Диктатура на пролетариата

В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

В режисурата ме приеха, въпреки че бях под чертата на необходимия бал, благодарение на ходатайство и благосклонност. Един възторжен и импулсивен млад човек от комисията, на когото не бях чувала дори името, се отличаваше с доброжелателно отношение към кандидатите. Той се беше застъпил за мен пред режисьора Христо Христов, който от своя страна, за да не строши хатъра на бъдещия си асистент – Георги Дюлгеров, издейства от Комитета на културата още две бройки. Така ние с Евгений Михайлов, станал известен по-късно с “танковата касета”, бяхме присъединени към класа им. После Евгени отиде войник и след казармата премина в ръцете на други учители. Дали моите учители по-късно не са съжалявали за жеста, не знам, но станалото – станало.

Нямаше по-щастлив човек от мен – все едно бях спечелила шестица от тотото. Чак не вярвах на късмета си. Очаквах всеки миг да ми се случи нещо лошо и затова вървях по средата на улиците, та да не би случайно да падне саксия върху главата ми, но пък от друга страна можеше да ме бутне трамвай. Докато се пазех от саксиите и от трамваите, ето че се появи беда, която не ми беше хрумнала. Дойде най-неочаквано от преподавателката ни по руски език и партийна секретарка на ВИТИЗ, другарката Новикова.

Аз имах стара слава на добро и изпълнително момиче, особено подходяща порода за гаулайтери, и поради това се пазех да не ме изберат за нещо. Но другарката Новикова, след като огледала театралните и кино питомци, незнайно защо се спряла на мен и решила да ме направи секретар на Учкома на ВИТИЗ. Причините тогава ми бяха напълно неясни. Чак след десетина години, когато Рангел взе да ми пише характеристика за пред отговорни фактори, ми светна – напомняла съм им на тяхната ремсова младост, както се бе изразил той, но вместо да трогне факторите, предизвикаше всеки път бурен смях. А по онова време нищо неподозиращата “ремсистка” се беше съсредоточила върху следването и времето не й стигаше да навакса пропуснатото покрай заниманията си с математиката.

Моментално и категорично отказах на другарката Новикова, колкото и доброжелателно да беше направено предложението. Но и другарката Новикова не се отказваше лесно от избора си. Започна многомесечна кандърма, едно причакване по коридорите, на асансьора. Взех да ходя в академията много рано, та да избягна срещите. Колкото и да пазех в тайна, тази “любов необяснима” се разчу и колегите ми в класа започнаха да ме обработват да се съглася. Това била възможност да натрием носа на театралите, които гледали на киноспециалностите като на натрапници – най-важното било да вземем властта! “Ами вземете я като толкова я искате тази власт!” – тросках им се аз. Сигурно нямаше да откажат, но “те я дават на теб, не на нас!”

Работата вече беше решена без моето съгласие и въпреки съпротива ми. Датата на изборното събрание наближаваше и другарката Новикова вече не ме преследваше, а само заговорнически ми се усмихваше. Нямаше измъкване – от утре Комсомолът щеше да се стовари върху главата ми и сбогом режисура. Оставаше само един отчаян ход – да я накарам сама да се откаже от мен. Вечерта преди конференцията отидох в кабинета й в академията. Когато влязох, искрено ми се зарадва. Тя беше мила и добра жена, стана ми жал колко много щях да я огорча след малко.

– О, Малина, заповядайте! – възторгна се тя. – Не се безпокойте, утре ще Ви изберат.

– Другарко Новикова, за избирането – ще ме изберат, – плахо започнах аз. – но има един проблем.

– Какъв е той? – учуди се тя.

– Аз не съм член на Партията.

Тя се усмихна облекчено и снисходително каза:

– Това не е проблем. Веднага след избора ще Ви приемем.

– За приемането – ще ме приемете, но има по-голям проблем.

– Какъв по-голям?

– Майка ми и баща ми също не са членове на Партията.

– Така ли? – изненада се тя.

И още, докато е в шок, й сервирах следващата “порция”:

– Те членуват само в ОФ-то, но и то едно членство!

Другарката Новикова изумено ме гледаше, но още не й беше достатъчно.

