Не спах цяла нощ. Мислих си: „Дали да взема да се хвърля от балкона“, ама като си представих как утре ще говорят в Дома на киното: „А бе чу ли, шопът се самоубил.“, „Да, бе, той цял живот се мислеше за Фелини, а каква излезе!“ – и се отказах.“

И сега, като избирате за сетен път председател, изберете си някой, който да ви весели, да има чувство за хумор и самоирония, да направи животът ви забавен, интересен и цветен, а ако пък ви харесва обратното – стойте си в селския салон.

И стигаме вече до сериозното: Какъв да бъде критерият при подобен избор? И тук вече ще говоря не само като кандидат, ами и като избирател.

Хората често се затрудняват при избора на каквото и да е, особено като слушат платформите, обещанията – те обикновено си приличат и критериите се размиват, и започваш да работиш първосигнално и избираш това, което все пак ти е известно и знаеш какво можеш да очакваш. Поне си казваш, няма да има неприятни изненади. Но не можеш и в това да си сигурен.

Напоследък стана почти невъзможно да различиш истинските продукти от имитиращите. Дори аз наскоро отидох да купя сирене, произведено от една прочута селска мандра, и посочих тавата с едно бяло, ама бяло сирене – това трябва да е, нали? „А, това е имитиращ продукт“ – отговори ми продавачът и ми претегли друго, което не изглеждаше толкова истинско. Докъде стигна науката и химията, та да не можем да открием подмяната. Така е с всеки избор. Ето и сега, трудно можеш да отличиш в обществения живот автентичния човек от ГМО-то. Даже ГМО изглежда по-автентично. И ако съм тук днес, е за да ви кажа това: имате цял букет от кандидати. Между нас има автентични хора, но има и ГМО-та, дори 100-процентови ГМО. Няма да ви ги посочвам. Интелигентни сте, сами ги открийте! А ако искате да ви представлява някое ГМО, той да бъде вашето лице, изберете го.

Обикновено всички тук – един по-успешно, друг не толкова, говорим за едни и същи неща по същество: отношенията с министерството, закона за киното – аз дори в началото на промените правих превод на германския закон за киното, та да подпомогна тези, които се бяха заели да сътворят българския. Кое време беше – миналия век! И век няма да ни стигне да създадем и приемем този закон. Или кой и как да влиза в комисиите, за правата на продуцентите – са ли те крадливи или не, за правата на авторите, за отношенията с телевизията, за имотите на съюза, за взаимоотношенията с управляващите и т.н.

Каквото и да каже всеки един от нас тук, няма стопроцентова гаранция, че го мисли, че има намерение да го направи и дали не са му подсказани някои неща от заинтересовани и по-вещи лица. Така че това понякога са думи за заблуда.

Ние се познаваме от много години. Ако за 40 години вие не сте разбрали кой от нас какъв е, какво е направил или не е направил, сега за 5-10 минути е илюзия да ви убедим в каквото и да е. Единственият верен подход е режисьорският: за какво се бори този човек и каква тактика прилага? И още вие за какво се борите и какви са ви целите и стремежите. Успеете ли да си отговорите на тези въпроси, ще изберете председателя, който е най-подходящ за вас и в чието лице се припознавате.

Може да ви се стори прозаично, но то е като да си купиш обувки. Човек избира онези, които най му прилягат. Тази тясна – стяга му, другата пък прекалено широка, на тази гьонът ѝ се плъзга, а другата с подметки за един ден, тази пък от някаква твърда кожа, само пришки и рани ще ти направи, а пък тази много мека, ще се разпадне и като не намериш обувка, която да ти приляга, купиш галош. Ами и галошът е обувка, рахат ти е с него, а е черен и хората нали само себе си гледат, може и да не разберат, че е галош. Само че галошът си е галош, колкото и черен и лъскав да е, и никого не можеш да заблудиш.
Първо мислете, после избирайте, та после галошът да не ви излезе виновен.

