Някъде около 1995-1996 година настъпи истински мор за българското кино. Голямата криза не беше започнала, още не бяха се сринали банките, но на никого не му беше до правене на кино.
И тогава Рангел написа поредния си сценарий. Не помня точно заглавието, нещо като “Мъртви (или живи) ЗАВИНАГИ”. Само това “завинаги” ми е останало в главата. Сценарият беше за терористи и в онова време изглеждаше фантасмагория, каквато само въображението на Рангел може да роди. На никого не му минаваше през ума, че само след двадесетина години това ще се превърне в епидемия по цял свят.
Рангел обикаляше, търсеше пари, но нямаше желаещи да спонсорират проекта. Взехме да се шегуваме с положението и да измисляме в какво да се преквалифицираме.
И от шега на шега решихме да се преквалифицираме в масажисти. И без това бяхме вече известни любители-масажисти в Киноцентъра, аз дори се бях сдобила с диплома и като по-бедничка щях да участвам с нея, а Рангел – с помещение.
Щяхме да открием масажен център – едно от първите подобни частни предприятия, станали известни по-късно като “салони за красота”. Нашият “салон за красота” щеше да се помещава в един гараж, който Рангел като по-богат от мен щеше да наеме на неговата улица. Щяхме да го наречем “У стария Рашо” и артистите щяха да се ползват от нашите услуги с отстъпка, поради съсловна бедност. Тази идея ни се видя толкова блестяща, че всякакви филми избледняха пред нея.
Но Рангел продължаваше да обикаля със сценария, да разказва, да играе сцени, всички роли, както си знае от младини. Да, ама времето на “Слънцето и сянката” беше отминало, нямаше подобен на Михаил Ром да даде рамо и Рангел все повече се обезсърчаваше.
Един ден Рангел ми звъни: “Каня те на обяд в Дома на киното. Трябва да ти разкажа нещо много интересно.”
Ресторантът празен. Само ние двамата. Рангел много развълнуван. Отишъл при поредния богаташ да го кандардисва да даде пари за филма, но онзи не проявил интерес и Рангел взел да му разказва нашата масажна щуротия. Онзи се смял, харесал идеята и се запалил да участва и той. Вдигнал телефона и разпоредил да му намерят сграда за нашия масажен център. И ей, дошли, донесли дори планове на сградата, в самия център на София. Разпоредил да я купят, да започват ремонт и да се съобразят с нашите изисквания. Смяхме се и толкова.
Но като напредна ремонтът, ни извикаха да видим, да направим промени, ако искаме – къде да са баните, съблекалните, да има ли басейн и прочие. Изказахме се и пак не го взехме насериозно.
Не мина много и ей, на̀, Рангел пак звъни: “Свършили ремонта. Ще започват обзавеждането, викат ни да си кажем мнението.” Пак обикаляхме обекта – Наполеон напред, маршал Луи Бертие подире. Няма шега – ще се масажира! Брех! Ами сега?! Рангел взе да бие отбой: “Ти се готви. Ти си по-млада, аз няма да мога да издържа. Аз ще ги привличам.”
Въпросът беше дали фирмата да се нарича “У стария Рашо” или само “У Рашо”. Стар, стар, ама запазен! И си остана “У стария Рашо” като по-секси. Много малко оставаше да осъществим идеята за всеобща радост и мой ужас.
Един ден нашият благодетел ни покани на обяд в една съседна на “масажния център” пицария. И двамата с Рангел треперехме да не би да иска да започваме от утре. Нашият бъдещ работодател започна отдалече – колко трудно станало, какви загуби търпял, колко всичко е несигурно, че хората нямат пари, че не им е до масаж и накратко – трябва да продаде сградата.
Нахвърлихме се облекчено на пиците. Бяхме се превърнали в статисти в уж нашия филм.
Така завинаги не станахме масажисти.