Медицински феномен

Само хленчим, сънародници! Само се вайкаме! Все нещо не ни е наред и все някой ни е виновен. Взряли сме се в черното като в черна дупка, а и тя се е взряла в нас и всеки миг ще ни погълне, та помен няма да остане от нас.

А колко весел и забавен е нашият живот, а най-вече здравеопазването ни. Напоследък дори имам прозрение, че то нарочно е такова, за да ни развеселява и вместо с лекарства, да ни лекува със смях. Да оставим кахърния тон, защото човек, колкото и да е здрав, все един ден се разболява. 

И аз уж не знаех що е болест, а най-внезапно взех да заспивам нерегламентирано. Заспивах по всяко време, при всички обстоятелства, във всевъзможни пози и състояния, на неподходящи за сън места: докато шофирах, докато пишех на компютъра,  докато хапвах, докато гледах телевизия или четях, заспивах в театрални, концертни и кинозали, докато говорех, докато слушах, докато гледах с широко отворени очи  – с една дума “кошмар”.

Но от друга страна, се почувствах най-сетне човек като всички останали – обикалях болници и лекари. Ежедневно се сдобивах с диагнози, една от друга по-зловещи, отричащи предишните. За някои до този момент не бях й чувала, та се наложи да се поограмотя в интернет. Те фаталистично се струпаха върху ми и ако бях с по-лабилна нервна система, сигурно нямаше да научите за моите необикновени приключения в света на медицината, пред които бледнеят и коронавирусът и неговите производни. 

Диагноза първа – Тумор в мозъка

Не обичам да ходя при джипито си от състрадание. Само като го видя как се тътри по коридорите, се чудя кой му е направил това зло – да го сватоса с медицината. А после в кабинета е толкова печално и занесено, че мигом оздравяваш. Но да заспивам на всеки пет минути беше нетърпимо и  нямаше как – прежалих джипито и го посетих в кабинета.

То, всъщност тя, защото джипито е жена, ме изслуша с бакелитов поглед и каза, че това, т.е. заспиването, сигурно е от възрастта. Като чуя, че нещо било от възрастта, ми иде да скъсам дипломата на доктора. Така на 30 години изкарах пневмония на крак, защото било от възрастта и докторката не се научила да разчита ренгенова снимка на бял дроб, както се оказа след години. Идентичен случай, си рекох.

– Заспивам и като шофирам. 

Това, че шофирам, а не че заспивам, направи по-силно впечатление на докторката и тя се замисли безрезултатно. Предложих й да направим ядрено-магнитен резонанс. 

– О-о, – каза тя. – това е толкова скъпо! Здравната каса няма да се съгласи. Невъзможно. А и без невролог не може.    

– Добре. Дайте ми направление за невролог.

Три дни преседях пред кабинета на невролога. Всяка сутрин – тълпа. Брех, тоя народ или се е побъркал, или тук трябва да приема някое светило на неврологията. Хеле, на третата сутрин се изхитрих, наредих се по тъмно и се вредих.

Светилото се оказа една докторка, ако не на моите години, то близо до тях. Заставам пред нея като на изпит, едва споменавам, че заспивам и докторката отсича:

– Имате тумор в мозъка!

Засмях се на нейната категоричност и меко казах:

– Не, нямам тумор в мозъка. Аз съм гледала човек с такава диагноза и знам какво е.

Но Докторката си знае нейното: “Тумор, та тумор!” – сигурна била.

– Е, добре. – примирено казвам. – Хайде да направим ядрено-магнитен резонанс.

– Ха! Ядрено-магнитен резонанс! То е толкова скъпо!

– Добре, тогава скенер. 

И скенерът бил скъп.

– Поне електроенцефалограма. 

И докторката, и медицинската й сестра вече ме гледат враждебно, че се инатя и им губя времето.

– Нямам направления. Вижте колко хора чакат навън! Елате след един месец!

– Не мога да чакам цял месец. Може да заспя на пешеходна пътека и да ме сгазят.

– Хайде, следващият! – строго казва лекарката и сестрата се втурва към вратата.

– А ако си платя?

– Ако си платите, може. 

Ура! Отивам на касата, плащам за скенера, защото в тази болница нямали ядрено-магнитен резонанс и отивам на горния етаж пред ренгеновите кабинети. Пациенти няма, защото кой е луд да даде една пенсия за скенер, а сестрите и лекарите се мотаят по коридорите. Втурват се с радост да ме обслужат. И като свършва обработката, един млад лекар ми връчва снимката и пита за какво са ме изпратили. Казвам му още топлата диагноза.

– Какъв тумор! Кой Ви каза?

– Вашата колежка от долния етаж.

– Никакъв тумор! Вие имате “сънна апнея”. 

– Какво е това?

– Нещо като епилепсия. – бодро ми обяснява лекарят. – Ще отидете на горния етаж при     д-р Х., който е най-големият специалист по “сънна апнея”. Но да ви направят електроенцефалограма преди това.

– Вашата колежка вече отказа .

– Предайте й, че аз съм ви изпратил!

Връщам се в кабинета на невроложката. Тълпата се е увеличила, не мога да се промуша. Сестрата се опитва да въдвори ред и като регулировчик ми дава път към кабинета. На таблото за рентгенови плаки невроложката поставя снимката, осветява я и възторжено казва:

– Ох, слава Богу, нямате тумор! Сега ще ви дам едни хапчета и ще дойдете след един месец.

– Никакви хапчета, вашият колега каза, че имам “сънна апнея” и трябва да ми се направи електроенцефалограма.

Тя безропотно ми дава направление и с това първата диагноза отпадна.

Диагноза втора – Сънна апнея

Вместо с тумор в мозъка се сдобих със “сънна апнея”.