И като се чудех как да подходя, че хем да бъда кратка и хем да ви кажа каквото мисля, реших да ви прочета критериите, които съм си написала. В тях е включено всичко, към което имам афинитет и към което нямам, и всеки от вас би могъл и е желателно да ги приложи към всеки един от нас и към себе си, и така ще открие с радост човека, с когото влиза в резонанс. И никой от нас няма да се сърди и обижда, защото „глас народен, глас – божи“. Какъвто народът, такива – избранниците му.

Критериите за председател, за президент и за каквато и да е изборна длъжност:

1. Да няма криминални прояви. Нито сега, нито в миналото. Може да е допуснал някакви грешки в младостта си, може отдавна да се е забравило, но някъде се помни и може да бъде извадено в подходящ момент. Човекът признал ли го е публично или го пази в тайна и от себе си. Ако не го признава, е още по-лошо, значи той е бил зависим не само в миналото, но и сега, т.е., вие, като си затваряте очите за подобен факт, си избирате човек, който е потенциално зависим. Вие решавате, искате ли начело на организацията да стои неизвестно от какво или от кого зависим човек или не.

2. Има ли склонност към интриги? Защитава ли членовете на организацията или се прави на ни чул, ни видял, и при първа възможност им подлага динена кора и ги клевети? Ако ви трябва такъв човек, изберете си някой доказан интригант и се обявете за съюз на интригантите и доносниците.

3. Претендентът има ли своя позиция по значими въпроси и събития и има ли характер да я отстоява, или е готов всеки момент да се извърти и да застане на противоположната страна, стига да обслужва личния му интерес, кариера и престиж или си мълчи като риба и не изказва мнение, дори когато злословят, обвиняват, обиждат цялата общност или някой от неговите членове, от страх да не изгуби поста си. Ако изберете последното, значи избирате да бъдете членове на съюз на конформистите, хамелеоните и безгласните букви.

4. Как се отнася към по-слабите и по-силните на деня? Ако е груб и тоталитарен към тези под него по силата на поста, който заема, или към тези, които той смята, че стоят по-ниско в социално, интелектуално и всякакво друго отношение; а е сервилен, ласкател и направо слагач към тези, от които зависи, значи ще трябва да се преименувате в задруга на продавачите на гевреци. Гевреците са само пример, може да се сменят според особеностите и предпочитанията на министъра. А гевреците ми хрумнаха след като видях председател на един съюз да подтичва към Министерството да занесе гевречета на министъра, че той много обичал! Ей, ало, ти си Председател на творчески съюз, не на съюза хлебарите, къде си се разтичал?

5. Припомнете си, ама честно, как е спечелил вашата симпатия или антипатия? С кауза, с авторитет, с възможности? Или ви се е обяснявал в любов и приятелство, носил ви е подаръци, уволнявал е кадърни хора и на тяхно място назначавал или ходатайствал за дъщеря ви, сина ви или всевъзможни роднини, които не са имали необходимите качества и умения; спасявал ви е от досадата на бита, канел ви е на обеди и вечери, за да ви омая и да ви накара да се чувствате задължен и да му отговорите с най-дребното – да му съдействате в това, заради което ви ухажва, а през това време ви е наливал в ухото отрова, подобно на Яго, против някой свой опонент, бъдете особено внимателни – значи имате работа с опасен манипулатор, който след като постигне своето, ще забрави и любовта си и приятелството, и дори когато изпаднете в беда или умирате, няма да си спомни за вас. Ами изберете си го – поне ще знаете, че сте в съюз на манипулаторите.

6. Поощрява ли ви да мислите, да се чувствате свободен, достоен, значим и полезен, срещите и разговорите за вас са вдъхновение, енергията ви се отприщва, мозъкът ви работи на 100 оборота и се чувствате обновен, подмладен, пълен с идеи, въпреки възрастта, в полет, все едно сте влюбен или ви плескат през ръцете, казват ви, „ти кой си или коя си“, „тая коя е да изказва мнение“, „този какво си въобразява, за какъв се мисли“ , и атмосферата е мрачна, неприветлива, мизантропска, куче да вържеш, ще прегризе въжето и ще избяга, почвате да отбягвате срещите, защото с какъвто се събереш, такъв ставаш, накратко, избрали сте си за водач „човек в калъф“. И с избора този човек в калъф си е въобразил, че има право да упражнява над вас контрол и цензура.

