Честит рожден ден, Маестро!

Ако бях учителка в някое съвременно училище, сигурно щях да започна урока си така:

– На днешния ден, мили деца, се е родила голямата фолк певица Сашка Васева, известна с хитовете си: да се обръщат левовете в марки, за един Гошко, когото не можела да забрави, както и с участието си в световното шоу “Биг Брадър”.

И ако се намери някой да ме попита кой е измислил това прословуто шоу, ще получи шестица заради въпроса, а ако не се намери, ще продължа по сценария:

– На днешния ден, 12 октомври, почти преди един век, се е родил също и един български режисьор, Рангел Вълчанов. Точно преди 40 години, когато вие още не сте били родени, до водонапорната кула в Поморие беше построен декор – гигантска желязна скулптура. Защо там? Защото беше просторно и се извисяваше над къщите и от нея се виждаше морето. Водонапорната кула все още съществува, но се смали и изгуби между хотели, сергии и къщи за гости, а няма и табела, от която да научите, че: “Тук, през лятото на 1977 година, режисьорът Рангел Вълчанов, по сценарий на поета Валери Петров и в главната роля – скулпторът Александър Дяков, засне филма “Буря в чаша вино”, известен като         “С любов и нежност.” По случай рождения си ден режисьорът получи много поздравителни телеграми, които екипът през нощта беше съчинил, а пощаджийката носеше на терена до кулата.

Какво е водонапорна кула могат да прочетат в интернет и това ще го отмина без обяснение, но как да обясня какво е телеграма и защо е трябвало до среднощ да ги съчиняват, или защо цял ден са разкарвали пощаджийката? И колкото по-натам отивам в разказа, толкова повече се набалбуквам с вода и усещам как започвам да потъвам.

Малчуганите не разбират защо им разказвам за някакви хора, за които нито са чували, нито са ги давали по телевизията. И за да надвия олелията, започвам да им разказвам за Сашка Васева, за нейната розова спалня, в която всичко беше розово – и стените, и мебелите, и голямата розова кукла върху розовата кувертюра, и за това, че по времето на най-голямата си слава, предложи на неизвестния им режисьор Рангел Вълчанов да направи филм за нея, само той и никой друг, защото са родени на една и съща дата и значи такава е волята на звездите, и ако той беше приел, можеше сега да го знаят.

– Господ дава, но в кошара не вкарва! – с поговорка ще завърша урока, за да подчертая, че като не се съгласи да влезе в Сашкината розова кошара, режисьорът си отряза пътя към славата.

И чак сега ще забележа, че са спрели да си чатят по джиесемите и ме гледат с интерес – не съм съвсем за изхвърляне, щом познавам някого от телевизора. После колегите-учители ще обменят опит с мен какво съм направила, та съм усмирила хуните.

Това, разбира се, ще бъде и краят на даскалската ми кариера и децата няма да научат съдържанието на телеграмите, които едни гламави хора цяла нощ съчинявали “с любов и нежност” за рожденика.

Телеграмите пристигаха през целия ден, Рангел дълго ги разписваше. Пощаджийката каталяса, каза, че имало и от чужбина. А човекът на ДС – тогавашният “Биг Брадър”, дълбоко законспириран зад „един приятел ми каза“, е написал следното:

“Един приятел ми каза, че телеграмите, доставени на другаря режисьор-постановчик Рангел Вълчанов на 12 октомври 1977 година в град Поморие, са били четени колективно. На брой около 30, има и на чужд език:

“Дълбоко скърбя, че не Ви познавам лично. Фелини.”
(Др. Р.В. каза: Не ме познавал! Забрави като се снимахме миналата година в “Коса”.
Резолюция: “Да се изиска филмът.”)

“Ще те чакам при фарчето. Шприц.”
(Тук др. Р.В. каза: “Всяка сутрин плувам до фарчето. Никакъв го няма. Чакал ме!”
Резолюция: “Да се постави наш човек на фарчето.”)

“Ще направиш и ти филм на “Кукувиче лето”. Happy birthday. Milosh F.”
(Резолюция: “Да се открие кой е F.”)

“Честито. Твой, Орсън.”
(Резолюция: “Да се издири лицето.”)

“Твоите са по-страшни от моите. Хичкок.”
(Резолюция: “За какво се отнася?”)