Правенето на електроенцефалограма се оказа също много трудоемка и сложна работа. След няколкочасов престой пред съответния кабинет в същата болница, вкиснатите медицински сестри благоволиха да ме забележат и незабавно ме отсвириха да си търся късмета в някой от кварталите, защото били претрупани с работа. Намерих го в един отдалечен от центъра частен кабинет. Лекарката, за да пести пари, сама ми слагаше електродите, после се мота на компютъра толкова дълго, че се унесох, заспах и едва не паднах от стола. Получих заветната енцефалограма с отклонения на мозъчните ми вълни и пътят ми към новата диагноза беше открит.

Върнах се в болницата и се качих направо в отделението, където се подвизаваше поредният специалист. Беше сравнително млад и суетлив, поласка се от оценката, че е най-добрият по сънни апнеи, и се разбъбри – че кой ми е казал, че имал частен кабинет, ама защо да ме разкарвал до там, въпреки че бил наблизо. Веднага ми светна.

– Докторе, – казах. – аз ще ви платя консултацията.  

Той се успокои и ме вкара в лекарската стая на отделението, взе да разглежда изследванията, да цъка, да се чуди. Не знам какво видя и изобщо видя ли нещо, но реши, че съм много интересен случай и че трябва да ме прегледа по-сериозно. Преместихме се няколко етажа по-надолу отново в лекарска стая. Каза на колегите си, че трябва да ме прегледа и те, горките, напуснаха. Няма по-смешно нещо от преглед при невролог. Мърдах си ръцете, пръстите, какво ли не, но от нийде прозрение взорът на доктора не види. Докато ме изследваше, докторът се поинтересува с какво се занимавам и щом разбра, интересът му към мен се утрои – имал дъщеря и тя много искала да учи режисура, а съм и такъв необикновен случай. 

– Ще трябва да дойдете за една нощ в болницата да ви запишем, докато спите. Имаме компютърна програма, но не знаем още да работим на нея. 

Завъртя той телефон, забрави хрисимия тон и се развика:

– Трябва да дойдеш веднага да изпробваме програмата. Имаме пациентка! 

Даде нареждането той, затвори и стана отново любезен:

– Това е мой студент. Ще пробваме върху някой друг. Няма Вие да ставате опитно зайче!

И само след два дни докторът ми се обади и ми съобщи, че всичко е готово, направили проба върху един болен и ме очакват утре вечер в толкова и толкова часа. Беше по време на големите протести в София срещу детето-чудо Пеевски, което, ако рекат да го изследват, ще ме бие по диагнози.

Отидох в болницата с нощничката, готова за изпитание. Вярно, бяха определили една самостоятелна стая с две легла, коридор и баня. Задръстиха коридора и част от стаята с апаратурата и компютъра – цяла лаборатория. И започна едно поставяне на електроди по главата ми. Поради неопитност, на сестрата й бяха нужни няколко часа. Разгеле към 24 – 1 часа главата ми беше оборудвана и свързана с компютъра. Докторът възбудено попита:

– Вие сега бързо ли ще заспите? 

– Не знам, докторе, при стеклите се обстоятелства не знам дали въобще ще заспя.

Легнах. Изгасиха осветлението. Остана само някаква светлинка зад медицинската барикада. Виждах само гърба на допотопния компютър, първоначално имаше шумове, които издаваха, че има хора в коридора, но после утихна. Да заспя, да заспя, брей, аз дето не можех да се събудя, сега не знам какво е сън. Придремвах леко и веднага се стрясках. Така карах докъм 4 часа. Тези не може да не виждат на компютъра, че съм будна, но си мълчат. Въобще не знам там ли са или не. Не мога и да стана, нали съм вързана с кабелите. И като ми дойде до гуша, изохках: “Ох, стига толкова!” Сестрата веднага изскочи: 

– Ама будна ли сте? 

– Да, от часове. Искам да си отида в къщи да си отспя, че се уморих.

Тя ми свали бързо електродите. 

– Къде е докторът? Той ми каза да не си тръгвам, без да му се обадя.

– Защо ще му се обаждате! – тросна ми се сестрата. – Той тъкмо си полегна, цяла нощ вися тук.

Отидох си с голяма радост и веднага заспах. Към 11 часа ме стресна телефонът. Докторът ми се разкрещя – как може да си тръгна, без да му се обадя! Той искал да запише подробности от симптомите и прочие медицинска анамнеза, да не си мисля, че интересът му е само за научния му труд. Опа! Значи вече и в медицинската литература ще ме опишат!  На въпроса кога ще разчете записа обаче отговори, че това изисква много време и знам ли аз какво значи да разчетеш 8-часов запис?! Естествено, че не знам, макар че записът не беше по-дълъг от 4-5 часа, но да не се заяждаме.

И започна чакането. Аз продължих да си заспивам когато и както ми падне, докторът все не можеше да намери време да разчете записа. Накрая ми писна и реших сама да си организирам ядрено-магнитния резонанс. Отидох във Военно-медицинска академия, уведомих ги, че ми е поставена диагноза “тумор в мозъка”, но по здравна каса не можело да се направи въпросното изследване и затова ще си платя сама. Поискаха всички предишни изследвания. За целта трябваше да се срещна със специалиста по апнеите. Бяха минали месеци. Той беше още по-нервен – сега спасявал майка си в отделението и не му било до мен.

– Докторе, – успокоих го аз. – нищо не искам от Вас. Само изследванията, за да ги представя на колегите Ви.

Започна треска в отделението – привикана беше сестрата, оказа се, че нищо не са пипнали от онази фатална нощ и нямат какво да дадат.

– Разпечатайте им няколко странички. – нареди специалистът. – Те и без друго нищо няма да разберат. 

– Искам и енцефалограмата.

Той разгърна енцефалограмата и отново се ядоса:

– Къде сте я правили? Защо не сте я направили в нашата болница?

– Правих я там където вашата сестра ме изпрати, защото нямали тук време за мен.

– Аз ще им дам да разберат!

Взех си документите и така и не разбрах дали им е дал да разберат, защото повече не се видях с него. Минаха 5-6 години оттогава, не знам дали му е останало време да разчете записа или не.

