Архив на: Малина Петрова

Прости ни, Отечество любезно!

“Отечество любезно, как хубаво си ти!…
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци…”

Хисар, 1882                                        Иван Вазов

Прости ни, Отечество любезно,
за изсечените гори,
за потъналите в бурени ниви,
за разбитите пътища,
за прогонените от домовете им,
за изоставените къщи,
за обезлюдените села,
за забравата на историята.

Прости ни, Отечество любезно,
за горските пътеки, по които рядко ще срещнеш заблуден пътник,
за планинските върхове, от които не се чува “ехо” и “ойларипи”,
за морските брегове, превърнати в бетонни крепости,
за порутените и потънали в немара железопътни гарички,
за омайните пейзажи, на които няма кой да се порадва,
за мътните води, които някога бяха бистри,
за реките, които превърнахме в кариери,
за влаковете с по един вагон!

Прости ни, Отечество любезно,
че децата ти те напуснаха и никога няма да станеш отечество за техните потомци!
Прости ни, че заменихме твоите ароматни плодове с чуждоземски;
Прости ни, че се отрекохме от теб, защото не си ни заслужавало;
Прости ни, че не направихме нищо за теб, но искахме ти да направиш всичко за нас!
Прости ни , че те изоставихме!
Прости ни, че те предадохме!

Отечество любезно,
Прости ни раболепието и сервилността;
Прости ни глупостта и невежество;
Прости ни, че в името на Отечеството прекършихме много съдби;
Прости ни, че обичаме повече чужденците, отколкото своите;
Прости ни, че те оставихме на чакалите, хамелеоните и ястребите;
Прости ни, че соколът не е вече юнашка птица;
Прости ни, че те закичихме с лоша слава,
Прости ни, че се присмяхме на тези, които дадоха живота си за теб;
Прости ни, че те продадохме!
Прости ни, че позволихме да те владеят търгаши, спекуланти и шмекери;
Прости ни, че унищожихме гората, която дава широта на човешката душа;
Прости ни, че забравихме, че природата трябва да се пази като човешкия живот!
Прости ни, че бяхме толкова неразумни!
Прости ни, прости ни, прости ни!
Има толкова неща, за които те молим да ни простиш!

Прости ни, ако можеш.
А ти можеш и ще ни простиш.
Знаем, че ще ни простиш, защото ти си Отечество любезно!

Имаше ли наш Митре гла̀ва?

В памет на Никола Петков и Трайчо Костов, навеки свързани в смъртта

Само преди два дни, на 14 декември, ви разказах моя спомен за “танковата касета”. От вестник „Сега“ го препубликуваха, и докато четях форума след публикацията, все ми идваше наум една приказка: “Имаше ли наш Митре гла̀ва? Трябва да е имал, щом носеше капа.”

Ето още един повод да проверите дали използвате главите си по предназначение.

Днес е 16 декември. Запомнете тази дата, подобно на 23 септември!

Две от датите на проклятието, което виси над нас със страшна сила, подобно на 19 февруари – деня, в който Левски е бил обесен, благодарение на предателството на тези, за чиято свободата е пожертвал живота си.

В нощта на 16-ти срещу 17-ти декември 1949 година е обесен Трайчо Костов по скалъпеното обвинение за шпионаж, саботаж, зловредна дейност срещу братския Съветски съюз в услуга на англо-американците. Като аргумент за исканото най-тежко наказание в съда са приложени два тома с телеграми от цялата страна. Потресеният и “възмутен до дъното на душата си български народ”, както мнозина са написали, настоява за незабавно изпълнение на смъртна присъда.

С подобни телеграми е бил засипан съдът две години по-рано. И те са били алиби за обесването на невинен човек за несъществуващи престъпления – Никола Петков.

До този момент няма нито дума на разкаяние, на срам, на угризение на съвестта, на чувство за вина или съзнание за грях! Какъв е този народ, който е фабрикувал подобни телеграми със стотици? Кръвожаден, глупав, отмъстителен, мекушав, подмолен, ограничен, наивен, податлив, подъл, страхлив? Отговорете си сами.

И не търсете оправдание. Не се извинявайте, че „руснаците бяха виновни, наивни бяхме, излъгаха ни, ама и те носят определена вина, заслужиха си го“. И заличаващото всеки намек за покаяние обобщение: “Вие не знаете какво време беше!”

Не казвайте: аз съм невинен, други го измислиха, други го направиха, подведоха ме, не съм бил роден, мама и татко не са ми разказвали, не сме го учили в училище, щом са ги обесили, значи е имало защо, нямаме нищо общо с това, онова време е отминало. А дали наистина е отминало?

Думите са ги убили много преди физическата им смърт. Телеграмите са били приложени, за да могат палачите, в образа на най-благородната партия и в името на най-човеколюбите идеи, да оправдаят престъпленията си. Направили са ни съучастници, нещо повече – измили са си ръцете като Пилат Понтийски с лицемерното “така пожела народът” – по волята на народ, превърнат и самопревърнал се в безгласна буква.

Не вярвате? Огледайте се в тези телеграми на позора. Не разпознавате ли някого? Познати, приятели, колеги, близки, съседи, роднини, родители? А себе си? И поне веднъж замълчете и се замислете. Докажете, че имате глави и те не са само за да носите капи!

Изгубени във властта (упражнение по баналност или още веднъж за “танковата касета”)

Защо реших да нарека този разказ “Изгубени във властта”, по аналогия с известния филм “Изгубени в превода”, надявам се да ви стане ясно, стига да имате търпението да го прочетете докрай. Този текст е само един фрагмент от сложен пъзел и не си поставя за цел да ви разкаже цялата истина или да ви убеди в каквото и да е, а само да хвърли светлина върху една мистификация.

