Чудно нещо е пиарът. Първоначално за много хора не беше ясно що е то и има ли почва у нас. Нямаше я “Уикипедия” да ни просветли, че тази фамозна дума е със стогодишна история и означава просто “връзки с обществеността”. Смятаният за автор на термина “пиар” виенчанин Едуард Бернайс, стъпил на идеите на чичо си Зигмунд Фройд за безсъзнателното и ирационалното и повлиян от “Психология на тълпите” на Густав Льо Бон, успешно е приложил прийомите за контрол и управление на съзнанието при вземане на решения и неслучайно е обявен за голям манипулатор на общественото мнение в САЩ в началото на ХХ век, дори написал книгата “Пропагандата” през 1923 година. Дали от самото начало невинното “Public relations” не е било замислено като прикритие на пропагандата?

С времето така привикнахме да ни обработват, че започнахме безкритично и дори с ентусиазъм да приемаме какви ли не дивотии за наше добро. А на пиара бе отредено достойно място, без негативната му окраска.

В България пиарът като такъв се появи в средата на 90-те години. Пред очите ни израснаха не един и двама пиари с неподозирани качества в предишната им социалистическа битност. Първите им стъпки бяха плахи, докато се изпълниха с увереност, самочувствие и финансова обезпеченост. В психологически план по-интересен е обаче въпросът дали самите те не бяха обект на манипулации, или безскрупулно прилагаха стратегии за омайване на обществото, за да угодят на възложителя. Оттам и предпочитанията към определен кандидат-пиар – каквато организацията и личностите, които я представляват, такъв и пиарът.

Днес едва ли щяхме да се занимаваме с тази тема, ако не беше разразилата се истерия около Народния театър, породена от конфликта между главния режисьор Александър Морфов и преобразената пиарка на театъра Велислава Кръстева. Видял режисьорът една снимка или репортаж по телевизията, в който госпожа Кръстева съпровожда почетния председател на ДПС Доган до урната по време на изборите, разядосал се и си го изкарал на вратата на кабинета на госпожата, като надраскал “ДПС” и “Вън!”. Какво пък чак толкова, че двама другари отиват да гласуват заедно!

Само че работата не е толкова безобидна, както искат да ни я представят защитниците на пиарката. Публичните биографии на създателя на ДПС и на самата партия са пълни с измислици, фалшификации и откровени лъжи, а госпожа Кръстева, в качеството си на пиар, ги е обслужвала в продължение на 15 или 20 години.

Аз имам преки впечатления от въпросната особа и не пазя ласкави спомени за нея. Тя имаше големи правомощия и се изявяваше като цербер на ДПС. Политическите прояви на ДПС като митинги, пресконференции и прочие се пазеха в тайна. Медиите не бяха желани, а ако някой все пак успееше да попадне нерагламентирано на тяхно събитие, госпожата с груб, нетърпящ възражение тон изискваше легитамация или отказваше на нарочения екип достъп до събитието. Когато питах, възмутена от поведението ѝ, запознати с потайностите на ДПС лица “Каква е тази?”, отговорът беше: “Тя има най-малко чин полковник.” Дали има, или няма чин, нито тя, нито някой друг ще признае, но по-важното е, че се държеше като фелдфебел. Пази, Боже, от подобни дами!

От друга страна, г-жа Велислава Кръстева е пример за успешен пиар на най-доброто, което ни е споходило по време на прехода, а именно създаването на ДПС. Това гръмкогласно ни оповестява от трибуната на Народното събрание г-н Карадайъ, поредният назначен за лидер от почетния председател Ахмед Доган. Той и други подобни нему по всеки повод ни проглушават със славославенето на д-р Доган. Разбираемо е. Нали без този благодетел щяха да бъдат част от миманса.

Но да не се отклоняваме с незначителни политически пешки, а да се захванем с главното – митовете и легендите за създаването на партия “Движение за права и свободи” и най-вече за неговия създател. Има много въпроси, на които би трябвало да отговори самият той, но подобна храброст не можем да очакваме от обвития в мълчание гений от Делиормана. На неудобните въпроси има кой да отговаря – отговорникът за пиара!

