От Виолета Цветкова, списание „Култура“, брой 7/2020 г. (оригинална статия)

Тя е от режисьорите, за които не се говори често. Електронните медии рядко излъчват документалните ѝ филми, а би трябвало да се надпреварват за тях – там е есенцията от случилото ни се преди и по време на прехода.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 г. в Бургас, но 70-ият ѝ рожден ден по-скоро не я вълнува. От първите ѝ филми през 80-те до ден днешен я вълнува истината за онова, за което „не бива“ да се говори. А това лято позволи на сп. „Култура“ да сподели размислите ѝ.

Малина, Ваша е репликата: „Когато някой не казва истината, аз правя филм“. Доста истини не се изговарят, а Вие – непокорната режисьорка, пишете в личния си блог от къща в Балкана. Задава ли се нов филм, филм изповед?

Вярно е, че чрез тази реплика някога се опитах да обясня кратко мотивите да се захващам с теми, за които мнозина ме предупреждаваха, че няма как да стигна до истината. По-точният отговор би бил: „Когато много искам да разбера истината, правя филм“. Не само напоследък, а откакто се помня, все някакви важни, но и срамни истини се подминават, подменят, забулват се в романтични съчинения и измислици, потъват в забрава. Но колкото и да обича човек истината, не може цял живот да прави филми все за лъжи и лъжегерои, иска му се да разкаже и за светлата страна на живота, и за хората, които са му били пример и вдъхновение.

Та блогът прилича на оцеляло по чудо селско кино, в което „събирам парчета от лента“, подобно на Валери Петров в стихотворението „Младостта като филм е обаче…“, превърнато в песничка от Божидар Петков за филма „Пътешествие“. Аз съм прожекционистът, аз съм и зрителят. Ако някой заблуден надникне – добре дошъл! Всъщност този блог не е мое хрумване и заслуга. Дължа го на любимите ми Ан Фам и Йовко Ламбрев, чиято независима медия Toest.bg храбро защитава истината и заслужава нашата подкрепа. А се намерих в Габровския Балкан, след като добри хора ми погромиха къщата легенда недалеч от Троян и ми съсякоха гумите на колата. Подобно нещо ме сполетя и на Силистар, където имам наследствен имот отпреди сто години – не мирясаха, докато не го разсипаха, посегнаха и на мен от пустия мерак да го притежават. Така, след поредица житейски корабокрушения, „намерих се в лес тъмен по зла чест“, но не като Данте „на попрището жизнено в средата“.

Дали се задава нов филм? Задава се, но не бих го нарекла изповед, макар че много ми се искаше и се надявах на откровение, не авторско, а на участниците в заблуждаването на обществото, уж в негов интерес. Но и този път не се получи филм покаяние. Ще ни трябват сигурно векове да стигнем до подобно нещо. А и дали въобще някога ще стигнем?!

Коя е истината, заради която бихте се поровили в архивите от най-близкото ни минало или настояще?

С години съм се ровила в архивите, някои старателно прочистени; разговаряла съм със свидетели, научила съм толкова много печални, стъписващи и направо зловещи неща, каквито не можеш да откриеш в никакви архиви, че ми стигат за тоя живот. Не се сещам за нещо, на което бих посветила остатъка от него. Но има и друго – преди издръжливост и търпение ми даваше мисълта, че истината, до която съм стигнала, ще е от полза за останалите. Сега съм доста скептична. Голяма част от хората не се интересуват от истината, предпочитат лъжата. Иначе нямаше да сме на този хал!

Това лято спомените ни върнаха 30 г. назад – към синя София от 7 юни 1990, но и към подпалването на бившия Партиен дом на 26 срещу 27 август. Ако сега трябва да добавите епилог към трите части на вашия филм „Приключено по давност“, какъв щеше да е той?

На 7 юни 1990 г. бях на митинга като част от предизборното студио на СДС, което трябваше да отрази събитието и да завърши с него предизборната надпревара. Докато операторите снимаха, аз се разходих почти до хотел „Плиска“ и това беше незабравимо преживяване – непознати хора се поздравяваха, прегръщаха се спонтанно, толкова много щастливи и светнали лица, събрани на едно място, никога не бях виждала. И макар че осъмнахме над заснетия материал в монтажната на БНТ, никой не почувства умора. Беше вдъхновяващо. Тези картини и досега ме изпълват, но не с радост, а с гняв към онези, които мислеха повече за личния си интерес, за власт, за постове, за кариери, за пари, за комбинации, за надхитряне, за чужбина, за кражби, присвояване, забогатяване и заради които народната енергия изтече в канализацията.