Диагноза трета: епилепсия

Вече всички приятели знаеха за моя проблем със заспиването. Една сутрин приятелка се обади, че в “Токуда” започват безплатни прегледи на хора с проблеми на съня и големи отстъпки при лечението. Тъкмо по моя въпрос. Веднага се записах. Същият ден, в по-късен час, беше насрочен и ядрено-магнитният резонанс. Не пречи. От едното – на другото.

Оказвам се единствен пациент. Лекарят – млад. Разказвам накратко историята на заболяването. Разглежда документите и избухва:

– Нищо не разбирам. Кой ги е правил!? За нищо не стават. Трябва да влезете в нашата болница да ги направим отново. 

– Добре. Ще си помисля.

– Какво има да мислите! 30% намаление! Вие работите ли?

– Да, работя.

– Че как може да работите в това състояние!

– Какво все пак Ви се струва, че ми има, докторе?

– Ами най-вероятно – епилепсия.

Аде холъм – епилепсия!

Отидох във Военно-медицинска академия. Съобщих им всички диагнози преди да вляза в “саркофага”. Извиниха ми се, че вътре в него е малко шумно, ако не мога да издържа, да им дам знак. Легнах, затвориха ме, виждах ги от прозорчето какво правят зад стъклената преграда. Пуснаха бобините и все едно се пренесох в Космоса. Звучаха ми като небесна музика. Когато сеансът свърши, отново ми се извиниха за шума, отговорих, че е бил най-фантастичният концерт, който съм слушала. Засмяха се: “Ей, да се намери един, на когото да му хареса!”    

Нямах тумор в мозъка, нямах сънна апнея, нямах епилепсия. Имах възпаление в някакви кухини в главата. Не знаех, че имало такива. Запознах се с тях подробно в интернет и отидох на другия ден при джипито. Бяха минали месеци от нашата среща. Тя се оживи като ме видя, все едно виждаше възкръснал. Тупнах изследването от ядрено-магнитния резонанс на бюрото й.

– Ето го туморът в мозъка!

Тя прочете заключението и възкликна:

– Ама къде се намират тези кухини?!  Ние това не сме го учили! Ами аз не знам как да Ви лекувам! Може би с антибиотик? Но с какъв? Вие може би знаете повече?

– Да, не трябва да ме лекувате с антибиотици. 

И докато се чудеше какво да прави, в кабинета свойски влезе млад доктор.

– А, ето, ще питаме този колега, той знае повече. Вижте, колега!

И тя му подаде ядрено-магнитното заключение. Той небрежно го прегледа.

– Че тия от Военно-медицинска какво разбират! Нищо й няма.

– Ама, колега, тя заспива…

– Че като й се спи, да спи! Какъв й е проблемът?

– Ама, колега, тя заспива и като шофира. Може да катастрофира или да смачка някого.

– Добре. Трябва да й направим всички изследвания отново в нашата болница! В понеделник Ви очаквам. 

И си излезе. Кръгът се затвори. Стигнах там, откъдето бях тръгнала. Джипито съчувствено ме гледаше. Май за първи път видях в очите й човешка реакция. 

– Вижте, нищо повече не искам от Вас. Само ми кажете при какъв специалист да отида.

– Трябва да е някой учен. Най-малко професор.

– Добре, кажете ми поне един професор.

И тя ми препоръча един професор, даде адреса на кабинета му  и ми пожела успех.

Направих справка в интернет за професора – оказа се психиатър.

И тогава си казах: “А аз защо ли не ви бия шута!?” и тутакси им го бих и се хванах, както аз си знам, – купих си хималайска сол, направих наситен разтвор и започнах да си “лекувам” кухините по метода на самолечението и инструкцията от книжката на двама германци за целебните свойства на водата и солта. И си подкарах колата, без да заспивам.      

Така завърши моята медицинска сага. Ако не ви е разсмяла и оздравила, значи сте сериозно болен и е време да посетите джипито си, пък току-виж са ви описали в някое медицинско списание с принос в науката.

“Осъдени души” 

Из “Записки от обоза”

Изминаха неусетно 40 дни, откакто Вълчо Камарашев ни напусна. Много от нас го помнят още от детските си години, когато театърът беше нашият “телевизор”. Никога не съм предполагала, че двадесетина години по-късно ще се запозная с него извън сцената.

На 2 май 2020 година от една стара тетрадка ми изпаднаха няколко изписани с химикал листчета от 2 май 1977 година. Записвала съм си смешни истории по време на снимките на “Авантаж” в Ловеч. Накрая с молив съм прибавила разказа на Вълчо Камарашев за премиерата на “Осъдени души” в Ловеч, няколко години по-рано. Ето и разказът:

“ Пристигаме в Ловеч – Въло Радев, артисти, екип – всички облечени официално.

– Сега ще направим прожекцията. – казва местният представител.

– Защо първо прожекцията? – изненадани сме ние.  – Е, нищо, Вие гледайте. Влезте в залата, ние ще почакаме.

– А, не! Ние друг път ще го гледаме. Хайде на колите. 

Кола и половина за гостите, останалите с местните тузове. И хайде на вилата на ЦК.  Ядене и пиене до сутринта. Като се почне през разните там риби и т.н. Към 2 часа започна програмата. В народни носии – песни и танци. Масата в буквата “П” за 50-60 души, от които 7-8 гости, отпред – естрада. Хем да пият шефовете, хем да гледат. Така до 6 часа. Те се изпонапиха около 5 часа и си отидоха. Останахме ние да допием. Към 6 часа идват и казват: 

– Хайде, тръгваме!

– Къде?

– За глигани.

Какви глигани! Едва се движим от преяждане и препиване.

Имало трима съветски генерали в града. От три дни действали по тяхната програма. Стовариха ни в някаква гора. Нищо не виждам. Не ми е до глигани.

– Вие идете, – казвам. – ние ще постоим тук.