Разбира се, както подхожда на всеки велик човек, и той има биограф, и то не един. Най-изявеният от тях е историкът Веселин Ангелов, помак от село Ягодина, Смолянско, член на първата комисия за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност и т.н. – гаранция за добра информираност. В сборници с досадно повтарящи се документи съставителят извайва образа на героя. Целта е видима – да обслужи легендата, че Ахмед Доган е баш тарторът на огромна нелегална организация и като такъв е вдъхновил и ръководил от най-кошмарния от всички затвори, Пазарджишкия, така наречените “майски събития”, свързани с протестите на българските мюсюлмани за връщане на насилствено отнетите им имена по време на Възродителния процес. Със самочувствие на единствен задълбочен изследовател г-н Ангелов твърди, че едва ли ще се намери втори като него да се рови толкова детайлно в архивите. Буди обаче недоумение защо педантичният в проследяване на събитията биограф е пропуснал твърде любопитни обстоятелства и документи, до които е имал достъп.

От два от тях научаваме, че по нареждане на директора на Пазарджишкия затвор, майор Кискинов, лицето Меди Доганов – най-опасният затворник, страшилището на комунистическа България, турският Левски, както се самоопределя, обвинен и осъден за създаване и ръководене на нелегална организация с цел извършване на престъпления против НР България, отслабване на властта, разстройване и подриване на промишлеността, транспорта, селското стопанство и другите стопански отрасли, е пуснат в полагаемия му се годишен отпуск от 14 дни. Първата заповед се отнася до лятото на 1988 година, когато в България ври и кипи, когато се създават организации и е мобилизиран целият репресивен апарат за справяне с врага. Пускането на подобен затворник в домашен отпуск е напълно необяснимо. 

Вторият документ е от есента на 1989 година. На кого е известно, че десетина дни преди Деветоноемврийския пленум, на който е отстранен Тодор Живков и се слага началото на прехода, главният враг на държавата разпуска на свобода, необезпокояван от властта цели две седмици? 

Още по-интересният въпрос, на който би трябвало да отговори Ахмед Ахмедов – “Доган” или неговата пиарка е: къде е бил и какво е правил през време на тези отпуски, с кого се е срещал, какви беседи е провеждал, защо никой от вече нароилите се дисиденти и организации и дори мюсюлманските активисти, минали през затворите и лагера Белене, не са чували за него? Нима Държавна сигурност не го е следила, нима не го е контролирала, нима няма доклади, нима няма запазен документ или свидетелства къде и какво е правил главният враг на държавата през времето, прекарано на свобода? 

В “Лично! Строго секретно! Държавна сигурност срещу неформалните организации в България 1987–1989”, изд. 2012 г., близо хиляда страници, съставителят Веселин Ангелов подробно ни информира за нескончаемите обзорни оперативни сводки на МВР за обстановката в страната по области, за поведението на най-активните личности, влезли в нейното полезрение, за проявите на “Подкрепа”, “Екогласност”, “Екофорума”, “Клуб за гласност и преустройство”, на мюсюлманите по места, на интелигенцията и прочие, но в нито един документ не се споменава за пуснатия в годишен отпуск опасен престъпник Доган! Мълчание. Табула раза. 

В нито една от книгите на Веселин Ангелов няма да откриете и този документ. Вместо него той е тиражирал подобен за същия период, но издаден два дни по-късно. /Виж “Протестите на турците в България.Документи”, 2010, стр. 484, №210; “Ахмед Доган. Документална биография”, 2011, стр. 334, № на док. 112; “Протестите на турците в България срещу Възродителния процес 20-30 май 1989 г.”, 2015, стр.163, № на док. 49./ 

Класическо раздвояване на личността Меди Доганов – хем в годишен отпуск, хем в наказателна килия за 14 дни!

На това необикновено явление би трябвало да хвърли светлина бившият пиар на ДПС и лично на Доган. Докато не получим удовлетворителен отговор, г-жа Велислава Кръстева няма място като ръководител на връзките с обществеността и рекламата не само на Народния театър, ами и на Цирка. А ако директорът на Народния театър не иска да се разделя с нея, би могъл да включи госпожата в актьорския състав и нейният актьорски дебют да бъде в ролята на сестра Рейчид в “Полет над кукувиче гнездо” в постановка на Александър Морфов. Тази роля много би ѝ прилягала, уверявам Ви, защото съм виждала артистичните ѝ изпълнения. Откриването на този талант ще бъде най-големият принос на директора на Народния театър. А още по-добре би било господин Васил Василев да назначи Ахмед Доган за главен режисьор на Народния театър на мястото на Александър Морфов. Опит и професионализъм не му липсват – щом 33 години може да режисира цял народ, колко му е да режисира един Народен театър.