– И освен това са най-обикновени работници. – хвърлих последния си коз и я погледнах в очите.

Другарката Новикова беше зашеметена.

– О-о, Малина, това е много голям проблем!

– Нали и аз това Ви казвам!

Би трябвало да се зарадвам, но нейният стон ме удари право в сърцето и попиля окончателно камуфлажната им идеология за диктатура на пролетариата.

По-натам всичко се разви бързо и лесно.

– Какво ще правим сега? – партийната секретарка ме гледаше безпомощно.

– Няма страшно! – вдъхнах й бодрост. – Веднага ще Ви предложа кандидат. – казах името. – Той е Ваш студент от театралите. Момчето е умно, родителите му са някакви служители, партийни членове са и мисля, че той няма да има нищо против.

– О, знам го. – зарадва се тя.

Предложих й човека, който най-много ми се подиграваше, че ми предстои комсомолска кариера.

На другата сутрин го избраха и той се “ожени” за кариерата по взаимно съгласие и цял живот й остана верен.

След години, когато ме бяха обявили за носител на много опасен политически “коронавирус” и се опитваха да открият с подслушване, следене и доносници под формата на приятелски и роднински кръг кой ме е заразил и кого аз съм заразила, никога не им хрумна да търсят история на заболяването в по-далечното минало и в себе си.

“Не ща са, мале!”

Вчера се разбрахме, че няма да бързаме. А като не бързаме, няма да се взираме само в телевизорите като телета в железница, а ще ни дойдат и други работи наум.

Имаше време, в което оправдавахме всичките си кривици с народопсихологията. Тези, които бяха доказали, че разбират тази материя, говореха по-рядко. Но когато казваха нещо, то се запомняше и се предаваше.

Та спомням си, че в един разговор за националното достойнство, Йордан Радичков слуша, слуша и накрая разказа за Емилиян Станев, който пък разказвал за една стара еленска мома, която се гледала в огледалото и не се харесвала: “Не ща са, мале, не ща са!” Та и аз като се гледам – заключи Радичков. – казвам си: “Не ща са, мале!”

Кой разбрал – разбрал!

Първоаприлско

Денят на шегата, подобно на много други неща, които приемахме за вечни, изчезна в небитието. Коронавирусът помете и него. На кого му е до шеги, щом Онази с косата излезе от приказките и като на шега взе да ни коси наред. Най-голямата шега би било, ако всичко, което ни се случва, е само сън, обхванал цялото човечество, а когато се събудим, с облекчение ще разберем, че е било само кошмар.

Уви, този сън е сън наяве. Само с хранителни и здравни боеприпаси, както и карциране едва ли ще се спасим.

Трябва ни нещо силно за духа, освен ракията.  Вадя от моя дълбок резерв истории, които са ме спасявали през годините и дано смехът отвее страха, който се е настанил в сърцата ни като в “Крайслер Вояджър”. Защо точно тази кола? Защото една необичайна реклама ме подмами преди години да си я купя:  “Ако искате холна гарнитура, купете си “Крайслер Вояджър”! “ Сега имам в двора си паметник с холна гарнитура.

За отскок ще ви разкажа кратка историйка за един мой любимец – Ивчо, петгодишно момченце, което посещава детска градина в един от кварталите на София. Един ден, докато пътува с учебния автобус, той споделя с шофьора нещо, което вероятно силно го е впечатлило:

– А пък, чичо Любо, моята баба се възнесе!

А чичо Любо дълбокомислено отговаря:

– Е, така е в живота, моето момче, един ден всички ще се възнесем.

– А ти, чичо Любо, кога ще се възнесеш?

– А, аз не бързам, не бързам! – бързичко му отвръща чичо Любо.

И така, мили приятели, другари, и просто случайно преминаващи през този блог,             как по-оптимистично да отговорим на погребалното “Да внимаваме-ее!” , освен с            “Да не бързаме, да не бързаме-ее! “

Честит Първи април!

Синдром на късата памет

Щастлив е този, който има къса памет. С времето тя става все по-къса, докато накрая остава само късото. Късо, късо, ама какво беше?

