Архив на: Малина Петрова

Следюбилейно

Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности. 

Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса. 

Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.

 

СЛЕДЮБИЛЕЙНО

Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия. 

В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам,  както би казал шопът.

Та това “произведение на изкуството” трябваше да бъде изрисувано на голо и с една прозрачна дреха да дефилира между сезоните, нали героят изкарва на дървото четири сезона.  

Тази атракция на спектакъла беше заплашена от отпадане по банални причини. Творението на природата се оказа студентка по архитектура, която от престой в театъра не сколасала да начертае архитектурния си проект за края на семестъра. Брех! Ще го скъсат момичето, заради едното нищо.  Разказах на Рангел за новата беда и че ще трябва да измислим нещо или да се захващаме с чертане. Рангел се въодушеви моменталистически: “Ами ще чертаем! Сега ще отида в театъра да уредя зала.” Отиде при когото трябва и ей на, сдобихме се  с просторната зала за репетиции “на маса”. Рангел докара чертожните дъски и принадлежности от студентските общежития, барабар с бъдещата архитектка и чертожното бюро беше оборудвано.

Под вещото ръководство на авторката се захванахме за работа. Аз съм учила “машинно чертане” в гимназията и имам документ за чертожник, макар че целият ми опит да се изчерпва с разчертаване на една втулка и то с голям зор. Рапидограф не бях хващала, но в сравнение с допотопните тушовки чертането беше песен. Хванахме рапидографите и започнахме.  Чертаем и мълчим. Откъм Рангел се чува само едно пухтене и тюхкане. Тюхка се, тюхка се, пък тръгне да наглежда какво правим. “Брей, твоите линии какви са прави, а мойте все се кривят!” , “Е, – казвам,-  Рангеле, аз имам диплома!” , “Личи си, ти си професионалист!” – завистливо казва той.

Отиваме да видим какво е произвел – все едно дете се е учило да рисува лъкатушни линии, тук там накъдрени. И започна един смях, не можем да се спрем. Рангел хвърли омразния рапидограф и каза, че се отказва да бъде чертожник. Преквалифицира се в доставчик на храна, защото “бюрото” може да умре от глад. За целта се зае да мобилизира висококвалифициран готвач. И кой, кой – Сузи Радичкова. Рангел й нареди по телефона да сготви за изнемогващите труженици и определи час, в който ще отиде за яденето. И наистина по едно време се измъкна и донесе цяла тенджера. Хапнахме като за последно и чертежите сякаш се умножиха. То не са разрези, то не са профили, детайли – нямат край. Дойде време да напуснем театъра. Къде, къде да продължим? В студентските общежития. Натовари ни Рангел с дъските и ни закара в общежитията да чертаем, а той отиде да разказва някъде, че като дипломиран чертожник става и ляга с рапидографа. Цяла нощ се бъхтахме над чертежите. И аз, барабар Петко със студентите. Осъмнахме, но успяхме и момичето се представи добре и “Лазарица” беше спасена.

Преди всяко представление Рангел рисуваше със страстта на Пикасо, а на по-невзрачните места ме приканваше и аз да опитам  художническите си заложби върху това могъщо от естетическа гледна точка тяло, та да стане по-бързо и да не закъснеем за началото.

Публиката се ошашавяше при появата на това видение, че забравяше къде се намира и за какво е дошла. Трябваше й време да се осъзнае и да се върне към героя и потурестите му грижи и неволи.

За съжаление, в документалния филм “Лазарица”, увековечил представлението, тази линия не съществува. Режисьорът на филма може и да не е знаел за нея, иначе едва ли щеше да лиши ценителите на красотата от подобна радост и щуротия.

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

И отново е 12 октомври. Днес Рангел щеше да бъде на 90 години. Дали щеше да ни разсмее, както беше правил цял живот, или нямаше да му е до смях, един Архангел знае. Отварям торбата с историите и избирам една достойна за днешния юбилеен ден. Ако доживея до 100-годишнината му, може да чуете и останалите.

Няколко години преди края на миналия век около Сузи и Йордан Радичкови се оформил един високоинтелектуален кръжец. Кои са участвали и какво са си говорили, не знам, но една част познавам – Радичкови, Рангел Вълчанов, Юлия Огнянова, Светлин Русев. Нямах и хабер за техните сбирки, докато не разбрах, че Юлия Огнянова е започнала репетиции на „Лазарица“ на Радичков в Народния театър. В ролята на Лазар – Рангел Вълчанов. Леле!

Това, че Юлия се е запалила, ми беше обяснимо. Няма режисьор, който не би се заразил от хумора и артистичните изпълнения на Рангел. Нужен е само автор – Радичков. Така се ражда идеята и се оформя триото. Но едно е да седят около маса и да си разказват истории, а съвсем друго – да захванат обща работа. А че Рангел и Юлия бяха несъвместими, за мен нямаше съмнение, както и че това сътрудничество ще бъде катастрофа.

Една от любимите шеги на Рангел беше да играе как колежките му работели – постилали сцената с черги и ковьорчета и с това се изчерпвала цялата им режисура. Накратко, Рангел не признаваше жените в режисурата, без изключения, и горката, нищо неподозираща Юлия Огнянова се беше поддала на актьорското очарование и обаяние на Рангел и лекомислено беше влязла в този уж „брак по голяма любов“.

Но защо Рангел се беше съгласил? Рангел със своя усет за хора ли не знаеше с кого си има работа и че тази жена не е като останалите? Той ли не беше разбрал, че тя е човек с характер, и то какъв! Но обичаше страдащите хора, хората с комплекси, защото, както казваше, са двупланови. И Юлия, и Рангел бяха не двупланови, а многопланови.

И двамата бяха минали през страданието по различен начин, но въпреки него бяха запазили способността си да гледат на света, все едно го откриват за първи път. Който не е виждал очите на Юлия и Рангел, когато срещнат нещо наистина талантливо и изненадващо, много е изгубил – очи на деца в телата на възрастни. Това не може да се опише! И затова тази авантюра беше достойна за уважение.

Не познавам друг, който би се наел да пренапише „Лазарица“ на шопски, което означава да ѝ придаде друг дух, друга виталност, и след това да изиграе моноспектакъла. Едва ли щеше да е в състояние да го направи и Рангел, ако не обичаше предизвикателствата. За други подобни обстоятелства, а те не бяха малко в биографията му, казваше:

Каквото и да се случва, при мен винаги има някаква увереност, че ще удържа. Жилавост на шоп. И упоритост – въпреки всичко да издържа.

Юлия беше пълна противоположност. Стихията ѝ беше в говоренето. Говореше, говореше, обясняваше на актьорите до безкрай и малко бяха тези, които можеха да поемат словесния ѝ водопад. А как този толкова пъргав, интуитивен, лесно възбудим, гениален импровизатор Рангел щеше да понесе лекциите ѝ? Ако тя не го усмърти по естествен път с режисьорски монолози, дали той няма да ѝ скочи и да я убие по време на репетиции?

Тази работа няма да свърши добре, си казах, и отидох да гледам една репетиция. Лошото беше започнало – вече не можеха да се понасят и всичко беше по-отчайващо от самодейно театро. Появата на един доброжелателен зрител и посредник в контакта им ги съживи. И двамата поотделно ме помолиха да ходя на репетициите. Зарязах всичко и по цял ден стоях в театъра. Ако не можеш да помогнеш с друго, поне дай рамо или стискай палци. И това понякога върши работа.

Не спестих упрека към Рангел, че се отнася лошо с Юлия. Щом е приел да бъде актьор и тя да му е режисьор, да се държи с нея като актьор с режисьор. Стана му криво, но не каза нищо. А на следващия ден – пълно преображение. Ласкав, внимателен, търпелив, закачки, смехове. Смаях се. А Юлия беше сразена. И работата тръгна. Репетициите бяха вече радост, Рангел се запали, въображението му беше в стихията си, измисляше, изиграваше хрумване след хрумване. И актьорът доволен, и режисьорката дваж повече, че не е сбъркала, като се е захванала с него.