Извадиха сгъваеми масички, бели покривки, водка, мезета и хайде наново. Столове обаче няма. Три часа, докато пушкат, не можем да стоим прави. Както сме с дрехите за премиерата и бутилките сядаме на тревата.

Върнахме се в града. На обяд сме в стола на Окръжния комитет на Партията.

– Сега, – казват. – два часа почивка и срещи.

Среща с комсомолците, после с някакъв завод. Вечерта – банкетът по-кратко, до 2 часа. Изпозаспахме на масите. Първият секретар на Партията в Ловеч, Балевски, казва на Въло Радев:

– Така я караме непрекъснато. До гуша ми дойде. Три дни с генералите, сега вие. Не ми остава време да си огледам работата. Хайде да си отивате по-бързо. Два дни почивка и след това идва един шеф от София. Пак ще гърмим.

– Кара ли ви някой? – пита го Въло.

– Ами как? Нали после ще ходите да ме разнасяте из София как съм ви посрещал!

А имал болно сърце, кръвно и разни други болести. И всички са такива.  Сутринта отиват на работа спиртосани от собствените си алкохолни пари.

След няколко дни в София Въло казва:

– Заминаваме на премиера в Смолян. 

И там същото. В ресторанта музиканти в народни носии свирят на ухо. Вечерта в Пампорово. Там поне хотели, барове – безкраен празник!”

Ето как можеш да усетиш духа на публиката!

Е, питам, след този разказ, преседял в архива ми 43 години, ще дръзне ли някой да каже, че не сме си живяли славно?! 

Светла да е паметта на Камарашите!   

Целунат от Бога

В памет на Божидар Петков

Десетки са филмите и театралните представления, в които Божидар Петков е оставил част от себе си. Всеки, който е работил с него, сигурно има какво да разкаже за този талантлив, чувствителен и деликатен човек и композитор.

В днешния ден, когато се навършват 5 години, откакто си отиде от нашия свят, ще ви разкажа нещо, което не знам да се е случвало в друг филм, освен в “Сърцето умира последно” – документален филм за процеса срещу Трайчо Костов. Бях избрала друго име на филма – “Фантасмагорична история”, но по онова време, около 1990 година, обществото се лашкаше от едната крайност в другата и гледаше на събитията от 1949 година противоречиво, та това заглавие беше отхвърлено от абсолютно всички.

Независимо от това, историята беше и си остава фантасмагорична.

Предложих на Божидар Петков да напише музика. Показах му филма със свито сърце. Къде да сложиш музика във филм, който те залива с потоци от думи, монолози и документи, та дъх не можеш да си поемеш? Той изгледа мълчаливо филма. Нищо не можах да прочета по лицето му. Очаквах отказ. Но вместо него, получих смайващо предложение – да запишем музиката по картина.

Знаех, че Божидар Петков е изключителен импровизатор и не ми беше нужно време да обмислям, приех с възторг и започнахме да търсим къде да направим записа. Божидар Петков знаеше, че пианото на Любомир Пипков е подходящо, стига да получим разрешение от дъщеря му, Яна Пипкова, и внучката му, Ани Вълчанова. Помолих Рангел Вълчанов за съдействие и ето ни в дома на Любомир Пипков.

Опънаха кабели, сложиха микрофони, направиха проби. В малката стаичка с пианото бяхме само двамата с Божидар, а в хола с цялата звукозаписна апаратура останаха звукорежисьорката Людмила Махалнишка и помощниците й. Инсталирахме видеото, свързахме го с телевизора. Казахме начало, пуснахме филма без звук и в продължение на час и половина, колкото трае филмът, станах свидетел на нещо, което не може да се разкаже – присъствах на раждането на музиката.

Музиката се “залепи” за филма и тя стана неотлъчна част от него. Тя върви през цялото време като втория прикрит план на героите – това което те премълчават или изопачават, суетата им, надлъгването, жестокостта, лицемерието и подлостта, заблудата и безизходицата – и всичко това с една дълбока проникновеност, доброта, съчувствие и състрадание, които присъстват дори в иронията.

Някои от участниците във филма ми бяха много сърдити и искаха публичния ми линч насред София, въпреки че не се бях намесвала в нищо от това, което бяха казали. Бяха потресени от образите си, но едва ли си даваха сметка, че до голяма степен това се дължеше на музиката, която беше направила портрет на вътрешния им свят, на това, което криеха и от себе си.

Минаха доста години и веднъж реших да изслушам записа на музиката. Бях поразена и веднага с диска отидох в дома на Божидар Петков. “Моля те, изслушай музиката!”

Слушахме заедно. Божидар също беше изненадан – музиката звучеше като цялостно самостоятелно произведение, ако и да беше импровизация. Това можеше да се случи само на човек, целунат от Бога!

„Пеперуда“

Животът ни е пълен със смешни истории, които обаче станаха смешни едва след като приключихме с миналото. Само че на това минало не му пука дали сме му сложили кръст или не и току изскача ненадейно отнякъде – от нещо невинно като една стихосбирка, да речем. Не помня как е попаднала в библиотеката ми, но сигурно не е било от симпатия към поета. По-скоро е било от любопитство, защото познавам автора и не само го познавам, но се оказа и мой “кръстник”. 

Запознах се с него по повод на първия ми документален филм “Тетевенска 24”.  За тези, които няма да изгледат този филм-документ, ще кажа, че в него се разказва историята на една сграда на сегашната улица “Будапеща”, някогашна “Тетевенска”. Със собствениците й – майка и син – се запознах десетина години по-късно, съвсем случайно, в Тел Авив, докато снимахме “Раздвоеното сърце”, филм за оцелелите български евреи през Втората световна война. Когато казаха къде им е къщата в София, едва не паднах от изненада. Чак такова съвпадение може да се случи само в страната на Мойсей! 