Днес е 14 декември – дата, влязла в историята през 1989 година. Беше изминал едва месец от “революционния” преврат в Политбюро на Българската комунистическа партия, а гражданските настроения рязко се промениха. В паметната нощ напрежението на площада пред Народното събрание беше стигнало толкова висок градус, че сценарият можеше да излезе извън контрол и събитията да тръгнат в неочаквана и нежелана посока. Членовете на ПБ, осъществили свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар, бяха освиркани на същия този площад, на който бяха приветствани доскоро като герои.

Тази нощ беше запомнена и с репликата за танковете на президента Петър Младенов. Години наред темата за автентичността на записа и спорът – изрекъл ли е или не Петър Младенов фразата “Най (по)-добре е танковете да дойдат”, или е фалшификация на “танкиста” Евгени Михайлов, – ще се върти до баналност. Дали в някоя лаборатория на Държавна сигурност или в американска такава в Полша е бил манипулиран оригиналният запис и вместо невинното: “Станко да дойде!”, враговете или своите под прикритие са вмъкнали в устата на президента катастрофалната фраза, остава загадка.

Кой ли не се изказа по темата, кой ли не се кле, какви ли не експертни комисии и експерти не се произнасяха, кой ли не проклина или не благославя, до какви ли не чуждестранни специалисти не се допитваха, или се заканваха да се допитат, що демонстрации в подкрепа, закани със съд и разправа, та разпити, та следствия – напразно пропиляно време в безсмислици за отвличане на вниманието.

Е, нека и аз накрая да кажа нещо, та дано приключи този спор. Евгени Михайлов беше заснел детайлно случилото се в онази фатална нощ, но след половин година аз направих предаването, което беше излъчено в предизборното студио на СДС. И е време да разкажа кое и как се случи и защо на самия финал на предизборната кампания през 1990 година излъчихме въпросния запис.

Ще започна отдалече.

Евгени Михайлов завърши режисура в Москва заедно със съпругата си Ели, много талантлив оператор. Бащата на Евгени му донесе камера VHS някъде от чужбина и Евгени се втурна да снима. Дай му на режисьора камера и му гледай сеира!

Взехме да се шегуваме, че Евгени влезе в политиката благодарение на тази камера. Но извън шегата Евгени вложи цялата си душа, енергия, непримиримост и всеотдайност в тези репортажи, а кадрите му, заснети с любителска камера, се превърнаха и все повече ще се превръщат в един уникален документ на времето. Видеоархивът на Евгени е огромен, сниман със страст, каквато много професионалисти не познават. Знам това, защото във филма “Приключено по давност” голяма част от архивните кадри са именно от тази “филмотека”.

И така, няма нищо изненадващо и необичайно, че съдбата беше решила именно Евгени и единствен той да увековечи изпуснатата реплика на нервирания президент. Много хора знаеха, някои бяха видяли и чули този запис месеци преди излъчването му по телевизията.

И аз го видях. Бях им на гости, Евгени ми се хвалеше като на колега какво е заснел, касета след касета, и между всичко – въпросния запис. Шумът от площада беше много силен и аз първоначално не разбрах репликата, затова Евгени ми пусна записа отново. Да, действително Петър Младенов казваше, че е добре да дойдат танковете. Приех го само като проява на безсилие. Какво ли не казва човек в яда си!?

По това време се занимавах усилено с филма за процеса на Трайчо Костов, който беше спрян заради участието ми в Русенския комитет и пуснат в производство отново сутринта на 11 ноември, веднага след преврата. Имах куп работа и много неща от актуалните събития пропусках.

Така случайно на улицата разбрах от сценариста Боян Папазов, че са създали телевизионно студио на СДС, че го ръководят заедно с писателя Георги Данаилов и имат нужда от помощ – появила се незнайно откъде една госпожа Илияна Беновска, която се опитвала да се разпорежда. Така попаднах за малко и в движение в студиото, в което се бяха включили вече 20-30 души – все изявени млади кинематографисти, с филми, в които разказваха истината за нашата действителност, далеч преди да се е чуло за гласност и преустройство. Нямах време за нищо друго извън филма си, но не можех да откажа да дам рамо на колегите си.

И от “едно рамо” спрях работата си по филма и се преселих в телевизията. Всеки ден трябваше да излъчваме по едно предаване. Много режисьори и оператори работеха по различните теми и епизоди-филмчета, но накрая един трябваше да подбере, да сглоби и да направи нещо, което да се гледа на един дъх. В началото се редувахме с режисьора Васил Живков, но той се разболя и след първите няколко предавания аз поех всичко до края. Беше инфарктна работа, която имаше и добра страна – след три месеца развих такава невероятна бързина в студиото, че за минути можех да направя нещо, за което в обикновена ситуация отиваха часове.

По едно време започнаха да пристигат от “Раковска” 134 непознати емисари на СДС с настояването да пуснем записа на Петър Младенов за танковете. Покрай дейността на Кабинета на младите филмови дейци и перипетиите около създаването на Русенския комитет познавах почти всички, на които можеше да се разчита. Не бяха много. Сега изведнъж изпълзяха някакви хора с поведение и манталитет на ченгета, които ни даваха нареждания.

Младите кинаджии, особено тези в документалното кино, по онова време бяха далеч напред с материала, филмите им и сега не са изгубили стойността си, бяха достойни хора със самочувствие и нямаше сила, която да ги накара да се подчинят на новоизлюпените демократи. Агресивността на тези неясни субекти ме хвърли в съмнение и аз категорично отказах да включа записа в предизборното студио. Георги Данаилов, един от отговорниците, ме подкрепи, и двамата споделяхме, че зад тяхната упоритост може би се крие нечий интерес.