Колкото до „Приключено по давност“, по сценарий филмът имаше още една важна част, която беше ампутирана, преди да е заснета – финалът беше свързан с подземията на Партийния дом, но не бяхме допуснати да снимаме там дори след като осъдихме Народното събрание в лицето на тогавашния му председател Георги Пирински заради смешните и недостойни аргументи, с които ни отказаха достъп – щели сме да блокираме дейността на НС и цялото УБО трябвало да ни пази. Да пази трима души, колкото беше екипът! А докато забраняваха на нас, разрешаваха на едни другарки да се ровят в архивите на Партийния дом и да отделят документи за нуждите на „Позитано“ без надзора на УБО. Знаел ли е г-н председателят? Разбира се, че е знаел. Последната част на филма трябваше да отговори на интересни въпроси, като например: какво криеха подземните потайности и дали случайно връзките с Москва не минаваха през тях? Щеше да бъде любопитно и стряскащо. Затова не ни пуснаха.

Във филма има знакови лица, чуваме знакови реплики и истини за прехода, включително за забогатяването и раждането на мафията. Една от новите мантри е да се разследва кой как си е спечелил милионите, какви връзки е имал с властта – възможно ли е „да разплетем чорапа“?

Приказки под шипковия храст! Важно е кои са авторите на новите мантри и кое повече ги интересува – правосъдието или разправата с конкурентите. Аз не знам какво още не е ясно! Че сме кастово, болно и разкапано общество?! Че това Тони Андрейков го каза през 1987 г. в „Пантеон“ и заради неговото изказване вдигнаха мерника на филма. Две години по-късно си легнахме като комунистическо общество и осъмнахме като капиталистическо, а след още 30 всичко е проядено от метастазите и все още сме живи! Други народи отдавна да са измрели. Ашколсун на гена! Не 500, 1500 години да ни тъпчат, пак ще издържим! Не знам какво трябва още да се случи, та да изревем „баста“!

В свой текст казвате, че пожарът през август 1990 г. е запален от страха. Какви метаморфози претърпя той и има ли безстрашни днес?

Да, страхът беше истинският подпалвач. Страхът, че може да се разбере какви са ги вършили и ако жертвите решат да им го върнат – жална им майка! Как да оправдаят убийствата на невинни край Дунава веднага след 9 септември 1944 или изтезанията, загиналите в лагерите, скалъпените политически процеси, насилията, манипулациите, кражбите, финансовите измами и фалшификации, геноцида спрямо собствените си граждани, предаването на националните интереси, оплячкосването на държавата, кражбите в особено големи размери, узаконяването на беззаконията и нарушенията на Конституцията чрез решения на Политбюро?! И накрая, как да бъде извършена подмяната: вместо идеологически монопол – икономически? По какъв друг начин освен чрез класически инсцениран пожар, в който уж ще изгорят документите?!

Днес обаче учениците надминаха учителите си! И страхът се завърна с нова сила, защото ни притиснаха с икономически хватки. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само страх. Откъде да се вземат безстрашните? Преди години, когато правех „Заличаване“, разбрах случайно, че точно преди Коледа, в суматохата около предстоящите празници, Министерският съвет, с настоящия министър-председател, взел решение да започнат сондажи за нефт и газ в Черно море. Отивам в Министерството на околната среда по друг повод и между другото питам дали е вярно. Първоначално отричат, после го удрят на молба да не се разчуе, че еколозите щели да блокират министерството.

Междувременно стана аварията в Мексиканския залив. Светът гърми, а у нас плаха информация и неведение. Мобилизирахме се няколко души и създадохме филмче по метода „направи си сам“, наехме залата на Дома на киното, разпратихме покани. Отзоваха се стотина души приятели и познати, но нито един представител на институция. Каниш ги да видят до какво водят алчността, авантюрата и невежеството. Страх ги е да дойдат на прожекцията, а тези, които са дошли, се страхуват да се изкажат. Не получаваш подкрепа дори от тези, които са израснали край морето.