Та в тази къща, превърната в Разузнавателен отдел, съкратено РО-2, са били извършвани едни от най-жестоките изтезания. Тук са попадали обявените за особено опасни престъпници срещу режима, по който се води спор дали е бил фашистки или не. След побой там е починало едно лъчезарно момиче – Анушка. И тъй като с годините тя е била превърната в икона на съпротивата, поисках от МВР да ми предоставят досието на Анушка Драгиева, за да видя кое е истина и кое пропаганда. От Министерството се отзоваха и ми изпратиха човек от службите да ме проучи, за да решат дали заслужавам доверие.

Служителят беше млад, красив и чаровен. Ако не знаех къде работи, никога нямаше да се досетя с какво се занимава. Та седнахме ние в едно престижно кафене на “Руски” и той от самото начало започна да разговаря с мен като с колега от сферата на изкуството – бил завършил архитектура и пишел стихове. С този ход, разбира се, свали гарда ми и разговорът потръгна. Заговорихме си като млади “колеги”, аз открито, защото все още нямах какво да крия, а и той като че ли беше откровен. 

Въпросът защо от архитектурата се е оказал в Държавна сигурност взе да напира и аз го попитах, без да се двоумя. Отговорът ме смая – когато бил студент, влязъл в някаква нелегална организация, внедрен ли е бил или после са го “внедрили”, не помня, но той изпълнил блестящо задачата по разобличаването на групата и получил предложение за работа в ДС. Удар в слънчевия сплит!

Офицерът от ДС си направи заключенията за мен, според критериите за лоялност към властта, а и аз си направих негов портрет по критериите на човекознанието. Какъв портрет ми е направил той, стана ясно след няколко месеца, когато по телефона хладно ми съобщи, без обяснение, че не ми е разрешен достъп до досието на Анушка. Е, справих се и без него. Но неговият автопортрет ми се заби в главата. 

Филмът “Тетевенска 24” получи наградата на Съюза на филмовите дейци за документално кино, а аз забравих злополучния епизод. След четири години направих филма “Пантеон”, въпреки забраната да се дава гласност на една криминална тайна – деца на отговорни другари разбивали системно “Пантеона” в Бургас, издигнат в памет на жертвите против фашизма, за да си правят от буквите на паметните плочи олово за въдиците. Много високопоставени партийни другари се почувстваха засегнати от анализа на причините, довели до случката и ми бяха ядосани. По същото време ме избраха за председател на Кабинета на младите филмови дейци, въпреки неудобрението на ЦК на Партията.

Кабинетът на младите традиционно организираше преглед и обсъждания на филмите на младите в Смолян. И аз като председател носех отговорност за провеждането му. За първи път щяхме да имаме гости – двама колеги от Гърция. Забравила съм вече кой ги предложи, къде се беше запознал с тях, но всички се радваха, че вече се вдига желязната завеса, щом ни разрешават да ги поканим. Годината беше 1987.

Преди отпътуването за Смолян ми съобщиха, че един другар иска да ме види и ми е определил среща в Дома на киното. В онези години Домът на киното беше наистина Дом на киното и на ДС в частност. Един млад мъж ме очакваше в кафенето. Младежът се представи като служител на ДС, командирован бил с нас в Смолян и се надявал на моето съдействие като председател на Кабинета. Империализмът се бил прицелил в младежта на социалистическия лагер, нашите гости от капиталистическия свят можели да ни повлияят идеологически, а можели да имат тайна мисия, за която ние да не подозираме, и прочие шпиономански глупости. Предлагаше ми сътрудничество. Отказах да следя и да им донасям за моите колеги и за разговорите, които водят.

На следващия ден във влака, между многото кинаджии, видях двама, облечени туристически. Може би са си мислели, че с анураците по-незабелязано ще се впишат, но ефектът беше обратен – набиваха се на очи. Единият беше младежът от кафенето, той ми кимна, другият, по-възрастен и по-як, се намъкна сред нас мълчаливо, без да поздрави и без да се представи.

Започна купонът в Смолян. Всички бяхме настанени в един голям хотел и по цял ден гледахме филми, обсъждахме, издавахме бюлетин, закусвахме, обядвахме, купонясвахме вечер, все заедно. Двете “ануракчета” неотлъчно сред нас, седят на масите редом с колегите, всички ги приемат за свои и си дрънкат, а онези кой знае какво пишат и докладват нощем. Младият ми се усмихваше, кимваше ми, а началникът му същински турук – дума не обелваше. Кипеше ми отвътре от този тепегьозлък, та чак щях да се пръсна, но нямаше за какво да се хвана.

Настъпи денят, в който щеше да бъде показан “Пантеон”. Свърши обядът и всички се отправиха към градското кино. Аз продължих да се мотая във фоайето на хотела, та ако “ануракчетата” се появат, да ги забавя. Тръгнах късно за прожекцията, вървях бавно. Задъхан ме застигна младият служител на ДС и в движение ми подхвърли: 

– Хайде, по-бързо, че ще закъснеем! На мен са ми поръчали този филм непременно да го гледам!

– Е, тичайте, тичайте. – му отговорих. – Аз този филм съм го гледала.

И той отпраши.

Когато пристигнах, филмът вече беше започнал. Между правостоящите беше и младежът от ДС. Филмът свърши и той в тъмното си проправи път до мен – беше разбрал, че аз съм авторът, дискретно ми стисна ръката и прошепна “Браво!”

На другата сутрин – обичайното обсъждане на филмите от предишния ден. Залата, в която се събирахме, беше част от ресторанта на партера и се отделяше от него с разгъваща се врата. Слязох доста по-рано, за да предупредя хората да внимават какво говорят. Влизам и …я, някой вече ме е изпреварил! По-възрастният от ДС е заел позиция  – настанил се в кресло пред вратата с поглед към залата за обсъждане. Всичко е ясно. И както му бях набрала цяла седмица, доближих го и казах:

– Добро утро! Гледам Ви цяла седмица сред нас, не беше ли редно поне на мен да се представите?

– Ние се познаваме.