Евгени, като всеки чувствителен автор, много се наскърби и го прие лично. Работехме в едно студио, но напрежението между нас нарастваше заради неотстъпчивостта ми. Така повече не можеше да се работи и един ден свикахме целия състав на предизборното студио – все режисьори, оператори и сценаристи с биографии. Събрахме се в една апаратна, изключихме всички връзки, за да не ни следят какво гледаме, и пуснахме материалите, за които се двоумяхме. Най-спорният беше този с “танковата реплика”. Застъпвахме диаметрални позиции и затова Евгени и аз изложихме последователно мотивите си. Останалите изгледаха материала, изслушаха дебата и взеха решение: няма да излъчваме този клип. Защо ли? Защото в онова смутно време не знаехме вече кой кой е, какво и за кого играе, за какво се бори, и не можехме да преценим кого ще обслужи този запис. Решението ни беше окончателно и непоклатимо.

Атаките от СДС продължиха, дори се пусна слух, че предизборното студио е превзето от хора на Държавна сигурност (разбирайте мен). Възпитаваните 40 години в недоверие и подозрителност мозъци привиждаха конспирация там, където я нямаше.

Така мина първият тур и предстоеше балотаж. Ръководителите на предизборните студия – на БСП, на СДС и на БЗНС, се споразумяха по време на балотажа да не се излъчват клипове, а само монолози на кандидатите от съответните партии. Това много опрости работата – само избираш откъси и ги лепиш. Вечер всички сядахме в стаята в телевизията и колективно гледахме ефира. И ето неприятна изненада – в предпоследното предаване екипът на БСП беше включил клип, в който бяха монтирали паралелно Емил Кошлуков и млад националсоциалист от забележителния филм “Кабаре”, с разтърсващ дикторски текст-обвинение, на фона на нацистка песен от филма. Накратко, всички в СДС са фашисти! Класически урок, описан в букварите по манипулация!

Когато видях и най-вече чух “произведението” им, толкова се възмутих, че първа казах: “Евгени, можеш ли да приготвиш твоя материал за утре?” Евгени подскочи – месеци беше чакал този миг. По това време работата в предаванията беше елементарна и ръководителите на нашето студио Георги Данаилов и Боян Папазов бяха заминали за провинцията. Аз ги замествах. Взехме решението на своя глава. На другия ден ми предстояха снимки по филма за процеса на Трайчо Костов. Бяха свързани с финала на филма – обявяване на съдебно решение в открито заседание, което не можеше да бъде отменено за друг ден. Поради тази причина помолих Олег Ковачев да монтира последното предаване.

Късно през нощта Георги Данаилов се обади от Пловдив и каза, че щом БСП са нарушили споразумението, трябва да пуснем записа. Незабавно се връща в София.

На другия ден снимките по филма ми се проточиха и едва към 17-18 часа успях да отида в телевизията да видя готовото предаване. Ужасих се – епизодите бяха по монтажните маси, всички автори бяха паникьосани, чупеха ръце и се тюхкаха, че няма да успеем. И действително нямаше време за каквото и да е. Като капак миниатюрната монтажна стаичка, която ни бяха дали за този ден, беше на единия етаж, а на по-горния се зареждаха рулоните с изходните материалите, без директен контакт. Само чудо можеше да ни спаси. Помолих Олег Ковачев да отиде при рулоните и при поискване бързо да ги сменят, а аз поех монтажа.

Вече бяхме в технологично нарушение: два часа преди излъчването трябваше да внесем материала в бокса. Беше невъзможно да го спазим. Помолих дежурния на ефира да ми се довери и да получи рулона в последния момент. Познавахме се, цели три месеца бяхме работили денонощно заедно и той рискува. При други обстоятелства едва ли щеше да ми мине през главата подобно нещо, защото смятах и смятам, че правилата важат за всички, но в онзи момент дори не изпитах угризения – бяха нарушили джентълменското споразумение и правилата на фейърплея! Това беше нашият отговор.

В този момент в телевизията пристигна Димитър Луджев. Освен че сме съграждани, учили сме в съседни класове, били сме заедно в ръководството на пионерската организация, помагал ми е във филма за процеса на Трайчо Костов и аз от своя страна на него с каквото мога. Казва: “Малинке, след снощното излъчване Желев смята, че трябва да пуснете записа на Младенов.” Ама ние вече сме го решили!, отговорих и се втурнах да монтирам.

Включихме един монитор до екрана на монтажната маса, за да следим ефира, предупредих екипа, че от напрежение сигурно ще крещя, да не се сърдят и започнахме – докъдето успеем, ако ще само 10 минути да направим. По коридорите през няколко метра, готови за старт, стояха хора от предизборното студио, а останалите се бяха затворили в стаята, за да не будят подозрение, и стискаха палци. Впрочем, твърде много хора от телевизия участваха в тази завера, но не се намери нито един “предател”! Излъчваха пресконференция на ДПС в НДК, тя се удължи точно толкова, колкото беше нужно, за да завършим предаването в пълния му обем. Ефирът с предизборните клипове вече беше започнал, когато запъхтените щафетници отнесоха рулона в апаратната.

Веднага след излъчването се качих на колата и с екипа на филма за Трайчо Костов заминахме за Белград. За следващата сутринта беше уговорено интервю с Милован Джилас. По пътя чухме по радиото, че президентът Петър Младенов завежда дело за клевета срещу предизборното студио на СДС.

След две или три години, не помня вече, следователят Бойко Рашков беше стигнал до мен и ме извика в Главно следствено управление. Аз бях един от последните разпитани. Скоро след това той приключи делото, защото се беше уверил, че репликата не беше фалшифицирана.

Но след време се появи червеят на съмнението. Фантасмагорията, разпространена от ДС, беше направо смехотворна, но се намериха хора да ѝ повярват: че аз съм свалила Младенов, за да направя моя приятел Желев президент!

