Шестнайсета република или пореден щат?

Този текст първоначално беше предназначен за колегите ми от киното, но сагата със Закона за киното надхвърли съсловните рамки и затова реших да го публикувам с надеждата да го прочетат и такива, които си мислят, че това не ги засяга: 

Това, което се случва с киното е скандално!

Особено след отправената похвала на американската посланичка г-жа Херо Мустафа към г-н Вежди Рашидов, че приемането на Закона за филмовата индустрия бил исторически момент.

Вече знаем какво се случва след подобни подкрепи от страна на велики сили.

Достатъчно си патихме от “подкрепата” на съветските братя, та сега да ги заменим с американските такива. Да, наистина е исторически момент за всички наивници. Сега вече няма капка съмнение защо г-жа Жана Караиванова, отново актриса, подобна на Будинов и Биков, е докарана чак от Америка да “спасява” българското кино, кого обслужва и какви са връзките й с господата Вежди Рашидов, Боил Банов, Томислав Дончев, Бойко Борисов и с госпожа американската посланичка.

Американците са прагматични и защитават техния интерес и естествено е да ни разиграват подобни политически кадрили. Известно е също, че има достатъчно продажници, независимо от етническата им принадлежност, които са готови да продадат всичко, което в  България става за продан, заради политически, корпоративни, икономически и какви ли не частни интереси.

На кого от вас, например, е известно, че при продажбата на Киноцентъра двама твърде известни политици на среща с тогавашния американски посланик са поискали един милион – от шок не запомних паричната единица, за да лобират в полза на американците при покупката на Киноцентъра?  Дали тези двама хубостници са получили комисионните или някои други, е нещо, което е в компетентността на разследващите органи.

Така че, американската посланичка може да прави баници, мартенички, да ни пее популярни български песнички, но до там – ние не сме туземци!

Явно обаче, че управляващите в Република България са на друго мнение, щом похваленият г-н Вежди Рашидов кани г-жа Херо Мустафа да присъства на приемането на “историческите” поправки по Закона за киното в Народното събрание!

Като не станахме шестнайсета република на Съветския съюз, защо пък да не станем пореден щат на Съединените щати?!

 Призив към господин Б.

Поводът за настоящия призив е предизвикан от един господин, станал депутат по съвместителство. Вярно, фамилията му започва с б., но това е поредната гербаджийска пешка, която не може да каже нещо, без да е съгласувала с главната буква “Б.” 

Затова аз се обръщам към главна буква “Б.”

Уважаеми господин Б.,

Пиша този текст не само заради себе си и приятелите на киното, но и заради паметта на много доказали се творци в областта на киното, които страдаха, когато едни нефелни хора закриха кината и ги превърнаха в игрални зали и магазини за ширпотреба, или когато продадоха българския Киноцентър на американците, дано им приседнат комисионните, или когато осъзнаха, че съдбата на българското кино е предрешена и му е отредено място със затихващи функции. Тези хора обичаха киното, то беше тяхна съдба – Христо Ганев, Бинка Желязкова, Ирина Акташева и Христо Писков, Рангел Вълчанов, Димо Коларов, Христо Христов, Атанас Тасев, Въло Радев, Никола Корабов, Иван Андонов, Людмил Кирков, Едуард Захариев и още много даровити и достойни личности… 

Свидетел съм и мога да Ви разказвам с дни какво и как, и най-вече благодарение на кого се случиха всички неблагополучия. Започна се с хората. Всички работещите в Студия за игрални филми “Бояна”, над 2000 души, първи бяха изхвърлени на улицата да оцеляват кой както може – хора със специфични професии и знания, които трудно можеха да си намерят работа. Някои станаха амбулантни търговци или продавачи на гевреци, а на други им беше отредено позорно място в току зараждащите се частни телевизии. Веднъж видях в центъра на София талантливия български оператор Атанас Тасев да тепа с камерата си подир някаква госпожица, едва прохождаща репортерка. Тя високомерно и наперено му даваше през рамо невежите си указания! Сърцето ми се обърна. Откъде можех да знам, че подобни жалки картинки ще станат ежедневие!

Ето че дойде ред и на държавната субсидия за кино – чрез поправки в Закона за киното една част от субсидията да се пренасочи към чуждите продукции, оказали ни височайша чест да снимат в България, а друга към “изнемогващите” частни телевизионни мастодонти – да спонсорира техните сериали и шоупрограми, които били като въздуха и водата за българския народ, но някои са добри и за изглаждане на мозъчни гънки. Вашата закачка към българите: “Вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме.” –   вече е почти реалност.

През 90-те години на миналия век започнаха първите дебати за Закона за киното. По липса на преводач, който да владее терминологията, се наложи да преведа германския закон за киното, та инициаторите да стъпят върху опита за държавна протекция на германското кино. Германците акуратно и детайлно бяха разработили своя закон със съзнанието, че киното е не само индустрия, но и изкуство с важна роля в съхраняването на националния дух, култура и самобитност на германския народ, което не би могло да изпълни тази мисия без подкрепата на държавата.

За съжаление, нашите любители-законотворци взеха да се упражняват върху българския закон за киното с години. Все нещо не им достигаше, все търсеха други чужди закони за модел, все го работеха, все някому не беше угоден, все някой се заиграваше и заради комисионни, хонорари, постове, сметки и обещания законът тръгна едва след петнайсетина години. И по българска традиция, започнаха поправките, та да се стигне до днес, след близо 30 години умуване, да се приема закон, с който ще бъде окончателно опропастено киното. Няма да влизам в спор кое да предпочетем: киното или телевизията, защото е разговор за лаици. 

Когато Вие, г-н Б., сте бил невръстно дете, а най-големите радетели на въпросните промени, не са били родени, едни ентусиасти като Георги  Стоянов – Бигор, Александър Александров, Тони Андрейков – да ми простят пропуснатите, обикаляха страната и чрез филмите на Роселини, Фелини, Бергман, Бунюел, Антониони, Рене Клер, Реноар, Годар, Трюфо и други световни режисьори, просвещаваха младежите, че киното е изкуство, а не движещи се картинки за запълване на времето, че киното има свой език и за да го разбереш и обикнеш е нужно образование и възпитание. Тези филми отвориха очите на мнозина. Тези мисионери на киното имат голям принос в духовното израстване на много поколения. Те заслужават да бъдат обявени за истински будители. 

Казвам Ви го аз, един от тези, които на 16 години с вълнение чакаха срещите и след лекцията и прожекцията до среднощ мереха улиците на Бургас, възбудени от видяното и чутото – това преживяване беше равносилно на културен шок, каквото поколението на Вашите депутати – актьори Евгени Будинов и Тома Биков, мой съгражданин, едва ли са имали. И аз им съчувствам. Но те сигурно ще гласуват лобисткия закон за киното в полза на телевизиите и чуждите продукции, защото става дума за пари и то за много пари, заради които националните интереси, особено духовните, се пожертват.

И ако Вие, господин Борисов, действително милеете за този народ и съзнавате отговорността си не само за неговото физическо, но и духовно съхранение и израстване, не може да не знаете, че това не се постига с телевизионни гмо-та и шоупрограми, а с истинска духовна храна и култура. Вкусът се възпитава. Може и да имаш очи, но да не виждаш, може да имаш уши, но да не чуваш, можеш дори да си мислиш, че имаш душа, но да си бездушен. А за всичко това е нужно разбиране и специална грижа.

Дано чуете този мой призив и убедите подчинените си съгласни букви от “Герб” да не гласуват Закона за киното, защото това е един лобистки закон, чрез който киноизкуството в България ще се превърне в спомен. 

А ако моите аргументи не са Ви достатъчни, вслушайте се във Федерико Фелини:

“Защо комерческото кино има такъв голям успех? Защото не тревожи зрителите. Те излизат от залата със същото незнание и със същото фалшиво спокойствие, с което са влезли в нея. Хората, които обичат такъв род изкуство, не искат да се тревожат, не искат да бъдат отговорни, не искат да се пробуждат.”

На такъв народ ли искате да бъдете водач?

 

Прочел простакът една книга

Не се подвеждайте по заглавието, моля! Досещам се за кого си мислите, но това няма нищо общо с “Винету” и неговия легендарен читател.

Всеки път, когато чуя председателката на Народното събрание да ораторства и да ни поучава, се сещам за една чудесна история от началото на преврата, наречен Деветосептемврийско въстание, и ми напира да ви я разкажа.

Било в първите години след “народната революция”. Навред – хаос, тотално объркване и безхаберие. Взели да назначават хора на работа с и без ценз, стига да са “наши”. Бюра бол, седят хора на тях, а какво да работят, няма кой да им каже, но почти не минавал ден без събрание. Присъствието задължително! В едно такова замаяно от бездействие бившо престижно издателство назначили един, който много обичал да се изказва. Едва се събрали в залата в приземието и “ораторът” вземал думата и започвал да намила до без край.

Наред с тези, които нямали хал хабер от език и литература, слушали глупостите и алабализмите му образовани хора, завършили класическа и българска филологии, с френски, немски, латински, специалисти по сравнително езикознание на какви ли не езици, изчели класиците в оригинал и накратко, едни от най-добрите езикови редактори, но никой не смеел да се обади. Ха се обадиш, ха започнат разследвания от партийния, от профсъюзния комитет, от тричленки, двучленки, едночленки и прочие “грешки на растежа” – изваждат ти сто години назад “тъмни” петна от биографията на родители и роднини, за които дори не си чувал.

Ала веднъж, при поредното словоизлияние на многознайкото, на един от присъстващите му кипнало, забравил чувството за самосъхранение, скочил и изкрещял: “Прочел простакът му с простак една книга и иска да ни я разкаже, ама не може-еее!” Това било толкова неочаквано, че вместо да се скрият под столовете и зад колоните от страх, всички се разтресли от смях.

До тук беше комичното, а по-натам следва трагичното. Не само за онези, които са се посмели от сърце, а за всички, защото случаят в издателството не бил изключение. Навсякъде плъпнали подобни чукундури, станали началници и взели да ръководят. Който не им вървял по гайдата, имал талант, знаел повече от тях или владеел тънкостите на занаята си, бил заплаха и го затривали по бързата процедура. И така вместо към цивилизацията, културата и прогреса, завъртяли кормилото на държава и тя се понесла известно накъде. А откъде се взело това бедствие?

Не е ли било от призива на гениалния Ленин: „Да създадем такива условия за образование и възпитание, при които всяка готвачка може да вземе участие в държавното управление.“?

За условията забравили, но втората част от мантрата добила популярност и с лозунга:   „Да претворим думите в дела!“ всевъзможни „готвачки“ се втурнали да управляват. Управляват и днес.

Достатъчно е да се вгледаме и заслушаме в нашите избранници в Народното събрание. Не ви ли напомнят много от тях на полуграмотния редактор в онова издателство?

А какво да кажем за умника, назначил проектантка на алуминиеви кофи на най-важния пост в Републиката!? Как да не се смееш!

Ах този Владимир Илич какъв шегобиец бил!

Парчета от лента

Разговор с Малина Петрова

От Виолета Цветкова , списание „Култура“, брой 7 / 2020 г.

Тя е от режисьорите, за които не се говори често. Електронните медии рядко излъчват документалните ѝ филми, а би трябвало да се надпреварват за тях – там е есенцията от случилото ни се преди и по време на прехода.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 г. в Бургас, но 70-ият ѝ рожден ден по-скоро не я вълнува. От първите ѝ филми през 80-те до ден днешен я вълнува истината за онова, за което „не бива“ да се говори. А това лято позволи на сп. „Култура“ да сподели размислите ѝ.

Малина, ваша е репликата: „Когато някой не казва истината, аз правя филм“. Доста истини не се изговарят, а вие – непокорната режисьорка, пишете в личния си блог от къща в Балкана. Задава ли се нов филм, филм изповед?