7. За какво се бори претендентът за съответния пост и за какво вие като участници в тази пиеса се борите и към какво се стремите? На този въпрос трябва да си отговорите много честно, сами, да се допитате до най-истинската си и съкровена същност. Ако се бори за кауза, е едно, може да е погрешна, но е кауза, с която вие сте съгласен или не можете да спорите и да търсите диалог, и като му кажете къде и в какво греши, ще се вслуша, ще разсъждава и ако разбере, че имате право, ще се коригира, а няма да ви търсите карез. Или председателството му е нужно да го закачи на ревера си, както едно време лудите си закачаха огромни значки „СДС“. Те поне само гордо обикаляха митингите, а нашият се закичи и го използва като абонамент за делови срещи с елита, за приеми, за нерегламентирани срещи с високопоставени хора, за махленски посещения в държавни институции, за визитна картичка в партийни, масонски, тамплиерски, езотерични и прочие измислени обединения на хора, които имат нужда от трамплин, за да отскочат в йерархията и да се катерят по стълбата нагоре, която всъщност води надолу. И ако изберете подобен човек, ще знаете, че сте влезли в класиката и сте описани в прочутата приказка за „Цахес, наречен Цинобър“. А ако много ви харесва и искате да останем в приказния свят на Хофман, то нека поне по нещо да заприличаме на неговите „Серапионови братя“, казано на съвременен език – клуб на таланта, доброжелателността, въображението и благородната надпревара в изкуството.

Ако това ви се струва прекалено роматично и литературно като образ, ето ви по-прозаичен – изберете си капитан за кораба, наречен Съюз на българските филмови дейци, който знае как да запуши пробойните, да открие и потърси отговорност от тези, които в безвремието са изнесли инвентара на кораба, дори моторите, и са ги разпродали или дали под аренда; да мобилизира екипажа, да освободи некадърните, да намери помощ и ресурси отвън, ако трябва, да измъкне кораба от плитчините, да не се бои да го прекара между скалите и да има кураж да го изведе в открито море.

А другото, което ви описах, вие си го имате, избирате си го от години – съюз със затихващи функции, съюз за панахиди, погребения, некролози и надгробни слова, от една страна, и шербет от фестивали, самодейност и дъвка за народите, от друга. Щом ви харесва, плицукайте в плитчините и чакайте да потънем напълно. Ако не се случи на нас, ще се случи на тези, които идват след нас. А това наистина е жалко.

Ваш е изборът. Да ви е честит!

За режисирания преход

Едно интервю пред портал „Култура“ от 10 ноември 2014 г. (оригинална статия)

Напоследък мнозина признават, че преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции. След като смятат така, нека разкажат къде са сбъркали и да не премълчават участието, съветите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите.

Твърдите, че българският преход е нещастен, защото не е прекъсната пъпната връв със старата власт. Наскоро по БНТ бе показан филм за прехода, според който и България, и хората, които живеят тук, са една голяма грешка. Успя ли българската документалистика да осмисли случилото се?

Преди години само допусках мисълта, че не всичко е наред с прехода. Казвах си, че може би греша, че нямам достатъчно информация. Напоследък обаче мнозина започнаха да признават, че всъщност преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции, които са така да се каже строителите на нова България и са знаели какво правят. След като те смятат, че преходът е грешка, би трябвало да разкажат къде са сбъркали. Сега всички пишат и разказват митове и легенди, разбиват едни митове и създават други.

Единственото спасение – за да може човек да се оправи в тази джунгла от митове и легенди, – е всеки, който реши да разказва, да бъде така добър да признае и авторството на митовете, които сам е създал, тоест като разказва нещо, да не премълчава ключови детайли. Да не премълчава участието, съветите, консултациите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите и биха ни помогнали да разберем, че този наш преход е режисиран от сили, които би трябвало отдавна да сме забравили. Това, което казвам, е – има ли например Андрей Луканов ключово участие в създаването на т. нар. демократична опозиция. Той не бил създал СДС! Но е участвал в създаването му.