“Кик-кис. Моника Вити. For you only Moni”
(Др. Р.В. се обърна към скриптърката да му напомни да ѝ се обади.                                  Резолюция: „В какви отношения е с другарката Вити?“ )

“Желаем все пак известен успех. Киноклуб “Бинка Желязкова”, с. Кривина, Софийско”
(Тук др. Р.В. каза: “За сведение, това село е моето. Как действат зад гърба ми!”           Резолюция: “Да се провери какъв е този клуб и кои членуват в него.”)

“Макар 50-годишен и непропорционален, не си по-лош от Тренчев. Група актриси.”
(Другарят Тренчев е известен наш оператор. Другарят режисьор-постановчик Р.В. се изрази нецензурно за артистките и каза да се чете 49.)

“Ки кикито тен то 49 кой кай. Акира Куросава”
(Това преписах с грешки, защото беше на японски, който в момента изучавам.)

Моят приятел ми каза, че събудил подозрение. Останалите ще препише при възможност.”

Честит рожден ден, Маестро!

Неизвестна страница от историята на киното

Някъде около 1995-1996 година настъпи истински мор за българското кино. Голямата криза не беше започнала, още не бяха се сринали банките, но на никого не му беше до правене на кино.

И тогава Рангел написа поредния си сценарий. Не помня точно заглавието, нещо като “Мъртви (или живи) ЗАВИНАГИ”. Само това “завинаги” ми е останало в главата. Сценарият беше за терористи и в онова време изглеждаше фантасмагория, каквато само въображението на Рангел може да роди. На никого не му минаваше през ума, че само след двадесетина години това ще се превърне в епидемия по цял свят.

Рангел обикаляше, търсеше пари, но нямаше желаещи да спонсорират проекта. Взехме да се шегуваме с положението и да измисляме в какво да се преквалифицираме.

И от шега на шега решихме да се преквалифицираме в масажисти. И без това бяхме вече известни любители-масажисти в Киноцентъра, аз дори се бях сдобила с диплома и като по-бедничка щях да участвам с нея, а Рангел – с помещение.

Щяхме да открием масажен център – едно от първите подобни частни предприятия, станали известни по-късно като “салони за красота”. Нашият “салон за красота” щеше да се помещава в един гараж, който Рангел като по-богат от мен щеше да наеме на неговата улица. Щяхме да го наречем “У стария Рашо” и артистите щяха да се ползват от нашите услуги с отстъпка, поради съсловна бедност. Тази идея ни се видя толкова блестяща, че всякакви филми избледняха пред нея.

Но Рангел продължаваше да обикаля със сценария, да разказва, да играе сцени, всички роли, както си знае от младини. Да, ама времето на “Слънцето и сянката” беше отминало, нямаше подобен на Михаил Ром да даде рамо и Рангел все повече се обезсърчаваше.

Един ден Рангел ми звъни: “Каня те на обяд в Дома на киното. Трябва да ти разкажа нещо много интересно.”

Ресторантът празен. Само ние двамата. Рангел много развълнуван. Отишъл при поредния богаташ да го кандардисва да даде пари за филма, но онзи не проявил интерес и Рангел взел да му разказва нашата масажна щуротия. Онзи се смял, харесал идеята и се запалил да участва и той. Вдигнал телефона и разпоредил да му намерят сграда за нашия масажен център. И ей, дошли, донесли дори планове на сградата, в самия център на София. Разпоредил да я купят, да започват ремонт и да се съобразят с нашите изисквания. Смяхме се и толкова.

Но като напредна ремонтът, ни извикаха да видим, да направим промени, ако искаме – къде да са баните, съблекалните, да има ли басейн и прочие. Изказахме се и пак не го взехме насериозно.

Не мина много и ей, на̀, Рангел пак звъни: “Свършили ремонта. Ще започват обзавеждането, викат ни да си кажем мнението.” Пак обикаляхме обекта – Наполеон напред, маршал Луи Бертие подире. Няма шега – ще се масажира! Брех! Ами сега?! Рангел взе да бие отбой: “Ти се готви. Ти си по-млада, аз няма да мога да издържа. Аз ще ги привличам.”

Въпросът беше дали фирмата да се нарича “У стария Рашо” или само “У Рашо”. Стар, стар, ама запазен! И си остана “У стария Рашо” като по-секси. Много малко оставаше да осъществим идеята за всеобща радост и мой ужас.