Вярно е, че чрез тази реплика някога се опитах да обясня кратко мотивите да се захващам с теми, за които мнозина ме предупреждаваха, че няма как да стигна до истината. По-точният отговор би бил: „Когато много искам да разбера истината, правя филм“. Не само напоследък, а откакто се помня, все някакви важни, но и срамни истини се подминават, подменят, забулват се в романтични съчинения и измислици, потъват в забрава. Но колкото и да обича човек истината, не може цял живот да прави филми все за лъжи и лъжегерои, иска му се да разкаже и за светлата страна на живота, и за хората, които са му били пример и вдъхновение.

Та блогът прилича на оцеляло по чудо селско кино, в което „събирам парчета от лента“, подобно на Валери Петров в стихотворението „Младостта като филм е обаче…“, превърнато в песничка от Божидар Петков за филма „Пътешествие“. Аз съм прожекционистът, аз съм и зрителят. Ако някой заблуден надникне – добре дошъл! Всъщност този блог не е мое хрумване и заслуга. Дължа го на любимите ми Ан Фам и Йовко Ламбрев, чиято независима медия toest.bg храбро защитава истината и заслужава нашата подкрепа. А се намерих в Габровския Балкан, след като добри хора ми погромиха къщата легенда недалеч от Троян и ми съсякоха гумите на колата. Подобно нещо ме сполетя и на Силистар, където имам наследствен имот отпреди сто години – не мирясаха, докато не го разсипаха, посегнаха и на мен от пустия мерак да го притежават. Така, след поредица житейски корабокрушения, „намерих се в лес тъмен по зла чест“, но не като Данте „на попрището жизнено в средата“.

Дали се задава нов филм? Задава се, но не бих го нарекла изповед, макар че много ми се искаше и се надявах на откровение, не авторско, а на участниците в заблуждаването на обществото, уж в негов интерес. Но и този път не се получи филм покаяние. Ще ни трябват сигурно векове да стигнем до подобно нещо. А и дали въобще някога ще стигнем?!

Коя е истината, заради която бихте се поровили в архивите от най-близкото ни минало или настояще?

С години съм се ровила в архивите, някои старателно прочистени; разговаряла съм със свидетели, научила съм толкова много печални, стъписващи и направо зловещи неща, каквито не можеш да откриеш в никакви архиви, че ми стигат за тоя живот. Не се сещам за нещо, на което бих посветила остатъка от него. Но има и друго – преди издръжливост и търпение ми даваше мисълта, че истината, до която съм стигнала, ще е от полза за останалите. Сега съм доста скептична. Голяма част от хората не се интересуват от истината, предпочитат лъжата. Иначе нямаше да сме на този хал!

Това лято спомените ни върнаха 30 г. назад – към синя София от 7 юни 1990, но и към подпалването на бившия Партиен дом на 26 срещу 27 август. Ако сега трябва да добавите епилог към трите части на вашия филм „Приключено по давност“, какъв щеше да е той?

На 7 юни 1990 г. бях на митинга като част от предизборното студио на СДС, което трябваше да отрази събитието и да завърши с него предизборната надпревара. Докато операторите снимаха, аз се разходих почти до хотел „Плиска“ и това беше незабравимо преживяване – непознати хора се поздравяваха, прегръщаха се спонтанно, толкова много щастливи и светнали лица, събрани на едно място, никога не бях виждала. И макар че осъмнахме над заснетия материал в монтажната на БНТ, никой не почувства умора. Беше вдъхновяващо. Тези картини и досега ме изпълват, но не с радост, а с гняв към онези, които мислеха повече за личния си интерес, за власт, за постове, за кариери, за пари, за комбинации, за надхитряне, за чужбина, за кражби, присвояване, забогатяване и заради които народната енергия изтече в канализацията.

Колкото до „Приключено по давност“, по сценарий филмът имаше още една важна част, която беше ампутирана, преди да е заснета – финалът беше свързан с подземията на Партийния дом, но не бяхме допуснати да снимаме там дори след като осъдихме Народното събрание в лицето на тогавашния му председател Георги Пирински заради смешните и недостойни аргументи, с които ни отказаха достъп – щели сме да блокираме дейността на НС и цялото УБО трябвало да ни пази. Да пази трима души, колкото беше екипът! А докато забраняваха на нас, разрешаваха на едни другарки да се ровят в архивите на Партийния дом и да отделят документи за нуждите на „Позитано“ без надзора на УБО. Знаел ли е г-н председателят? Разбира се, че е знаел. Последната част на филма трябваше да отговори на интересни въпроси, като например: какво криеха подземните потайности и дали случайно връзките с Москва не минаваха през тях? Щеше да бъде любопитно и стряскащо. Затова не ни пуснаха.

Във филма има знакови лица, чуваме знакови реплики и истини за прехода, включително за забогатяването и раждането на мафията. Една от новите мантри е да се разследва кой как си е спечелил милионите, какви връзки е имал с властта – възможно ли е „да разплетем чорапа“?

Приказки под шипковия храст! Важно е кои са авторите на новите мантри и кое повече ги интересува – правосъдието или разправата с конкурентите. Аз не знам какво още не е ясно! Че сме кастово, болно и разкапано общество?! Че това Тони Андрейков го каза през 1987 г. в „Пантеон“ и заради неговото изказване вдигнаха мерника на филма. Две години по-късно си легнахме като комунистическо общество и осъмнахме като капиталистическо, а след още 30 всичко е проядено от метастазите и все още сме живи! Други народи отдавна да са измрели. Ашколсун на гена! Не 500, 1500 години да ни тъпчат, пак ще издържим! Не знам какво трябва още да се случи, та да изревем „баста“!

В свой текст казвате, че пожарът през август 1990 г. е запален от страха. Какви метаморфози претърпя той и има ли безстрашни днес?

Да, страхът беше истинският подпалвач. Страхът, че може да се разбере какви са ги вършили и ако жертвите решат да им го върнат – жална им майка! Как да оправдаят убийствата на невинни край Дунава веднага след 9 септември 1944 или изтезанията, загиналите в лагерите, скалъпените политически процеси, насилията, манипулациите, кражбите, финансовите измами и фалшификации, геноцида спрямо собствените си граждани, предаването на националните интереси, оплячкосването на държавата, кражбите в особено големи размери, узаконяването на беззаконията и нарушенията на Конституцията чрез решения на Политбюро?! И накрая, как да бъде извършена подмяната: вместо идеологически монопол – икономически? По какъв друг начин освен чрез класически инсцениран пожар, в който уж ще изгорят документите?!

Днес обаче учениците надминаха учителите си! И страхът се завърна с нова сила, защото ни притиснаха с икономически хватки. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само страх. Откъде да се вземат безстрашните? Преди години, когато правех „Заличаване“, разбрах случайно, че точно преди Коледа, в суматохата около предстоящите празници, Министерският съвет, с настоящия министър-председател, взел решение да започнат сондажи за нефт и газ в Черно море. Отивам в Министерството на околната среда по друг повод и между другото питам дали е вярно. Първоначално отричат, после го удрят на молба да не се разчуе, че еколозите щели да блокират министерството.

Междувременно стана аварията в Мексиканския залив. Светът гърми, а у нас плаха информация и неведение. Мобилизирахме се няколко души и създадохме филмче по метода „направи си сам“, наехме залата на Дома на киното, разпратихме покани. Отзоваха се стотина души приятели и познати, но нито един представител на институция. Каниш ги да видят до какво водят алчността, авантюрата и невежеството. Страх ги е да дойдат на прожекцията, а тези, които са дошли, се страхуват да се изкажат. Не получаваш подкрепа дори от тези, които са израснали край морето.

От какво се страхуват? Не могат да ти отговорят. Като са те възпитавали в страх – страх от родители, страх от учители, страх от началници, от приятели, съседи, роднини, страх от властта, от полицията и от какво ли не, накрая стигаш до страх от мене си. Колкото и основателен да е страхът, все пак и той, и безстрашието са въпрос на личен избор. Да не би Валери Петров да не е изпитвал страх? Страхувал се е и още как! Не е случайна закачката на Радой Ралин: „Зайчето Валери пише и трепери“. Трепери, ама пише!

Радостта на митингуващите на 18 ноември 1989 г. за вас е повод за сълзи. Проучвайки архивите по делото срещу Трайчо Костов за филма „Сърцето умира последно“, вече сте знаели колко силна е машината за обществено манипулиране. Казвахте ли си: „Тяхната академия (на политическите кукловоди) е по-силна от нашата“, или имахте надежда, че сълзите ви може и да не са напразни?

Не са ме занимавали прозрения за кукловодите и не те са били повод за сълзите ми. Когато едни хора казват: „Ние тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“, не мога да имам илюзии, че ще подбират средствата, за да я запазят. Сълзите ми бяха породени от поведението на хората, които довчера се криеха от всяка гражданска проява, която не е дирижирана от властта, скандираха „Осанна!“ на Тодор Живков, а днес – „Разпни го!“, и се превърнаха в поборници за часове. Ако сме преодолели хамелеонството, значи има надежда и сълзите ми са били напразни.

Завършвате първия випуск по кинорежисура при проф. Христо Христов, за когото от години не се говори. С какво ви „беляза“ вашият учител и вярно ли е, че сте искали да заснемете „Една жена на 33“, заради който той е низвергнат?

Христо Христов беше запомняща се фигура, личност, каквото и да говорят. Това, което му се случи, беше голям урок за всички. Аз не бях близка с Христо Христов, макар че го харесвах и дори суетата му ми беше забавна, но не можех и не желаех да я подхранвам, а той приемаше това като неуважение. Но беше широко скроен, аристократичен, над нещата. Само веднъж, след като рицарски ме защити заради мое поредно „неуважение“ към някого от властта, подхвърли: „А бе ти и на мен си го правила този номер!“. Той ме беше приел в класа си не защото съм му направила някакво впечатление, а заради асистента си Георги Дюлгеров, който ме бе запомнил на приемните изпити. Жестът му към мен беше голям и аз нито за миг не съм забравяла какво му дължа, но вместо благодарност все с нещо го огорчавах. Най-голямото ни разминаване беше в това, че приемаше истините за нашето минало и настояще като „дискредитиране на българския народ и държава“ и горещо отстояваше тази позиция въпреки преживяното покрай „Една жена на 33“.

Вярно е, че ми се искаше да направя „Една жена на 33“, но до „годеж“ не е стигало. Бях изпитала на гърба си липсата на софийско жителство, и то в най-уродливия му вид – достатъчно беше да видят в паспорта ти, че си от провинцията, за да те заплашат, че с теб ще се занимава нравствената милиция и ще те закарат под конвой, ако не си отидеш сама в родното място. Зер какво друго можеш да правиш в столицата, освен да проституираш! Нищо че си студентка, а после вече и режисьор в Киноцентъра – достатъчно е, че нямаш заветния печат. Нито сценаристът, нито режисьорът имаха хабер от истинската драма, а и по-добре, защото ако бяха бръкнали по-дълбоко, кой знае какво щеше да им се случи.

Имало е и друг кандидат да прави този филм – Иван Андонов, на когото дори Боян Папазов го бил обещал, но накрая предпочел Христо Христов. Докато беше председател на Съюза на българските филмови дейци, той беше обект на голяма любов и ласкателства. Дори след прожекция на някой не съвсем сполучлив филм се хвърляха на врата му, прегръщаха го, целуваха го, и то мъже на възраст, с биография и авторитет. Гледаш и не вярваш ни на очите, ни на ушите си! Добре, ама направи „Една жена на 33“, генералният секретар на БКП се обиди, повлече партията след себе си и едва минала премиерата, се започна кампания срещу филма. В СБФД правят разгорещено партийно събрание, на което възмутени кинотворци заклеймяват Христов, минават всяка граница на възпитание, приличие и колегиалност: „Христо, ти не си режисьор, не, ти никога не си бил режисьор, един добър филм нямаш!“ и все в тоя дух, от което излиза, че най-голямото недоразумение в киното им е било председател.