Днес е 8 март – дата, известна не само като “женски празник”, а и с прочулия се със своята неосъщественост Русенски комитет.

За онзи плах и неудачен опит на гражданската инициатива е казано всичко или почти всичко.  Е, има и детайли, които ще развалят ореола на събитието и ще осветлят някои играчи и тяхната роля в създалата се паника в държавата. Като, например, един комсомолски кадър, израснал до притежател на голф-игрище, който би могъл да разкаже какви ги е вършил и свършил, и с това да бъде по-полезен на целокупното население от всичките му политико-социологически поучения от екрана на телевизорите. Би могъл да разкаже, стига да не страда от синдрома на късата памет.

Това пък ме подсеща за един политик, който държал реч на предизборно събрание в зората на демокрацията.  Говорел за новото време, възхвалявал капитализма и громял социализма, особено развития. В най-пламенната част в залата се надигнал един от присъстващите и най-безцеремонно го прекъснал: “Другарю, ама вие ни говорихте обратното миналия път!” А ораторът, доскорошен преподавател от школата в Симеоново, отговорил нахакано: “Това само доказва, че съм ви учил и пак ще ви уча! “  

Щастлив човек! Че какво по-голямо щастие от това да забравиш откъде и накъде си тръгнал, какъв си бил и какъв си станал, в какво си се клел, а после дваж по-силно си проклинал, кого и в името на какво си загробил, та след време си пропял дитирамби за жертвата, защо захласнато си скандирал дивотии, но си се отметнал, когато му дошло времето?

И затова ние, българите, сме щастлив народ, колкото и да не искаме да си го признаем.

Име като мръсна дума

 И аз като мнозина знайни и незнайни участници в историческите събития, наречени “преход”, реших да се впиша в общия хор на спомените. Много от въпросните дебели книги с прозрения за миналото и настоящето са пълни с измишльотини, натаманявания, така че авторите да се изкарат по-големи герои, или да си припишат чужди заслуги и биографии. Но ако си имал, да речем, досие и то не е било публично обявено, съвсем не означава, че не си сътрудничил на ДС. Може да са ти унищожили досието съвсем в началото, защото са сметнали, че си особено ценен агент, или сте се договорили да не ти изнасят името.  Не знам как точно се случва това, но знам имена, чието оповестяване ще втресе обществеността и цялото им творчество, с което толкова се гордеят, ще бъде запратено в небитието, не поради липса на талант и умения, а заради моралната им еквилибристика, в която фантастично се били специализирали до степен сами да си повярват, че са това, което не са.

И така, спомням си, че преди много, много години край един огън в балкана сме насядали – съседи и приятели, печем пържоли и кебапчета, пием руйно вино, вслушани в оглушителния хор на жаби и щурци. Романтика. Отвреме-навреме някой ще подхвърли нещо или ще разкаже случка и разговорът ще тръгне в посока, която не се знае къде ще ни отведе. Дългогодишните приятели имат какво да си спомнят и споделят. Единият беше емигрирал на времето в Америка, там се оженил за американка и дошъл в България вече като гостенин, заедно с нея. Тя не беше някоя средностатистическа американка, а професор в престижен университет. Не беше научила български и кротко понасяше нашето бъбрене на български. Понякога съпругът кратко й превеждаше за какво говорим. 

Аз също си мълчах, бях извън техния приятелски кръг. Внезапно домакинът се обърна към мен и каза: “Спомняш ли си, че преди години те попитах за У. /ще премълча името, за да не се шокирате/ и ти ми отговори: “Внимавай с него!” Излезе права.“

В какво точно съм излязла права и какво се е случило така и не разбрах, защото при споменаване на името, американката излезе от летаргията и развълнувано попита дали правилно е разбрала името. 

– У.? – тя изрече фамилията с лек акцент. – При нас в Америка  У.  е мръсна дума!

И тя подробно разказа за подвизите на нашето семейство елитарни културтрегери. Всъщност, мъжът беше културтрегер, а жена му минаваше под общия знаменател. Според аршина на двойката, американците като по-глупави и от българите могат да бъдат надхитрени, както успешно бяха го правили в родината. Та от позицията на дипломати поискали да им дадат ключовете за една къща на университета край някакво   езеро, за да творят на спокойствие. Дали им, нали били представители на  българското посолство, но им направили убийствен психопортрет.