Един ден нашият благодетел ни покани на обяд в една съседна на “масажния център” пицария. И двамата с Рангел треперехме да не би да иска да започваме от утре. Нашият бъдещ работодател започна отдалече – колко трудно станало, какви загуби търпял, колко всичко е несигурно, че хората нямат пари, че не им е до масаж и накратко – трябва да продаде сградата.

Нахвърлихме се облекчено на пиците. Бяхме се превърнали в статисти в уж нашия филм.

Така завинаги не станахме масажисти.

Ден на независимостта

Дали някога сме били независими и колко е траела тази независимост?

Независими ли сме сега? Възможно ли е да бъдем?

Готови ли сме да отстояваме своята независимост или предпочитаме удобството на зависимостта?

И кога независимостта от едни е преминала в зависимост от други?

Ето такива въпроси би трябвало да си задаваме, ако не искаме и този ден да бъде изпразнен от съдържание повод за почивка. Всеки е свободен да си отговори сам.

Ето и моят отговор:

Върху този ден пада винаги сянката на един позорен акт: на 22-ри срещу 23-ти септември 1947 година, в полунощ, в двора на Софийския централен затвор е обесен Никола Петков, водачът на Българския земеделския народен съюз, чрез скалъпен процес, за да бъде разгромена окончателно опозицията в България в името на една “братска” зависимост.

Дали някой тогава е вложил умисъл в избора на датата чрез пренебрежение към Деня на Независимостта, обявен след 9.9.1944 за царски празник, можем да гадаем. Но с умисъл или без умисъл, с убийството на невинен човек (и не един) е бил скрепен договорът за “вечна дружба”.

Седемдесет години по-късно е време да чуем последната му дума:

„Кристалът на душата“ (зад кадър)

Това не е поредният филм за изоставени деца. Не е и за поредния “спасител”.

Това е филм за душата. За душата на всеки един от нас.

През 1997 година една учителка по рисуване ме помоли да помогна на съпруга ѝ в едно благородно начинание. Художник, завършил в Румъния килимарство, абсолютно безвъзмездно започнал да учи на рисуване изоставени деца в някакъв дом. Дори не подозирах, че има такъв дом и то съвсем близо до мен. Та художникът открил невероятен усет към цветове и форми най-вече при деца, за които специалистите са се произнесли, че от тях нищо не може да стане.

Отидох в Дома. Такава отчайваща бедност и мизерия не допусках, че може да съществува почти в центъра на София, а не в някое затънтено село. Става дума за дом с 200 деца.

Видях училищната сграда, учебните стаи, видях децата. Те се залепиха за мен, както се залепят за всеки новодошъл с надеждата, че „техният“ човек най-сетне се е появил.
Обещах да направя нещо и цяла година се опитвах да намеря пари, та художникът да продължи обучението им. Учителка и художник-килимар. Бяха на границата на бедността в онези години и не можеха със свои средства дълго да поддържат подобно занимание.
Още на първата среща едни момченца ме помолиха да им намеря някакъв ключ, изпълних поръчката – всичките ми приятели и роднини носеха купища ключове, та дано открием въпросния ключ номер 5. Та ето този въпросен ключ ми обърна съдбата за години.

Накратко, намериха се парите, намериха се и ентусиастите – първо заниманията бяха с изкуство – първосигнално всички, които се захващат с подобни деца, смятат, че това е най-важното. А те не бяха извеждани от Дома, не познаваха абсолютно нищо, възпитателите се срамуваха да ходят по улиците с тях. Започнах да ги извеждам, да ги водя къде ли не, да им показвам това, което децата на тяхна възраст отдавна знаят. В трамваите възпитателите отиваха на другия край, за да не си мислят гражданите, че имат нещо общо с тези деца.

Що приятели, колеги, познати имах, всички се включиха да помагат. Дори Рангел Вълчанов беше въвлечен в тази авантюра. Хората, които  ни виждаха редовно по улиците, ни разпознаваха и ни викаха да дават подаръци на децата. Каква ли жалка картина сме представлявали, щом хората така масово се трогваха – една жена със сурия деца подире?

И не става дума само за десетина деца и за инцидентни срещи през ваканции и по празници. Става дума за дълготрайни, многопосочни връзки, каквито се изграждат между родители и деца. По израза на децата, бях „майка, баща и всичките им роднини“.