Навремето четох стенограмата и онемях. Чудя се как Христов не е получил инфаркт от предозиране на верноподаничеството. Няколко години по-късно присъствах на подобно аутодафе на режисьора Вили Цанков и отново с активното участие на киноавторитетите нашенски. Е, как един не стана и не каза: „Чакайте, другари, освестете се, какво правим!“. Чудите се, че никой сега не споменава Христо Христов. Обяснимо е – кой иска да си спомня собствения позор!

А какво бяха за вас другите двама големи режисьори – Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов? Работили сте заедно в „Авантаж“, в „С любов и нежност“ и „Лачените обувки на незнайния воин“…

Имах късмет да се запозная и с двамата, да се уча от техните успехи и грешки. Научила съм много неща от тях, особено такива, каквито няма в никоя учебна програма. Например, че не трябва да притискаш хората и да им налагаш какво и как да мислят, защото ти знаеш по-добре. Ами ако те знаят нещо, за което ти дори не си чувал?! От тях научих как можеш да накараш хората да ти повярват, с какво да ги спечелиш, та да работят, все едно филмът е техен, какви изненади да очакваш от различните звена в екипа, кои са най-капризните и как да се справиш с егоцентризма им, кога не трябва да очакваш от хората героизъм, как да овладееш умората и нетърпението им, та да не те бойкотират. Разбрах, че талантът не е оправдание за компромиса с морала, а изборът ти е мярка за компромиса, който си готов да направиш; че да си гъвкав, не означава да се усукваш при всяка по-рискована ситуация; да си твърд, когато отстояваш позиция, но не прекалено твърд, за да не си счупиш главата; че да изоставиш приятеля, другаря си или колегата в тежка ситуация с оправданието, че не си вещ или имаш по-важна работа, е недостойно – мога да изреждам десетки.

За Георги Дюлгеров мога да разказвам с часове. Той беше асистент на Христо Христов, другият беше Людмил Стайков. Аз попаднах в групата на Дюлгеров. Той беше млад, нямахме голяма разлика във възрастта и общуването беше по-скоро като с по-старши приятел. Ентусиазмът му беше заразителен, беше напорист и бързо се палеше, ама и бързо даваше заден. Почти не съм писала за него, а той заслужава, защото много ми е повлиял в първите години, дори бях започнала да приличам на него и от страх да не стана негово лошо копие и да изгубя индивидуалността си, отидох да се поуча от Рангел. Можех да избера някой друг режисьор, но избрах Рангел по време, когато имаше много негативи срещу него – беше се върнал от Чехия, беше направил „Бягство в Ропотамо“, който не събуди възторг, и въобще по онова време говореха за него неласкаво. И като избирах при кого да отида, този факт предопредели решението ми. „На малкия остров“, „Първи урок“, „Вълчицата“, „Инспекторът и нощта“, все филми, които ми харесваха, а режисьорът – с голяма питанка. И за да разбера какво се крие зад тази питанка, се запознах с него. Колкото и странно да звучи. Но животът е пълен със странности. За Рангел съм писала много, а и знам какви ли не истории, защото той обичаше да говори, да разказва, да играе, да имитира, да направи шарж от един детайл и в него да видиш целия човек, да видиш и себе си, но да не се обидиш, защото, ако човек има око за комичното, ще го открива навсякъде.

По време на снимките на „Лачените обувки…“, докато другите още спяха, ние ставахме между 4 и 5, пиехме кафе, той разказваше какво е сънувал през нощта, уточнявахме разкадровката, всеки детайл за всеки кадър и оставаше време за какви ли не разговори. Това беше моята втора Академия – уроци на ранина. И около 6 и половина поемах пеш за селото, където беше декорът, да посрещна изпълнителите, които бяхме избрали от всички села в Софийска област. Те пристигаха с автобуси, облечени в костюмите си, носеха баници и погачи, месени посред нощ, цял ден играеха хора, веселяха се – на сватба като на сватба, а вечер автобусите ги отвеждаха обратно в селата им да поливат градини, да си вършат полската работа и отново да правят по никое време баници за техния Рангел, с когото бяха равни в шопския хумор. „Лачените обувки…“ беше направил живота им ярък и необикновен и затова на финалната вечер на раздялата много сълзи се проляха. Малкият изпълнител Боби се разплака, след него бабите, мъжете взеха да си потъркват очите. Дори Рангел се просълзи пред величието на тази сцена. Виждали ли сте шопи да плачат? Е, аз видях.

Продължава в следващия брой.

Великото чувство за свобода

 

В миналия брой публикувахме първата част от разговора с Малина Петрова – кинорежисьорка, сценаристка, събираща парчета от съвременната ни история, авторка на текстове, които публикува в блога си. След размислите ѝ за зората на т.нар. преход, за пожара в Партийния дом, за учителите ѝ в киното Христо Христов, Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов, разлистваме историята на други нейни филми.

Малина, филмите ви са като визитна картичка на България от последните 40 години. Как се носи това бреме?

Не мога да се въздържа да не се пошегувам със себе си. Един господин предложил любов на едно момиче със стаж в известната професия, а тя му отговорила: „Аз на такваз любов, мерси!“. Та и аз като нея, ще река: „Аз на такваз визитна картичка, мерси!“. А сериозният отговор е в края на текста „Дупка в стената“ в моя блог. Понякога една случайно изпусната реплика, едно мигновение може да ви даде шанс да откриете истината, а „истината ще ви направи свободни“. Това не са само думи. Изпитала съм го, знам го и понеже „човек не е остров“, опитвах се да давам шанс и на други да изпитат великото чувство за свобода.

След игралните филми „Пътешествие“ и „Синът на Мария“ през 80-те, случайно или не, заснемате „Тетевенска 24“ и някак се обричате на документалното кино – може ли да се каже, че този филм преобръща мисленето ви? Впрочем защо десетилетия по-късно споменавате, че една от героините в сградата за мъчения преди 9 септември 1944 г. е Юлия Огнянова, а в друг текст пишете: „Струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“ – преди или днес е по-трудно да не се боиш от личната си гледна точка?

Разбира се, че обръщането ми към документалното кино след два игрални филма не е случайно. Видя се, че игралното кино е под постоянно наблюдение, че трябва да си готов да мислиш правилно и да избягваш идеологическите забежки, за да не те изпратят в девета глуха, да приемаш глупавите забележки с възторг и благодарност. Това, което преживях около „Синът на Мария“, с който ръководството на Кинематографията възнамеряваше да се представи достойно пред ЦК и Политбюро, сега е сюжет за комедия. Вместо „младия положителен герой“ – пълна противоположност. То не бяха истерични сцени, то не беше тръшкане, до сълзи го докараха: „Какво ще отговорим сега на другаря Ненов, като ни каже: Вие провалихте българското кино!“. Цяла година след като филмът беше предаден, продължаваха да ме притискат да преснема последната част в духа на социалистическия реализъм.

Нашата специалност във ВИТИЗ беше кино- и телевизионна режисура, така че „Тетевенска 24“ не беше нещо съдбоносно, което да изглежда като обричане на документалното кино или да ми преобръща мисленето. Мислех по същия начин, по който мислех, когато правех „Пътешествие“. „Тетевенска 24“ продължава неговата линия с други средства. Темата за обработката на съзнанието, за манипулацията и прийомите, с които си служи пропагандата, е видима и в двата толкова различни филма. Опитът в документалното кино по-скоро беше начин да избегна цензурата в игралното. След няколко документални филма отново имах игрален проект – „Муа у тупан“, за който със сизифовски мъки се бях преборила, но в мига, в който беше пуснат, беше и спрян. В него нямаше нищо идеологическо, но личен конфликт между тогавашния директор на Кинематографията Никола Ненов и сценариста Боян Папазов стана причина за този провал. Тъкмо когато художественият съвет беше взел вече решение да подкрепи режисьорския сценарий и ми пожелаваха успех, вратата се отвори и надникна Ненов, дори не влезе: „Какво правите?“. И като разбра, отсече: „Нали казах, че докато аз съм директор, сценарий на Папазов няма да мине!“. Рече и отсече.

Но да се върнем на „Тетевенска 24“. Във филма не се уточнява, че една от пребитите ремсистки в РО-2 е Юлия Огнянова, защото по онова време – 1984 г., тя не искаше тези детайли от биографията ѝ да се знаят и аз уважих желанието ѝ. Колкото до цитата „струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“, той не се отнася до боязън да изразя лична гледна точка, а до занаята. Как да започнеш разказа, как да подадеш необходимата информация и това да не прозвучи отстранено, информативно, а да приковеш вниманието на слушателя или на зрителя и да го направиш съпричастен от първия миг, от първия кадър.

Правите го и с филмите за ученическото вандалство в края на соцвремената и за изоставените деца, за които се заговори много по-късно, но вие ги приемате като лична отговорност. Кога ви беше по-трудно – с „Виновни няма“ и „Пантеонът“ през 80-те или с „Децата на Мария Магдалена“ и „Кристалът на душата“ през новия век?

Не ми беше трудно да снимам „Виновни няма“ и „Пантеон“. Бяхме млади, нахъсани, идеите сами идваха, сприятелявахме се с хората, които снимахме, те ни помагаха всеотдайно. Дори и после не мога да кажа, че е имало кой знае какви трудности – е, отговорните другари не можеха да преглътнат някои истини, но само след няколко години не само ги преглътнаха, ами първи забиха тъпана на промяната. А това с децата от интерната е по-особено. Там водещото не беше киното – филмчетата бяха следствие, не първопричина! Важно беше да се направи нещо за едни онеправдани от съдбата деца, изоставени от родители, в полудиво състояние, вечно гладни, облечени в харизани дрехи, без любов, без състрадание, без милост. Да ги направиш нормални и да се почувстват като всички останали е много трудна задача. Ако не си готов да им посветиш цялото си време, да забравиш себе си, дори професията си, нищо няма да постигнеш. „Децата на Мария Магдалена“ и „Кристалът на душата“ бяха заснети между другото.

Следователят от филма „Пантеонът“ за потулените безчинства на деца на „отговорни другари“ казва: „Не изпитват срам – това е най-страшното“. По-страшно ли е неизпитването на срам днес?

Да, не изпитваха срам. И сега не изпитват срам. Понятието се изврати – срамът се превърна в предразсъдък. Кой изпитва днес срам и за какво? Чета тези дни как една млада жена с какви ли не умения, квалификации, способности и езици се срамува да каже каква е професията ѝ и че едва оцелява. Познах много колеги в този разказ. Познах и себе си. Чета във форумите колко хора се срамуват от записите и изцепките на министър-председателя и свитата му. И аз се срамувам. Защо ние се срамуваме, а те – не? Има защо да ни е срам. Защото търпим цялото това безобразие.

„Духът и камъните“ е единственият филм портрет, който правите, но и той не е типичен за жанра – защо избрахте Кирил Христов?

Да, филмът за Кирил Христов е изключение. Първо, не е мой избор и второ, прилича на портрет, който се опитва да надскочи рамката на портрета. Моята колежка и приятелка Искра Йосифова, която си отиде рано, имаше мечта да направи филм за Кирил Христов. Аз пък – за Симеон Радев от времето, когато е ученик в лицея „Галата-Сарай“ в Цариград. Кой ли не е бил запленен от „Строители на съвременна България“, но на мен и „Ранни спомени“ така ми бяха легнали на сърцето, че непременно исках да направя филм за него и „Галата-Сарай“. И така, уговорихме се, че ще кандидатстваме с двете идеи пред Националния филмов център и всяка ще направи своя филм. Да, но Искра се вдъхнови от материалите за моя филм и понеже беше в тежка ситуация – от осем години гледаше сестра си в будна кома и това я изпиваше – колкото и да ми беше скъпа идеята, аз ѝ я отстъпих и се захванах с „нейния“ Кирил Христов. Симеон Радев беше моята тръпка, но на конкурса идеята за Кирил Христов се класира, а „Галата-Сарай“ пропадна. После Искра се разболя много тежко и си отиде, а аз направих филма и го посветих на нея и на Радой Ралин, който също страстно обичаше Кирил Христов.