Години по-късно вече в България въпросната двойка, отстранена от посолството по необясними за нея причини, се фукаше колко много ги харесвали и обичали американците, та чак им дали да живеят в една чудна къща на брега на чудно езеро.   Бяха запечатали екстаза си във фотографии.

За престоя си в Америка и за приноса си към българщината разказваха многословно, дано скрият зад думите нищонеправенето си. Но защо ли никога не споменаха, че   творецът имал досие на агент от Москва?

От Тадж Махал до Барселона

Ей, лош народ сме това българите! Няма мило, няма драго! Ще се появи на 100-200 години един истински политически мъж и ние, вместо да му се радваме и да сме му благодарни, че дишаме един въздух с него, ще гледаме да намерим слабото му място, а ако няма такова, ще му го измислим, ще му го лепнем и после ще  гледаме сеир как се гъне като двойкаджия пред черната дъска. Докато не го разкостим, няма да мирясаме. 

Ето и сега, лягаме и ставаме с тази пуста къща в Барселона. Дори и аз не се въздържах и се вкючих с една “Фалшива новина”, за майтап. Майтап, майтап, ама ако стигне до Кьовеши, лошо им се пише на майсторите на къщи.

Но ако погледнем сериозно на въпроса, какво пък чак толкова се е случило? Дори да е вярно, че построил къща на любимата си, той какво, няма право на любов ли? 

Какво да направи човекът, щом отвътре му напира любовта и чака своето достойно за размерите си изражение? А като е голяма любовта, как да я напъха в нещо малко?  Ако е колиба, къща за гости в някой сокак, или полуостров, ще кажете: “Ей, това ли му се откъсна от сърцето? Поне да беше остров, а то полуостров!” Какво да бъде, че и вие, неблагодарни сънародници, дето сте го избрали за водач, да възкликнете: “Прилича му, прилича му! Машаллах, ашколсун! “

Охулихте го за една любов. Защо не охулите владетеля Шах Джахан и построената от него „Корона на дворците“ – Тадж Махал ,  в памет на любимата му, ами се възнасяте по хубостите й и дрънкате легенди за вечната любов? 

Нашият да не би да е нещо по-малко? Щом един шах може,  защо Крал Марко да не може? Отгде пари? Ще ги вземе оттам, откъдето може и както може, защото известно е, че истинската любов иска жертви, а голямата любов иска големи жертви. 

А ако къщата в Барселона се превърне в новия Тадж Махал и цял свят се втурне на  поклонение пред паметника на Любовта в Барселона, вместо в Индия, няма ли да се биете в гърдите, че и ние, българите,  сме дали нещо на света!

Фалшива новина

Напоследък стана много модерен изразът “фалшива новина”. Защо не казват “лъжа”, каквото означава това съчетание, и защо измислицата, представена за истина, изведнъж събуди духовете до степен да създават закон и да си подсигурят правото да наказват най-вече тези, които казват истината?

В България, откакто се помня, сме закърмени с фалшиви новини, т.е. с лъжи. Авторите им стояха начело на държавата, но нали лъжата беше издигната в ранг на неприкосновена и узаконена истина, никой на никого не подири сметка.

Чувам вече как гракват насреща ми: “Приключено по давност!”,  “От днес нататък ще бъде друго!”

Друго, друго, ама истината е като шило в торба – все ще пробие, където не очакваш.

Ето един семпъл провинциален пример:

И така,  “един приятел ми каза”,  с такава прозрачна глупост започват доносите на агентите на ДС – да се скрие доносникът зад някакво енигматично лице, което е самият доносник.  

Та, един приятел, напълно реален, но ще му спестя името, за да не си изпати покрай мен,  в разговор около последните избори ми каза, че няма никога да гласува за комунистите, защото били много крадливи. Гласувал е и ще гласува за Бойко, т.е за “ГЕРБ”

“Че той не е ли бил комунист?” – попитах. “Може и да е бил, – отговори, – но той не е като тях.” Разсмях се на тази затрогваща наивност:  “А “ГЕРБ” не крадат ли? Ти откъде знаеш какво е правил или прави Бойко?” 