От какво се страхуват? Не могат да ти отговорят. Като са те възпитавали в страх – страх от родители, страх от учители, страх от началници, от приятели, съседи, роднини, страх от властта, от полицията и от какво ли не, накрая стигаш до страх от мене си. Колкото и основателен да е страхът, все пак и той, и безстрашието са въпрос на личен избор. Да не би Валери Петров да не е изпитвал страх? Страхувал се е и още как! Не е случайна закачката на Радой Ралин: „Зайчето Валери пише и трепери“. Трепери, ама пише!

Радостта на митингуващите на 18 ноември 1989 г. за вас е повод за сълзи. Проучвайки архивите по делото срещу Трайчо Костов за филма „Сърцето умира последно“, вече сте знаели колко силна е машината за обществено манипулиране. Казвахте ли си: „Тяхната академия (на политическите кукловоди) е по-силна от нашата“, или имахте надежда, че сълзите Ви може и да не са напразни?

Не са ме занимавали прозрения за кукловодите и не те са били повод за сълзите ми. Когато едни хора казват: „Ние тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“, не мога да имам илюзии, че ще подбират средствата, за да я запазят. Сълзите ми бяха породени от поведението на хората, които довчера се криеха от всяка гражданска проява, която не е дирижирана от властта, скандираха „Осанна!“ на Тодор Живков, а днес – „Разпни го!“, и се превърнаха в поборници за часове. Ако сме преодолели хамелеонството, значи има надежда и сълзите ми са били напразни.

Завършвате първия випуск по кинорежисура при проф. Христо Христов, за когото от години не се говори. С какво Ви „беляза“ вашият учител и вярно ли е, че сте искали да заснемете „Една жена на 33“, заради който той е низвергнат?

Христо Христов беше запомняща се фигура, личност, каквото и да говорят. Това, което му се случи, беше голям урок за всички. Аз не бях близка с Христо Христов, макар че го харесвах и дори суетата му ми беше забавна, но не можех и не желаех да я подхранвам, а той приемаше това като неуважение. Но беше широко скроен, аристократичен, над нещата. Само веднъж, след като рицарски ме защити заради мое поредно „неуважение“ към някого от властта, подхвърли: „А бе ти и на мен си го правила този номер!“. Той ме беше приел в класа си не защото съм му направила някакво впечатление, а заради асистента си Георги Дюлгеров, който ме бе запомнил на приемните изпити. Жестът му към мен беше голям и аз нито за миг не съм забравяла какво му дължа, но вместо благодарност все с нещо го огорчавах. Най-голямото ни разминаване беше в това, че приемаше истините за нашето минало и настояще като „дискредитиране на българския народ и държава“ и горещо отстояваше тази позиция въпреки преживяното покрай „Една жена на 33“.

Вярно е, че ми се искаше да направя „Една жена на 33“, но до „годеж“ не е стигало. Бях изпитала на гърба си липсата на софийско жителство, и то в най-уродливия му вид – достатъчно беше да видят в паспорта ти, че си от провинцията, за да те заплашат, че с теб ще се занимава нравствената милиция и ще те закарат под конвой, ако не си отидеш сама в родното място. Зер какво друго можеш да правиш в столицата, освен да проституираш! Нищо че си студентка, а после вече и режисьор в Киноцентъра – достатъчно е, че нямаш заветния печат. Нито сценаристът, нито режисьорът имаха хабер от истинската драма, а и по-добре, защото ако бяха бръкнали по-дълбоко, кой знае какво щеше да им се случи.

Имало е и друг кандидат да прави този филм – Иван Андонов, на когото дори Боян Папазов го бил обещал, но накрая предпочел Христо Христов. Докато беше председател на Съюза на българските филмови дейци, той беше обект на голяма любов и ласкателства. Дори след прожекция на някой не съвсем сполучлив филм се хвърляха на врата му, прегръщаха го, целуваха го, и то мъже на възраст, с биография и авторитет. Гледаш и не вярваш ни на очите, ни на ушите си! Добре, ама направи „Една жена на 33“, генералният секретар на БКП се обиди, повлече партията след себе си и едва минала премиерата, се започна кампания срещу филма. В СБФД правят разгорещено партийно събрание, на което възмутени кинотворци заклеймяват Христов, минават всяка граница на възпитание, приличие и колегиалност: „Христо, ти не си режисьор, не, ти никога не си бил режисьор, един добър филм нямаш!“ и все в тоя дух, от което излиза, че най-голямото недоразумение в киното им е било председател.