Правите обобщения за изпокрилата се по време на бомбардировките интелигенция, а после и за образованите от село Странско, които си дали дума да се върнат, като свършат университета, и там да останат: „Нищо не беше останало; накъдето и да се обърнех – забрава…“. Какви метаморфози претърпя интелигенцията ни от 80-те насам?

Обобщенията във филма за поведението на интелигенцията по време на бомбардировките, както и разказът за Странско са на Кирил Христов. Забележително е писмото, което той получава от един учител от това село, близо до гара Раковски. Публикувано е в дневниците на поета. Сега Странско е забутано и позабравено, но някога е имало будни младежи със съзнание за мисията на интелигенцията – да заминат за Европа, да се изучат и да се върнат, за да издигнат своя край. Дали си клетва и ѝ останали верни. Та този учител владеел няколко езика, сам научил немски, за да чете Гьоте в оригинал. В писмото прави такъв литературен анализ на творчеството му, че много професионалисти и тогава, и сега биха му завидели. Заинтригува ни това писмо и се вдигнахме с художничката Анжела Минкова да видим село Странско и да поразпитаме за тези невероятни патриоти. Това, което намерихме – забрава. Явно забравата не е отсега. Национална черта ли е, или е от ограниченост и липса на интерес, не знам, но ме изпълва с печал.

А българската интелигенция ми е болна тема. Много страници са изписани за нея, та ще се въздържа да сипвам и аз сол в раната. Любимото ми есе е на Боян Пенев „Българската интелигенция“, а най-кратката характеристика ѝ даде Николай Генчев пред претъпканата зала „Универсиада“ през 1990 г: „Българската интелигенция винаги е изоставяла народа си в трудни моменти. Дано този път не го направи!“. Е, тя го направи и продължава да го прави – една от грешките, от които не вземаме поука.

Казвате: „Не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!“. Като се огледам за грешките ни, трябва много да сме се „възвисили“…

Кои са онези грешки, които сме направили и после сме се поучили от тях? От историята ли? От съвременния политически живот? От изборите, които правим? От това, че даваме непрекъснато доверие на съмнителни хора? Че сме склонни да подкрепяме хитреци и мошеници, а да обругаваме свестните? Нима сме научили онзи урок от Ботев: „Свестните у нас считат за луди“ или сме проумели какво е искал да ни каже Левски с четирите въпросителни – „Народе????“; или онова, което е написал за него Вазов: „… в едно събрание многобройно той влезе и лепна плесница на един подлец!“. Защо още не се е намерил достоен човек да лепне плесница на позиращия пред портрета му Доган, самообявил се за турския Левски?! Ние сме факири на снишаването, не на възвисяването! Научихме ли се да мислим с главите си, да не се доверяваме прекалено на авторитети, защото и те грешат; да си следваме пътеката и да бъдем верни на себе си; да се вслушваме какво ни говорят, но да не разрешаваме да ни навикват като ученици и да ни учат невежи?! Понякога по-важно е не това, в което ни убеждават, а това, което премълчават. Научи ли човек този урок, няма от какво да се страхува.

Не само не сме се възвисили, ами не сме мръднали много. Четете Захарий Стоянов, Иван Хаджийски, Симеон Радев, Николай Генчев и кръв ще ви закапе от сърцето.

В началото споменахте „Човек не е остров“ на Джон Дън – снимате едноименен филм с участието на провокирани от него музиканти и художници. С днешна дата какъв би бил погледът ви към написаното в зората на XVII в. и кои биха били героите?

Всяко нещо с времето. Друго беше времето, други бяхме ние. Хрумването за стихотворението на Джон Дън не е мое. То е на Боян Папазов, чиято беше идеята да съберем художници от Варна и музиканти от Пловдив в Археологическия музей във Варна. И при Хемингуей в „За кого бие камбаната“, и днес това стихотворение предизвиква много и различни асоциации и чувства, които през 1984 г. не са ни хрумвали. Беше игра на форми, звуци, багри и художническо-музикални импровизации – радост за ушите и очите. Всеки от участниците се вдъхновяваше от другите и сам бе вдъхновение за останалите, защото „човек не е остров“. И сега звучи красиво, но едва ли бих направила подобен филм. Покрай коронавируса и промените, които стават с човешката психика, се боя, че човекът наистина може да се превърне в остров, защото все по-малко се чувства „частица от човечеството“.

Преди седем-осем години заснехте „Заличаване“ за унищожаването на българското Черноморие и май никой не ви чу, затова пък днес си имаме хотелски сгради, маскирани като подпорни стени. Случва ли се понякога да се питате: „Защо изобщо се захванах с моето кино“?

Зад „Заличаване“ стои личната ми драма. Все още си въобразявах, че има хора, които са готови да пренебрегнат удобството и леността, страха и конформизма си и да се включат в кауза, която си струва усилието – да запазим един прекрасен залив. Стоях две лета на законния ми имот на Силистар като Гюро Михайлов, също както в нощта на пожара на Партийния дом, кацнала на една площадка между няколко тополи, за да се пазя от мутри, чакали, концесионери, криминален контингент, горски, полицаи, гранични и прочее обслужващ управляващите персонал. И помощ отникъде. Цялата моя неравна борба от 1990 г. е описана в „Сагата Резово-Силистар“, публикувана в блога ми, заедно с писмата до агенции, полиция, прокуратура, министерства, министри, дори до министър-председателя и заместниците му. Резултатът? От умрял – писмо! И „пусната за общодържавно издирване“, щом се жалвам, а ако не се явя където трябва доброволно – под конвой! Е, аз ли съм най-големият престъпник и преди, и след 10 ноември, че все ще ме карат под конвой?!

Избягвам да се питам дали заниманията ми си струват усилията. Направеното остава. Все някой ще види и ще чуе. Не знам обаче защо чуват и виждат обикновено с около седем години закъснение. Така беше и със „Сърцето умира последно“ (за процеса срещу Трайчо Костов, б.р.). В интерес на истината, двама души ме поздравиха и ми подариха сребърна гривна с гравираното заглавие на филма. Това бяха режисьорката Бинка Желязкова и художничката Виолета Йовчева. Но какво ли не изслушах като обвинения от всички останали, на които имах доверие. Чудех се дали аз не съм сбъркала нещо, щом всички ме нападат. Не може аз само да съм правата! И вече сериозно се замислях дали да продължавам да снимам филми. Трябваше да минат седем години, да го покажат посред нощ по БНТ, та да разберат, че грешката не е била в мен. Един-единствен ми се обади в три часа сутринта да ми се извини, че не е бил прав. Беше Рангел Вълчанов.

А след работата по филми като „Реката“ за хората от двата бряга на Резовската река и „Раздвоено сърце“ за (не)спасените български евреи знаете ли какво ни пречи да бъдем просто човеци?

Ние сме човеци. Във всеки от нас има в еднаква степен и добро, и зло. Човек е така устроен, че винаги прави избор, защото природата му е дала повече от една възможност. Въпросът е накъде ще наклониш везната и затова всеки от нас има постъпки ту за гордост, ту за срам. Ще взема примери от двата филма. Имах сериозна вътрешна, да я наречем нравствена дилема, когато реших да направя „Реката“. И двата рода, от които произхождам, са бежанци от Източна Тракия. Насилието и жестокостта, преживени от моите предци, са неописуеми. Не сме го учили в училище, нямаше баби и дядовци да разказват – родителите ми сами са се справяли с живота от малки. Животът на поколения е съсипан, но е късмет, ако си оцелял. Нямаш имот, нямаш нищо – всичко е останало зад границата, къде опожарено, къде разграбено. Здраве да е, имот се събира, но не знаеш минало, не знаеш корен, а много ти се иска да запълниш тази празнина. И „Реката“ беше моят шанс да отида, да видя откъде сме дошли и да разкажа на останалите с подобна съдба за онези отсреща, които мразим за злото, което ни е било причинено. И тук се явява нравствената дилема – ако не ги мразя, дали не извършвам предателство спрямо страданието на предишните поколения? А какво са виновни онези отсреща, които и не подозират причината за нашата омраза, а какво са им внушили на тях пък, за да ни мразят те на свой ред? И доброто в крайна сметка надделя и то увлече все повече хора да помагат да се разруши тази илюзорна стена на омразата, която ни разделяше, и да се случи невъзможното – да ни допуснат да снимаме този филм в двете срещуположни села на граничната Резовска река. Светла да е паметта на посланик Ялчън Орал, който имаше голяма заслуга това да се осъществи! „Реката“ е направен от добротата и затова хората го харесват, гледат го по няколко пъти, дори си го свалят на диск и го раздават на близки и приятели. Какво повече да иска човек!

И с „Раздвоено сърце“ отново бях изправена пред драматичен избор. Дойдоха промените и вече се мислеше за бъдещето, как да оправят имиджа на България. Та като умували, решили да заложат на нещо, с което можем да се гордеем пред света – спасяването на българските евреи. И кой да го направи – търкулнала се топката към мен. Този филм е от раздела „Дай едно рамо!“ – даваш едно рамо, а като се огледаш, сам опъваш самара. Нейсе!

„Спасяването на българските евреи“ не ми е било тема, още повече че покрай смяната на имената на българските турци се бях усъмнила в толерантността на българина. Казах си: „Може пък хората да са се променили“ и се съгласих. Взех да се ровя в архивите и ми настръхна косата – едни спасяват, ама други не! „Нашите“, вярно, са спасени, ами онези от Беломорието и Македония? А какво са вършили също „нашите“ в присъединените територии? Бедна ви е фантазията! Как се пише химн на хуманността, като си прочел ужасяващи страници! Затова заложихме на светлите примери на човечност, а и на самите български евреи, които говореха с такава любов за България и които бяха запазили всички добри черти на някогашния българин – работлив, честен, думата му има тежест на договор, благодарен за доброто, което си му направил, и го помни до гроб. И така, по ръба на собствената ми съвест, без да бъде премълчана и тъмната страна на „спасяването“, беше направен филмът „Раздвоено сърце“ – раздвоено беше за евреите между две родини, но раздвоено беше и моето, между позора и славата. Филмът не се превърна в знаме, но затова пък е честен и човечен.

Днес как ви изглежда пътят на момичето от Бургас, което през 70-те искало да направи филм за фабрика „Славянка“, а след това бръкна в най-мътните води на съвременна България? И кой е филмът, който сега ви се снима?

Филмът за консервната фабрика „Славянка“, който по време на изпитите направи необяснимо за мен тогава впечатление, е проява на нетърпимостта ми към общественото лицемерие, към фалша, позата, сервилността пред властника, незачитането и неуважението на човека, колкото малък и незначителен да е за някои. За мен героите от „Улица „Консервна“, „Зимата на нашето недоволство“ и „Гневът на мравките“ на Стайнбек не бяха литературна измислица. Бях израснала сред подобни хора. От друга страна, идвах от факултета по математика. Исках да направя филми за големите математици, които имах късмет да срещна, и не ми беше минало през ума, че вместо за тях ще се заровя в историята, към която по онова време не проявявах особен интерес. Сега нямам мечта да снимам тепърва филм. Имам само съжаление за няколко филма, на които посветих много време и енергия, но останаха на хартия. Щяха да бъдат необикновени документи на времето, което отмина. Това са „Троянският слон“, „Малката Венеция“, „Диви ябълки“, филмът за опита за покушение над папата и тв сериалът „Балкански субекти“. Такъв ми бил късметът! Благодаря на всички, които помогнаха тези филми да не станат!