Кризата в отношенията им беше преминала и вече се усещаше, че представлението започва да се изправя. Мислех да се оттегля, когато се случи нещо непоправимо. Денят беше пълен с вдъхновение, Рангел беше неудържим – предлагаше и опитваше едно, второ, трето. И така, както беше в полет, Юлия започна да говори, да говори, да говори дълго и уморително по стар навик, забрави, че има пред себе си не ученик или начинаещ актьор, а колега, при това роден актьор и режисьор, който разбираше от половин дума, от поглед, от интонация. Беше факир на пластичността. Беше като глина. Можеш да изваеш от него всичко, стига да знаеш какво.

Последователен в новото си поведение да уважава режисьора, Рангел не я прекъсна, продължи да я слуша, но взе да се спихва, спихва, седна уморено и безжизнено, скапа се, посивя и изгуби желание да играе повече. Тя не забеляза това, забила поглед в режисьорската масичка, увлечена от потока на съзнанието си. Верен на таланта си да вижда и изобразява смешното във всяка ситуация, Рангел ме погледна и избели очи към тавана. В този момент Юлия вдигна глава и видя „кающата се Мария-Магдалена“ насреща си.

И о, богове! Юлия прие този поглед за жестока обида и изпадна в истерия. Взе да крещи, но не на Рангел, а на мен. Ако на нейно място беше някогашният ѝ съпруг, режисьорът Вили Цанков, щеше да си го изкара на шапката, щеше да я хвърли на земята и да скача върху нея, да я тъпче, докато му мине. Но Юлия не носеше шапки и си го изкара на мен. Известен режисьорски трик.

„Щом е така – казах, – оправяйте се сами!“ И напуснах залата. Уж не ми пукаше, а едното ми око се затвори и заприличах на циклоп. Звъняха от театъра, молеха да се върна. Когато прогледнах след три дни, реших да продължа да ходя на репетициите.

И с двамата бях общувала дълго. Не една нощ мозъкът ми беше изключвал по време на безкрайните ни разговори с Юлия, докато правех „Тетевенска 24“. Там тя е герой зад кадър, защото не искаше да се знае, че е същата Юлия, за която се разказва във филма: как е била изтезавана в РО-2, разузнавателен отдел на полицията преди 9 септември 1944 г. Обичах я и я разбирах.

А с Рангел ме свързваха два негови филма – „С любов и нежност“и „Лачените обувки на незнайния войн“. Помнех онзи урок по време на „Лачените обувки“:

Ти не бива да страдаш, да се чувстваш онеправдана, защото никой от тези, които са те обидили, не е почувствал страданието от обидата. Не обръщай внимание. Хората грешат, те са егоистично настроени. Не мисли защо са постъпили така или иначе. Приеми философски нещата, всеки може да сгреши. Но ценното ще бъде това, което ти ще преживееш. Те никога няма да го разберат, а ти ще имаш памет за емоцията.

Бях приятел и на двамата. А истинското приятелство може да преглътне обидата, особено ако е и незаслужена. Не можех да ги изоставя в толкова тежък момент и се върнах в театъра. Всички си простихме, но след няколко дни Юлия замина за Смолян да прави друга постановка. И Рангел остана без режисьора си. Както и да е, докарахме го до премиерата.

Не знам на кого му хрумна глупавата идея в следобедните часове преди премиерата да покажат представлението на Радичков и съпругата му. Беше първото представление пред публика, макар от двама души. Рангел игра вдъхновено, даде всичко от себе си, Радичков хареса шопския вариант, смя се много, не проревнува, разчувства се дори. Всички бяха радостни и вече бяха уверени в успеха. Но премиерата започваше само след час и аз бях изпълнена с лошо предчувствие, че емоциите са били в повече, Рангел вече е много уморен и едва ли ще му стигнат силите за още една игра.

Юлия Огнянова се появи на вечерното представление. Залата беше пълна с елитна публика – артисти, режисьори, журналисти, музиканти, медийни експерти и театрали. Представлението се очакваше с интерес. „Лазарица“ в изпълнение на шопа Рангел Вълчанов, под режисурата на легендарната Юлия Огнянова. Да, ама не! Актьорът беше изцеден от предишното представление, направо изчерпан, присъствието на толкова придирчива публика го досъсипа. Беше актьорски дебют на сцена на 70-годишен човек без рутината и издръжливостта на театралните актьори. От вълнение стъпи невярно в началото, усети фалша, опита се като удавник да се хване за нещо, та дано поправи грешката. Но в театъра не е като в киното: „Стоп! Втори дубъл!“ Няма стоп, няма дубъл. Караш нататък и си повтаряш: „И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!“

Залата безжалостно мълчеше, но като че ли разбра двусмислието на тази реплика на героя и прояви леко съчувствие. Слава богу, не умря и представлението свърши. Юлия скочи, развика се възмутено, че това не е нейният спектакъл, и сърдито напусна залата. Публиката се изниза, дори близките и приятелите му.

Отидох в гримьорната. Рангел седеше много разстроен и огорчен, направо отчаян. Мой ред беше да го успокоя, както навремето той ме успокояваше при някоя неудача: „Нищо страшно и необичайно не се е случило. И за много опитни артисти да изиграят моноспектакъл два пъти един след друг би било изпитание и почти сигурно е, че едното представление ще бъде под нивото на другото. Прибери се, наспи се, а утрешната премиера ще бъде успешна.“

Така и стана. На следващата вечер беше блестящ. В края на представлението Юлия Огнянова скочи възторжено – това вече било друго, нейното представление! Всъщност представлението беше само и единствено на Рангел и трябваше да се нарича „Рангелица“:

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Заглавна снимка: Рангел Вълчанов в постановката „Лазарица“, стопкадър от едноименния документален филм 

Пловдив – Европейска столица на културата

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

„Сънят на кмета”                                                                                     (кратко съдържание)                                                                                                         

1579 дни, откакто международно жури избра Пловдив за Европейска столица на културата. Пловдив отвя София, Варна, Велико Търново, Бургас, Габрово, Русе и Шумен. Салюти! Фойерверки! Ура!

Нощите стават дни, дните – седмици… Това, което другите са направили за векове, Пловдив прави за месеци.  И ето, Пловдив е неузнаваем, Пловдив е пример за подражание! Гражданите се тълпят в реставрираната за милиони зоологическа градина. Обитателите й са малко, но клетките са готови да посрещнат гостите на културата.

Обновеният площад спира дъха! Португалците, автори на проекта, скрепяват Българо-Португалската дружба. По стар обичай Лисабон и Пловдив се побратимяват. От цялата страна се стичат хора да се дивят на Пловдив, превърнат в архитектурен шедьовър. Пловдив отново се спряга за столица на България. Ликуй, народе!

Обявеният за най-добър кмет измества всички досегашни кметове, близки до сърцето на “Герб – Бойко Борисов” ЕООД. Изтеглят го директно в Министерския съвет – не прост министър, а направо вицепремиер. Дай, Боже, всеки му! Остават само 330 дни до финала и всичко това ще се сбъдне и Пловдив ще блесне не като скритото бижу на Европа, а като перла в короната.

Гледайте “Сънят на кмета” – трагичен сериал с елементи на комедия в 330 серии! В главната роля – Кметът на Пловдив.

Но сънят не свършва до тук. Градоносни облаци надвисват над главата на героя. Дните са се стопили, а градът е както преди 1249 дни в очакване на чудото. Положението е критично, направо катастрофално.