И внезапно човекът, в пълно противоречие с досегашното си твърдение, ми разказа за един майстор, също напълно реален, който се хвалел, че бил много добре в Барселона, защото строял на бате Бойко вилаета! Похвалил се човекът, че му е излязъл късметът, нищо лошо, откъде да знае, че  това ще стигне до мен, а аз ще взема да ви го разкажа. А бате Бойко нека излиза по медиите и да твърди, че няма къща в Барселона.

Е, питам се, кое от всичко това е фалшива новина, кое е лъжа и кое е истина? И кой от всички да бъде окачен на въжето? Преценете сами. 

Една шепа запетайки

Моята приятелка и колежка Искра Йосифова имаше свойско отношение към препинателните знаци, което ще рече, че често ги пренебрегваше или дори не ги зачиташе. Сещаше се за тях, но ги слагаше артистично – където й падне, а не където налага правилото. А аз се дразнех и мърморех като счетоводител, щом видех кривване от правия път. Мърморех под нос с натъртване: “Запетайка, …тире, …точка,…точка и запетайка, запетайка, тире, запетайка, запетайка, запетайка…”. Авторката на ръкописа пушеше и се правеше, че не ме чува.

Но веднъж ми дава един бая дебеличък, напечатан текст. Започвам да чета и се облещвам – след всяка дума запетайка!
– Ама какво е това?
А тя невъзмутимо ми отговаря:
– Нали все са ти малко запетайките? Хвърлих една шепа, обери излишните!

Класически урок! Разсмях се до сълзи и от този ден слагам запетайките мълчаливо.

Прости ни, Професоре!

На 11 април е роден нашият Професор Христо Христов. За него не се говори и рядко се споменава, а беше време, когато неговото име беше институция.

Като видят снимката му, мнозина ще се сетят, че са го срещали редовно по “Раковска”.    Не можеш да го отминеш, без да го забележиш. Върви той като лорд, бавно, изправен,      с красота, която напомня на Диего Ривера и мексиканска живопис, изпълнен с достойнство и съзнание за своята сила и неповторимост, по детски суетен, поглежда витрините небрежно, подсвирква си любовната мелодия от филма “Кръстникът”, уж гледа разсеяно, а забелязва всичко, особено, ако си пропуснал да го поздравиш за последния му филм. Забавно фуклив, обичаше да го хвалят. Кой ли не обича! Но той нямаше никакъв имунитет срещу ласкателите. Радваше се чистосърдечно на похвалите и затова по-късно болезнено понесе жестокостта на довчерашните си обожатели. Те скачаха невъздържано и безмилостно му говореха в упор: “Христо, ти не си никакъв режисьор! Ти никога не си бил режисьор!” А какво породи тази шеметна метаморфоза? Другарят Тодор Живков, нашият любим партиен и държавен ръководител, се бил изказал неласкаво за филма “Една жена на 33”. Какво толкова казал, дето не го знаем, та сащисал опитните лъвове в киното? Бил казал, “Какво излиза? Че ние принуждаваме нашите жени да стават …”, и употребил думата, пред която поетът Валери Петров заекваше: “ъъъ…жени с леко поведение”. Има още

И корабът потъва

Миналото все повече се отдалечава от нас, граждани, подобно на онзи призрачен кораб във филма на Фелини “И корабът пътува”. Вече не знаем имало ли го е или е било само мираж. В нашия случай по-подходящото би било да го наречем “И корабът потъва”.

Забравяме, дами и господа, много забравяме. Толкова забравяме, че дори себе си не можем да разпознаем. А щом себе си можем да забравим, значи можем да забравим всичко. И няма как, щом мигът е най-важен, само днес и само сега. Миналото е отминало и може да го запратим в небитието като ненужна вещ. Само че това минало, подобно на сянка, ни следва с всички наши предишни образи и превъплащения, с думите и жестовете ни, и няма отърване от него.

А сега ще открехна вратата и който има очи, ще види, който има уши, ще чуе през тази пролука фантома на миналото. Има още