Вгледах се в него изумено и разпознах онзи другар, който ме проучваше за филма “Тетевенска 24”. Беше се поналял и понаедрял, а младежкият му плам беше потънал неизвестно къде. Нямам памет за имена, но изрекох спонтанно името му:

– Чавдар Тепешанов. –  Той кимна. – Заповядайте вътре. Ние тази врата ще я затворим.

Казах това на глас, а вътрешно се молех дано се успят колегите и никой да не дойде на обсъждането. Но в този момент взеха да прииждат, ако и да бяха купонясвали до трети петли, и залата се напълни. Не успях да предупредя никого. Като знаех колко свободно и без задръжки говорят, нямах съмнение какъв доклад за младите в киното ще получи ДС и ЦК на Партията и Комсомола. Боже мой, казах си, сега на всички ще ни скроят кюляфа! 

Столовете в залата бяха наредени в полукръг от двете страни на вратата-хармоника. Отпред, посредата на пътеката между двете крила, имаше масичка, на която сядаше водещият дебатите. Днес беше моят ред, а и щеше да се обсъжда моят “Пантеон”. Направо ме втресе. Влязохме с другаря от ДС в залата. Той седна зад всички, до врата – избра най-удобната позиция за наблюдение на присъстващите в залата. Аз седнах зад масичката и така се оказахме лице срещу лице, без никаква преграда помежду ни. Той следеше всички в залата, аз следях него.

Започна говорилнята. Обсъждахме филм след филм. Все още се траеше, но ето че дойде ред на “Пантеон” и сега вече беше сигурно, че ще наджапаме в дълбокото. Няколко души веднага вдигнаха ръце, но вместо да им дам думата, избрах да потъне един, вместо всички:

– Колеги, преди да започнем обсъждането на “Пантеон”, ви предлагам да чуем мнението на нашия гост. Да ви го представя, – и бързо изстрелях, – Чавдар Тепешанов, архитект по образование, поет и служител на Държавна сигурност. 

Той пребледня, ако имаше начин, щеше да ме изпепели с поглед.

Моментално всички глави се обърнаха към него в очакване. Той запази самообладание, ако и да ми беше бесен, благодари и отказа, защото не бил гледал филма. Това обаче беше без значение. Всички схванаха какво им казвам и дебатът около филма пропадна. 

След два месеца на събрание на Кабинета на младите филмови дейци беше учреден Русенският комитет. Другарят от ДС, подполковник Чавдар Тепешанов, не бил кой да е, а главният отговорник за киното. Отново взе “интервю” от мен в елитно кафене на “Руски” и след това, според запазеното картонче от досието ми, ме превърнал в обект за оперативна разработка с окраска “антипартийна и държавна агитация и пропаганда”, под кодовото име “Пеперуда”. Поетът си е поет, дори в ДС.

Благодаря, Кръстник!

 

Разпети петък

На Разпети петък времето беше чудесно и реших да напиша слово за един любим приятел, по повод недочакания 80-годишен юбилей – композитора Божидар Петков. Чак по-късно се сетих, че едва ли е случайно в такъв ден да си спомня за човек, който и в живота, и в музиката си беше останал верен на името, дадено му от родителите му – Божи дар.

Но вместо нещо в духа на “или добро, или нищо”,  излезе съвършено друго. Можем само да гадаем дали духът на Божидар не ме е подтикнал към това:

Каква невероятна утрин – слънцето топло е огряло, все едно преди два дни не беше валял сняг, разцъфтели ябълки и череши, поляни в жълтурчета и маргаритки и тишина! Всичко хем се е умълчало, хем сякаш тихо жужи и ти се чини, че въздухът е препълнен със звуци.

Все едно цялата вселена е замряла в очакване. Не в очакване на чудото на възкръсението, а в очакване на разпъването. Това е по-важният ден, защото без него всичко щеше да бъде друго. 

Ако тълпата не беше пожелала да бъде спасен престъпникът Варава, вместо праведният и благ Христос, нищо по-натам нямаше да се случи, и нямаше да ги има последвалите фантазии за липсващото тяло на разпънатия и възкресението му.

Не знам дали легендата за разпънатия Христос почива на истина или е плод на въображение, но както и да се е появила, тя е пълна с пророчества и прозрения за човешката природа. И ако вчера е бил Денят на предателя (с най-вероятен патрон Юда, превърнал целувката си в символ на  подлостта), то днес би трябвало да бъде Денят на несправедливостта и жестокостта, защото какво друго е това, което се е разиграло преди близо две хиляди години и многократно като ехо е отеквало и продължава да отеква в човешката история, независимо от цивилизацията и културата. 

А всичко останало – че той сам е пожелал да го разпънат, за да изкупи нашите грехове –    е оправдание и самозаблуда.

Не, Разпети петък не е апотеоз на човешкото благородство на един, а позора на множеството. И затова, дори да не си го признаваме, се изпълваме с печал не само за напразно и безсмислено отишлия си живот на един свят човек, а и за всички нас, които продължаваме да извършваме обикновените си предателства, и докато Той ни гледа кротко и без упрек дори, продължаваме неистово да крещим “Разпни го!” Подобно на Разколников, убиеца на една нещастна бабичка, се връщаме на местопрестъплението. Така година след година тази легенда ще ни преследва до края на дните ни, без надежда да получим опрощение, докато не разберем истинския смисъл на легендата. Амин!

Остров или полуостров?

Директорът на продукцията търси по телефона тонколони за снимките на документалния филм “Човек не е остров”. С апломб съобщава името на филма. Отсреща го питат: 

– Че какво е като не е остров?

– Полуостров. – без замисляне изстрелва директорът. 

Посмяхме се и стана лаф, но кой можеше да допусне, че ще дойде време да проверим дали човек е остров или полуостров.

Това, което се случва в цял свят прилича на грандиозен спектакъл на зъл гений. Театър, без зрители, в който всички сме актьори. В тази пиеса на абсурда човек лесно може да се обърка, отчае и възнесе. Както твърди известният невролог и психиатър Виктор Франкъл, човек си отива от света, когато изгуби смисъла на живота си. Какво по-голямо доказателство на твърдението от оцеляването на самия Франкъл в нацистките концентрационни лагери? Далеч по-здрави и жизнени хора от него са си отишли заради изгубения смисъл. Затова има нещо по-важно от това да трупаме като мравки запаси от храна.