Ширнал се онзи площад, наречен Централен, като харман и няма прескачане. Рожбата на българо-португалската дружба отлежава в архива, ремонтът, макар и по нашенски, още не е започнал. А в оставащото време сал едни плочки могат да залепят и ей ти гумно на културния живот! Накратко, пременил се Илия, погледнал се – пак в тия! А уж родолюбивото гражданство гледа сеир и хич не иска да влезе в положението, известно като “пате в калчища”.

И тъкмо Гръмовержецът от Банкя да тропне три пъти с жезъла и да попилее и патето и кълчищата му, и о, Богове, небето се отваря и от там се посипват като снежинки идеи, надпреварват се и напират да влязат в кметската глава: “Вземи мене, вземи мене!” Но нали главата му е подпалена, снежинките се стопяват като лански сняг, още преди да ги е чул. И само най-оправните се изхитрят и не влизат в огнената паст. Явяват му се като самодиви в чудна премяна и кметът чак сега разбира, че поезията го влече и е трябвало да стане поет, вместо кмет.

Ами, да, как не съм се сетил досега! И още докато го помисли, ей ги войничета заемат целия площад, разставят постове, походни кухни, n-на брой, нали е военна тайна, фургони и площадът се превръща за дълго в нещо средно между бойно поле и полигон. Опъват нашир и длъж трансперанти с лозунги “Всичко за фронта, всичко за културата!” и обратно, “Стреля се без предупреждение!” Направо “военно положение” и гражданите не смеят да припарят ни в центъра, ни в околностите му. Войничетата се щурат, кухнята повече ги влече, нали са от тези, дето влизали доброволно в казармата. Е, нищо, казва си кметът за успокоение, ще се научат, никой не се е родил научен, пък после ще помнят, че в Пловдив-Европейска столица на културата са хванали занаята. И тъкмо войничетата започват да различават вар от киреч, пристига Министърът им с гръм и ревва гороломно: “Назад! Тамо са раите!” и войничетата си грабват фургончетата под мишница и се юрват подир министъра си в южна посока под съпровода на бойни барабани.

На кмета чак му се доревава като вижда как военщината помита културата. Но, както е казал народът, “Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет!” – още неотзвучали барабаните и ей на, самотна снежинка се рее, то не било снежинка, а японска оригама, завърта се като гейша пред помръкналите очи на кмета и той се хваща като удавник за нея. О, как не се бях сетил! Кметът се плесва по челото! И досущ като оловни войничета на местопрестъплението, пардон, на местонахождението се изсипват неопределен брой японци, всъщност дали са японци или китайци, кметът не може да различи, защото в съзнанието му те са едно и също. Важното е, че положението е спасено. Втурват се тези ми ти дребосъци с 200 км в час и започва такъв кипеж, че на кмета му се завива свят, върти се като пумпал около себе си дано обхване това колосално сражение, извинете, съоръжение, което израства не с дни, а с часове.

В полузаспалото му съзнание се прокрадва и някаква заблудена мисъл: “Тия китайци за 19 дни построили 119 етажен небостъргач, та нашата плюнка няма да омахат за 19 часа!” Седи в средата на площада кметът- регулировчик, прелитат край него китайци, предрешени като японци, сучи се той като обран евреин, превива се наляво-надясно някоя греда или панел да не го отнесе, ръкомаха и не може да задържи не само тялото, но и погледа си. 

И ей на, мярва му се нещо родно и до болка познато, та чак сърцето му се разтапя от нега и умиление – насядали край Марица, която сигурно пак китайците са преместили току до площада, работници в сини дочени дрехи, омацани, както са били на строежа и готови да се върнат на него, щом си свършат работата, седят си рахат на брега и ловят риба. И такова спокойствие и топлина обхващат кмета, че му иде да захвърли всичко, да зареже и кметството и кметуването, и да се хване и той за въдицата. И докато се отнася в сладки блянове по нищо-неправенето, ужрегулировчикът се сепва от възцарилата се гробовна тишина на правен-недоправения площад и пред смаяните му очи се разкрива невиждана красота – по бреговете на реката, докъдето му стига погледът, насядали японо-китайците с въдици. 

Ех, не му върви на този кмет, и насън не му върви! 

Тропва Лицето с жезъла два пъти и аха да тропне трети път и освободената от тялото глава на кмета да полети и да започне най-сетне своя самостоятелен живот, но се чува един незабравим глас, следван от още по-незабравимия си образ, а над рамото му надзърта Лицето с жезъла, само че с брадица и не толкова нахакано, каквото е, когато е с жезъла. Нещо припламва в огелпената глава на кмета: не може да е Той! Не може, не може… Той още е ял филиите с мас, или не, бил е пожарникар, не може да е посрещал дипломатическия корпус в Ловеч! Каква ли обърквация не става насън! Тук за миг като лазарен лъч го стрелва мисъл, че туй май го е гледалпо телевизията ли беше, на компютъра ли – как бай Тошо развежда дипломатите сред бели-беленички, току-що излезли от дърводелната кошарки, натъпкани с овце, а наоколо като в швейцарска пасторална картина пасат крави и ни най-малко не им пука от интернационалната процесия. Овцете, обаче, нали са си овце, така се се шашардисали, че се стискат да не набарабонят и опикаят тази прекрасна морава, та да се изложат пред дипломатите и дипломатките на високите токове, но най-вече пред Овчаря, който ги е ръгнал по поляните с разхвърляни маси с бели покривки да гледат овце и крави, щото те не са виждали по техните земи и не знаят що е туй овчарлък и краварлък! 

Лее се онзи ми ти менует, скрибуцат цигулките. Ех, как се увлече сънят по менуета и току забрави на кого и защо са го пратили боговете. Сънят уплашен се втурва в галоп назад, застопорява се пак на онзи кадър на незабравимия байтошов образ, но вече без надничащия пазвантин зад гърба му. “Ние като сме ветерани, да не сме стари!” – казва старият пълководец-овчар и смехът му се понася като басът на Борис Христов на “Намногая лета” в катедралния храм Св. Александър Невски”. И като ехо отвръща целият площад – смеят се всички, защото се смеят всички, и хохотът е толкова оглушителен, че една от най-красивите сгради уплашено потреперва и аха-аха да се сгромоляса над ликуващите домакини, барабар с гостуващия им дипломатически корпус. “Дръж по-здраво, бе, ще се изложим пред кралицата!” – чува се все едно от подземното царство глас. Никой не чува този глас, освен нашият герой. Озадачен, кметът си проправя път през тълпата с танцувална стъпка и отива до потръпващата все още в спазъм сграда. Сграда като сграда, съвсем истинска, даже по-истинска от истинските. Направо излязла от албум! Надниква отстрани да види откъде идват гласовете, а то сграда няма, само налягали войничета крепят фасадата като декор в операта да не рухне върху гостите и да станат за резил. Началникът на войничетата му смига заговорнически и му дава знак да си мълчи, иначе … и му посочва как ще му извие врата като на пиле.

И тук сънят внезапно свършва, кметът се стресва, попипва дали главата му е все още на мястото си и въодушевен от хрумналата му идея, хуква към кметството. Моменталистически се сформира щаб. При новината омърлушените чиновници полетяват окрилени по коридорите. Кметът е като генерал, некато Генералисимус, Наполеон пред Ватерло. “Да се доведат, ако ще и под конвой!” – нарежда кметът и кметството се задръства от уплашени хора, някои дошли с торбички и сакчета, че знае ли се къде ще ги отведат и какво ще ги правят. 