Изведнъж и Евгени започна да ме подпитва: как така аз от толкова яростен противник изведнъж съм решила да пусна записа. И дали това не е било свързано с появата на Луджев в телевизията? Някой бил казал, че Луканов и Желев го били решили, а Желев изпратил Луджев да ме убеди.

“Евгени, – удивих се, – нали бяхме заедно, нали заедно го решихме?! Откъде мога да знам какво са си говорили? Дори да е така, за подобно нещо се изисква време. Те не знаят, но ти си режисьор, обясни ми как щеше да бъде направено предаването, ако ние не го бяхме решили вечерта? Колко време ви трябваше да се подготвите? Цял ден. Кой сериозен човек ще остави такава мащабна операция на риск в ръцете на случайността?”

А защо внезапно реших да излъчим записа?

В студиото на БСП имаше един, който от младини беше овладял тънкостите на пропагандата и ораторското изкуство, бяхме го слушали по съвети в Киноцентъра, на конгреси на Съюза на филмовите дейци, по събрания. В дикторския текст на клипа разпознахме автора. Той, като член на художествения съвет, участваше в моя филм “Пантеон” и защитаваше правото да се направи този филм, въпреки забраната на съпартийците му. Той говореше вдъхновено и убедително за гласността, за перестройката, но в края на снимките, когато кинокритикът Тони Андрейков спомена, че до 1947 година в България е имало опозиция, той стреснато ме погледна и притеснено промълви: “Това го отрежете.” Не го отрязах. Но се появи една огромна въпросителна: не служат ли думите за истина, гласност, перестройка за прикритие, щом и след 40 години разгромът на опозицията и обесването на Никола Петков са тема табу и дори споменаването им събуждат тревога и страх?

Нали той няколко месеца по-късно ме убеждаваше да не показвам филма си “Фермата” за първия герой на социалистическия труд, защото съм щяла да обезсмисля усилията на партията им. Значи не те се бяха самокомпрометирали с безумията си, а аз щях да ги компрометирам, като разказвам истината. Направих филма, но той никога не беше излъчен. Нали той, приятелят на Андрей Луканов, беше сред ораторите на митинга на опозицията на 18 ноември пред храм “Александър Невски”, и отново разпалено говореше пред развълнуваните граждани за преустройството, а аз, притисната от екзалтираното множеството, безутешно плачех заради мимикрията и хвърлените нахалост усилия. Плачех заради всички тези възторжени хора, които след време щяха да разберат как са били подведени. Човекът, който им говореше от стълбите пред храма, след няколко месеца щеше да нарече опонентите на БСП фашисти!

Колегата му Георги Данаилов отговори благородно. Неговият дикторски текст не разобличаваше, не заклеймяваше, не пропагандираше, не настройваше, а беше изпълнен с милост, съчувствие и разбиране на човешката природа – че всеки в такава ситуация може да изгуби присъствие на духа, и в гнева си да изрече какво ли не, но това все още не го прави фашист. Такъв беше текстът във финалния клип на кампанията на СДС, ако имаше кой да го чуе.

И всичко можеше да приключи бързо и Петър Младенов да си остане на поста, докато неговите не решаха да го свалят, подобно на Тодор Живков, ако беше излязъл и простичко си беше признал, че в опитите си да надвика ревящото множество, е изгубил самообладание и е изпуснал тази фраза. И на никого нямаше да му хрумне да му иска оставката, и никакви студенти нямаше да стачкуват по този повод, и дори щеше да събуди съчувствие, ако съветниците му бяха по-умни.

И тук сигурно ще се намери някой да каже, ами ако все пак бяха дошли танковете? Мили мои, в историята “ако да беше” няма никаква стойност. Все пак танковете не дойдоха, нали?!

И все пак, кой го свали? Свали се сам, защото не намери кураж да си признае, и излъга, а това неговите съпартийци, обикновените редови комунисти-социалисти, които публично защитаваха лидера си като невинно оклеветен, не му простиха.

А главната заслуга да видите записа от “танковата касета” е на неуморния трибун на БСП, Анжел Вагенщайн.

Може би си мислите, че това са стари работи, ненужни и неважни, както е казал поетът, че никой вече не си спомня за тях. Но неразбраното, неосъзнатото минало винаги се връща като бумеранг, понякога като карикатура. Защо ли? Защото не сме имали смелост да научим истината за миналото и мястото си в него.

Но как да открием истината в хора на надвикващи се истини? На кого да повярваме? Лъжата е гръмогласна, самонадеяна и безпардонна. Истината говори тихо, изисква се усилие, за да я чуеш, не се натрапва и търпеливо изчаква да я забележите и откриете, сами да стигнете до нея. Тя е като любовта.

Дебили ли сме?

Аз съм дебил по рождение и дебилите са мои братя. В пристъп на откровение един професор-депутат разбули тайната, че 80% от българския народ са дебили.

Уважаеми дами и господа дебили,

Господин професорът е прав и няма защо да му се сърдим. Само цифрата е сгрешена –
не 80%, а цели 100%. И щом е така, нека да си говорим като дебил с дебил.

Ако не сме дебили, щяхме ли да изтраем 45 години управлението на дебилите в Политбюро?

Ако не сме дебили, нямаше ли поне веднъж да им се противопоставим, подобно на други, изпаднали в нашето положение народи?

Ако не сме дебили, нямаше ли да си направим труда да разберем истината за 9 септември 1944 година, за унищожената опозиция, за така наречените успехи на народната власт?

Ако не сме дебили, щяхме ли да понасяме безропотно опекунството на чужда държава, обявила окупацията за спасение?

Ако не сме дебили, щяхме ли да повтаряме като папагали, каквото ни нареждаха облечените във власт дебили с големи амбиции? Четете стенограмите от заседанията им и ще се червите от срам, че сме били такива малоумници.