При това положение трябва да направиш избор: или да приемеш това с цялата сериозност и отговорност, или да си намериш оправдание и да си гледаш филмите.
Направих избора: това беше по-важно от всичките ми филми и му се посветих за дълги години. Не за да се изживявам като спасител на децата, а за да ги науча как да се спасяват сами.

Първоначално възпитателите ми обявиха война, че искам да ги изместя и да им взема работата, но постепенно се убедиха, че нямам такива намерения и започнаха да ме възприемат като част от тях и децата. Работата така се обърна, че когато нямаха пари или имаха проблем, възпитателите ми се обаждаха да измисля нещо. И аз измислях. Но това е за друг филм.

Първо минахме през занимания с изкуство – пеене, рисуване, балет, театър и т.н., после – с труд и спорт – готварство, цветарство, шивачество, ориентиране, катерене по стени с необичайното за онези години „Можеш и сам“ (на тези занимания е посветен филмът „Децата на Мария Магдалена”). Моята къща в София беше станала и тяхна, но режимът в Дома и навиците им там не можеха да бъдат променени, ако децата не бъдат изведени от София за по-дълго. Поне докато им създадем и затвърдим новите навици.

Селската къща и всичко там им хареса и припознаха тази къща за свой дом. Обичайно беше в деня на заминаване, по тъмно, много часове преди уговорения час, да чакат като паленца до вратата. Ставаха и лягаха с приказки за тази къща не само тези, които идваха, но и останалите, които знаеха с пълни подробности какво и как, с кого сме се срещали, какво сме правили, все едно са били там.

Това, което е включено във филма, е една нищожна част от преживяното и заснетото.
Снимането не беше основното, но беше особено вълнуващо за децата. Сами ме подканяха да извадя камерата. Нямаше нищо скрито, нищо задкулисно и притворно.  Доверието на възпитателите беше напълно спечелено след един форум по проблемите на домовете за подобни деца. Тогавашната директорка ме помоли да отида и аз. По него време бях в къщата в планината с най-малките от Дома. Бяха ми ги изпратили на отглеждане за три месеца, докато направят ремонт на Дома в София. Нямаха пари и бяха решили по наш пример да го направят с големите деца, които бяхме обучили в строителство на къщата. Е, тогава наистина едва не умрях – повечето деца се напикаваха по няколко пъти на нощ, нещо което възпитателите бяха скрили, за да не им откажа. Мъкнех вода от половин километър и нон-стоп перях.

Отидох на това съвещание. Представители на държавни институции – министерство, агенции и прочие; на фондации; възпитатели, учители, директор, кой ли не. Слушах ги няколко часа и накрая взех думата. Разказах цялото безумие по отглеждането на тези деца, какво съм преживяла само през тези три месеца и че съм благославяла съдбата, че е за кратко и по мой избор, но какво им е на тези възпитатели, които са оставени да се спасяват кой как може и са принудени да правят какво ли не в чудовищна мизерия, да хранят децата с мухлясали храни и с десетилетия изтекъл срок на годност от държавния резерв. (От солидарност ядях с тях, за да не изпълни заканата си един предишен директор на Дома, че ако не ядат тази помия, няма да ги пуска на любимото им „готварство”.)

Всички онемяха, а възпитателите промениха окончателно отношението си – за първи път някой се застъпваше за тях, включиха ме в настоятелството си и паролата да се разреши на децата да бъдат с мен, независимо къде, и от възпитателите, и от родителите, които имаха такива, беше „леля Малина“.

Ами това е.

Най-интересното във всеки филм остава зад кадър.

Послеслов: тест за полицаи, прокурори и политици

<< Към част четвърта

Тези от вас, които са имали търпение да проследят перипетиите през годините, сигурно са се запитали защо ли си губя времето в гонене на Михаля. Имате право, но ако се върнете назад, откъдето тръгна този разказ – от пускането ми за общодържавно издирване, ще стигнете до отговора.

През 2015 година полицаите за пореден път излязоха на улицата, защото заплатите им били ниски, защото ходели боси и голи, а работели денонощно. Походих из центъра на София, поогледах това страховито множество, което знаех на какво е способно, когато му наредят да спасява властта, независимо чия е, но не видях нито един, когото да ожаля. Напротив, все пациенти за д-р Емилова и прочутия ѝ дебелариум.