Навремето четох стенограмата и онемях. Чудя се как Христов не е получил инфаркт от предозиране на верноподаничеството. Няколко години по-късно присъствах на подобно аутодафе на режисьора Вили Цанков и отново с активното участие на киноавторитетите нашенски. Е, как един не стана и не каза: „Чакайте, другари, освестете се, какво правим!“. Чудите се, че никой сега не споменава Христо Христов. Обяснимо е – кой иска да си спомня собствения позор!

А какво бяха за вас другите двама големи режисьори – Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов? Работили сте заедно в „Авантаж“, в „С любов и нежност“ и „Лачените обувки на незнайния воин“…

Имах късмет да се запозная и с двамата, да се уча от техните успехи и грешки. Научила съм много неща от тях, особено такива, каквито няма в никоя учебна програма. Например, че не трябва да притискаш хората и да им налагаш какво и как да мислят, защото ти знаеш по-добре. Ами ако те знаят нещо, за което ти дори не си чувал?! От тях научих как можеш да накараш хората да ти повярват, с какво да ги спечелиш, та да работят, все едно филмът е техен, какви изненади да очакваш от различните звена в екипа, кои са най-капризните и как да се справиш с егоцентризма им, кога не трябва да очакваш от хората героизъм, как да овладееш умората и нетърпението им, та да не те бойкотират. Разбрах, че талантът не е оправдание за компромиса с морала, а изборът ти е мярка за компромиса, който си готов да направиш; че да си гъвкав, не означава да се усукваш при всяка по-рискована ситуация; да си твърд, когато отстояваш позиция, но не прекалено твърд, за да не си счупиш главата; че да изоставиш приятеля, другаря си или колегата в тежка ситуация с оправданието, че не си вещ или имаш по-важна работа, е недостойно – мога да изреждам десетки.

За Георги Дюлгеров мога да разказвам с часове. Той беше асистент на Христо Христов, другият беше Людмил Стайков. Аз попаднах в групата на Дюлгеров. Той беше млад, нямахме голяма разлика във възрастта и общуването беше по-скоро като с по-старши приятел. Ентусиазмът му беше заразителен, беше напорист и бързо се палеше, ама и бързо даваше заден. Почти не съм писала за него, а той заслужава, защото много ми е повлиял в първите години, дори бях започнала да приличам на него и от страх да не стана негово лошо копие и да изгубя индивидуалността си, отидох да се поуча от Рангел. Можех да избера някой друг режисьор, но избрах Рангел по време, когато имаше много негативи срещу него – беше се върнал от Чехия, беше направил „Бягство в Ропотамо“, който не събуди възторг, и въобще по онова време говореха за него неласкаво. И като избирах при кого да отида, този факт предопредели решението ми. „На малкия остров“, „Първи урок“, „Вълчицата“, „Инспекторът и нощта“, все филми, които ми харесваха, а режисьорът – с голяма питанка. И за да разбера какво се крие зад тази питанка, се запознах с него. Колкото и странно да звучи. Но животът е пълен със странности. За Рангел съм писала много, а и знам какви ли не истории, защото той обичаше да говори, да разказва, да играе, да имитира, да направи шарж от един детайл и в него да видиш целия човек, да видиш и себе си, но да не се обидиш, защото, ако човек има око за комичното, ще го открива навсякъде.

По време на снимките на „Лачените обувки…“, докато другите още спяха, ние ставахме между 4 и 5, пиехме кафе, той разказваше какво е сънувал през нощта, уточнявахме разкадровката, всеки детайл за всеки кадър и оставаше време за какви ли не разговори. Това беше моята втора Академия – уроци на ранина. И около 6 и половина поемах пеш за селото, където беше декорът, да посрещна изпълнителите, които бяхме избрали от всички села в Софийска област. Те пристигаха с автобуси, облечени в костюмите си, носеха баници и погачи, месени посред нощ, цял ден играеха хора, веселяха се – на сватба като на сватба, а вечер автобусите ги отвеждаха обратно в селата им да поливат градини, да си вършат полската работа и отново да правят по никое време баници за техния Рангел, с когото бяха равни в шопския хумор. „Лачените обувки…“ беше направил живота им ярък и необикновен и затова на финалната вечер на раздялата много сълзи се проляха. Малкият изпълнител Боби се разплака, след него бабите, мъжете взеха да си потъркват очите. Дори Рангел се просълзи пред величието на тази сцена. Виждали ли сте шопи да плачат? Е, аз видях.

Продължава в следващия брой.