Ако не сме дебили, щяхме ли да приемем един номенклатурен преврат на 10 ноември 1989 година за революция?

Ако не сме дебили, щяхме ли да вярваме на патологично лъжливи политици и журналисти?

Ако не сме дебили, щеше ли да бъде пълно Народното събрание с дебили, защото какво могат да изберат едни дебили, освен най-големите дебили между тях?

Ако не сме дебили, щяхме ли да търпим словоблудството на един уж български професор за спасяването на българските евреи от Съветската армия?

Ако не сме дебили, ще отречем ли, че българските евреи са имали двоен късмет – освен депортацията в лагера Треблинка от германските дебили, са избегнали спасението от съветските дебили, които или щяха да ги избият, или да ги изпратят на лагер в Сибир, което е едно и също?

Ако университетите ни не са пълни с дебили, щеше ли професорът, обявил ни за народ от дебили, да има място в тях?

Ако не сме дебили, щяхме ли да търпим паметника на Съветската армия да бъде обявен за паметник на освободителя?

Ако не сме дебили, нямаше ли да се запитаме дали армията-освободителка е същата, която е извършила убийствата в Катинската гора в Полша?

Ако не сме дебили, щяхме ли поне да проявим солидарност към полския народ, защото какви хора, ако не дебили, са избили цвета на полската армия? (виж “Катин” на Анджей Вайда)

Ако не сме дебили, нямаше ли да попитаме уважаемия професор дали съветските дебили отстъпват по нещо на германските дебили?

И накрая, дебил ли е господин Професорът?

Ако не е дебил, би трябвало да проумее истината за паметника на съветската армия – паметник на лъжата и фалшификацията, както впрочем и всичко, което извършиха съветските и българските дебили, та да превърнат българския народ в народ от дебили.

А ако Българската социалистическа партия не се състои от дебили, първа би трябвало да отзове въпросния свой депутат, а университетите, в които обучава децата и внуците на дебилите, би трябвало да го освободят. Ако не го направят, означава, че дебил дебилу око не вади!

10 ноември – носталгично

След почти половинвековна дълбока арктическа нощ според едни, а само слънчево затъмнение според други, най-сетне слънцето изгря на 10 ноември 1989 г. Но както и да наречем сполетялото ни природно бедствие, то някак внезапно свърши за изненада на верноподаниците, които примирено бяха приели неговата вечност и така се бяха закротили в него, че дори бяха започнали да го харесват. И не поради травматични отклонения, известни като “Стокхолмския синдром”, а по съвсем обективни нравствено-естетически причини.

Например, ставаш сутрин, бодрост струи от радиото – песни за родината и най-вече за Партията, ред възторжени слова, ред маршове – къде, какво и как, “дела и документи”. Едни са делата, други са документите, но това са подробности! Изпълнен с оптимизъм, разтваряш още топлото “Работническо дело”. Дори няма нужда да го разтваряш – от уводната страница всичко ти става ясно – кой управлява и защо, какви са великите Му провидения, на кого заслужено са му взели главата, т.е. свалили го от един пост и го запратили да се мъчи в някоя вражеска империалистическа страна, която ние в пъти сме задминали по всички възможни показатели в близкото и далечно минало и настояще и сме с обиколки напред, та дори не могат да ни видят номера на фланелката, а камо ли да ни догонят до края на века, че и на следващия. И ти става ясно и просто в ума и душата, изпълва те гордост, че и ти имаш пръст в тая абракадабра, та чак ти иде да литнеш. И като летиш по улици и булеварди, все ти се изпречва онази шикозно-монументална сграда в Центъра, обвита в тайнственост, в която едни мъдри мъже в мъдри кабинети творят мъдро бъдещето ти.

Аз съм деветосептемврийче. Доживях 80-та година, когато беше пророкувано да се появи отнейде КомунизЪмът. Въжделената дата настъпи, но К. не се яви и неговото неявяване се премълча, а по-късно се оправда с прозрението, че не бил и в състояние да се яви, защото изначално бил едно недоносче, за което неизвестно защо обаче захласнато съчиняваха дитирамби и надуваха фанфарите за омая на будалявото население. То бива, бива будалявост, ма не чак толкова!

Обичам неочакваните и оригинални въпроси, като например: къде ви завари 10 ноември? Или още по-стряскащият: с какви мисли?

Хай, джанъм, отде да знам с какви мисли! Те мислите си се реят и не признават нито време, нито пространство, влизат си и си излизат от главата като през разграден двор. И вместо да се пъна над този въпрос с повишена трудност, взех да се ровя в тефтерите, та дано си издиря някоя мисъл. И ето на какво попадам, записано само няколко дни преди височайшата дата:

“Заседание на ПБ, юли 1957. Тодор Живков с братската помощ на Съветския съюз е издигнат за Първи секретар на БКП. Първостепенна задача: да отстрани претендентите за поста му в Политбюро. В премахването на главния конкурент Георги Чанков най-активен е следващият по реда на изключването от Политбюро Антон Югов. Останалите да се готвят.

Другарски реплики от стенограмата на заседанието:  Има още

Честит рожден ден, Маестро!

Ако бях учителка в някое съвременно училище, сигурно щях да започна урока си така:

– На днешния ден, мили деца, се е родила голямата фолк певица Сашка Васева, известна с хитовете си: да се обръщат левовете в марки, за един Гошко, когото не можела да забрави, както и с участието си в световното шоу “Биг Брадър”.