Кметът се изтъпанчва пред тях и във вдъхновено слово ги приканва да дадат всичко от себе си, защото съдбата на града сега е в техните ръце и ако се провалят, те ще носят отговорност. За строителството на приетия проект са нужни 800 дни. Такива няма, но това не е причина да се работи през куп за грош. За целта трябва да изготвят напълно реалистични декори. И като наближи времето за събитието, спират строителните работи, поставят декорите, а отзад залягат лица да ги подпират. “Този вариант се позовава на вече изпитан опит от други градове, изпаднали в подобна невъзможност. – казва кметът. – В примера от 1986 година на град Ловеч при посрещането на дипломатическия корпус, фасадите са били крепени от войничета, но сега по липса на такива, ролята може да бъде изпълнена от безработни, внесени от Северозападна България, защото в Пловдив безработни няма. По този начин ще бъде силно снижен и процентът на безработицата в страната като цяло. Разчетите показват, че този вариант може да се вмести в сроковете и е напълно изпълним. И как ще блесне градът ни, когато изкараме фасадите, досущ като истински, и ги разположим на площада, и като започнат хората и ръчениците, и като се хванат и чужденците на хорото, кой ще ти гледа кое е истинско, кое не е! То и изкуството си е наполовина лъжа, нали?! “

И Корпусът за бързо реагиране – художници, сценични работници, майстори на декори, бояджии и прочие специалисти от Киноцентъра, театъра, операта и оперетата се захваща с ентусиазъм, къде ще ходи, запретва ръкави и влага всичко от себе си.

А изтерзаният кмет вече може да си отдъхне, да дава пресконференции, да си говори с журналята, да ги черпи с кафе и сладки като ориенталска баклава приказки, защото знае това, което те не знаят, а като го научат, ще бъде късно. Както се пее в песента “Късно е, либе, за китка”, защото вече ще е яхнал белия кон и ще е отпрашил към друго царство-господарство, напълно заслужено, впрочем. 

Важното е да бъде спасена честта на града и на неговия градоначалник, в частност. Да е честит Пловдив – Европейска столица на културата! Ура!

С президента Желев в Йерусалим

Мили приятели, както споменах преди време, въвеждам категорията „Полемика“, за да чувате и други гласове, освен моя. Първият беше на д-р Захарий Кръстев по дискусионната тема за здравеопазването. Текстът, който публикувам днес, е на Михаил Иванов, физик, съветник на президента Желев по етническите и религиозните въпроси. Какво полемично може да има в описанието на едно държавно посещение? Много се надявам да го откриете. Ще прибавя само, че и аз бях в тази делегация, за да покажа документалния филм „Раздвоеното сърце“, направен по повод на 50-годишнината от спасяването на българските евреи. Под хрониката с отвежданите към Треблинка обречени евреи звучи гласът на споменатия в текста забележителен Нир Барух. А заглавието на този филм изразява образно не само любовта на спасените към двете родини – България и Израел, но и раздвоението на авторите по темата за спасяването. 

Някъде през ноември 1993 г. президентът събра няколко души, за да обсъдим подготовката за негово официално посещение в Израел. Аз бях включен в групата като съветник по етническите въпроси и вероизповеданията, който отговаря за връзката на президента с еврейската общност. Външнополитическият съветник Камен Величков ни разказа най-напред какво е направено, а след това премина към това, което има още да се прави.

„Мишо, – обърна се по едно време към мене той – ти трябва да купиш една икона, която доктор Желев да поднесе на Йерусалимския патриарх. Нали ще посетим и Божи гроб.“

„Какво говориш, Камене! – отвърнах аз високомерно – Остави тази работа на мене. Президентът не трябва да поднася купена в магазин икона. Той като глава на държавата трябва да приподнесе на Йерусалимския патриарх икона, изпратена от нашия патриарх.“

„Добре, добре, – каза Камен пренебрежително – направи, каквото трябва да се направи.“ Президентът кимна леко с глава утвърдително.

Веднага се запътих към Софийската митрополия на среща с главния секретар на Светия Синод епископ Неофит (сега Негово Светейшество патриарх Неофит). Синодът все още се помещаваше там заедно със своята администрация, защото опозиционерите в Църквата, начело с митрополит Пимен, още не бяха освободили насилствено заетата от тях преди година и половина Синодална палата.1

Вървейки в сградата на митрополията към кабинета на Неофит, минах през едно фоайе, където видях дядо Арсений, митрополит пловдивски. Реших да му се представя.

„Знам Ви много добре. Вие да не сте завършили богословие?“

Има още

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Г-н Трифонов отдава заслуженото на режисьора Юри Жиров и филма “Дишай”, и на моя милост като на човек, който им намерил зала, за да проведат събранието си. При споменаване на името ми г-н Кошлуков вметва, че не съм успяла да отида. Е, как да успея, като не са ме поканили? Дали това е случаен или умишлен пропуск, става ясно от подбудата за предаването – да се даде обществена трибуна на засегнато от публикациите ми честолюбие, да се оспорят индиректно твърденията ми и да се лансира отново легендата на ЦК и ДС за някакъв мощен център, който разиграл цялата държава, начело с ПБ и самия Живков, и дори бил способен да свали Партията от власт.

Следва разказ за историята на учредяването: как се събрали в Института по философия, как поканили Желев, а той поканил Трифонов, как решили да учредят комитет, как Желев не искал да участва официално, защото все бил трън в очите на Партията, и дал зелена улица на Ивайло Трифонов, как аз е трябвало да осигуря зала за организираното от Философския институт събрание, на което да стане учредяването, как показали филма “Дишай” на Юри Жиров и как после Стефан Гайтанджиев, председател на профсъюзната организация към Философския институт, и Ивайло Трифонов, партиен секретар във Физическия факултет на СУ, ръководели събранието, а хората напирали да им дават листове с подписите си, а Георги Мишев, като председател на новоучредения комитет, накрая събрал всички списъци с подписите. Звучи убедително.

Но се питам защо г-н Трифонов премълчава подробности, които пораждат съмнения в пълната достоверност на версията. Например че:

  • Стефан Гайтанджиев и Петко Симеонов, научен секретар на Института по социология, предвидливо информират ЦК за подготвяното събрание,
  • на Гайтанджиев, Смоленов и Кардашев, все представители на Философския институт, е разпоредено да не провеждат събранието и те обещават да го спрат, но не е по силите им, защото събранието не е тяхно, а на Кабинета на младите филмови дейци, на който аз съм председател,
  • Симеонов се дистанцира и разпорежда на сътрудниците на Института по социология да не присъстват на събранието,
  • благодарение на двойната игра на двамата осведомители, прожекцията на филма “Дишай” е забранена,
  • събранието е спасено по чудо, защото отказвам да се подчиня на предаденото ми устно нареждане да не прожектираме филма,
  • започва паниката в държавата и в партията и Домът на киното се напълва с неидентифицирани субекти,
  • съдбата на Комитета е предрешена, преди да е учреден, благодарение на хората, които г-н Трифонов изтъква днес като организатори
  • самият Ивайло Трифонов е крайно уплашен от внушените му от ЦК небивалици, които приема за истина, и пренебрегва уверенията ми, че това са глупости и че не някой друг, а аз, лично, съм ги поканила на нашето събрание. Забравил е. Разбираемо е. Който не се е плашил в онези времена, пръв да хвърли камък. Човешко е. Но не е ли по-честно да разкажем всичко, както е било, вместо да представяме страха си за храброст, компромиса за ловкост, а заблудата за прозорливост?

Има още

Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

След като бяха узурпирали властта, бяха се разправила с опонентите си и се изживяваха като пълновластни господари на държавата и народа, другарите от ЦК и Политбюро бяха решили, че имат право на собственост и на въздуха и че всички, които се осмеляват да издигнат лозунга ”Искаме въздух” и тези, които са съпричастни към страданието им, са врагове.

Дали учредяването не е било повлияно от перестройката в Съветския съюз? Какво значение имаха перестройката, какво значение имаше менуетът между Тодор Живков и Чаушеску, съвместното им ходене на лов и наздравици из резиденции, когато хората бедстваха?

