Фалшива новина

Напоследък стана много модерен изразът “фалшива новина”. Защо не казват “лъжа”, каквото означава това съчетание, и защо измислицата, представена за истина, изведнъж събуди духовете до степен да създават закон и да си подсигурят правото да наказват най-вече тези, които казват истината?

В България, откакто се помня, сме закърмени с фалшиви новини, т.е. с лъжи. Авторите им стояха начело на държавата, но нали лъжата беше издигната в ранг на неприкосновена и узаконена истина, никой на никого не подири сметка.

Чувам вече как гракват насреща ми: “Приключено по давност!”,  “От днес нататък ще бъде друго!”

Друго, друго, ама истината е като шило в торба – все ще пробие, където не очакваш.

Ето един семпъл провинциален пример:

И така,  “един приятел ми каза”,  с такава прозрачна глупост започват доносите на агентите на ДС – да се скрие доносникът зад някакво енигматично лице, което е самият доносник.  

Та, един приятел, напълно реален, но ще му спестя името, за да не си изпати покрай мен,  в разговор около последните избори ми каза, че няма никога да гласува за комунистите, защото били много крадливи. Гласувал е и ще гласува за Бойко, т.е за “ГЕРБ”

“Че той не е ли бил комунист?” – попитах. “Може и да е бил, – отговори, – но той не е като тях.” Разсмях се на тази затрогваща наивност:  “А “ГЕРБ” не крадат ли? Ти откъде знаеш какво е правил или прави Бойко?” 

И внезапно човекът, в пълно противоречие с досегашното си твърдение, ми разказа за един майстор, също напълно реален, който се хвалел, че бил много добре в Барселона, защото строял на бате Бойко вилаета! Похвалил се човекът, че му е излязъл късметът, нищо лошо, откъде да знае, че  това ще стигне до мен, а аз ще взема да ви го разкажа. А бате Бойко нека излиза по медиите и да твърди, че няма къща в Барселона.

Е, питам се, кое от всичко това е фалшива новина, кое е лъжа и кое е истина? И кой от всички да бъде окачен на въжето? Преценете сами. 

Една шепа запетайки

Моята приятелка и колежка Искра Йосифова имаше свойско отношение към препинателните знаци, което ще рече, че често ги пренебрегваше или дори не ги зачиташе. Сещаше се за тях, но ги слагаше артистично – където й падне, а не където налага правилото. А аз се дразнех и мърморех като счетоводител, щом видех кривване от правия път. Мърморех под нос с натъртване: “Запетайка, …тире, …точка,…точка и запетайка, запетайка, тире, запетайка, запетайка, запетайка…”. Авторката на ръкописа пушеше и се правеше, че не ме чува.

Но веднъж ми дава един бая дебеличък, напечатан текст. Започвам да чета и се облещвам – след всяка дума запетайка!
– Ама какво е това?
А тя невъзмутимо ми отговаря:
– Нали все са ти малко запетайките? Хвърлих една шепа, обери излишните!

Класически урок! Разсмях се до сълзи и от този ден слагам запетайките мълчаливо.

Прости ни, Професоре!

На 11 април е роден нашият Професор Христо Христов. За него не се говори и рядко се споменава, а беше време, когато неговото име беше институция.

Като видят снимката му, мнозина ще се сетят, че са го срещали редовно по “Раковска”.    Не можеш да го отминеш, без да го забележиш. Върви той като лорд, бавно, изправен,      с красота, която напомня на Диего Ривера и мексиканска живопис, изпълнен с достойнство и съзнание за своята сила и неповторимост, по детски суетен, поглежда витрините небрежно, подсвирква си любовната мелодия от филма “Кръстникът”, уж гледа разсеяно, а забелязва всичко, особено, ако си пропуснал да го поздравиш за последния му филм. Забавно фуклив, обичаше да го хвалят. Кой ли не обича! Но той нямаше никакъв имунитет срещу ласкателите. Радваше се чистосърдечно на похвалите и затова по-късно болезнено понесе жестокостта на довчерашните си обожатели. Те скачаха невъздържано и безмилостно му говореха в упор: “Христо, ти не си никакъв режисьор! Ти никога не си бил режисьор!” А какво породи тази шеметна метаморфоза? Другарят Тодор Живков, нашият любим партиен и държавен ръководител, се бил изказал неласкаво за филма “Една жена на 33”. Какво толкова казал, дето не го знаем, та сащисал опитните лъвове в киното? Бил казал, “Какво излиза? Че ние принуждаваме нашите жени да стават …”, и употребил думата, пред която поетът Валери Петров заекваше: “ъъъ…жени с леко поведение”. Има още

И корабът потъва

Миналото все повече се отдалечава от нас, граждани, подобно на онзи призрачен кораб във филма на Фелини “И корабът пътува”. Вече не знаем имало ли го е или е било само мираж. В нашия случай по-подходящото би било да го наречем “И корабът потъва”.