И ако се намери някой да ме попита кой е измислил това прословуто шоу, ще получи шестица заради въпроса, а ако не се намери, ще продължа по сценария:

– На днешния ден, 12 октомври, почти преди един век, се е родил също и един български режисьор, Рангел Вълчанов. Точно преди 40 години, когато вие още не сте били родени, до водонапорната кула в Поморие беше построен декор – гигантска желязна скулптура. Защо там? Защото беше просторно и се извисяваше над къщите и от нея се виждаше морето. Водонапорната кула все още съществува, но се смали и изгуби между хотели, сергии и къщи за гости, а няма и табела, от която да научите, че: “Тук, през лятото на 1977 година, режисьорът Рангел Вълчанов, по сценарий на поета Валери Петров и в главната роля – скулпторът Александър Дяков, засне филма “Буря в чаша вино”, известен като         “С любов и нежност.” По случай рождения си ден режисьорът получи много поздравителни телеграми, които екипът през нощта беше съчинил, а пощаджийката носеше на терена до кулата.

Какво е водонапорна кула могат да прочетат в интернет и това ще го отмина без обяснение, но как да обясня какво е телеграма и защо е трябвало до среднощ да ги съчиняват, или защо цял ден са разкарвали пощаджийката? И колкото по-натам отивам в разказа, толкова повече се набалбуквам с вода и усещам как започвам да потъвам.

Малчуганите не разбират защо им разказвам за някакви хора, за които нито са чували, нито са ги давали по телевизията. И за да надвия олелията, започвам да им разказвам за Сашка Васева, за нейната розова спалня, в която всичко беше розово – и стените, и мебелите, и голямата розова кукла върху розовата кувертюра, и за това, че по времето на най-голямата си слава, предложи на неизвестния им режисьор Рангел Вълчанов да направи филм за нея, само той и никой друг, защото са родени на една и съща дата и значи такава е волята на звездите, и ако той беше приел, можеше сега да го знаят.

– Господ дава, но в кошара не вкарва! – с поговорка ще завърша урока, за да подчертая, че като не се съгласи да влезе в Сашкината розова кошара, режисьорът си отряза пътя към славата.

И чак сега ще забележа, че са спрели да си чатят по джиесемите и ме гледат с интерес – не съм съвсем за изхвърляне, щом познавам някого от телевизора. После колегите-учители ще обменят опит с мен какво съм направила, та съм усмирила хуните.

Това, разбира се, ще бъде и краят на даскалската ми кариера и децата няма да научат съдържанието на телеграмите, които едни гламави хора цяла нощ съчинявали “с любов и нежност” за рожденика.

Телеграмите пристигаха през целия ден, Рангел дълго ги разписваше. Пощаджийката каталяса, каза, че имало и от чужбина. А човекът на ДС – тогавашният “Биг Брадър”, дълбоко законспириран зад „един приятел ми каза“, е написал следното:

“Един приятел ми каза, че телеграмите, доставени на другаря режисьор-постановчик Рангел Вълчанов на 12 октомври 1977 година в град Поморие, са били четени колективно. На брой около 30, има и на чужд език:

“Дълбоко скърбя, че не Ви познавам лично. Фелини.”
(Др. Р.В. каза: Не ме познавал! Забрави като се снимахме миналата година в “Коса”.
Резолюция: “Да се изиска филмът.”)

“Ще те чакам при фарчето. Шприц.”
(Тук др. Р.В. каза: “Всяка сутрин плувам до фарчето. Никакъв го няма. Чакал ме!”
Резолюция: “Да се постави наш човек на фарчето.”)

“Ще направиш и ти филм на “Кукувиче лето”. Happy birthday. Milosh F.”
(Резолюция: “Да се открие кой е F.”)

“Честито. Твой, Орсън.”
(Резолюция: “Да се издири лицето.”)

“Твоите са по-страшни от моите. Хичкок.”
(Резолюция: “За какво се отнася?”)

“Кик-кис. Моника Вити. For you only Moni”
(Др. Р.В. се обърна към скриптърката да му напомни да ѝ се обади.                                  Резолюция: „В какви отношения е с другарката Вити?“ )

“Желаем все пак известен успех. Киноклуб “Бинка Желязкова”, с. Кривина, Софийско”
(Тук др. Р.В. каза: “За сведение, това село е моето. Как действат зад гърба ми!”           Резолюция: “Да се провери какъв е този клуб и кои членуват в него.”)

“Макар 50-годишен и непропорционален, не си по-лош от Тренчев. Група актриси.”
(Другарят Тренчев е известен наш оператор. Другарят режисьор-постановчик Р.В. се изрази нецензурно за артистките и каза да се чете 49.)

“Ки кикито тен то 49 кой кай. Акира Куросава”
(Това преписах с грешки, защото беше на японски, който в момента изучавам.)

Моят приятел ми каза, че събудил подозрение. Останалите ще препише при възможност.”

Честит рожден ден, Маестро!

Неизвестна страница от историята на киното

Някъде около 1995-1996 година настъпи истински мор за българското кино. Голямата криза не беше започнала, още не бяха се сринали банките, но на никого не му беше до правене на кино.

И тогава Рангел написа поредния си сценарий. Не помня точно заглавието, нещо като “Мъртви (или живи) ЗАВИНАГИ”. Само това “завинаги” ми е останало в главата. Сценарият беше за терористи и в онова време изглеждаше фантасмагория, каквато само въображението на Рангел може да роди. На никого не му минаваше през ума, че само след двадесетина години това ще се превърне в епидемия по цял свят.

Рангел обикаляше, търсеше пари, но нямаше желаещи да спонсорират проекта. Взехме да се шегуваме с положението и да измисляме в какво да се преквалифицираме.

И от шега на шега решихме да се преквалифицираме в масажисти. И без това бяхме вече известни любители-масажисти в Киноцентъра, аз дори се бях сдобила с диплома и като по-бедничка щях да участвам с нея, а Рангел – с помещение.