Георги Дюлгеров разказва и друга история за кандидатстването ви във ВИТИЗ. Като че ли съдбата е избрала него, за да не се препъне момичето от родния му град, на което е „писано“ да разплита и запечатва истории…

Действително Георги Дюлгеров се яви в ролята на съдбата. Без неговата намеса кандидатстването ми щеше да остане като неудачен епизод в биографията ми, щях да работя в някой изчислителен център, да пиша програми за тогавашните компютри, огромни мастодонти, наречени изчислителни машини, и в свободното време да разплитам чорапи. Дали ми е било писано това, което по-късно ми се случи, не знам, но в повечето случаи е било неизбежно следствие от възпитанието и характера ми.

Сега живеете в Габровския Балкан – има ли непоклатима местна правда, с която слагате точка на всяко разколебаване?

Не съм толкова веща в душевността на габровци, макар че имам известни наблюдения, които ме навеждат на мисълта, че вицовете за тях имат своето основание, макар Иван Хаджийски да твърди, че са преувеличени. Израснала съм край морето, сред рибари, не онези, за които рибарството е хоби и развлечение, а истински рибари, за които морето е съдба. Който е чел „Старецът и морето“, ще разбере. Каква непоклатима габровска правда може да устои на: „Морето! Най-голямото събитие!“. Написал го е поетът Христо Фотев от Бургас.

“Мафията управлява тази държава!”

Тези знаменателни думи принадлежат на президента Плевналиев. Не сме ги чули официално никъде, защото как да съобщиш подобно нещо пред електората?! Нали електоратът, колкото и прост и загубен да е, би могъл да си помисли, че и самият президент е приел да бъде кукла на конци? Затова най-добре е на подобни прозрения да не се дава гласност. Но думите са изречени и то не веднъж, а както е известно, думите не се губят. Като потвърждение ще ви разкажа една история, на която всички сме били свидетели и която преди години ни хвърли в смут и догадки, които си останаха обаче в сферата на предположенията.

Истината за действителните събития стигна до нас силно изопачена. Известно е, че българската история е пълна с изфабрикувани за ширпотреба “истини”, така че описаният случай не е изключение. Понякога само един чистосърдечен разказ би могъл да възстанови реалната картина. Това, което ще прочетете, е разказ на очевидец. Засега няма да споменавам името му заради неговата сигурност, но когато той прецени, сам ще излезе от анонимност и ще разкаже и други любопитни подробности, които допълнително ще осветлят манталитета и прилаганите методи на така наречените народни избраници в политическия ни и обществен живот. 

Основното действие се развива в “Боянския сарай”, годината е 2015, месец декември, по време на  традиционното новогодишно парти на почетния председател Ахмед Доган. 

Три години преди въпросното паметно събитие, на 19 януари 2013, по време на VIII -та Националната конференция на ДПС в НДК се разиграва пародия на известната от Възраждането пиеса  “Иванко, убиецът на Асеня”, а именно “Октай, убиецът на Доганя”. Тя е изградена върху множество действия и явления. В едно от явленията бързо съвзелият се от камуфлажния опит за убийство Доган, все още лидер на Партията, чрез малка добавка в устава се превръща в почетен председател с правомощия на партиен феодал до края на живота си. За свой наместник издига дългогодишния говорител на партията Лютви Местан. Местан е съзнателен, а не случаен избор. Той не блести със самостоятелност и инициатива, лоялен е към лидера, дори прекалено лоялен. След близо две десетилетия вярна служба, Местан като че ли дръзва да се еманципира и почетният председател го наказва за назидание на всички останали. За повод се изтъква декларация, написана и прочетена от Местан в Народното събрание по повод на свалянето на руския самолет, нарушил въздушното пространство на Турция. Поставеният председател на ДПС Лютви Местан е обявен за национален предател, изхвърлен от партията и морално дискредитиран като подарък за рождения му ден, а Доган се превръща в национален герой, дори някои заскандирват “Je suis Dogan, je suis  Peevski” и народът приема поредното театро за истина.

А каква е тя, не бихме научили, ако някой не се реши да наруши омертата. 

– Какво се случи в действителност на 17 декември в “Сараите”? Можете ли да разкажете?

– Трудно. Трудно бих могъл да разкажа. Г-н Местан правеше опити да промени партията. 17-ти е в резултат на всичко, което се опита да направи преди 17-ти. Тези 3 години, въпреки че беше поставен председател на Движението, до голяма степен той се опитваше да даде една нова визия.  Мисля, че беше едно от американските издания, което обвиняваше  Движението в това, че е в едно проруско управление. Заглавието на изданието звучеше така: “В България управляват две проруски партии”, визирайки БСП и ДПС. Г-н Местан не беше съгласен с това. Той беше изключително реакционен в това отношение и отговори на тези нападки. Наистина се опитваше да изчисти образа и да промени съответно някакви баланси в партията. Едно от неговите предимства е, че се опита да отърве Движението за права и свободи от тясната прегръдка на БСП. Наложи се да направим коалиция с БСП и ние да бъдем създатели на правителството на Орешарски, но никой не се чувстваше комфортно в тази среда, нещо повече, смятахме, че това правителство има трети много силен съюзник в лицето на Делян Пеевски. Голяма част от министрите бяха единствено и само под негов контрол. В тази ситуация ние се затруднявахме да провеждаме някакви политики чрез министрите, за да отговорим на очакванията на нашите избиратели с оглед на обещанията, които им давахме по време на изборната кампания. Затруднявахме се, защото друг контролираше част от тези министри. Прави чест на г-н Местан решението да прекратим мандата на г-н Орешарски. Може би е резултат от консултации, а може би в по-голяма степен е еднолично. Това се случи най-вече с една друга цел – да преориентираме политиката на движението от левите партии към десните. Една подадена ръка към Бойко Борисов и другите партии, които се определят като демократични и десни, защото нашите избиратели не от вчера, не от днес, са много силно притеснени и не одобряват политиката на Движението да влизаме единствено и само в коалиции и сътрудничество с БСП и партиите около БСП. Те не са доволни от това и от факта, че се наложи  да подкрепим г-н Първанов за президент. Те не бяха съгласни с това, че до голяма степен винаги отговаряхме на очакванията на БСП, т.е. правим това, което те искат, те желаят, те целят. Г-н Местан искаше да се отърве от хватката на БСП и кръга около БСП, опита се да направи преориентиране и това беше една от причините една част от депутатите в Движението или една част от ръководството на Движението да му се противопостави и да повлияе на решението на г-н Ахмед Доган спрямо него. Една от причините, не единствената.

– Твърдите, че част от министрите на Орешарски са били под контрол на Пеевски. Какви качества притежава Пеевски, та той да бъде по-силен от Ахмед Доган?

– Не знам дали бихме могли да определим наистина кой е по-силният. Аз смятам, че въпреки всичко, г-н Доган е силният на деня в партията. Смятам, че имат общи интереси с г-н Пеевски, смятам, че те са взаимносвързани, че те провеждат, може би, по-голямата част от политиките заедно, вземат заедно решенията, но не смятам, че г-н Пеевски е по-силният в партията. Той е удобно лице за изпълнението на дадени, на поставени задачи, той е удобно лице, което може и трябва да провежда определени дейности извън политиката, а понякога и политически, и съответно да поема критичните удари, както на електората, така и на цялата общественост.

– Да се върнем на 17 декември.

– 17 декември, между другото, трябва да започнем от тук, че за всички народни предствители, общински кметове или областни председатели на Движението за права и свободи е изключителна чест да присъстват на тържеството в “Сараите”. По принцип такива тържества се провеждат по два повода. Единият е новогодишно парти, вторият е рожден ден на г-н Доган. 17-ти декември беше едно тържествено мероприятие, което се провежда предколедно и предновогодишно. Този път на 17-ти декември бяха поканени повече представители от структурите –  в по-голям  и по-широк състав, отколкото в други години и по други поводи. Присъстваха народни представители, председатели на областни съвети и почти всички общински кметове. Имаше представители на младежките структури, бивши министри и народни представители, и лични приятели на г-н Доган. Всичко беше както винаги досега на други случаи и мероприятия – забава, музика, песни, танци – тържество, с единствената разлика, че изказването на г-н Доган напълно промени средата и обстановката. На почти всички мероприятия г-н Местан и г-н Доган  произнасят слово. Този път г-н Местан също взе думата, поздрави всички колеги, почетния председател с много голямо уважение, с пиетет към неговата личност и към неговия образ. Словото на почетния председател започна по-късно от обичайното. Някои от гостите са се опитали да си тръгнат, но не са успели, защото просто им казали: ех все пак нека да не си тръгваме, защото почетният председател иска да каже нещо, след малко ще го произнесе, нека да го чуем, неуважително е. Г-н Доган произнесе словото си импровизирано. Но в последствие, когато прочетохме текста в сайта на Движението за права и свободи, мога да кажа три неща: това не е целият текст, второ, това е коригиран и редактиран текст по отношение на някои понятия и думи и трето, смятам, че има добавени също понятия и думи. Разбира се, трудно ми е да го твърдя, защото една толкова дълга реч не може  да бъде запаметена и не може да бъде наизустена само с едно чуване  и слушане. Всички бяхме концентрирани, за да чуем  какво ще се каже и как ще бъде произнесено. Аз, лично, не съм очаквал това, което се случи. В последствие получавам информация за това, че някои са били посветени какво предстои. Това, което чухме, разбира се, беше втрещяващо. Нашият електорат много често е проявявал съмнение, казвам електорат, защото въпреки всичко е гласувал за нас, проявявал е съмнение както за образа и поведението на г-н Доган, проявявал е съмнение за неговите обвързаности и за влиянието, което тегне над него, проявявал е критично отношение и към политиката на ДПС и въпреки всичко е гласувал и е давал отново и отново доверието си, както заради единството и заради това че не може само по подозрения да лишава от подкрепа партията си. Говоря най-общо за електората на Движението и за това, което съм уловил, усетил от тяхното поведение и разговорите, които съм провеждал с тях. Но след това слово, след това, което се случи и след словото, съответно отстраняването на Местан, изказванията на съпредседателите по някои политики на Движението, всичко това в комбинация, подейства много силно на електората, много отрезвяващо и те казаха следното: “Подозирахме, че има нещо нередно в тази партия. Ние като че ли подочувахме, четяхме в различни сайтове анализи за това, че тегне някакво влияние над тази партия, но не трябваше да се издават. Не трябваше да се разконспирират, не трябваше да си признават. Трябваше да продължим. Ние просто да не знаем истината, тя да не бъде публично оповестявана и обявявана. Как да гласуваме оттук-насетне за Движението, как да подкрепяме Ахмед Доган след неговото признание затова, че от една страна той е под влиянието на Русия и съответно прилага и провежда руски интереси, как да подкрепяме Доган заради влиянието му от Пеевски и олигархичните кръгове, които тегнат над Движението – това вече е много сериозно и силно, и как да подкрепяме Движението като гледаме тримата съпредседатели и виждаме, че партията няма бъдеще.” Съответно всичко, което се случи от вечерта на 17-ти и след 17-ти дава вече повод на нашия електорат да се замисли над процесите и да каже, че се е получил един много  сериозен разлом между политиката на Движението и интересите на електората и на избирателите. 