Но може би не бях справедлива, може би действително хората се скъсваха от работа при тази нарастваща престъпност? И за да проверя дали не греша, реших да направя на свой гръб един експеримент-тест: да проверя как работят полицията и прокуратурата. Изпратих две жалби до две управления на МВР с копия до тогавашния министър на вътрешните работи, г-жа Бъчварова. Които са прочели, вече знаят какво произтече от това. Нищо.

Два дни преди публикуване на последната част от безкрайната сага пристигна и отговор от Окръжната прокуратура в Бургас. Заслужава си да го прочетете. Заслужава да го прочете и главният прокурор Цацаров.

Има още

Място, съседно на разбойническо

<< Към част трета

Направете си труда, идете и вижте – гробище в защитена територия. Все едно бомба е паднала. Идете, погледайте, полюбувайте се! Вижте коловозите, вижте цялото безобразие! Вместо птичи песни – тишина.

Опустошена е не само гората в имота на съседите, отсечени са не само тополите, но всичко наред, отсекли са и съвършено здрави дървета извън границите на техния имот. Влизали са с трактори и машини, изпомляли пътя, цялата местност и особено диво моето място – разорали го, обезобразили го до неузнаваемост. За да запазим пясъчните лилиии, застрашени от изчезване, от действията на концесионера на плажа, върху слънчевата част от имота бяхме посяли десетки пясъчни лилии – машините ги бяха смляли.

Пътят, по който хората от селото открай време са слизали до нивите си, въпреки че е общински, е заличен – влязъл е в имота на така наречените съседи. Казвам така наречени, защото аз съм свидетел на измамите, които бяха направени покрай връщането на имотите в Резово и Силистар, нееднократно съм го разказвала в интервюта и публикации, зная участниците и една независима експертиза би доказала, че отгоре на всичко вандалщините на Силистар са върху неправомерно върнати имоти, включително и този на съседите.

На практика вече нямам достъп до имота си. Пътят е приватизиран, отпред е концесионерът. Как да стигна? По въздух?

Интересно защо „защитникът“ на защитената местност заместник-директорът на Горското, Костадинов, който така яростно ме нападаше, не е попречил на камионите, на тракторите, на кой знае какви високогабаритни машини, съдейки по половинметровите коловози, които са оставили след себе си, да съсипват гората и пътя? Но не само заместник-директорът, но и тогавашният директор на Горското, вече кмет на Царево от ГЕРБ, би трябвало да отговарят.

Има още

Най-добре е да приключите с разследването!

<< Към част втора

Ние знаем как да се разправяме с разследващи журналисти и други навлеци. Гумите на колите са най-сигурното и невинно средство – добре подострени видии. Ако не схване – режеш гумата, и ако пак не разбере – развиваш болтовете на гумата. Ако катастрофира – добре, ако не – има и други начини…

Когато видях, че ме притискат отвсякъде, че ще изгубя битката и само въпрос на време е да унищожат това прекрасно място, реших да направя филм и да разкажа безкрайната епопея.

През 2009 година започнах подготовката на документален филм „Сюнлистарео“ в Странджа и най-вече в село Резово, по Велека и защитената местност Силистар. Този филм беше замислен като продължение на филма ми „Реката“, заснет през 1995 година в Резово и отсрещното турско село Бейендик. Част от снимките щяха да бъдат на моя наследствен имот на Силистар.

През 2010 година извиках отново геодезисти. Не искаха да идват, защото мястото вече беше заприличало на непроходима джунгла. Платих им, както и на бригада от трима души да прокарват просеки, та да могат да сложат колците. От горната страна, откъм гората, можаха да отбележат само крайните две точки.

Две години работихме като диарбекирски заточеници. Едната година успяхме да изчистим едва половината, да закараме фадрома и да заринем езерата, които бяха издълбали крадците на пясък. Заринах, изравних. На следващото лято изчистихме и другата половина, оградихме отново, с изключение на частта откъм съседите. Вече се бяхме сдобили и със съседи. Как се случва това, вече разказах в първата част.  Беше убийствено трудно да се справим с прерията и да успеем да съединим двете крайни точки, пък и се надявах да се появят съседите и да уточним заедно границата. Нищо подобно.