Щяхме да открием масажен център – едно от първите подобни частни предприятия, станали известни по-късно като “салони за красота”. Нашият “салон за красота” щеше да се помещава в един гараж, който Рангел като по-богат от мен щеше да наеме на неговата улица. Щяхме да го наречем “У стария Рашо” и артистите щяха да се ползват от нашите услуги с отстъпка, поради съсловна бедност. Тази идея ни се видя толкова блестяща, че всякакви филми избледняха пред нея.

Но Рангел продължаваше да обикаля със сценария, да разказва, да играе сцени, всички роли, както си знае от младини. Да, ама времето на “Слънцето и сянката” беше отминало, нямаше подобен на Михаил Ром да даде рамо и Рангел все повече се обезсърчаваше.

Един ден Рангел ми звъни: “Каня те на обяд в Дома на киното. Трябва да ти разкажа нещо много интересно.”

Ресторантът празен. Само ние двамата. Рангел много развълнуван. Отишъл при поредния богаташ да го кандардисва да даде пари за филма, но онзи не проявил интерес и Рангел взел да му разказва нашата масажна щуротия. Онзи се смял, харесал идеята и се запалил да участва и той. Вдигнал телефона и разпоредил да му намерят сграда за нашия масажен център. И ей, дошли, донесли дори планове на сградата, в самия център на София. Разпоредил да я купят, да започват ремонт и да се съобразят с нашите изисквания. Смяхме се и толкова.

Но като напредна ремонтът, ни извикаха да видим, да направим промени, ако искаме – къде да са баните, съблекалните, да има ли басейн и прочие. Изказахме се и пак не го взехме насериозно.

Не мина много и ей, на̀, Рангел пак звъни: “Свършили ремонта. Ще започват обзавеждането, викат ни да си кажем мнението.” Пак обикаляхме обекта – Наполеон напред, маршал Луи Бертие подире. Няма шега – ще се масажира! Брех! Ами сега?! Рангел взе да бие отбой: “Ти се готви. Ти си по-млада, аз няма да мога да издържа. Аз ще ги привличам.”

Въпросът беше дали фирмата да се нарича “У стария Рашо” или само “У Рашо”. Стар, стар, ама запазен! И си остана “У стария Рашо” като по-секси. Много малко оставаше да осъществим идеята за всеобща радост и мой ужас.

Един ден нашият благодетел ни покани на обяд в една съседна на “масажния център” пицария. И двамата с Рангел треперехме да не би да иска да започваме от утре. Нашият бъдещ работодател започна отдалече – колко трудно станало, какви загуби търпял, колко всичко е несигурно, че хората нямат пари, че не им е до масаж и накратко – трябва да продаде сградата.

Нахвърлихме се облекчено на пиците. Бяхме се превърнали в статисти в уж нашия филм.

Така завинаги не станахме масажисти.

Ден на независимостта

Дали някога сме били независими и колко е траела тази независимост?

Независими ли сме сега? Възможно ли е да бъдем?

Готови ли сме да отстояваме своята независимост или предпочитаме удобството на зависимостта?

И кога независимостта от едни е преминала в зависимост от други?

Ето такива въпроси би трябвало да си задаваме, ако не искаме и този ден да бъде изпразнен от съдържание повод за почивка. Всеки е свободен да си отговори сам.

Ето и моят отговор:

Върху този ден пада винаги сянката на един позорен акт: на 22-ри срещу 23-ти септември 1947 година, в полунощ, в двора на Софийския централен затвор е обесен Никола Петков, водачът на Българския земеделския народен съюз, чрез скалъпен процес, за да бъде разгромена окончателно опозицията в България в името на една “братска” зависимост.

Дали някой тогава е вложил умисъл в избора на датата чрез пренебрежение към Деня на Независимостта, обявен след 9.9.1944 за царски празник, можем да гадаем. Но с умисъл или без умисъл, с убийството на невинен човек (и не един) е бил скрепен договорът за “вечна дружба”.

Седемдесет години по-късно е време да чуем последната му дума:

„Кристалът на душата“ (зад кадър)

Това не е поредният филм за изоставени деца. Не е и за поредния “спасител”.

Това е филм за душата. За душата на всеки един от нас.

През 1997 година една учителка по рисуване ме помоли да помогна на съпруга ѝ в едно благородно начинание. Художник, завършил в Румъния килимарство, абсолютно безвъзмездно започнал да учи на рисуване изоставени деца в някакъв дом. Дори не подозирах, че има такъв дом и то съвсем близо до мен. Та художникът открил невероятен усет към цветове и форми най-вече при деца, за които специалистите са се произнесли, че от тях нищо не може да стане.

Отидох в Дома. Такава отчайваща бедност и мизерия не допусках, че може да съществува почти в центъра на София, а не в някое затънтено село. Става дума за дом с 200 деца.

Видях училищната сграда, учебните стаи, видях децата. Те се залепиха за мен, както се залепят за всеки новодошъл с надеждата, че „техният“ човек най-сетне се е появил.
Обещах да направя нещо и цяла година се опитвах да намеря пари, та художникът да продължи обучението им. Учителка и художник-килимар. Бяха на границата на бедността в онези години и не можеха със свои средства дълго да поддържат подобно занимание.
Още на първата среща едни момченца ме помолиха да им намеря някакъв ключ, изпълних поръчката – всичките ми приятели и роднини носеха купища ключове, та дано открием въпросния ключ номер 5. Та ето този въпросен ключ ми обърна съдбата за години.

Накратко, намериха се парите, намериха се и ентусиастите – първо заниманията бяха с изкуство – първосигнално всички, които се захващат с подобни деца, смятат, че това е най-важното. А те не бяха извеждани от Дома, не познаваха абсолютно нищо, възпитателите се срамуваха да ходят по улиците с тях. Започнах да ги извеждам, да ги водя къде ли не, да им показвам това, което децата на тяхна възраст отдавна знаят. В трамваите възпитателите отиваха на другия край, за да не си мислят гражданите, че имат нещо общо с тези деца.