От всички материали, които познавам, от интервютата, които съм правила, се оказва, че той наистина има ключово участие. Тогава нека тези, които са участвали в онези събития, да разкажат докъде и колко са използвали съветите на хора от миналото ни. Искам да кажа, че на нас ни се губят възлови детайли. Например, филмът „Приключено по давност” разказва за едно основно събитие – подпалването на Партийния дом, – за което продължавам да твърдя, че е ключово, но което се неглижира и премълчава. Има хора обаче, които знаят какво точно се е случило.

Има още

Истината няма давност

Едно интервю пред Дневник от 26 август 2013 г. (оригинална статия)

„Протестите срещу управляващите днес са на подходящото място. Дано повече хора направят асоциацията.“

Точно 23 години след пожара в Партийния дом Малина Петрова, автор на документалния филм по случая „Приключено по давност“ от 2009 г., смята, че вече е казала всичко, което знае, и е направила опит да го каже на възможно най-много хора.

За нея връзката между началото на 90-те и последвалите политическите събития, включително днешните, никога не е прекъсвана. Затова темата за пожара я препраща към протестите срещу кабинета.

„Остава ми само да призова в този трагичен за България ден колкото се може повече хора да дойдат на площада пред Партийния дом. И да помълчим. Те продължават да се плашат, че истината за този пожар може да излезе“, казва Петрова.

„Палежът беше част от мимикрията − опитът на управляващите да преминат от комунизма в капитализъм, като останат на власт. Също както преименуването на БКП от комунистическа на социалистическа партия, без тя да се промени по същество“, обобщава Петрова причините за пожара, официално неизяснени до днес. За нея няма съмнение, че зад него стои не друг, а управляващите.

Смисълът от двегодишната денонощна работа по филма „Приключено по давност“ е тази мимикрия никога да не бъде забравяна, казва тя. „Преди да изтече срокът за давност по делото за палежа, група интелектуалци написаха писмо до председателя на парламента, до прокурора и до министъра на вътрешните работи. Настояха, че все още има време истината да излезе наяве − но трябва да бъде възстановено не делото срещу онези нещастници, обвинени, че са извършили пожара, а срещу тези, които стоят зад българския преход. Това настояване беше отминато с мълчание, за да изтече 20-годишният срок и въпросът да бъде забравен. Не, не трябва да бъде забравян“.

Има още

Огън, (раз)следвай ме

Едно интервю пред Ива Рудникова, в-к Капитал, 29 ноември 2009 г. (оригинална статия)

„Лельо, ти си ни се паднала от тотото все едно!“, възкликва преди време едно от децата на софийския интернат „Ран Босилек“ (по-късно „П. Р. Славейков“) в малкия апартамент, където кипи мирен труд. Всички готвят, шият или просто се забавляват. „Лелята“ се казва Малина Петрова и е причината те, 40 момичета и момчета, да започнат да излизат от дома, да обикалят изложби, да ходят на театър, да учат полезни неща и да откриват света.

Формалното ѝ представяне би минало през подробности, които тя искрено предпочита да прескача. Например: член на Обществения комитет за екологична защита на Русе, учредител на фондация „Утре“, която въвежда в социален живот деца, лишени от родителска грижа, първи носител на Наградата за гражданска доблест „Паница“ (2006 г.). Едва ли ще срещнете нещо писано за Малина, в което да не присъстват думите достойнство, почтеност, скромност, морал. И кино, разбира се. Малина Петрова е режисьор с 12 документални и 2 игрални филма зад гърба си.

Би трябвало да сте чували поне за „Приключено по давност“ − нейното двугодишно разследване на пожара в партийния дом в нощта на 26 срещу 27 август 1990 г. Образуваното следствено дело 15 години не влиза в съдебната зала и накрая е прекратено по давност. В този филм тя доказва кой, защо и как е запалил бастиона на бившата БКП. „Когато някой не казва истината, аз правя филм.“ За Малина Петрова този пожар е едно от най-печалните събития в новата история на България, защото легитимира версията за „липсващите“ документи. В пламъците изчезват свидетелствата за съдбовни действия и решения на комунистическата партия.