“Държавни тайни” е документален филм, който разказва за събития и “герои на нашето време”, за митовете и легендите, в които са обраснали миналото и настоящето ни, за истинските борци за права и свободи и за подставените лица, добре осребрили чужди биографии. 

Нагледен урок как да си купите избори:

Следващият откъс е в памет на един забележителен човек и истински борец срещу Възродителния процес, отказал да си смени името и лежал в затвора заради създаването на нелегална организация – Шукри Топчу от Ардино, следвал математика, строително инженерство, работил като зидаро-мазач, за да се издържа, за разлика от платения агент на Държавна сигурност, провъзгласен за  спасител на България – човекът с много лица:

Възродителният процес е нещо, с което не можем да се гордеем, независимо дали сме участвали пряко или сме били само свидетели на геноцида над нашите сънародници от друг етнос.

Тази болезнена история ще продължава да трови обществения ни живот, докато не прогледнем и не осъзнаем, че с равнодушието си сме станали съучастници. А оправданието, че те са си го заслужили,  е било необходимата лъжа.

До Г-н Румен Радев
Президент на Република България

Господин Президент,

С Отворено писмо от 22 февруари към Вас се обърнаха 282 изявени български филмови дейци с апел за вето на ЗИД на ЗФИ, приет от НС на 17 февруари.

В навечерието на Националния празник 3 март с изненада узнахме от Държавен вестник, че още на 24 февруари Вие сте издал Указ за обнародване, с който “бетонирахте” един ретрограден и откровено лобистки закон.

Смайваща е бързината и лекотата, с която пренебрегнахте апела за вето, внесените правни аргументи, познанията и опита на хора, в област, която Вие малко познавате. Толкова често ли се срещате с талантливи и доказани творци и киноспециалисти, та предпочетохте мълчаливия отказ пред диалога?

Не само хората от киното, но и мнозина извън него, си задават въпроси и гадаят какви са истинските причини за подобно отношение, след като то по нищо не се различава от това на създателите на Закона.

Ясно е, че и за Вас българското филмово изкуство не е важно за духовността и културата на българския народ.

04.03.2021 г.
гр. София

Малина Петрова – режисьор
Галина Тонева – продуцент
Кирил Кирилов – продуцент
Георги Чолаков – продуцент
Диана Андреева-Попйорданова – финансист
Боряна Пунчева – режисьор
Иван Тонев – оператор
Биляна Томова – икономист
Иван Попйорданов – културен мениджър
Петър Попзлатев – режисьор
Екатерина Димитрова – координатор
Владимир Андреев – продуцент
Елица Матеева – кинокритик
Павла Раковска – режисьор
Жанина Драгостинова – кинокритик
Иван Кирилов – изпълнителен продуцент
Анна Петкова – режисьор
Георги Дюлгеров – режисьор
Росица Вълканова – продуцент
Валери Йорданов – актьор и режисьор
Таня Доганова-Христова – режисьор
Костадин Бонев – режисьор
Соня Александрова – кинокритик
Киран Коларов – режисьор
Явор Веселинов – режисьор
Мина Стойкова – режисьор
Християн Ночев – режисьор
Искра Димитрова – кинокритик
Георги Тодоров – Жози – художник
Людмила Махалнишка – звукорежисьор
Васил Живков – режисьор
Иглика Трифонова – режисьор
Александър Грозев – кинокритик
Асен Владимиров – продуцент
Надежда Славова – фестивален директор
Любо Йончев – режисьор
Ценка Куюмджиева – режисьор
Елдора Трайкова – режисьор
Велислав Казаков – режисьор
Росен Елезов – режисьор
Иван Плачков – оператор
Ивайло Христов – актьор и режисьор
Кристина Янева – актриса
Марина Янева – сценограф
Тамара Пещерка – режисьор
Невелина Попова – сценарист
Светлана Кирилова – режисьор по монтажа
Валентин Кирилов – звукорежисьор
Георги Борисов – поет и издател
Ивайла Александрова – журналист
Боян Папазов – драматург
Весела Данчева – режисьор
Жезко Давидов – режисьор
Иван Трайков – режисьор
Павлина Михайлова – сценарист
Боряна Матеева – кинокритик
Емил Пенев – оператор
Мария Аверина – режисьор
Руси Люцканов – изпълнителен продуцент
Ваня Баждарова – режисьор
Огнян Купенов – режисьор