Що приятели, колеги, познати имах, всички се включиха да помагат. Дори Рангел Вълчанов беше въвлечен в тази авантюра. Хората, които  ни виждаха редовно по улиците, ни разпознаваха и ни викаха да дават подаръци на децата. Каква ли жалка картина сме представлявали, щом хората така масово се трогваха – една жена със сурия деца подире?

И не става дума само за десетина деца и за инцидентни срещи през ваканции и по празници. Става дума за дълготрайни, многопосочни връзки, каквито се изграждат между родители и деца. По израза на децата, бях „майка, баща и всичките им роднини“.

При това положение трябва да направиш избор: или да приемеш това с цялата сериозност и отговорност, или да си намериш оправдание и да си гледаш филмите.
Направих избора: това беше по-важно от всичките ми филми и му се посветих за дълги години. Не за да се изживявам като спасител на децата, а за да ги науча как да се спасяват сами.

Първоначално възпитателите ми обявиха война, че искам да ги изместя и да им взема работата, но постепенно се убедиха, че нямам такива намерения и започнаха да ме възприемат като част от тях и децата. Работата така се обърна, че когато нямаха пари или имаха проблем, възпитателите ми се обаждаха да измисля нещо. И аз измислях. Но това е за друг филм.

Първо минахме през занимания с изкуство – пеене, рисуване, балет, театър и т.н., после – с труд и спорт – готварство, цветарство, шивачество, ориентиране, катерене по стени с необичайното за онези години „Можеш и сам“ (на тези занимания е посветен филмът „Децата на Мария Магдалена”). Моята къща в София беше станала и тяхна, но режимът в Дома и навиците им там не можеха да бъдат променени, ако децата не бъдат изведени от София за по-дълго. Поне докато им създадем и затвърдим новите навици.

Селската къща и всичко там им хареса и припознаха тази къща за свой дом. Обичайно беше в деня на заминаване, по тъмно, много часове преди уговорения час, да чакат като паленца до вратата. Ставаха и лягаха с приказки за тази къща не само тези, които идваха, но и останалите, които знаеха с пълни подробности какво и как, с кого сме се срещали, какво сме правили, все едно са били там.

Това, което е включено във филма, е една нищожна част от преживяното и заснетото.
Снимането не беше основното, но беше особено вълнуващо за децата. Сами ме подканяха да извадя камерата. Нямаше нищо скрито, нищо задкулисно и притворно.  Доверието на възпитателите беше напълно спечелено след един форум по проблемите на домовете за подобни деца. Тогавашната директорка ме помоли да отида и аз. По него време бях в къщата в планината с най-малките от Дома. Бяха ми ги изпратили на отглеждане за три месеца, докато направят ремонт на Дома в София. Нямаха пари и бяха решили по наш пример да го направят с големите деца, които бяхме обучили в строителство на къщата. Е, тогава наистина едва не умрях – повечето деца се напикаваха по няколко пъти на нощ, нещо което възпитателите бяха скрили, за да не им откажа. Мъкнех вода от половин километър и нон-стоп перях.

Отидох на това съвещание. Представители на държавни институции – министерство, агенции и прочие; на фондации; възпитатели, учители, директор, кой ли не. Слушах ги няколко часа и накрая взех думата. Разказах цялото безумие по отглеждането на тези деца, какво съм преживяла само през тези три месеца и че съм благославяла съдбата, че е за кратко и по мой избор, но какво им е на тези възпитатели, които са оставени да се спасяват кой как може и са принудени да правят какво ли не в чудовищна мизерия, да хранят децата с мухлясали храни и с десетилетия изтекъл срок на годност от държавния резерв. (От солидарност ядях с тях, за да не изпълни заканата си един предишен директор на Дома, че ако не ядат тази помия, няма да ги пуска на любимото им „готварство”.)

Всички онемяха, а възпитателите промениха окончателно отношението си – за първи път някой се застъпваше за тях, включиха ме в настоятелството си и паролата да се разреши на децата да бъдат с мен, независимо къде, и от възпитателите, и от родителите, които имаха такива, беше „леля Малина“.

Ами това е.

Най-интересното във всеки филм остава зад кадър.

Послеслов: тест за полицаи, прокурори и политици

<< Към част четвърта

Тези от вас, които са имали търпение да проследят перипетиите през годините, сигурно са се запитали защо ли си губя времето в гонене на Михаля. Имате право, но ако се върнете назад, откъдето тръгна този разказ – от пускането ми за общодържавно издирване, ще стигнете до отговора.

През 2015 година полицаите за пореден път излязоха на улицата, защото заплатите им били ниски, защото ходели боси и голи, а работели денонощно. Походих из центъра на София, поогледах това страховито множество, което знаех на какво е способно, когато му наредят да спасява властта, независимо чия е, но не видях нито един, когото да ожаля. Напротив, все пациенти за д-р Емилова и прочутия ѝ дебелариум.

Но може би не бях справедлива, може би действително хората се скъсваха от работа при тази нарастваща престъпност? И за да проверя дали не греша, реших да направя на свой гръб един експеримент-тест: да проверя как работят полицията и прокуратурата. Изпратих две жалби до две управления на МВР с копия до тогавашния министър на вътрешните работи, г-жа Бъчварова. Които са прочели, вече знаят какво произтече от това. Нищо.

Два дни преди публикуване на последната част от безкрайната сага пристигна и отговор от Окръжната прокуратура в Бургас. Заслужава си да го прочетете. Заслужава да го прочете и главният прокурор Цацаров.

Има още