Самата Малина Петрова влиза в партийния дом в нощта на пожара, за да спасява документи от архива, свързани с процеса на Трайчо Костов, върху който тя работи по онова време (резултатът е не по-малко разтърсващият „Сърцето умира последно“, 1991).

„Пожарът стана в първата седмица, когато аз най-после започнах да чета в същата сграда документите от процеса Трайчо Костов, за да направя филм за него. Бяха огромни усилия да получа достъп до този архив и не можех да си представя да изгорят. Документите са огромни масиви в мазето на сградата и казваха, че до тях са имали достъп само Тодор Живков и Милко Балев. Само няколко папки-дело от следствието на Трайчо Костов бяха в хранилището до читалнята, но в тях имаше ужасяващи документи и аз исках да ги спася. На другия ден бе разпространено, че всички архиви по Трайчо-Костовите процеси са изгорели. Тогава аз поисках да дам показания, за да кажа, че това е блъф.“

Има още

Как забогатяха мутри, палили Партийния дом?

Едно интервю пред Таня Джоева, в-к Труд, 24 август 2009 г. (оригинална статия)

Режисьорката Малина Петрова, автор на филма “Приключено по давност”, пред Таня Джоева

– Г-жо Петрова, утре стават 19 г. от пожара на бившия Партиен дом. Истината около ключовото събитие остана скрита. За случилото се в нощта на 26 август 1990 г. днес разказва само вашият филм “Приключено по давност”.

– Така е. Много вода изтече от събитието насам и ако някой нещичко беше направил за разкриване на истината, филмът едва ли щеше да трае 167 минути. Но зрителите стоят и гледат.

– От премиерата минаха пет месеца. В киносалоните документалната лента се радва на интерес, а нито една телевизия не го излъчи досега. Защо?

– На прожекциите има и правостоящи. Но наистина досега не го показа нито една телевизия. Нещо повече – редно беше националната телевизия да го излъчи. От БНТ могат да ви кажат, че не знаят за филма. Не е вярно. Знаят. Не беше удобно да го покажат при предишната власт.

– Може да го излъчат при сегашната?

– Може. Знаете, че заведохме дело срещу Народното събрание за отказ да допуснат наш екип за снимки за 2 дни в сградата на бившия Партиен дом. Спечелихме го. Но още никой не е изпълнил решението на съда. Искам да благодаря на “Труд”, защото бяхте единствените, които написаха за проблема.

– Ако сегашният парламент поправи грешката на стария, ще снимате ли, след като филмът вече е готов?

– Защо не? Ще пусна кадрите като нов епилог. Изпълнението на съдебното решение е тест за новите управляващи. Като твърдят, че искат да се разкрие истината за прехода, нека депутати и министри дойдат утре, 26 август, от 17,30 ч в Дома на киното да гледат филма. Нека им се признае за работно време. Ще видят как е зачената прочутата ни мафия. Оттук трябва да започнем да разплитаме чорапа. 20 г. се чудим защо ни управляват бандити. Ами защото са в комбина с бандитите! Вижда се във филма.

– Вашият филм доказва участието в палежа на дебеловратите момчета с бухалките – палеж, изпипан и манипулиран.

– По време на разследванията и снимките имах нееднократни свидетелства, че някои от участниците веднага след това се оказват със скъпи магазини и имоти в центъра на София. Карат скъпи коли. Как става това?! Готова съм да дам материалите на всеки, който има интерес към темата. Нека направи свое разследване.

Има още

Време е ние, като общество, да пораснем и да започнем да разбираме, когато ни манипулират

Едно интервю пред Явор Дачков, Гласове, 03 юни 2009 г. (оригинална статия)

Има няколко версии (за подпалването на Партийния дом), но следствието решава да върви само по една от тях – лумпените на площада са се втурнали и един младеж, желаещ да се самозапали, причинява пожара… Това е най-безобидната версия, каза в интервю пред Явор Дачков в сутрешния блок на RE:TV режисьорът на филма „Приключено по давност“. И още: Приятели ме заведоха на концерт в подкрепа на Синята коалиция. Залата беше препълнена. Цялото събитие беше по един модел-клише. Както на митингите на БСП се вика: БСП, БСП, БСП… единство, единство.., тук видях същото, в НДК викаха: СДС, СДС, СДС… единство, единство. Трябва да осъзнаем, че ние се движим по един и същ модел.