На 24 февруари 2021 година Президентът Румен Радев издава указ за обнародване на Закона за филмовата индустрия, едва седмица  след приемането му на второ ченете в Народното събрание. Отвореното писмо за налагане на вето, под което са се подписали 282 творци, както и писмо за среща с Президента на Република България са отминати с мълчание. На 2 февруари 2021 година ЗФИ е обнародван.

Приемам мълчаливия отказ на Президента като обида на културния елит на нацията, щом за него мнението на една посредствена посланичка е по-важно от аргументите на доказали се български творци.

А сега всички Кирилометодиевци, Паисийхилендарци, Старопланинци с и без огърлия да си съберат отличията в една торба и да ги върнат на тези, които са им ги дали по протокол.

И това би бил най-достойният отговор – пример за самоуважение и гражданско поведение.

Този текст първоначално беше предназначен за колегите ми от киното, но сагата със Закона за киното надхвърли съсловните рамки и затова реших да го публикувам с надеждата да го прочетат и такива, които си мислят, че това не ги засяга: 

Това, което се случва с киното е скандално!

Особено след отправената похвала на американската посланичка г-жа Херо Мустафа към г-н Вежди Рашидов, че приемането на Закона за филмовата индустрия бил исторически момент.

Вече знаем какво се случва след подобни подкрепи от страна на велики сили.

Достатъчно си патихме от “подкрепата” на съветските братя, та сега да ги заменим с американските такива. Да, наистина е исторически момент за всички наивници. Сега вече няма капка съмнение защо г-жа Жана Караиванова, отново актриса, подобна на Будинов и Биков, е докарана чак от Америка да “спасява” българското кино, кого обслужва и какви са връзките й с господата Вежди Рашидов, Боил Банов, Томислав Дончев, Бойко Борисов и с госпожа американската посланичка.

Американците са прагматични и защитават техния интерес и естествено е да ни разиграват подобни политически кадрили. Известно е също, че има достатъчно продажници, независимо от етническата им принадлежност, които са готови да продадат всичко, което в  България става за продан, заради политически, корпоративни, икономически и какви ли не частни интереси.

На кого от вас, например, е известно, че при продажбата на Киноцентъра двама твърде известни политици на среща с тогавашния американски посланик са поискали един милион – от шок не запомних паричната единица, за да лобират в полза на американците при покупката на Киноцентъра?  Дали тези двама хубостници са получили комисионните или някои други, е нещо, което е в компетентността на разследващите органи.

Така че, американската посланичка може да прави баници, мартенички, да ни пее популярни български песнички, но до там – ние не сме туземци!

Явно обаче, че управляващите в Република България са на друго мнение, щом похваленият г-н Вежди Рашидов кани г-жа Херо Мустафа да присъства на приемането на “историческите” поправки по Закона за киното в Народното събрание!

Като не станахме шестнайсета република на Съветския съюз, защо пък да не станем пореден щат на Съединените щати?!

Поводът за настоящия призив е предизвикан от един господин, станал депутат по съвместителство. Вярно, фамилията му започва с б., но това е поредната гербаджийска пешка, която не може да каже нещо, без да е съгласувала с главната буква “Б.” 

Затова аз се обръщам към главна буква “Б.”