Забравяме, дами и господа, много забравяме. Толкова забравяме, че дори себе си не можем да разпознаем. А щом себе си можем да забравим, значи можем да забравим всичко. И няма как, щом мигът е най-важен, само днес и само сега. Миналото е отминало и може да го запратим в небитието като ненужна вещ. Само че това минало, подобно на сянка, ни следва с всички наши предишни образи и превъплащения, с думите и жестовете ни, и няма отърване от него.

А сега ще открехна вратата и който има очи, ще види, който има уши, ще чуе през тази пролука фантома на миналото. Има още

Аз бях хунвейбин

Имало ли е в България хунвейбини? Да, аз съм един от тях.

Обявиха ме за “хунвейбин” през 1966 година, когато започна “културната революция” в Китай с масов терор и обвинения в предателство на революционните идеали и поддържане на капитализма. По радиото и във вестниците громяха китайските хунвейбини. Нямахме ясна представа какво чудо е това, но щом Партията и “Работническо дело” твърдят, че е нещо лошо, ще вярваш, къде ще ходиш. Накратко – и куцо и сакато разбра. Да ви призная, аз не разбрах, но затова имаше обективни причини, а именно, природен дефект, който се проявяваше, щом се опитвах да чета вестник. Няма значение дали на български или на немски, в час по превод. Нищо не разбирах, нищо не запомнях, очите ми се кръстосваха и мозъкът ми блокираше. Не че бях някакъв езиковед, напротив, нямах елементарно понятие за език. Развих комплекс за непълноценност. И затова избягвах да чета вестници.

Същата невъзприемчивост проявявах и със запомнянето на столиците на държавите. Пишех си ги на листчета като чужди думи, но все ги бърках. Та един ден разлистих един вестник и ха – позната столица, но на коя държава беше, не помнех. Рейкявик, на Исландия! Запомнила съм я и ще я помня и след като забравя собственото си име. Та в една кратка бележка официозът “Работническо дело”съобщаваше за посещението на Урхо Кекконен в Рейкявик. За какво и защо, разбира се, съм забравила. Ех, разгеле, ще я запомня тази столица по метода на асоциациите, си казах. Има още

Следюбилейно

Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности. 

Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса. 

Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.


Следюбилейно

Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия. 

В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам,  както би казал шопът.

Има още

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

И отново е 12 октомври. Днес Рангел щеше да бъде на 90 години. Дали щеше да ни разсмее, както беше правил цял живот, или нямаше да му е до смях, един Архангел знае. Отварям торбата с историите и избирам една достойна за днешния юбилеен ден. Ако доживея до 100-годишнината му, може да чуете и останалите.

Няколко години преди края на миналия век около Сузи и Йордан Радичкови се оформил един високоинтелектуален кръжец. Кои са участвали и какво са си говорили, не знам, но една част познавам – Радичкови, Рангел Вълчанов, Юлия Огнянова, Светлин Русев. Нямах и хабер за техните сбирки, докато не разбрах, че Юлия Огнянова е започнала репетиции на „Лазарица“ на Радичков в Народния театър. В ролята на Лазар – Рангел Вълчанов. Леле!

Има още

Пловдив – Европейска столица на културата

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

Има още

С президента Желев в Йерусалим

Мили приятели, както споменах преди време, въвеждам категорията „Полемика“, за да чувате и други гласове, освен моя. Първият беше на д-р Захарий Кръстев по дискусионната тема за здравеопазването. Текстът, който публикувам днес, е на Михаил Иванов, физик, съветник на президента Желев по етническите и религиозните въпроси. Какво полемично може да има в описанието на едно държавно посещение? Много се надявам да го откриете. Ще прибавя само, че и аз бях в тази делегация, за да покажа документалния филм „Раздвоеното сърце“, направен по повод на 50-годишнината от спасяването на българските евреи. Под хрониката с отвежданите към Треблинка обречени евреи звучи гласът на споменатия в текста забележителен Нир Барух. А заглавието на този филм изразява образно не само любовта на спасените към двете родини – България и Израел, но и раздвоението на авторите по темата за спасяването. 

Някъде през ноември 1993 г. президентът събра няколко души, за да обсъдим подготовката за негово официално посещение в Израел. Аз бях включен в групата като съветник по етническите въпроси и вероизповеданията, който отговаря за връзката на президента с еврейската общност. Външнополитическият съветник Камен Величков ни разказа най-напред какво е направено, а след това премина към това, което има още да се прави.

Има още

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Има още