След учредяването на Комитета ЦК и Политбюро се събират по спешност на строго секретни заседания, утвърждават щабове с поверителни задачи за проучване, разследване и откриване на истинските инициатори, ДС мобилизира целия си агентурен и подслушвателен апарат, пишат докладни записки, три дни оставят държавата на автопилот и се губят в апокалиптични догадки за организацията, съчиняват фантасмагории за “тъмни сили” и хипотези за конспиративна тактика, гадаят къде е центърът и дори дали няма чуждо участие, припознават себе си от нелегалния период на партията и поставят оценка “много добър” на изпълнителите, ласкаят егото на генералния секретар Тодор Живков, за да не изгубят благоразположението и благоволението му, пеят дитирамби за неговите прозрения, във вид на съображения и кроят планове как да се разправят с непокорните, провеждат партийни събрания на всички нива из цялата страна, заклеймяват призраци, стягат партийните редици, постъпват “умно”, според указанията на Тодор Живков, сиреч, изолират главните организатори и всяват недоверие към тях.

Ей тази игра са я играли от 9-ти септември 1944 година насам успешно и са много вещи в нея – изключват от партията когото могат, профилактират, знае се какво означава това, прибират паспортите за чужбина и подменят истината с измислици. Това решават вождът и негови съратници, които само след година и половина ще го заклеймят като узурпатор, сатрап, подтисник и прочие тиранин на свободната им воля и дух и ще изтрият всеки спомен за сервилното си поведение и съучастие.

Населението, приучено от половин век безропотно да изпълнява и най-нелепата заповед, да се подчинява на телефонен разговор, на устно предадено нареждане, да се парализира от страх да не го нарочат и обявят за “враг на народа” и изведнъж …– засечка! Някой по веригата не се подчинил и им казал, че не са му никакви да му заповядат. Потрес! Е, как няма да се изплашат управляващите?!

Всъщност, другарите от ЦК и Политбюро се страхуваха повече от своите, отколкото от Комитета. Страхуваха се от подслушване, страхуваха се от всяка своя дума, от всяка дума на “врага”, на която не са успяли да намерят разгромяващ отговор, страхуваха се от мислите си.

В резултат на разследването и проведените разговори в ЦК Управителният съвет от 33 души, с малки изключения, пръв изоставя кораба, вдига бяло знаме и се предава. Мнозина от записалите се в Комитета с ентусиазъм през нощта, се отричат от него, оправдават се, че не знаели, не разбрали, подвели ги, заблудили ги, подлъгали ги, мислели, че е по волята на Партията и с нейна благословия, проявили наивност, искат да бъдат в услуга на управляващите, готови са да влязат в казионните организации, държат се като уплашени ученици, обещават, че няма да се повтори, че няма да се събират, че ще прекъснат връзките, че вече са се дистанцирали, че са готови да сътрудничат, предлагат услугите си, знанията си, благодарят, че са им оказали такава чест да ги привикат за обяснение и да ги скастрят, извиняват се, желаят дори приятен ден и приятна работа!

Ако бяха неуки и неграмотни селяни, подобни на сподвижниците на Левски, щях да ги разбера, но елитът на нацията – научно-техническа и художествено-творческа интелигенция, образовани, просветени, талантливи, с титли и степени, да се оставят на някакви работници на “тихия фронт” и посредствени партийни величия да ги манипулират, да забравят за какво е бил създаден този Комитет, да позволят на страха да им отнеме способността да разсъждават! Срам, драги ми български интелигенти, срам!

Дори в “Уикипедия” е записано: Комитетът не успява да осъществи никаква дейност, тъй като Централният комитет на Българската комунистическа партия и Държавна сигурност принуждават учредителите му да се откажат от действия…“ Ах, ако само не бяхме толкова страхливи и толкова големи конформисти!

Ако някой иска да се убеди кой е бил учредител и кой не, ето копия от оригиналните списъци от нощта на учредяването, проверявайте дали сте бил там или не. Вярно е, че някои от присъстващите, щом започна подписката, се втурнаха по стълбите и побързаха да напуснат сградата. Помня изплашените им лица. Но и без тях, останаха достатъчно много хора, които търпеливо чакаха на опашка в залата и във фоайето да се подпишат за членове. За тези списъци вече разказах в спомена “1989”, как и къде ги бях скрила, дори от себе си, и как ги открих след десетина години от събитието и ги дадох да ги публикуват в документалния сборник “Русенския комитет” и как, за моя изненада, този детайл бе премълчан в книгата.

С времето хората, които заявяват, че са учредители на Русенския комитет, ще стават все повече. Толкова много, че ако не бях свидетел, щях да повярвам, че въпросното събрание се е състояло не в Дома на киното, а в някоя зала като “Арена Армеец”. Еди-кой си бил в Русенския комитет, пишело го в “Уикипедия”, бил казал в някакъв филм, интервю, бил го написал в биографията си. Както е тръгнало, ще излезе, че целият народ, барабар с Политбюро и Тодор Живков, са били членове на един комитет, достоен да влезе в “Гинес” за най-кратко просъществуване – само една нощ, но с най-дълга слава през годините.

А след като е отминало предизвиканото от паниката цунами, мнозина ще се закичат с въпросния комитет като с мартеница, ще направят кариера и ще го изтъкват като актив в съпротивата си срещу комунизма, ще си придават важности с късна дата, ще дават интервюта, в които, водени от егото си, ще преиначават историята.

Какви ли не нелепици не чух през годините: че ДС подкокоросала хората да създадат „зелена партия“, за да се разправи после с всички, че било работа на “тъмни сили”, които зад екологията прикривали истинските си стремежи за власт, че искали да изкарат Живков и Партията некадърни да решат проблема, че от Русе тръгнало гражданското общество, че русенките дошли в София и организирали българската интелигенция, а прожекцията в София в Дома на киното била по проект…

И нито дума за онзи любителски киноклуб от Русе, който пръв наруши информационното ембарго и съобщи на обществото за обгазяванията на Русе, за най-големия борец от Русе, Мария Варамезова, майка на шест деца, с която, единствена от русенките, се занимава Политбюро.

Нито дума за Светлин Русев, за скулптора Иван Русев и младите художници, за Нешка Робева и защитата й на Русе в Народното събрание, за Стефан Продев и редакцията на “Народна култура”, които публикуваха писмото-призив на Светлин Русев за геноцида над населението на Русе.

За Петър Слабаков, който превърна представленията в театъра в протест, за Виолет Цеков, един от сценаристите, който храбро опонира на обвиненията на членовете на Политбюро, една чиста душа, който не издържа и се самоуби.

За Юри Жиров, режисьора на филма “Дишай”, който рискува кариерата си, за Георги Аврамов, съсценариста, които не се подчиниха на забраната да се показва филмът и понесоха последствията и наказанията.

За Философския, Социологическия институти и Физическия факултет, за Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика, за Института по молекулярна биология, за Студия “Екран”, за Кабинета на младите филмови дейци, и много други, които излязоха в защита на Русе.

За всички онези близо 400 души-учредители, които не се изплашиха да изразят подкрепата и солидарността си с имената и адресите си.

Това бяха все прояви на човешко съчувствие и Комитетът за екологична защита на Русе беше израз на гражданската солидарност, макар и само за една нощ.

Списъци с имена и подписи на членовете на Комитета от документалния сборник „Русенският комитет“, Фондация „Д-р Ж. Желев“, 2002 г., съставители Велислава Дърева и Георги Мишев

Неотложни въпроси за решаване на здравеопазването

Приятели, от днес въвеждам в блога си нова рубрика “Полемика”, чрез която ще можете да чуете и други гласове, освен моя. Първия, на когото давам думата, е проф. д-р Захарий Кръстев. Прочетете писмото му и ако намерите тревогата му за основателна, последвайте апела му.


Здравейте, дами и господа!