Веднага след изказването на г-н Доган почти всички втрещени се отказаха да празнуват. Тягостната обстановка започна от момента, в който приключи словото на господин Доган.  Нямаше бурни аплодисменти, ограничено, от чиста куртоазия, може би, някои не можаха да разберат за какво става дума, защото все пак беше един и половина нощес. Празник е. Нормално е. Но една част от присъстващите бяха крайно несъгласни с това, което чуха. Едно лице беше даже леко агресивно: “Как е възможно тук да се говори по този начин на Председателя! – бяха думите му. – Така ли се говори пред толкова хора!” Тоест, не само това, което се каза, но и начинът, с който се подходи и отношението към Местан като човек не беше одобрено от никого.  Веднага след това по-голямата част се разотидохме. После научих, че много малка част от всички, които сме били там, са останали до сутринта и са продължили празнуването. 

Разполагам с много информация. Тя до известна степен е разобличителна, но и до голяма степен част от нея излезе по медиите и беше оповестена. Някои от нещата бяха обаче дискретно прикрити, бяха изопачени, някои от нещата бяха премълчани. Още на 18 декември научих, че г-н Делян Пеевски в прав текст е поставил ултиматум към г-н Местан. 

– По телефона ли?

– Не, на живо. Поканил го е на определено място, където са провеждали и по-рано срещи и му е поставил ултиматум. Съответно, не да вземе решение, или да помисли, говоря с термина и понятието ултиматум. Ултиматумът съдържа условие. Условие, което ако не бъде изпълнено, ще последват определени действия. В този ултиматум е имало както срокове, така и параметри на действие. На него му е казано, че трябва да подаде оставка с мотивирано отворено писмо, включително и до медиите, ясно и аргументирано по определен начин до 22-ри декември, мисля, че часът беше 19 или 19.30. Г-н Местан е казал, че на този етап няма намерение, но трябва да помисли. Г-н Местан винаги е бил лоялен към г-н Доган. Ако наистина смятаме, че г-н Доган е визионерът на прехода, че той е човекът, който разполага с компетенция, опит, с познания, човекът, който е изградил до известна степен даже и култ към личността си, то тогава много добре е трябвало да прецени кой е Местан, дали го познава достатъчно, дали да го подкрепя като депутат в продължение на 16 години преди да го предложи за председател на партията.  Ако наистина е визионер. Следователно, познавайки кой е Местан, на какво е способен и дали би бил коректен и лоялен към партийната политика и към почетния председател, е получил подкрепата за този пост. Причините, които се изтъкват за неговото отстраняване са изключително неприемливи. Неговите “провинения”, неговите “грехове”, “грешки” даже, не са до степен, че да бъде отстранен. Може да бъде критикуван, можеше да се обсъдят съответно някои негови дейности или поведение, но в никакъв случай не биха били достатъчни като аргументи да бъде отстраняван от поста. Г-н Местан винаги е бил в колаборация и в комуникация с г-н Доган. До голяма степен той не е взимал самолично решенията си.  Първо, е консултирал своите действия с г-н Доган, второ, почти винаги е консултирал своите действия и с партийната група, областни председатели или депутати.

В цялата тази галимация г-н Лютви Местан е бил в позицията да мисли и да взима решение. Решение за това как да постъпи. Ако наистина беше му поискана оставката по един нормален начин затова че не се справя със задачите, затова че почетният председател оттегля своето доверие, нещата щяха да бъдат различни, но му е поставен ултиматум с условие да приеме изцяло критиката на г-н Доган от нощта на 17-ти декември. Т.е. в писмото му за оставка трябва да присъства именно това признание: не се справих, г-н Доган е прав за всичко, което спомена на 17-ти, давам оставка, опозорен и виновен. Едва ли не това е трябвало да каже в това писмо.  Една от причините той да бъде свален по този начин е уважението, което се породи към г-н Местан. Електоратът припозна в негово лице новия лидер на партията, електоратът го прие, електоратът се гордееше с неговите изказвания, гордееше с това, че нашият председател е не само най-добре говорещият български политик и най-добре изразяващ своите идеи, но същевременно и задълбочено мислещ политик. Това е една от причините да бъде изревнуван и да бъде отстранен, според мен.

На 22-ри декември г-н Местан не подава оставка. Решението му е да действа като мъж, да действа като политик, който не е виновен за нищо и не се признава за такъв. Интересното е, че именно до часа на изтичане на ултиматума г-н Местан не е бил предупреждаван за това, което предстои, а именно снемане на охраната, която в продължение на няколко години се е грижела за неговата сигурност. Г-н Местан имаше една от най-сериозните охрани в тази държава. Той се охраняваше както президента, така и министър-председателя. Нивото на неговата сигурност по една или друга причина е преценка на други компетентни органи, не моя. Дали това е било пресилено, дали е било необходимо, дали е било отново провокирано от някакви приятелски отношения към него, не знам. Той беше пазен не само на мероприятия, в парламента или където и да е, той беше пазен и в дома си. Той разполагаше с 24-часова охрана, която съответно пазеше дома му, семейството му и самия него, когато е там или когато не е там. За всичко, което се случваше около него, отговаряше тя. Съвпадението на часа на изтичане на ултиматума и часа на снемане на охраната е с разлика от три минути, което, разбира се, е доста опасно, без съмнение. Той е предупреден от началника на охраната за това, че преди 3 минути му е снета охрана  и от тук нататък Националната служба за охрана не се грижи за неговата сигурност и безопасност. Изведнъж този човек, който е бил пазен по определен ред и начин, остава без охрана. Той остава и с предупреждението, което е получил преди няколко дни. Трябва да вземе някакво решение. Звъни на президента и провежда разговор. Задава му въпрос: знае ли това, което се случва с него с охраната? Отговорът на президента е, че не знае, че не е информиран, че не е разпореждал такава процедура за снемане на охрана и че не е уведомяван за започването на такава процедура. Разбира се, че г-н Местан се обръща: добре, аз какво да правя в тази ситуация? Президентът му казва: “Съжалявам, ще трябва да проверя нещата и оттук-насетне ще вземем някакво решение.” Има и едно друго, много паметно изречение. Г-н президентът казва:” Аз, г-н Местан, откога ви обяснявам, че не аз, а мафията управлява тази държава!” 

Доколкото знам е имал два разговор и с Даниел Митов, външния министър, но не знам какво са си казали. В тази минута цялата налична техника, целият ресурс бива изнесен от дома на г-н Местан. Той остава със семейството си там и разбира се с мисълта си за ултиматума. Президентът и външният министър можеха да му предложат варианти, с които г-н Местан да се почувства в сигурни ръце. Не му е предложен такъв вариант.  Да се обърне към някого. Към кого? Аз или Вие към кои институции в тази страна имаме безрезервно отношение и доверие?

– Нито една.

– Вероятно и г-н Местан разколебан в тази ситуация как да постъпи е постъпил както и знаем. Доколкото ми е известно по съвсем друг повод той е имал вече уговорена среща същата вечер на 22-ри в малко по-късен час с посланика на Република Турция. Поводът е предстоящо гостуване на високо ниво от страна на турската държава на министри от турското правителство на възпоменателния митинг на Тюркян чешме, който предстои след няколко дни. Г-н Местан звъни на посланика и го уведомява какво се е случило с него. Затова, че много е вероятно да не може да отиде на тази среща. От там насетне, това, което знаем, че е изпратена кола на турското посолство, той отива в посолството, колко време остава там, за какво разговарят, кои са вече новите актуални теми, които са повдигнали на този разговор, аз не знам. Но така или иначе той е останал там до момента, когато вече му е осигурена охрана и знам, че отпътува извън София в дома на свой приятел, който е много сериозно обезопасен. Г-н Местан със семейството си остава там. Критиката към господин Местан защо именно се е обърнал към посланика, защо е влязъл в посолството, защо по този начин осигурява своята безопасност, може би има някакво основание, ако не се знае всичко това, което споменах досега. Ултиматумът, бързите решения, които е трябвало той да вземе за няколко минути буквално, институциите, които до голяма степен са подвластни на извънправителствени и извънинституционални връзки и контакти. Но искам да ви спомена следният сантимент, който битува в съзнанието на всеки един турчин, а и мюсюлманин в тази страна. Винаги, когато ние сме били под угрозата от някаква опасност, винаги когато не сме се чувствали сигурни, за голямо съжаление, в собствената си родина, и тази несигурност е породена от различни обстоятелства и причини, ние сме търсили утеха, подкрепа и помощ в Република Турция. Ако в момента ние задаваме въпрос на г-н Местан защо отидохте точно в това посолство, то ние трябва да зададем въпроса към всеки един български гражданин, принуден да напусне страната си 89-та година, защо отиде в Турция? Защо не отиде някъде другаде, а отиде именно в Република Турция? Това предателство ли е спрямо Родината? Когато не се чувстваш сигурен тук, когато не знаеш какво предстои с теб, с имота ти, със семейството ти, с живота ти и когато си принуден да вземеш някакво бързо решение, за да съхраниш, за да опазиш себе си и семейството си, а понякога и ценностите, културата си, някой може ли да  задава такива въпроси? Животът е свещен, здравето е свещено, културата ни също е свещена. Когато трябва да бъдат съхранени, опазени, всеки има право да действа както намери за добре. Много е смешно в ХХI век и съответно в едно модерно общество да бъде критикуван за това, че е влязъл в посолството и точно това действие да бъде възприемано и да бъде определяно като национално предателство. Предателство може да бъде, ако аз предоставя на вражеска страна нещо, с което да злепоставя народа или родината си. Нямало е такава ситуация. Влизането в посолството само по себе си е един човешки, а не политически акт на човек, който е трябвало или да изпълни ултиматума, или да вземе друго непопулярно решение.

– Можем ли да направим паралел с “оня списък”, който Доган предава в турското посолство в началото на прехода с имената на свързаните с ДС дипломати в различни посолства, но не е обявен за национален предател?  

– Не можем да правим паралел. Тук няма “списък”.  А и аз не съм запознат с подробностите.

– Какво се случи след 22-ри декември?

– Чухме, че се подготвя партийно събрание в “Сараите”. На 23-ти няколко пъти бях поканен да присъствам на мероприятие на 24-ти, съответно без да бъда уведомяван за дневния ред. В 13 часа има събиране на парламентарната група на Движението за права и свободи, в 13 и 30 – Централният съвет на Движението за права и свободи. Г-н Местан не е бил поканен. Той звъни на г-н Рушен Риза многократно, за да го попита дали ще бъде допуснат. Съмненията се носеха във въздуха, че ще му се иска оставката или ще бъде свален от поста чрез гласуване и ако това се случи, дали ще има възможност да изкаже своята позиция, или най-малкото да вземе думата пред целия колектив. Звъни многократно, но не получава отговор. Вечерта на 23-ти г-н Рушен Риза отговоря на обаждането на г-н Местан и казва следното: “Не съм сигурен дали ще ви бъде позволено и дали ще бъдете допуснат. Това не е в моята компетенция, но аз съответно ще разговарям с когото е необходимо, г-н Местан, и ако бъдете допуснат, ще ви се обадя, ще ви предупредя утре сутринта до 9.30.” Съответно до 9.30 на другия ден отговор не е последвал. 

На 23-ти имах колебание дали да присъствам на това събиране, дали с моето неприсъствие да покажа несъгласието си за начина, по който се провежда това събрание в един частен дом. Много добре знаехме, че всички, които се намират там, начинът, по който се събират, още повече, че няма добри условия за толкова голямо множество от хора, знаехме, че това ще бъде едно предрешено решение, че натискът ще бъде много голям, че всеки, който е попаднал в капана да се появи там, ще трябва да изпълнява поставени задачи, а не да взема решение, според своята логика, мислене, компетентност или съвест.  Затова сам за себе си реших да не участвам в този водевил.  Подобно на мен, една част не са искали да отидат, но са били заставени и предупредени да отидат – имало е натиск върху тях, една част, които са били там, въобще не са вдигнали ръка за гласуване, но са били преброени, т.е. те не са гласували “за”, “против”, “въздържал се”, но са били преброени. Има колеги, които казват: просто обстановката беше изключително опасна, тягостна, беше обидно отношението още като влизахме, защото винаги сме били проверявани преди да влезем в “Сараите”, но никога такива крути мерки до степен унизителни. Имало е съответно колеги, които са взели думата и са били критични към това, което се случва там, но не се дава гласност на това, така че не всичко знаем за това, какво се е случило там. 