И като почистихме мочурището-джунгла, се видя хубостта на мястото. Построихме „къщичка на дърво“. Всъщност беше площадка-сцена със стълба, нещо като вишка, закрепена между четири тополи. Това беше декорът за филма. И тогава взеха да нахълтват един през друг все претенденти, представящи се за собственици на съседни имоти. Някои от тях се оказаха я любовници на нечия трета братовчедка, я човек, дето никой няма хабер кой е. Голяма завист затресе всички.

Има още

Сагата „Силистар“

<< Към част първа

Преди 17 години г-н Филчев в ролята си на Главен прокурор се беше заканил, че ако излязлото в пресата е вярно, ще започне разследване на г-н Йордан Цонев за придобитите от неговия тъст имоти. Остана си със заканата.


Междувременно българският Остап Бендер от Шуменско (с извинение към литературния прототип) разиграва комедията „Невинен съм!“, благополучно е изхвърлен с отбор юнаци от една партия заради клиентелизъм, но се урежда успешно в друга, дори израства до шеф на бюджетната комисия в Парламента и крупен финансист.

Една будеща само печал четворка – един брат и три сестри на преклонна възраст са другите основни действащи лица. Родили са се бедни в Резово, едни от най-бедните, но са превърнали бедността си в порок. За тях важи библейското правило: „Последните ще станат първи“. Как става това? Чрез лъжесвидетелства, съдебни хватки и властови роднински потенциал тази родова шайка заграбва имоти, които никога не са ѝ принадлежали. Така тъстът на Йордан Цонев, Георги Якимов, и сие се превръщат в най-големите земевладелци в Резово и околността.

Разказваха ми как една от сестрите се оправдавала: „Е, те окрадоха цялата държава, ние защо да не се оправим.“ И ей на̀, оправили се! Само не е ясно кои са „те“ и кои сме „ние“.

Първата част на моя разказ през 2000 година завърши с увереността, че моята десетгодишна епопея е приключила. Каква трогателна наивност! Възможно ли е с един скок от неправова държава да се превърнем в правова?

След първоначалното стъписване от преврата през 1989 година оправните хора се окопитиха и яхнаха държавата от нов тип, но със стар манталитет. Членуването в партиите беше въпрос на сметка, не на убеждения, и затова с лекота се прехвърляха от партия в партия, според изгодата. От тогава, та и до днес.

Има още

Сагата „Резово“

или как известният г-н Йордан Цонев и неизвестната г-жа Малина Петрова получиха имоти в Резово

<< Към предговора

11 май 2000 г.

Следя с интерес разследването на в. „24 часа“, как тъстът на г-н Цонев е получил имотите си в село Резово.

И аз като роднините на господин Цонев и много други след 10 ноември 1989 година се оказах сред претендентите за имот в затворената дотогава зона Резово.

Г-н Цонев заявява, че нито имотите на баща му, нито на тъста му го интересуват, и той не е положил специални усилия и не е използвал високопоставеното си положение нито в управляващата партия, нито в държавата.

Аз обаче, за разлика от господин Цонев, силно се интересувам от имотите на дядо ми, който по една случайност имал ниви, подобно на тъста на г-н Цонев, край Резовска река и в местността Силистар, и положих огромни усилия, за да ги получа. И понеже г-н Цонев твърди, че неговите роднини са получили имотите си като другите, като обикновените хора, искам да ви разкажа как аз като обикновен човек получих нотариалните актове за нивите ни.

Има още

Пусната за общодържавно издирване!

Доживях!

Да се беше случило в онзи строй, щях да ги разбера – от натягане пред БКП и лично пред другаря Живков и най-лоялния гражданин можеха да изкарат враг.

Но сега за какво? За алиби, че са свършили нещо? Не, заради кьорфишека пред Европейския съюз, че сме правова държава! А това, в което живеем, е абсурдна държава. Дори по-точно – подобие на държава.

Издирват ме, за да подпиша постановление на прокурор Катя Евтимова, че „неизвестен извършител е унищожил 2 бр. автомобилни гуми и 1 бр. видеокамера“.

Щеше да бъде комично, ако не беше тъжно: шест години след унищожаването на имота ми на Силистар и две години след жалбата ми до министъра на вътрешните работи, г-жа Бъчварова – най-сетне взели да ме издирват. Все едно съм братя Галеви, Веска Меджедиева и Цветан Василев накуп.

Има още