Следюбилейно

Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности. 

Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса. 

Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.


Следюбилейно

Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия. 

В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам,  както би казал шопът.

Има още

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

И отново е 12 октомври. Днес Рангел щеше да бъде на 90 години. Дали щеше да ни разсмее, както беше правил цял живот, или нямаше да му е до смях, един Архангел знае. Отварям торбата с историите и избирам една достойна за днешния юбилеен ден. Ако доживея до 100-годишнината му, може да чуете и останалите.

Няколко години преди края на миналия век около Сузи и Йордан Радичкови се оформил един високоинтелектуален кръжец. Кои са участвали и какво са си говорили, не знам, но една част познавам – Радичкови, Рангел Вълчанов, Юлия Огнянова, Светлин Русев. Нямах и хабер за техните сбирки, докато не разбрах, че Юлия Огнянова е започнала репетиции на „Лазарица“ на Радичков в Народния театър. В ролята на Лазар – Рангел Вълчанов. Леле!

Има още

Пловдив – Европейска столица на културата

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

Има още

С президента Желев в Йерусалим

Мили приятели, както споменах преди време, въвеждам категорията „Полемика“, за да чувате и други гласове, освен моя. Първият беше на д-р Захарий Кръстев по дискусионната тема за здравеопазването. Текстът, който публикувам днес, е на Михаил Иванов, физик, съветник на президента Желев по етническите и религиозните въпроси. Какво полемично може да има в описанието на едно държавно посещение? Много се надявам да го откриете. Ще прибавя само, че и аз бях в тази делегация, за да покажа документалния филм „Раздвоеното сърце“, направен по повод на 50-годишнината от спасяването на българските евреи. Под хрониката с отвежданите към Треблинка обречени евреи звучи гласът на споменатия в текста забележителен Нир Барух. А заглавието на този филм изразява образно не само любовта на спасените към двете родини – България и Израел, но и раздвоението на авторите по темата за спасяването. 

Някъде през ноември 1993 г. президентът събра няколко души, за да обсъдим подготовката за негово официално посещение в Израел. Аз бях включен в групата като съветник по етническите въпроси и вероизповеданията, който отговаря за връзката на президента с еврейската общност. Външнополитическият съветник Камен Величков ни разказа най-напред какво е направено, а след това премина към това, което има още да се прави.

Има още

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Има още

Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

Има още

Неотложни въпроси за решаване на здравеопазването

Приятели, от днес въвеждам в блога си нова рубрика “Полемика”, чрез която ще можете да чуете и други гласове, освен моя. Първия, на когото давам думата, е проф. д-р Захарий Кръстев. Прочетете писмото му и ако намерите тревогата му за основателна, последвайте апела му.


Здравейте, дами и господа!

Предлагам ви един материал с въпроси, отдавна известни на всички, но рядко разглеждани едновременно, въпреки че са взаимно свързани. Засега не се вижда решение. Моят апел също не е решение. Той е тема за дискусии, не само между професионалистите, но и на всички нас, защото засяга цялото население.

Аз знам, че в общи линии, това, което пледирам няма да се случи, но е възможно някои от предложенията някой ден да приемат конкретни форми. Все пак всяка реформа е процес, който продължава с години. В момента се дискутират “ малките“ болници. Вчера се обсъждаха „новите (повечето вероятно без особен принос) молекули“.

Има още

Стената на покаянието

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си, която стартира точно на днешния ден. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, са на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Има още

Прости ни, Отечество любезно!

“Отечество любезно, как хубаво си ти!…
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци…”

Хисар, 1882                                        Иван Вазов

Прости ни, Отечество любезно,
за изсечените гори,
за потъналите в бурени ниви,
за разбитите пътища,
за прогонените от домовете им,
за изоставените къщи,
за обезлюдените села,
за забравата на историята.

Прости ни, Отечество любезно,
за горските пътеки, по които рядко ще срещнеш заблуден пътник,
за планинските върхове, от които не се чува “ехо” и “ойларипи”,
за морските брегове, превърнати в бетонни крепости,
за порутените и потънали в немара железопътни гарички,
за омайните пейзажи, на които няма кой да се порадва,
за мътните води, които някога бяха бистри,
за реките, които превърнахме в кариери,
за влаковете с по един вагон!

Има още

Имаше ли наш Митре гла̀ва?

В памет на Никола Петков и Трайчо Костов, навеки свързани в смъртта

Само преди два дни, на 14 декември, ви разказах моя спомен за “танковата касета”. От вестник „Сега“ го препубликуваха, и докато четях форума след публикацията, все ми идваше наум една приказка: “Имаше ли наш Митре гла̀ва? Трябва да е имал, щом носеше капа.”

Ето още един повод да проверите дали използвате главите си по предназначение.

Днес е 16 декември. Запомнете тази дата, подобно на 23 септември!

Две от датите на проклятието, което виси над нас със страшна сила, подобно на 19 февруари – деня, в който Левски е бил обесен, благодарение на предателството на тези, за чиято свободата е пожертвал живота си.

В нощта на 16-ти срещу 17-ти декември 1949 година е обесен Трайчо Костов по скалъпеното обвинение за шпионаж, саботаж, зловредна дейност срещу братския Съветски съюз в услуга на англо-американците. Като аргумент за исканото най-тежко наказание в съда са приложени два тома с телеграми от цялата страна. Потресеният и “възмутен до дъното на душата си български народ”, както мнозина са написали, настоява за незабавно изпълнение на смъртна присъда.

Има още