– Но нали голямата вина на Местан се съдържа в прочутата декларация за сваления руски самолет на турска територия?

– Аз бях в стаята на Осман Имамов, където г-н Местан съчиняваше текста на декларацията.  Когато влязох, той вече беше започнал работа с група народни представители, включително и някои от съпредседателите, които в момента са в ръководството на партията. Вероятно г-н Местан нямаше да вземе никакво отношение, ако преди него други партии не бяха заявили своя позиция в Народното събрание. Той диктуваше, колега набираше текста на компютъра, след това дълго се умуваше с наше съучастие – някои по-скромно, някои с повече участие, за прецизност на текста – да не обидим Русия, да не вземаме явна страна. Той се опитваше съвсем деликатно да изрази позиция като го направи, според мене, перфектно. Аз, когато чета текста и днес, все още не мога да си обясня с какво и как подразни той когото и да било. Там имаше ясни послания в тази декларация. На първо място се задава един реторичен въпрос: все пак всички ще спазваме ли международните правни норми и съответната териториална цялост на всяка една страна? Вторият момент е по отношение на тази криза, създала се в Турция – ние по-скоро подкрепяме позицията на НАТО, която беше изразена вече към този момент. Третият момент, има един конфликт, има една тежка ситуация, веднага всички засегнати страни да седнат да се разберат, за да гарантираме мира – това е наша отговорност. Това беше в тази декларация. Призоваваме към някакво споразумение, към диалогични действия, които да успокоят ситуацията в страната и региона. Това каза г-н Местан. Нещо друго може ли да споменете в тази декларация, какво е толкова страшно и лошо?

– Доган дал ли е съгласието си за тази декларация?

– Това не зная. Не зная това дали предварително се е консултирало с г-н Доган. Не мога да отговоря на този въпрос. Но нещо друго да ви кажа. Какво мисли избирателят за тази декларация. Това е най-важното. “Колективното тяло” не е само ръководство, не е само структури. Обикновеният избирател със своята политическа логика и познания мисли за ситуацията по следния начин: имаме една агресивна страна, която се чувства толкова силна, че прави каквото и където пожелае и никой по никакъв начин не може да я спре. Има една страна, от която и ние исторически сме си патили толкова много, че все още не можем да забравим болката от “Възродителния процес”. Ние от 45-та години насам, а някои смятат и по-рано не сме видели нищо добро от тази страна, освен най-малкото един тоталитарен модел, а понякога влияние до степен, че отнема човешки права и живот. Това е, което знаем за Русия преди 89-та година и най-вече след 45-та година. Именно тази агресивна страна по отношението си към Украйна, по отношение към своите политици, които са опоненти на Путин, действа по определен начин. Една страна, която е безпардонна, когато реши нещо, една страна, която е известна с това, че понякога действа агресивно по свое осмотрение, например, решава да бомбардира позиции на една терористична групировка, тъй наречената “Ислямска държава”. Това, разбира се, може само да породи адмирации на който и да е политик или гражданин. Но когато чрез тези бомбардировки се помага на един сатрап и диктатор като Башар Асед, когато чрез тези бомбардировки се избива мирно цивилно население, каквото е тюркменското, това вече е съвсем друга ситуация. Турчинът, който живее тук, не може да приеме убийството на жени и деца от другата страна на Турция. Без значение дали това са тюркмени, кюрди, араби, никакво значение няма – това са живи същества, това са хора. Ние не можем да делим хората на етнически групи, но силният, сантиментален момент се поражда от факта, че това са тюркмени, те са турци и именно са избивани от руските ракети, които не винаги попадат до целта си, т.е. “Ислямска държава”. И това има вече съмнение, че се прави нарочно, за да бъде освободена тази територия от цивилно население. Всичко това дразни и турчинът, живеещ в България. Той смята това за страшно неприемливо и агресивно. Какво казва нашият избирател? “Ма тая декларация е едно нищо в сравнение с това, което прави Русия към мирното цивилно население!” Какво е една декларация – нищо! И никой нищо не е искал от нас  – нито Турция, нито  посланикът, нито Ердоган е искал някаква позиция от нас. Никой не е искал да подкрепяме Турция или да бъдем срещу Русия. Но задавам следния въпрос: г-н Местан или аз не мога ли откровено, смело като политик, като свободен гражданин на свободна Европа да изляза със своето лице и да изразя своя позиция по какъвто и да е въпрос в тоя свят?

– Известно ми е, че тази декларация е създала големи грижи на Доган, но публичната му реакция идва след повече от 20 дни. Има ли нещо друго извън нея?

– Аз ще се върна на 15-ти. На 15 декември в България пристига министър-председателят на Република Турция проф. Ахмет Давитоглу. Той е на държавническо посещение, гост е на министър-председателя Бойко Борисов. Доколкото ми е известно, аз знам от сигурни източници това, е имало момент, в който се е провела среща на шест очи между двамата министър-председатели в присъствието на г-н Местан като той е бил и преводач. Г-н Давитоглу и г-н Борисов са разговаряли не само в присъствието на г-н Местан, но също са го допуснали да се включи в разговора. Ето още една причина, поради която беше свален от поста. Преди да ми зададете въпроса дали г-н Местан е консултирал своето отиване на тази среща с г-н Ахмед Доган, с много голяма категоричност твърдя: да. Имало е свидетели на този разговор, защото отново се е провела в стаята на г-н Имамов, където почти винаги се събират колегите и г-н Местан провежда там част от срещите си. 

Доган не е успял да преглътне и да приеме всичко, което се е казало или не е приел резултатите от разговора там. Но г-н Доган е знаел за тази среща. Съответно, по моя информация, аз не съм бил наистина на този разговор, г-н Местан получава обаждане от министър-председателя Бойко Борисов. Г-н Борисов го кани на среща като казва: “Изпращам ти правителствени автомобили, за да може дискретно да влезете тук, където сме ние.” Вероятно една от резиденциите в “Бояна”. Казва: “Имаме среща с г-н Давитоглу, на която ще присъстваш само ти, включително и като преводач.” Това, разбира се, смутява до известна степен г-н Местан, който казва: “Искам няколко минути да помисля.” Веднага се обажда на г-н Доган и г-н Доган казва: “Няма как да не приемеш тази покана. Няма какво да мислиш.” Г-н Местан му казал: “Въпреки това аз имам колебания, защото форматът ме притеснява. Кажете какво да направя. Искам съвет от Вас, г-н Доган.” Има колеги, които са били там, на този разговор по телефона. Може да бъде проверена разпечатката на телефонните му разговори, около обедните часове, около 12 часа, на 15-ти. Г-н Доган му казва: “Не, няма какво да се мисли, тази среща трябва да бъде проведена, защото става въпрос за премиерите на двете страни. Отиваш.” Въпреки своите колебания, г-н Местан отива на тази среща и аз знам за част от разговора, не всичко. Тази информация трябва да бъде публична, защото наистина в голяма степен защитава и касае българския интерес, не национален, но все пак български интерес. Част от разговорите, които са се провели там са за предложението, което има г-н Ахмет Давитоглу, не знам дали не е в резултат на искане на г-н Борисов, но съответно желанието и готовността на проф. Давитоглу да подпомогне българските граждани в няколко направления. За азерския газ знаете, нали? Това, между другото е тема, която беше и коментирана за това, че е възможно да се предоставя по-евтин азерски газ, а даже да бъдем и съответно транзитен път за такъв газ, което пък е ново условие, което предоставя възможности за България не само от финансово-парично естество, но и за нашите енергийни източници и независимостта от Русия. Това е тема, която също се е коментирала там.  Другите три предложения обаче са по-интересни, а именно, г-н Давитоглу е предложил безлихвени заеми и кредити на всеки един български гражданин, който желае и иска да се занимава със земеделие за производство на биопродукти или за отглеждане на животни. Безлихвен заем, който ще бъде поставен в някакви рамки. Г-н Давитоглу подчертал необходимостта от хранителни продукти, включително и за бежанците, които трябва ежедневно да се изхранват в Турция.  Като, доколкото ми е известно, е предложил цена малко по-висока, отколкото пазарната в момента на изкупуване. Това е условие без да се иска нищо насреща. Т.е. даваме безлихвени кредити, едно семейство има възможност три, пет, десет крави, които да отглежда и пазарът е осигурен. Това е първото предложение. Второто предложениее относно безлихвени кредити за дребен и среден бизнес. Всеки един български гражданин, който има бизнес или иска да започне бизнес, може да започне посредством банков кредит на определена банка, която договорят двете страни и съответно да получи една сума, с която да доразвие своя бизнес, да го разшири, своето ателие, своето малко предприятие, да закупи нови машини, нови инструменти за определения труд. Това е вторият момент. Съответно това се прави за всеки един български гражданин, без да се иска нищо насреща от българската държава. Тези две предложения, разбира се, стават между двете правителства – правителството на Република България и Република Турция. Ще бъдат договаряни всички подробности, съответно това ще бъде постигнато като споразумение и с оглед на законите на Република България, която ще получи тези средства чрез финансови институции. Всичко ще бъде договорено допълнително как ще се случи, въпросът е да има политическа воля някой да подпомогне процеса.  Третото предложение е да бъде установен офис съответно на ТИКА и на една фондация, така наречената “ЮнусЕМ”. Тези две институции съществуват почти навсякъде на Балканите, работят за опазването, съхранението и развитието на османската, турската и ислямска култура. Те предлагат един определен бюджет, с който да разполага съответният офис и да бъдат ремонтирани както религиозни храмове, не знам дали това включва и християнски. Но най-вече за ислямски храмове, за изграждането някъде може би на детски градини, за ремонтирането на читалища, именно там където предимно живеят мюсюлмани и турци. Малки проектчета за по 5-20 хиляди, не изграждането на големи читалища или културни домове.Тъй като българската държава не може винаги да се ангажира, тук се дава възможност чисто законово, открито, прозрачно чрез финансиране от Република Турция да се поддържат така необходимите за идентичността на българския мюсюлманин. В този разговор е постигнато това съгласие. Г-н Местан е бил свидетел на този разговор. Не знам доколко е бил участник в него, доколко се е включвал.  Същата вечер ние имаме официална вечеря в резиденцията на турския посланик с проф. Ахмет Давитоглу и неговия екип. Присъстваха народни представители, политици, както от Турция така и от България, хора от софийската турска интелигенция. Аз бях също там. Имаше един добър, приятелски разговор, опознаване, защото имаше и народни представители от други партии, извън управляващата в Турция  и такива народни представители, които са преселници от България в по-ранен исторически момент. Един приятелски разговор. Но имам информация, че в тези часове, когато ние сме били там, г-н Борисов е посетил г-н Доган в “Сараите”.  На тази среща г-н Борисов е предал дословно не само темата и съдържанието на разговора, но е анализирал ситуацията като обезпокоителна спрямо г-н Доган. Г-н Борисов е казал в своя анализ на Ахмед Доган: “Ти вече нямаш партия, ти изпускаш конците. Ако се случи това, Местан става силният на деня, ти ще бъдеш изолиран. Не позволявай.” Това е моята информация. Самият г-н Борисов е обезпокоен, не само защото г-н Местан знае много за него, знае не само за неща, които са се случвали по времето на кабинета Орешарски и след това, г-н Местан знае много за отношенията между г-н Борисов и г-н Делян Пеевски. Разбира се, че г-н Местан може в даден момент да говори за това, но когато говорим за събитията на 15-ти, г-н Борисов е подходил именно по този начин. Това е доста обезпокоително с оглед на националните интереси на нашата страна. Едва ли не отговорът на г-н Борисов към г-н Давитоглу е: ние сме много добре икономически, не ни трябват инвестиции, не ни трябват нови възможности. Всички проблеми, които имаме в страната си като социални, политически, в сферата на образованието, в сферата на здравеопазването могат да бъдат решени с воля и средства. Съответно, ако имаме воля, а нямаме средства, няма да се получат нещата. Ако имаме средства, а нямаме воля, пак няма да се получат. 