Явор Дачков: Ще разговаряме с г-жа Малина Петрова, която завърши последния си документален филм „Приключено по давност”. Филм за историята около палежа на Партийния дом. Минаха почти двайсет години от тогава. Това е срокът, след който започва истинският разговор за нацизма в Германия. Можем ли и ние да започнем истинския разговор за комунизма в България?

Малина Петрова: Мисля, че можем. Обикновено 20-30 години след даденото събитие започват истинските разговори за него.

Явор Дачков: Бихте ли представили накратко събитието, на което е посветен филмът Ви?

Малина Петрова: През август 1990 г., на 26 срещу 27 е запалена сградата, която повечето хора знаят като втората сграда на Народното събрание или бившия партиен дом на комунистическата партия. Това се случва в годината, през която се срути стената в Берлин, през която започна промяната и в България. През тази година се състояха изборите за Велико народно събрание, започва схватката между членовете на бившата БКП, преименувала се на БСП, и опозицията. Това е година, изпълнена с еуфория, дори има белези, че опозицията ще спечели изборите. Цяла София е синя… но накрая опозицията губи. Отново на власт е БСП и нейните сателити. Това води до недоволство, до формиране на „града на истината”. От това време е и известната реплика на президента Петър Младенов, който през декември 89-та година, не можейки да се справи с агресията на площада, изпуска думите: „най-добре е танковете да дойдат!”. На 1 август е избран първият демократичен президент – Желю Желев и само 25 дни след това е запален Партийният дом.

Има още

Хвърлих камъче в блатото и чакам…

Едно интервю пред Петър Бучков, Правен свят, 01 юни 2009 г. (оригинална статия)

„Приключено по давност“ е новият документален филм на режисьора Малина Петрова в търсене на истината за палежа на Партийния дом на 26-ти февруари 1990 година. Творбата и перипетиите около създаването ѝ, отново открехнаха вратата на съмненията за хигиената на демократичния ни преход. Разследването на палежа на Партийния дом е най-мащабното в новата ни история – водено е от 82-ма следователи. И не достигна до съд поради „погасяване по давност“. Премиерата на филма закъсня повече от година, тъй като Малина Петрова се сблъска с феномена „Партийният дом още пази своите тайни“. Режисьорката осъди администрацията на Народното събрание за отказа да я допуснат да снима в сградата. Но шести месец Законодателната власт демонстрира незачитане на Съдебната власт, като не изпълнява решението ѝ.

Какво ви провокира да правите филм за палежа на Партийния дом толкова години след случая?

Бях свидетел на събитията. По онова време в партийния архив четох материалите за процеса срещу Трайчо Костов − тези документи десетилетия бяха старателно укривани. На десетия ден се случи палежът. Във филма разказвам какво наблюдавах. А тогава давах свидетелски показания. После видях, че те съществуват по делото. В тях, както и в показанията на други хора, има детайли, които разследващите не са чели или съзнателно са пренебрегнати. Иначе нямаше да се „хванат“ за историята, че палежът е бил извършен от лумпени, подтикнати от Константин Тренчев и д-р Тома Попов. Има доста сериозни основания и за други версии.

Изведнъж, след 17 години, ми проблесна: „Абе, тези не искат истината да се знае.“ Започнах филма. Когато почина Радой Ралин, съжалих, че не сме разговаряли, тъй като сега ген. Атанас Семерджиев пише в книгата си, че той е бил един от главните подпалвачи. Може би сега хората ще се замислят дали тогава не сме били изиграни.

Има още

Лачените обувки на българското кино – документалните филми

В продължение на 20 седмици, всяка неделя вечер в поредицата „Лачените обувки на българското кино – документалните филми“ по БНТ ще се излъчва по един от специално подбраните 20 български документални филма, а на живо в студиото на предаването водещите Александра Гюзелева и проф. Божидар Манов ще разговарят с гостите си за историята и значението на българската документалистика.