Предлагам ви един материал с въпроси, отдавна известни на всички, но рядко разглеждани едновременно, въпреки че са взаимно свързани. Засега не се вижда решение. Моят апел също не е решение. Той е тема за дискусии, не само между професионалистите, но и на всички нас, защото засяга цялото население.

Аз знам, че в общи линии, това, което пледирам няма да се случи, но е възможно някои от предложенията някой ден да приемат конкретни форми. Все пак всяка реформа е процес, който продължава с години. В момента се дискутират “ малките“ болници. Вчера се обсъждаха „новите (повечето вероятно без особен принос) молекули“.

Ще ви бъда благодарен, ако прочетете този текст.

Граждани! Да си помогнем всички заедно! Дискутирайте, коригирайте. Срамно е да нямаш становище!

София, 23 януари 2018 година

С уважение,
Захарий Кръстев,
професор по медицина


Неотложни проблеми за решаване в здравеопазването

Българската медицина днес е на много добро равнище: тя притежава и ползва съвременните технически постижения и се характеризира с достъпност до високоспециализирана дейност – от часове до няколко дни. Но има несъответствие между медицина и здравеопазване – по много причини, които е трудно да се изброят всичките, както и да се оцени относителният им дял. Някои от тях са:

  • Илюзията за „безплатното“ здравеопазване и спекулирането с нея.
  • Спекулацията за възможността да се осигури здравеопазване както в най-развитите икономически европейски страни, които в сравнение с България заделят колосални суми за медицина и здравеопазване.
  • Дефицитът на кадри – физически и възрастово – младите мигрират, остават по-възрастните.
  • Дефицитът на квалификация – ограничена от законови постановки и нормативни актове. За квалификацията се изисква време – много добре квалифицираният лекар е на 35-40 години, при 10-15 годишна интензивна практика.
  • Застаряването на нацията в следващите десетилетия и увеличаването на болестността.
  • Неустойчивостта на системата – идеите за трансформация непрекъснато се променят, както със смяната на властта, така и в хода на едно управление. Необходимо е национално – гражданско и политическо споразумение за целесъобразни и осъществими действия с продължителност десетина години.
  • Общите действия трябва да се насочени към здравно-социалната структура и дела и да не затрудняват медицинската дейност.

Болниците и Болницата

Психологически за нашето население болницата е като църква.

Част от пациентите с гордост казват, че не познават своя фамилен лекар, но като отидат в „болницата, там ще ги оправят“. При икономически по-слабите съсловия БОЛНИЦАТА има социално или социално здравно значение, особено в отдалечените региони.

Трябва да се създаде спасителната малка болница. За малките болници да се въведат специализирани „пътеки“. Особено ценни за малката болница са специалистите по вътрешна медицина. Всяка малка болница следва да осигури персонал като включи и фамилните лекари – напр., в дежурства. Малката болница ще облекчи не само здравната система, а и ще намали напрежението в семейството и общността.

Болниците – техният брой или легловият фонд е необходимо да намалеят значително. Това не трябва да става с резки движения. Необходими са условия, които ще подтикнат болниците сами да намалят броя на леглата. Една стъпка е възможността болничните лекари да извършват в работно време амбулаторна дейност и НЗОК да я заплаща съответно.

Да се регламентира еднакво заплащане на болничната и специализираната доболнична помощ – разходи, апаратура, възнаграждения. От болницата да се прехвърлят към специализираната доболнична помощ не само дейности, но и средства, което ще поевтини дори и с малко разходите. Специализираната доболничната дейност да бъде изчислявана със същите мерила, както и болничната.

Рязко да се повиши възнаграждението на медицинския персонал – в пъти и да е твърдо, а не дял от пътеката. В момента, за да се осигурят възнаграждения, се правят редица безсмислени действия. Част от времето на лекарите отива те да извършват дейности, свързани със заплащането им и мотивирани единствено от него. Трябва медицинският персонал да получава твърди регламентирани приходи, няколкократно по-високи от тези в момента и този факт да се приеме от българското общество – в противен случай ще платим в страдание и гняв, дори и повече поради безизходицата.

Спешна, бърза и неотложна помощ

  • Трябват много повече пари за спешно болен.
  • При нормални изследвания да не се налага хоспитализация, за да се възстановят част от разходите.
  • Осигуряването на неотложен транспорт като част от бързата помощ е социален и психологически въпрос. Няма кой да осигури преместването на болния до линейката, колкото и добре да е снабдена тя с апаратура – проблемът е катастрофически за семейството.
  • Да се скъси времето за транспорт до болницата, като се районират големите градове.
  • Да се следва териториален принцип – най-близкото лечебно заведение. В големите градове има избор.
  • Солидарно заплащане на бързата помощ. Всички институции, които се финансират от солидарното осигуряване, трябва солидарно да участват в разходите за бързата помощ – когато нямат съответни възможности за спешна помощ.
  • Централното звено “Пирогов” е един добър български модел, устоял на много ветрове. Той трябва да има специален държавен статут, да бъде осигурен финансово за доболнична и болнична спешна помощ.
  • Кой случай е спешен и кой е неотложен – трудно решим на първо ниво у нас въпрос – лекарят ще реши и ще го приоритизира.

Управление и ръководство на лечебните заведения

Изрично да се забрани със смяната на властта да се сменя ръководството на съответната болница. Изборните длъжности трябва да са защитени от мандата. За да бъде мандатът предварително прекратен, трябва да има достатъчно данни за закононарушение.

Улеснено и задължително поддържане на квалификация

Няма изисквания от Брюксел. Брюксел е една посока, една цел към хармония, съобразена с местните особености. Има други европейски държави, където общата специалност е изискване. Ние трябва да произвеждаме специалисти за България. Ефектът ще се отчете след 10 години.

За специализацията трябва да се изгради национална система. Да се въведе годишен анонимен национален конкурс с единни изисквания и класация.

Специализацията трябва да започва бързо след дипломирането по медицина, защото съществуват възможности извън България за по-бърза и по-добра квалификация.

Да се възвърне значението на общите специалности – вътрешни болести, педиатрия, обща хирургия. Задължително получаване на обща специалност и улеснено допълнително специализиране (2-3 години) по тесните специалности, както бе преди години. Специалистът по вътрешни болести има знанията и правата да лекува много от болестите, които са закрепостени към тесните специалисти – хипертония, пневмония, динамично разстройство на мозъчното кръвообращение.

Да има много централно определени и финансирани специализации. Държавата да поеме финансирането на общите специалности – вътрешни болести, хирургия, педиатрия. Да се осигурят улеснени възможности за допълнителна тясна специализация (2-3 години). Да се създават нови тесни специалности – онкогинекология, онкогастроентерология.

Специализантите трябва да работят самостоятелно, да дежурят.

Как да става непрекъснатото обучение??? Нивата на компетентност не са ли бюрократично определени и не се ли поддържат от монополизирали се структури?

Правилата за медицинска дейност

 Няма задължителни европейски и американски стандарти за нас – преписването им  е практиката в момента. 

Правилата за медицинска дейност засягат цялата система и изпълнението им зависи както от квалификацията, така и от икономическото състояние на страната.

Стандартите трябва да отговорят не на американския икономически стандарт, а на този на страната. Нека има и по-добри изпълнения, но на национално ниво стандартът трябва да гарантира добра клинична практика.

Правилата за осъществяване на медицинската дейност трябва да бъдат консенсусни и стандартни. Да са съобразени със социално-икономическите и регионалните, включително географските възможности. Те могат да бъдат конкретни за всяко ниво – едни за университетските, други за регионалните болници. Те трябва да са флексибилни и осъществими на територията на цялата страна, без да се налага излишно преместване на пациентите със семействата им или преместване на персонала, и да има излишно неизползвана качествена апаратура.

Стандартът и консенсусът не трябва да поставят пациента и лекаря във възможност за конфликт, вкл. съдебен.