Когато избухнала чумата в средата на ХIV век, Бокачо написал великолепната си книга “Декамерон”. В нея героите, десетина млади жени и мъже, се отделят в една вила и всеки ден в продължение на десет дни си разказват забавни и поучителни истории, а животът им се превръща в карнавал, напук на чумата. Тази книга е станала пример за спасение чрез жизнелюбие. Шест века по-късно може и да не можем да се събираме, но можем да запазим вкуса и радостта си от живота като си разказваме не измислени, а истински истории, къде със смях и самоирония, къде с тъга и печал. Да отворим сърцата и душите си един към друг и заедно да запазим смисъла на живота, защото човек не е остров, той не е и полуостров. А какво е?

Дупка в стената

Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото на времето, когато бях още студентка, много хора        бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си. Всъщност Крики беше дебютирал като втори режисьор именно при Рангел Вълчанов, който го беше издигнал от касиер на тази престижна позиция. Дали Рангел се е влюбил в него, като в достоен за имитиране образ, или е прозрял, че Крики с неговия благ характер и предизвикваща усмивка нестандартност, дори за арменец, заслужава повече от това да прекара живота си в броене на банкноти, не знам, но Крики не беше забравил полушеговитата ми молба и един ден тържествено ми съобщи, че другарят Вълчанов е съгласен. Така попаднах в продукцията на “Буря в чаша вино” по сценарий на Валери Петров, познат по-късно като “С любов и нежност”. 

В екипа се бяха събрали все приятели, които заедно бяха направили първите си филми. Известни имена, интересни хора, весело, приповдигнато, щуро – все едно са се събрали не за работа, а за забава. В цялата тази купонджийска атмосфера само на мен ми се струваше, че не съм попаднала на точното място. Не ми бяха понятни реакциите им, разговорите – говореха иносказателно за хора и събития, за които нямах хабер, за техни си работи от младини, с намеци, с недомлъвки, не им разбирах закачките и хумора.

Артистичният безпорядък завладя всички и на баш-артистът-режисьор започнаха да му избиват балансите – ставаше все по-нервен и все по-сърдит. Вторият режисьор стоеше пред него с наклонена към едното рамо главица и се опитваше да вдене какво се иска от него. Изводът, който правеше след дългата тирада на режисьора, беше хем кратък, хем далеч от инструкцията и звучаше обикновено така:

– Значи ти, Рангеле, искаш ……………., фактически.

Ето това “фактически”, което Крики прибавяше в края на всяко изречение, довършваше Рангел фактически. Той ми хвърляше изпепеляващ поглед и вбесен отиваше сам да си свърши работата.

Седя отстрани с книга. Изфирясва режисьорът, на мен ми дожалява за Крикито – върти се насред терена и не знае откъде да я подхване, та хем режисьор-постановчикът да е доволен, хем и работата да потръгне.

Ясно ми е като ден какво трябва да се направи и отивам да подам рамо. 

– Крики, дай да свърша нещо. 

– А не,  не, чети си, чети си. Той, Рангел, е станал много капризен!

Едва се сдържам да не хвана юздите, но пуста иерархия – аз съм подчинена на втория режисьор и е немислимо да иззема функциите му и да направя каквото и да е през неговата глава. А и аз съм никой в продукцията –  нещо като човек от улицата, който е дошъл да погледа как се снима филм и като му писне, да си тръгне. 

Така си кретаме ден след ден. Що книги изчетох! Що книги изчете Валери Петров! Що нерви скъса режисьорът! Вечер се прибирах у дома в Бургас, а сутрин пак в “читалнята” в Поморие. Рангел Вълчанов вече не можеше да ме понася, Крикито – “Няма нужда, няма нужда! Ти си чети, чети! ” 

Можех да си чета и в къщи, вместо да вися безсмислено на терена, и реших да ги напусна. Съобщих го на другаря Дюлгеров, който освен, че ми беше учител, ми беше и градски. Сакън!

– Не го прави. – казва. – Рангел ще те намрази!

Защо ще ме намрази не ми беше ясно, защото в действителност бях с волния статут на неангажиран човек – без права и задължения. Въпреки това се вслушах в съвета и продължих да присъствам тялом.

Един ден цялата продукция, добре похапнала, насяда около декора при водонапорната кула в Поморие, запрепича се на слънце и съвсем се разхайти. Само режисьорът не го свърташе и даваше нареждане: “Да се построи фарт!” Никой не го чу. Втори път: “Да се построи фарт!” Оглеждам ги – никаква реакция. Бре, тези хора да не са оглушели! Трети път: “Постройте фарт!” Не само не го чуват, ами не го и виждат! Тук вече не издържах, скочих и взех да редя фарта, ако и да не съм фартаджия. И изведнъж всички скочиха и се втурнаха да редят фарта. Режисьор-постановчикът се облещи пред този небивал трудов ентусиазъм и взе да се вглежда в мен.

На другия ден моят “началник” – Крикито притеснено и тайнствено ме вика на конфиденциален разговор. Трябвало да замине за София на поредния шофьорски изпит и дали имам нещо против да го заместя. “О, разбира се. – великодушно казах аз. – Заминавай и не бери грижа.” 

Едни роднини от Америка му бяха подарили кола – “Фолксваген”, от тези, в които по филмите се возят героите от Гестапо и Абвера. Вярно, колата хубава, ама не беше случила на кандидат – шофьор. Шофьорският изпит се беше превърнал в непреодолимо препятствие за Крики. 

Поощрих моя “началник”, пожелах му успех и за кратко се приготвих да го заместя достойно.