Ако сте пропуснали, вижте първото предаване от поредицата, излъчено миналата неделя на 27 септември.

Подборката на филмите е изключителна и всички заглавия в списъка са много стойностни. По регламент десет филма са от преди 10 ноември и десет – от след тази дата, по един филм от режисьор. Тук са изброени в азбучен ред, а какъв ще е редът, в който ще бъдат излъчени по БНТ, предстои заедно да разберем.

Филми, създадени преди 1989 г.
„Благополучен случай” /1988/
„Броени дни” /1977/
„Вечният музикант” /1979/
„Дом No 8” /1987/
„Дишай” /1988/
„Есенно” /1982/
„Захари Стоянов” /1975/
„Коми, хората” /1985/
„Сънувам музика” /1985/
„Феномен” /1974/

Филми, създадени след 1989 г.
„Азбука на надеждата” /2003/
„Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” /2013/
„Георги и пеперудите” /2004/
„Коридор номер 8” /2008/
„Неонови приказки” /1992/
„Последната линейка на София” /2012/
„Приключено по давност” /2009/
„Разкази за убийства” /1993/
„Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят” /1991/
„Чия е тази песен?” /2003/

За мен е истинска радост, че „Приключено по давност“ също е включен. По този повод в следващите дни ще публикувам интервюта, в които разказвам за създаването на този филм пред различни медии през годините.

Отново по повод 100-годишнината на българското кино, във филмотечно кино Одеон в предстоящата седмица ще се прожектират български филми от 90-те години на миналия век, сред които и „Сърцето умира последно“ на 07 октомври, сряда, в 16:45 ч. Входът за цялата поредица е свободен.

Прожекции на документални филми и дискусии в Чешкия център

В продължение на три поредни дни (02, 03 и 04 октомври) в Чешкия център на ул. „Георги С. Раковски“ № 100 в София ще се прожектират подбрани документални филми и ще се проведат разговори-дискусии с техните създатели. Филмът „Фермата“ също е включен в програмата.

Ето как инициаторите на събитието описват темата:

Въпросите „кои сме ние“, „защо ни се случва това, което ни се случва“ и „как да живеем със собствените си травми“ ще бъдат обсъдени заедно с журналисти, кинаджии и зрители в присъствието на техните автори.

Общуването с онези образци на документалното кино, които са включени в поредицата ни помага да погледнем с други очи на живота си, да свържем двете си половини, да им позволим да влязат в разговор, дори и той да не е приятен; помага ни да разберем премълчаваното и да се ориентираме в един понякога съзнателно оплетен лабиринт от най-новата ни история.

Модератори ще бъдат Боряна Матеева, Диана Иванова и Румен Петров.

Вижте подробната програма на събитието и заповядайте да гледаме заедно и да поговорим. Вход: свободен.

Кой подпали Партийния дом?

Едно интервю пред портал „Култура“ от 26 август 2015 г. (оригинална статия)

“Освен че заграбиха държавата и финансите, се опитаха да узурпират информацията, да си присвоят историята и да я префасонират по свой образ и подобие.” На 26 август се навършват 25 години от пожара в Партийния дом.

Измина четвърт век от подпалването на някогашния Партиен дом на БКП в центъра на София. Определяте този пожар като ключово събитие. Защо?

От няколко години, щом започне разговор на тази тема, изпитвам уплах, особено откакто един колега се провикна: “Пак ли тая ще слушаме с нейния Райхстаг?!” Това изречение се превърна в крилата фраза, достойна за възхвала на глупостта. Но не е важно колко пъти ще ме слушат, важно е да ме чуят и да се запитат защо неуморно се връщам към този пожар и защо призовавам хората да се опитат да разберат какво се е случило в онази нощ.

А това, което се случи и за което пожарът помогна, е да бъде отсечена като със сатър връзката между миналото и настояще-бъдещето. Тоест едни хора, които до този момент ни управляваха, учеха ни как и защо да живеем, ползваха се с всички блага, постове и привилегии, изведнъж си смениха биографиите. Пълна амнезия за това какво е било, какви са били и какво са говорили. Те станаха герои и на новото време. И отново започнаха да ни поучават. Това е същественото.

Има още