– Как да си обясним в светлината на това случилото се?

– Това ми е трудно да определя. Тук отново трябва да намесим едно трето лице – г-н Делян Пеевски. Вероятно, наистина, ако г-н Местан беше усвоил всички механизми в партията, включително и с този принос, който вече споменахме, по отношение на инвестиции в страната от страна на турската държава, г-н Местан беше станал силният на деня, много по-лесно ние можехме да се лишим от влиянието, тежестта и най-вече необходимостта от Делян Пеевски в партията. Това щеше да бъде един естествен процес на откъсване от тази зависимост. Най-малкото ние щяхме да предоставим такива възможности на нашия електорат, че да не провеждаме само кампании, пищни, големи, струващи много пари чрез влиянието на Пеевски, а по един естествен път. Това може да бъде едно от обясненията. Аз вече давам и едно друго обяснение. Г-н Борисов не знам доколко е бил критичен… Аз смятам, че г-н Доган е щял да вземе решение и без мнението на г-н Борисов. Няма как. Други колеги в партията са провели разговор с г-н Доган в тази посока, без да знаят подробности или пък какво се е случвало в този разговор между министър-председателите. Те са се срещнали с други представители на турската държава и са подразбрали, че Турция изключително се доверява на авторитета на г-н Местан. Това също е било отнесено към Ахмед Доган. Опитът да се сближи г-н Местан до такава степен с Турция като цяло, контактите, разбира се не ги сближава той, той ги сближава посредством всички свои народни представители, г-н Местан много малко е пътувал до Турция през този период, много малко е контактувал с някой от Турция. Съответно даде свободата ние да пътуваме до Турция, но не само на държавно ниво, а да говорим с нашия избирател, с хората, с български граждани, живеещи в Турция и по този начин да подобрим авторитета на партията. Това беше начинът на сближаване. Някой може ли въобще да сметне и да приеме, че това може да се случи без разрешението, позволението и благословията на г-н Доган. Наивно е да се смята така. Г-н Местан правеше опити за сближаване много по-рано чрез различни препратки, поздравителни адреси, много со начините, чрез които постави основите на един диалог, подтикван от г-н Доган към тези действия. Г-н Местан го постигна. Г-н Доган е изревнувал достатъчно силно и без г-н Борисов е щял да отстрани г-н Местан. 

Дали обаче ревността не е банално обяснение? Може би е било съвпадение, но на същия знаменателен 17-ти декември 2015 година Путин отговаря на въпроси пред 1400 журналисти и очевидци твърдят, че словото на Доган е закъсняло, защото е гледал до късно записа. Други твърдят, че словото на Доган е било близко по същество до тезите, развити от Путин. Дали това е случайно, няма как да разберем, ако самият Доган не наруши омертата и не разкаже истината. Но както казва самият той: “Все още не му е дошло времето.” Дали ще доживеем?

Знам, че въпросът кой е разказал тази история, ще измести съдържанието на разказа, подобно на случаите с обнародваните записи на министър-председателя, където не смисълът на разговорите и недопустимият каруцарски език, е важен, а кой и как го е записвал. С което не искам да защитя подслушването и проследяването като нещо в реда на нещата до степен, че вече не реагираме на неговата дълбока неморалност и обществена деградация. Приели сме методите на Държавна сигурност за нещо нормално. Може и да не се съгласите с всичко, което е казано, но има над какво да се замислим, защото то не засяга някакви отвлечени теми и някакви неизвестни хора, а нас и нашия живот. В кратка ни среща самият почетен председател Доган сподели, че хората не обичали да мислят и затова той трябвало да мисли вместо тях. Подобна е философията и на Борисов – ако не е той, щяла да се счупи държавата! Докажете им, че грешат или оставете те да продължават да мислят вместо вас, да решават съдбата ви и съдбата на децата ви, според собствените си интереси и амбиции.

/Текстът е публикуван в „Портал Култура“ на 2. 09.2020 г./

Отворено писмо до Султана

През 90-те години, когато още не бяха избуяли апетитите за притежание на крайбрежието, че и на морето, бях една от малкото, за които се разбра, че има наследствен имот на първа линия на Силистар, недалече от Резово, граничното село с Турция. Започнаха да ме търсят и да ми предлагат да го продам, дори високопоставени другари от братския Съветски Съюз. Не помня дали вече се беше разпаднал или не, но това едва ли има значение за голямата тайна, в която ме бяха посветили – имало инструкция или негласно указание, не знам, да се изкупуват от руснаци имоти по Черноморието. Имаше ли логика? Имаше, стига да познаваш имперския манталитет, с който бяха заразени дори обикновени, а иначе симпатични съветски граждани и гражданки.

Представях си как ще дойдат, ще оградят, та пиле да не може да прехвръкне и ще го обявят за неприкосновена руска територия, че ако пристъпиш, може и да те застрелят. А с каква сервилност и готовност щяха да разпродадат и Странджа, без да им мигне окото! Обикновените българи имаше да цъкат от шосето, без достъп до брега. Отказах на посредника категорично – това е българска територия и правото да посещават свободно крайбрежието е на суверена на тази страна. Така това малко местенце на залива Силистар не стана руско. Но това съвсем не означава, че на други места не се е случило. Отиваш, например, в центъра на Поморие и отвсякъде чуваш руска реч, на изненадата ти отговарят, че това било “Малката Москва”.

Запазих имота за радост на безимотните по морето българи, но затова пък нашенци ми разказаха играта от “а” до “я”, докато не го опустошаха и не ме прогониха. Пак добре, че останах жива, защото там не си поплюват – ще те заровят в пясъка и никой няма да те открие. Поучителната сага “Резово-Силистар”, публикувана в блога ми, е тридесетгодишен модел на беззаконието в страната, в която обикновените граждани нямат права. Тя е печална предистория на позорното видео с бившия министър на правосъдието Христо Иванов, когото държавните гавази на един псевдонационален герой и псевдофилософ, не допускат до брега, обявен според закона за “общодържавна собственост”.

Аз съм бургазлийка. Научих буквите в същото онова училище “Кирил и Методий” в центъра на Бургас, на което директорка е станала майката на настоящия кмет, след като заснех в него филма си “Пантеон”. Станала е директор на мястото на предишния достоен директор Марчо Друмев, наказан заради невъзпитаните синове на високопоставените партийни другари. Но години преди това, в началното на социализма, градът беше предимно рибарски с много шкембеджийници. Сега пред най-голямата се кипри кукла на “Макдоналдс” и от онзи град няма и помен.

Като деца редовно ни извеждаха на екскурзии в околностите на Бургас. Най-често до местността “Отманли”, известна днес като “Росенец” и летния сарай на Доган. В торбички или мрежички си носехме храна за цял ден. Бяхме почти равни. Ех, в някои торбички имаше салам, а в други само сиренце, но на когото каквото са му сложили родителите. Семето на завистта все още не беше посято и нямахме представа от отровните му плодове. На тази местност имаше само една хижа и една каменна чешма със студена вода, около която обикновено играехме. Тази местност беше и за отмора на работниците от многото фабрики и заводи на Бургас – правеха си пикници, палеха огньове, печаха риби и кебапчета, пееха странджански песни, пълни с мъка и страдание. Колко поколения са минали през тази прочута местност, сегашните владетели на Бургас нямат представа! Колко деца са израстнали! После предприятията си построиха почивни станции и “Отманли” се превърна в китно летовище.

Дойдоха промените и всичко беше разграбено и присвоено. Струва си да се направи разследване кой и как е приватизирал имотите. Така, например, почивната станция на Нефтохима стана собственост на руската фирма “Лукойл ”, дори през 2012 година Председателят на Управителния съвет на “Лукойл Бургас” АД, Сергей Михайлович Андронов, става почетен гражданин на Бургас, а после подставена собственичка от Якоруда, Благоевградско, продава завода за панели „Хермес Солар“, свързан по медийни публикации с ДПС, замитат се кредитите от КТБ и собствеността на „Лукойл“ в „Отманли“ преминава 

В близост до сегашната така наречена “Марина” се намира рибарското селище “Ченгене скеле”. Това място някога беше отпуснато на бургаските рибари, за да не загрозяват с лодките си Бургас! Пази, боже, селянин да стане гражданин! И така някогашният рибарски град Бургас изгони рибарите от Бургас. Рибарите си направиха канали с артистични къщи и колиби от всевъзможни вехтори и “Ченгене скеле” заприлича на Венеция. Там щях да снимам “Малката Венеция” през 90-те години, ако не бяха се нароили “дисиденти”, които и сега проглушават ефира със закъснелите си прозрения. Но и това място беше постепенно обсебено, за да се радваме днес на архитектурния “шедьовър” на Доган.

Чудя се дали родителите на настоящия кмет и многопочитаем член на “ГЕРБ” са имали подобни на моите спомени, какво самият той е съхранил от детството си и дали нещо му трепва, когато и с неговата благословия се осъществява безобразието “Росенец”?

Че това е безобразие, едва ли има съмнение, но то е само следствие от цяла серия нарушения, които са направени все с нечие разпореждане, по силата на поста и Големановското правило: “Над мене – небе!” Това не би могло да се случи, ако отговорните по веригата не са давали съгласието си, не са се споразумявали и не са поставяли подписите си. Нарушения, за които те си знаят най-добре, и от които треска ги тресе, защото тези, които са ги заставили да сложат подписите си със заплаха, с принуда, с изнудване, ще излязат невредими, а ако един ден се разбере какъв компромис са направили със съвестта си, никакво оправдание с близки, деца и внуци няма да има стойност. Те първи ще се отрекат от тях.

И все пак кой, кой, питаш се, извърши тези безобразия? Как могат да бъдат осъществени толкова мащабни престъпления, в които здравият разум не може да повярва, без активното съдействие на цялата държавна администрация, без управляващия елит и политическата паплач, която се движи след победителите?

Писателят Върбан Стаматов разказва в книгата си “Българинът и морето” за един боцман, по прякор Шопа, който пътувал цял живот по морета и океани и всеки път като виждал безбрежната морска шир, въздишал: “Ех, да беше нива морето! Че да я разора…” Селянинът си остава селянин, дори и мореплавател.

Ето така можем да си обясним как морето се е превърнало в нива в главата на шефката на агенцията по кадастъра и нейните подчинени, и в главата на кмета и кметската администрация, и в главата на министър-председателя и на пригласящата му свита, и на архитекти-наглеци, и на началници по опазване на околната среда и на надзора по строителството, и на следователи, прокурори, полицаи, служби за охрана и прочие слуги на един порочен селянин от Делиормана, взел се насериозно за философ и изживяващ се като султан. А ако не вярвате на твърдението ми, поровете се из архивите и ще откриете това, което открих и аз, че биографията му е пълна с нескопосани измислици на Държавна сигурност, с подмяна на фактите, които срещу заплащане един летописец тиражира в книгите си с надеждата, че няма да се намери поне един да прочете търпеливо архивите и да открие фалшификациите.

Какво му остава на народа в мое лице, освен да напише писмо до Султана с надеждата той да отвори вселенското си око, да се взре в огледалото и да се засрами от себе си!

/Текстът е публикуван в „Портал Култура“ на 9.7. 2020 г. и препубликуван в „Дневник“ /