Правилата трябва да се предлагат от експертите, от тесните професионалисти, но те не трябва да бъдат утвърждавани от тях. Правилата трябва да се приемат от по-широк кръг специалисти, например от сходни специалности (един специалист по вътрешни болести може да вземе отношение към всички подраздели на вътрешната медицина, един коремен хирург аналогично към другите хирургични специалности). При вземането на решения – приемане на правила, голямо значение трябва да имат общопрактикуващите лекари и лекарите от големите болници. Експертите са от университетите, но те не трябва да вземат участие в гласуването. Тук трябва да участва този, който ще плати, може би дори и пациентските организации. Принципите не трябва да са различни от международните, но изпълнението е локално и то трябва да бъде осъществимо и гарантирано. Не може за лечение на пневмония да се изисква задължително специалист пулмолог, като и за хипертония – кардиолог.

Финансово осигуряване на медицинската дейност

Разходите за здравеопазване в сходни по мащаби на България страни са от по-висок порядък. Няма откъде да се вземат тези средства, за да отговаря нашата здравна помощ на очаквания, изисквания и популизъм. Налага се разумно изразходване. Без доплащане ще осъмнем с пълно заплащане.

  • Солидарна осигуровка, която гарантира един оптимум медицински дейности..
  • Доплащане на дейност, тъй като цените на изделията са равни на световните.
  • Годишни бюджети като задължителни рамки – но разпределени по квоти – апаратура, заплати, медикаменти, сграден фонд и т.н. (За лекарства, които биха удължили живота с 1 месец безрезервно се заделят пари, които, символично казано, трябва да се вземат от лечение на хипертония или инфаркт, които са лечими и ще удължат значително качествения живот.)
  • Заплатената от пациента частна медицинска дейност облекчава здравната система. Тя е добър коректив, допълва и доразвива системата.
  • За неосигурени да се плати от държавата при спешност.
  • Възстановяване здравната осигуровка да зависи от това, колко време лицето не е било осигурено и да нараства прогресивно.
  • Хармонизиране заплащането на болнична-доболничната дейност на базата на немската точкова система.
  • Премахването на клиничната пътека като финансов инструмент в болничната помощ е ключово за подобряване на качеството и  намаляване на прахосването на два-три пъти недостигащия финансов ресурс.
  • Нови успоредни източници на финансиране. Тези източници могат да не работят с клинични пътеки.

Дискусионни въпроси

Какво е мястото на НЗОК в държавата? Трябва да управлява, а не само да заплаща дейност и наказва. С наказания не се ръководи!                                                                         Нужна ли е здравна карта? Личното досие на пациента с всички прегледи – чия собственост е то? На пациента? На болницата?

Устойчивост на системата

Трябва да се избере между два принципно различни начина на ръководство на системите:

  1. Саморегулация (биологичната) – системата на обратната връзка – автоконтрол – търсене и предлагане.
  2. Система на централизиран контрол, която работи предимно на принципа на наказанията.

Предоставете право на избор, предложете успоредни варианти.

Моля, не натискайте и не раздрусвайте здравната система, нищо че не удовлетворява нашите желания. Трябва системата да се успокои – персоналът трябва да разбере, че няма да бъде изгонен и оставен гладен, а пациентите – че ще получат грижа.

Принцип на терапията: По-добре е да не можем да видим ефекта от нашите усилия (в бъдещето), отколкото да гледаме непосредствените последствия от нашето бездействие!!!

Демокрацията осигурява защита на малцинството!


Проф. д-р Захарий Кръстев, ДМН е водещ български медик. Ръководител на Клиниката по гастроентерология към УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ (1989–2008), ръководител на Катедрата по вътрешни болести на Медицинския факултет, София (2000–2008), зам. председател на Медицинска академия (1990–1992). Автор на над 200 научни публикации, цитирани многократно, 25 учебника и една монография. Под неговото ръководство са защитени 15 дисертации. Член на редакционните колегии на редица български и международни научни списания Член на БАНИ, член на „Българската асоциация на хирурзи и гастроентеролози“, председател на „Българското научно дружество по гастроентерология“ (1999–2006), почетен член на „Българското научно дружество по гастроентерология“ (от 2006).

Стената на покаянието

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си, която стартира точно на днешния ден. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, са на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Когато отивах на възпоминанието през 2011 г., наивно си мислех, че ще има стълпотворение. Представях си все картини от всенародни чествания като 9 септември и 1 май. В деня на празника, преди задължителните манифестации пред ръководителите на БКП, улиците, площадите и градинките се изпълваха с възбуден народ. Събираха се по райони, по предприятия, училища, фабрики и заводи. Трудно беше да си пробиеш път. Да се чудиш откъде се взимаха толкова много хора. И всички празнично облечени, с байрачета я с трикольора, я в червено – да напомня за скрепената ни навеки дружба със Съветския съюз…

Бързах през парка на НДК. Той ми се струваше необичайно пуст за подобен повод – панихида за хилядите жертви. Хората, скупчени около Мемориала, бяха малко и с годините щяха да стават все по-малко. Бяха главно оцелели от репресиите и близки на жертвите. Но другите, които са допринесли за страданията на тези хора, ги нямаше.

В архива си имам цял куп молби до Върховния съд от роднините на прибраните от Държавна сигурност, изпълнени с вяра в правосъдието, което няма да позволи арест на невинни хора. Историите са различни, заподозрените също, но по едно си приличат всички молби – по резолюцията „Оставя се без последствие“. Без последствие се оставя дори нормалният човешки въпрос: къде е синът ми, къде е мъжът ми, къде е баща ми?

На стената са изписани имената на 7526 души. Тя е малка, за да побере имената на всички жертви: убити без съд и присъда или в скалъпени процеси, заточени по лагери, вкарани в затвора по донос, по презумпция за виновност, защото някой погледнал някого накриво или си мълчал, когато тълпата френетично скандирала лозунги; защото слушал западни станции, говорел чужди езици, имал роднини и приятели на Запад, пеел песни или разказвал вицове, които подкопавали вярата в победата на комунизма; защото пуснал грамофон в деня, когато погребват Вожда и осиротелият народ оплаквал загубата; или някой имал хубава квартира, а на другаря Х. тази квартира му легнала на сърцето и не намерил покой, докато не изселил собственика от пределите на града, а за по-сигурно го изпратил в затвора като „класов враг“. Колко са онези, които са изчезнали безследно, които са били хвърлени в Дунава – никой не знае. Жертви са и останалите по чудо живи, но със съсипан живот и разбита психика. Сенките на хиляди хора са вградени в сградата на най-хуманния строй!

Печалното е, че е извършвано от свои над свои. Трагичното е, че са го правили с хъс, с убеденост, с омраза (защото врагът трябва да се мрази дори когато е приятел или човек от семейството), с ентусиазъм, с готовност да служи на новата власт, да се хареса, да бъде изобретателен в старанието си, за да получи похвала пред строя, да докаже предаността и верноподаничеството си.

Какви са били хората, които са били способни да извършват това?