Уважаеми господин Б.,

Пиша този текст не само заради себе си и приятелите на киното, но и заради паметта на много доказали се творци в областта на киното, които страдаха, когато едни нефелни хора закриха кината и ги превърнаха в игрални зали и магазини за ширпотреба, или когато продадоха българския Киноцентър на американците, дано им приседнат комисионните, или когато осъзнаха, че съдбата на българското кино е предрешена и му е отредено място със затихващи функции. Тези хора обичаха киното, то беше тяхна съдба – Христо Ганев, Бинка Желязкова, Ирина Акташева и Христо Писков, Рангел Вълчанов, Димо Коларов, Христо Христов, Атанас Тасев, Въло Радев, Никола Корабов, Иван Андонов, Людмил Кирков, Едуард Захариев и още много даровити и достойни личности… 

Свидетел съм и мога да Ви разказвам с дни какво и как, и най-вече благодарение на кого се случиха всички неблагополучия. Започна се с хората. Всички работещите в Студия за игрални филми “Бояна”, над 2000 души, първи бяха изхвърлени на улицата да оцеляват кой както може – хора със специфични професии и знания, които трудно можеха да си намерят работа. Някои станаха амбулантни търговци или продавачи на гевреци, а на други им беше отредено позорно място в току зараждащите се частни телевизии. Веднъж видях в центъра на София талантливия български оператор Атанас Тасев да тепа с камерата си подир някаква госпожица, едва прохождаща репортерка. Тя високомерно и наперено му даваше през рамо невежите си указания! Сърцето ми се обърна. Откъде можех да знам, че подобни жалки картинки ще станат ежедневие!

Ето че дойде ред и на държавната субсидия за кино – чрез поправки в Закона за киното една част от субсидията да се пренасочи към чуждите продукции, оказали ни височайша чест да снимат в България, а друга към “изнемогващите” частни телевизионни мастодонти – да спонсорира техните сериали и шоупрограми, които били като въздуха и водата за българския народ, но някои са добри и за изглаждане на мозъчни гънки. Вашата закачка към българите: “Вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме.” –   вече е почти реалност.

През 90-те години на миналия век започнаха първите дебати за Закона за киното. По липса на преводач, който да владее терминологията, се наложи да преведа германския закон за киното, та инициаторите да стъпят върху опита за държавна протекция на германското кино. Германците акуратно и детайлно бяха разработили своя закон със съзнанието, че киното е не само индустрия, но и изкуство с важна роля в съхраняването на националния дух, култура и самобитност на германския народ, което не би могло да изпълни тази мисия без подкрепата на държавата.

За съжаление, нашите любители-законотворци взеха да се упражняват върху българския закон за киното с години. Все нещо не им достигаше, все търсеха други чужди закони за модел, все го работеха, все някому не беше угоден, все някой се заиграваше и заради комисионни, хонорари, постове, сметки и обещания законът тръгна едва след петнайсетина години. И по българска традиция, започнаха поправките, та да се стигне до днес, след близо 30 години умуване, да се приема закон, с който ще бъде окончателно опропастено киното. Няма да влизам в спор кое да предпочетем: киното или телевизията, защото е разговор за лаици. 

Когато Вие, г-н Б., сте бил невръстно дете, а най-големите радетели на въпросните промени, не са били родени, едни ентусиасти като Георги  Стоянов – Бигор, Александър Александров, Тони Андрейков – да ми простят пропуснатите, обикаляха страната и чрез филмите на Роселини, Фелини, Бергман, Бунюел, Антониони, Рене Клер, Реноар, Годар, Трюфо и други световни режисьори, просвещаваха младежите, че киното е изкуство, а не движещи се картинки за запълване на времето, че киното има свой език и за да го разбереш и обикнеш е нужно образование и възпитание. Тези филми отвориха очите на мнозина. Тези мисионери на киното имат голям принос в духовното израстване на много поколения. Те заслужават да бъдат обявени за истински будители. 

Казвам Ви го аз, един от тези, които на 16 години с вълнение чакаха срещите и след лекцията и прожекцията до среднощ мереха улиците на Бургас, възбудени от видяното и чутото – това преживяване беше равносилно на културен шок, каквото поколението на Вашите депутати – актьори Евгени Будинов и Тома Биков, мой съгражданин, едва ли са имали. И аз им съчувствам. Но те сигурно ще гласуват лобисткия закон за киното в полза на телевизиите и чуждите продукции, защото става дума за пари и то за много пари, заради които националните интереси, особено духовните, се пожертват.