Замина той и аз рано-рано се паркирах с първото служебно такси от Бургас на терена. И ето изненада – ще снимаме за първи в път не в Поморие, а на “Фрегатата” в Слънчев бряг. Решили го, но аз нали съм външен човек, съобщават ми го като свършен факт. 

Натоварват се всички на колите. Режисьорът изкомандва в неговата лична кола да се качат главният изпълнител – скулптурът Александър Дяков, скриптърката Емилия Масларова и моя милост. “Започва се.” – рекох си. И наистина, докато шофира, Рангел Вълчанов взе да разказва каква организация имало в “Барандов”, нали беше снимал в Чехия няколко филма, – какво правели организаторите, какви програми изготвяли за всеки един, каква точност, какъв график, че каква дисциплина, каква организация, а асистентите какво правели с художниците, с масовката, с костюмите, с гримьорите, че чак репетирали с актьорите и когато всичко било готово, казвали: “Просим, пане!”

Ние седим с Емата отзад. Ставам все по-червена и по-червена. Може и да съм глупава, но не чак толкова, та да не разбера, че целият този монолог е отправен към мен и са камъни за моята градина.  Когато стигнахме в Слънчев бряг, бях червена като презрял домат. Ако бях тогава по-нахакана, сигурно щях да го попитам: “А те там даром ли работеха?” Но не бях и дори не ми хрумна, че е повече от странно да имаш претенции към човек, който по никакъв начин не е обвързан с продукцията.   

“Е, сега ще ти направя едно показно, ако и да не съм била в любимия ти “Барандов!” – си рекох и започнах. Стана като в онзи виц: “Можеш ли да свириш на пиано?” , “Може и да мога, не съм опитвал.” Издирижирах целия “оркестър” от организатори, художници, реквизитори, масовка и дори направих репетиция с главните изпълнители, докато си научат репликите и мизансцена и го поканих: “Заповядайте да снимате!”

Рано, рано приключихме снимките. Рангел подскача, пълен с енергия, готов е за купон: “За първи път не съм уморен!” Аз обаче бях пълен аут.

И на следващия ден – пак така – всичко по ноти.

Но дойде краят на тази режисьорска идилия – титулярът втори режисьор се завръща. Рангел изчезна някъде за цял ден. Когато се върна, ме извика да ми съобщи, че е ходил на среща с директора на СИФ “Бояна”, за да получи разрешение да смени втория режисьор с мен. Изслушах го и му казах:

– Това няма как да се случи! Аз съм тук благодарение на Крики и никога не бих му направила такъв номер.

Рангел помръкна.

– Нека той си остане втори режисьор, а аз мога всеки ден да бъда дежурен асистент на терена.

Той нищо не отговори.

По-късно, когато го опознах, се чудех дали цялото това “допитване” до директора не е било измислено – коронният му номер да провери лоялността на човека и склонността му да забие нож в гърба на приятеля си. По онова време аз не бях служител на Студия за игрални филми и шефът й нямаше никакви права над мен. Той нямаше такива права и по-късно, когато бях официално обявена за втори режисьор на “Лачените обувки на незнайния войн”, но ми плащаха само две седмици в месеца като на общ работник и то само по време на снимачния период, защото не можело по друг начин?!

Схванах тези ненормалности много, много години по-късно.  Припомних си ги едва, когато Тодор Живков, ядосан на новоучредения Русенски комитет, беше избухнал по мой адрес: “ И ние ги търпим и на заплата, и на хонорар!” Какво да кажеш на човек с морална недостатъчност, издрапал до върха на държавата с цената на всичко и превърнал я в бащиния, освен: “Прости му, Боже, той не знае какво говори!”

Но да се върнем в далечната 1979 година, когато скъсаният за пореден път шофьор на мпс ме извика рано сутринта на разговор:

– Другарят режисьор е много доволен от теб. – казва и като чупи притеснено вратле пита: – Ти би ли се съгласила да бъдеш всеки ден дежурен асистент на терен?

Засмях се на шопския гяволък. 

От този ден не четях книги, не пътувах до Бургас и се “вихрех” по цял ден като дежурен асистент на терен. Само една единствена вечер наруших програмата – прескочих до Бургас на рожден ден на най-близката ми приятелка от гимназията. Баща й, влиятелен местен функционер, но изпаднал от голямата игра в резултат на висши партийни интриги, за първи път в живота ми ме заговори: 

– Малинке, вярно ли е, че си асистентка на Рангел Вълчанов?

Изненадах се, че познава Рангел Вълчанов, нали все си мислим, че животът започва от нас.

– Онази нощ гледах “На малкия остров” по телевизията. Хубав филм. Чудих се защо толкова го ругахме навремето.

Ето тук стената, за която споменах в началото, се пропука и зад нея видях неподозиран тунел, който отвеждаше в миналото. 

Не казах на Рангел Вълчанов, нито на Валери Петров за този странен за мен разговор. И добре съм направила. Като съдя по по-късния си злощастен опит, в онези години сигурно щяха да ме вземат за човек на Държавна сигурност. Тогава и през ум не ми минаваше, че това, с което ни бяха надъхали  – да бъдем бдителни и да донасяме за шпиони, провокатори и саботьори на светлото комунистическо бъдеще, е параван за нещо друго. Откъде можех да знам, че съм била на вечеря с един от най-активните участници в развихрилата се идеологическа кампания срещу “На малкия остров” и неговите автори, или че от “дупката в стената” щяха да изпълзят сенки и призраци от деветте кръга на ада?

Но ако не беше онази “дупка”, едва ли щеше да се роди едно необикновено приятелство. А знае се, че истинското приятелство е като дар от Бога – то е по-силно от егото, от парите, от любовта дори, защото разбира със сърцето, нищо не изисква, нищо не очаква, и е като въздуха.

А защо Рангел Вълчанов беше станал обект на омраза и какво стоеше зад намеците и недомлъвките, ми стана ясно едва когато разлистих “Работническо дело” от 1958 година и разбрах накъде води зазиданият тунел. Разлистете го и вие, заслужава си!