Най-обикновени,
които изпълняваха дълга си, служеха на родината и нейната Държавна сигурност;
които слухтяха, следяха и донасяха, че някой си не бил в крак с времето;
които изопачаваха събитията и подменяха историята;
които бяха трибуни на пропагандата и факири в манипулацията;
които продадоха таланта си и се превърнаха в придворни ласкатели;
които проповядваха идеи, в които не вярваха, покровителстваха лицемерието и поощряваха лъжата;
които разделяха населението на „ние“ и „те“;
които се разпореждаха с живота и съдбата на другите на закрити партийни събрания;
които аплодираха палачите и скандираха „слава“ и „да живей“;
които заграбиха имотите на убитите, изселените, натиканите в затворите, интернираните;
които смятаха, че са заслужили привилегиите си, защото за тази власт са се борили;
които, преди да пропеят първи петли, се отрекоха от това, в което довчера се кълняха;
които трепереха след промяната, че жертвите ще отмъстят за издевателствата и ще им отнемат имотите, както на тях са им били отнети;
които прочистваха архивите, за да не остане и следа от злодеянията;
които опожариха Партийния дом и прикриха престъпленията срещу народа си;
които бяха верните войници на Партията;
които продължават да викат: „Много сме, силни сме!“, вместо да прочетат истинските страници на историята;
които поучават Европа и света от позицията на постовете си, които са заслуга на гузната съвест на родителите и сродниците им;
които се обявиха за първи натовци и поклонници на Запада с червените партийни книжки до сърцето;
които с цинизъм и насмешка ни навират досиетата като доказателство за аморалността на жертвите;
които не изпитаха срам за недостойната игра, в която са били главни действащи лица, с оправданието, че са работили за родината;
които яростно защитават миналото и истината за него наричат клевета;
които…

Обикновени хора като обикновените хора от „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром.

В името на какво бяха убити и пожертвани толкова хора? За какво беше всичко това, господа-другари?

За благополучието и просперитета на бивши комунисти и ченгета, които се преродиха в бизнесмени, банкери, капиталисти, демократи, професори, декани, шефове на фирми и холдинги, собственици на медии и които от партиен елит се превърнаха в икономически? Дали са се замисляли поне веднъж, че сметката за техния житейски успех е платена от тези, чиито имена са изписани на Стената на покаянието, както и от много други, които ще останат неизвестни?

През 1946 г. известният учен, лекар, психиатър и психоаналитик Вилхелм Райх написал забележителна книга – едно обръщение към обикновения човек.

То беше резултат от вътрешните бури на един природоизпитател и лекар, който в продължение на десетилетия преживяваше дълбоко, първо с наивност, след това с изумление и накрая с ужас това, което сам си причинява малкият човек от народа; как страда, как се бунтува, как се прекланя пред враговете си и убива приятелите си; как винаги като „представител на народа“ получава властта, злоупотребява с нея и си служи с по-голяма жестокост, отколкото е изтърпял при предишната власт от страна на отделни садисти от по-горните класи. […]

Малкият човек трябва да узнае как се превръща в черен или червен фашист. Всеки, който се бори за сигурността на живите и запазването на децата ни, трябва да бъде както срещу черните, така и срещу червените фашисти. Не само защото червеният фашист днес, подобно на черния фашист по-рано, има идеология на унищожението, а защото превръща живи и здраво родени деца в инвалиди, марионетки и морални идиоти; защото поставя държавата над правото, лъжата над истината и войната над мира; защото детето и запазването на неговата жизненост са единствената надежда, която ни остава.*

Целта на това eсе била да накара обикновения човек да се обърне към себе си и след всичко преживяно, в което не е бил наблюдател и статист, а активен участник, понесъл възхода и падението, минал през чистилището на страданието, да потърси в себе си вината и отговорността за случващото се в света. Тази беседа не е била предназначена само за германския народ, макар че поводът е бил току-що отминалата Втора световна война. Тя е отправена към всички обикновени хора.

Дали не е дошло време да научим този урок и да го предадем на децата? Може би някой ден градинката на НДК ще се окаже малка да побере разкаялите се, които имат принос за Деня на жертвите на комунизма.

Може би… Но едва ли.

Стената на покаянието все още очаква нашето лично покаяние.

*През 1948 г. книгата Rede an den kleinen Mann е преведена на английски език от Теодор П. Волф със заглавие Listen, Little Man! Може да я прочетете на следния адрес.

Прости ни, Отечество любезно!

“Отечество любезно, как хубаво си ти!…
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци…”

Хисар, 1882                                        Иван Вазов

Прости ни, Отечество любезно,
за изсечените гори,
за потъналите в бурени ниви,
за разбитите пътища,
за прогонените от домовете им,
за изоставените къщи,
за обезлюдените села,
за забравата на историята.

Прости ни, Отечество любезно,
за горските пътеки, по които рядко ще срещнеш заблуден пътник,
за планинските върхове, от които не се чува “ехо” и “ойларипи”,
за морските брегове, превърнати в бетонни крепости,
за порутените и потънали в немара железопътни гарички,
за омайните пейзажи, на които няма кой да се порадва,
за мътните води, които някога бяха бистри,
за реките, които превърнахме в кариери,
за влаковете с по един вагон!

Прости ни, Отечество любезно,
че децата ти те напуснаха и никога няма да станеш отечество за техните потомци!
Прости ни, че заменихме твоите ароматни плодове с чуждоземски;
Прости ни, че се отрекохме от теб, защото не си ни заслужавало;
Прости ни, че не направихме нищо за теб, но искахме ти да направиш всичко за нас!
Прости ни , че те изоставихме!
Прости ни, че те предадохме!

Отечество любезно,
Прости ни раболепието и сервилността;
Прости ни глупостта и невежество;
Прости ни, че в името на Отечеството прекършихме много съдби;
Прости ни, че обичаме повече чужденците, отколкото своите;
Прости ни, че те оставихме на чакалите, хамелеоните и ястребите;
Прости ни, че соколът не е вече юнашка птица;
Прости ни, че те закичихме с лоша слава,
Прости ни, че се присмяхме на тези, които дадоха живота си за теб;
Прости ни, че те продадохме!
Прости ни, че позволихме да те владеят търгаши, спекуланти и шмекери;
Прости ни, че унищожихме гората, която дава широта на човешката душа;
Прости ни, че забравихме, че природата трябва да се пази като човешкия живот!
Прости ни, че бяхме толкова неразумни!
Прости ни, прости ни, прости ни!
Има толкова неща, за които те молим да ни простиш!

Прости ни, ако можеш.
А ти можеш и ще ни простиш.
Знаем, че ще ни простиш, защото ти си Отечество любезно!

Имаше ли наш Митре гла̀ва?

В памет на Никола Петков и Трайчо Костов, навеки свързани в смъртта

Само преди два дни, на 14 декември, ви разказах моя спомен за “танковата касета”. От вестник „Сега“ го препубликуваха, и докато четях форума след публикацията, все ми идваше наум една приказка: “Имаше ли наш Митре гла̀ва? Трябва да е имал, щом носеше капа.”

Ето още един повод да проверите дали използвате главите си по предназначение.

Днес е 16 декември. Запомнете тази дата, подобно на 23 септември!

Две от датите на проклятието, което виси над нас със страшна сила, подобно на 19 февруари – деня, в който Левски е бил обесен, благодарение на предателството на тези, за чиято свободата е пожертвал живота си.

В нощта на 16-ти срещу 17-ти декември 1949 година е обесен Трайчо Костов по скалъпеното обвинение за шпионаж, саботаж, зловредна дейност срещу братския Съветски съюз в услуга на англо-американците. Като аргумент за исканото най-тежко наказание в съда са приложени два тома с телеграми от цялата страна. Потресеният и “възмутен до дъното на душата си български народ”, както мнозина са написали, настоява за незабавно изпълнение на смъртна присъда.

С подобни телеграми е бил засипан съдът две години по-рано. И те са били алиби за обесването на невинен човек за несъществуващи престъпления – Никола Петков.

До този момент няма нито дума на разкаяние, на срам, на угризение на съвестта, на чувство за вина или съзнание за грях! Какъв е този народ, който е фабрикувал подобни телеграми със стотици? Кръвожаден, глупав, отмъстителен, мекушав, подмолен, ограничен, наивен, податлив, подъл, страхлив? Отговорете си сами.

И не търсете оправдание. Не се извинявайте, че „руснаците бяха виновни, наивни бяхме, излъгаха ни, ама и те носят определена вина, заслужиха си го“. И заличаващото всеки намек за покаяние обобщение: “Вие не знаете какво време беше!”

Има още