И ако Вие, господин Борисов, действително милеете за този народ и съзнавате отговорността си не само за неговото физическо, но и духовно съхранение и израстване, не може да не знаете, че това не се постига с телевизионни гмо-та и шоупрограми, а с истинска духовна храна и култура. Вкусът се възпитава. Може и да имаш очи, но да не виждаш, може да имаш уши, но да не чуваш, можеш дори да си мислиш, че имаш душа, но да си бездушен. А за всичко това е нужно разбиране и специална грижа.

Дано чуете този мой призив и убедите подчинените си съгласни букви от “Герб” да не гласуват Закона за киното, защото това е един лобистки закон, чрез който киноизкуството в България ще се превърне в спомен. 

А ако моите аргументи не са Ви достатъчни, вслушайте се във Федерико Фелини:

“Защо комерческото кино има такъв голям успех? Защото не тревожи зрителите. Те излизат от залата със същото незнание и със същото фалшиво спокойствие, с което са влезли в нея. Хората, които обичат такъв род изкуство, не искат да се тревожат, не искат да бъдат отговорни, не искат да се пробуждат.”

На такъв народ ли искате да бъдете водач?

Не се подвеждайте по заглавието, моля! Досещам се за кого си мислите, но това няма нищо общо с “Винету” и неговия легендарен читател.

Всеки път, когато чуя председателката на Народното събрание да ораторства и да ни поучава, се сещам за една чудесна история от началото на преврата, наречен Деветосептемврийско въстание, и ми напира да ви я разкажа.

Било в първите години след “народната революция”. Навред – хаос, тотално объркване и безхаберие. Взели да назначават хора на работа с и без ценз, стига да са “наши”. Бюра бол, седят хора на тях, а какво да работят, няма кой да им каже, но почти не минавал ден без събрание. Присъствието задължително! В едно такова замаяно от бездействие бившо престижно издателство назначили един, който много обичал да се изказва. Едва се събрали в залата в приземието и “ораторът” вземал думата и започвал да намила до без край.

Наред с тези, които нямали хал хабер от език и литература, слушали глупостите и алабализмите му образовани хора, завършили класическа и българска филологии, с френски, немски, латински, специалисти по сравнително езикознание на какви ли не езици, изчели класиците в оригинал и накратко, едни от най-добрите езикови редактори, но никой не смеел да се обади. Ха се обадиш, ха започнат разследвания от партийния, от профсъюзния комитет, от тричленки, двучленки, едночленки и прочие “грешки на растежа” – изваждат ти сто години назад “тъмни” петна от биографията на родители и роднини, за които дори не си чувал.

Ала веднъж, при поредното словоизлияние на многознайкото, на един от присъстващите му кипнало, забравил чувството за самосъхранение, скочил и изкрещял: “Прочел простакът му с простак една книга и иска да ни я разкаже, ама не може-еее!” Това било толкова неочаквано, че вместо да се скрият под столовете и зад колоните от страх, всички се разтресли от смях.

До тук беше комичното, а по-натам следва трагичното. Не само за онези, които са се посмели от сърце, а за всички, защото случаят в издателството не бил изключение. Навсякъде плъпнали подобни чукундури, станали началници и взели да ръководят. Който не им вървял по гайдата, имал талант, знаел повече от тях или владеел тънкостите на занаята си, бил заплаха и го затривали по бързата процедура. И така вместо към цивилизацията, културата и прогреса, завъртяли кормилото на държава и тя се понесла известно накъде. А откъде се взело това бедствие?

Не е ли било от призива на гениалния Ленин: „Да създадем такива условия за образование и възпитание, при които всяка готвачка може да вземе участие в държавното управление.“?

За условията забравили, но втората част от мантрата добила популярност и с лозунга:   „Да претворим думите в дела!“ всевъзможни „готвачки“ се втурнали да управляват. Управляват и днес.

Достатъчно е да се вгледаме и заслушаме в нашите избранници в Народното събрание. Не ви ли напомнят много от тях на полуграмотния редактор в онова издателство?

А какво да кажем за умника, назначил проектантка на алуминиеви кофи на най-важния пост в Републиката!? Как да не се смееш!

Ах този Владимир Илич какъв шегобиец бил!