Миналото все повече се отдалечава от нас, граждани, подобно на онзи призрачен кораб във филма на Фелини “И корабът пътува”. Вече не знаем имало ли го е или е било само мираж. В нашия случай по-подходящото би било да го наречем “И корабът потъва”.

Забравяме, дами и господа, много забравяме. Толкова забравяме, че дори себе си не можем да разпознаем. А щом себе си можем да забравим, значи можем да забравим всичко. И няма как, щом мигът е най-важен, само днес и само сега. Миналото е отминало и може да го запратим в небитието като ненужна вещ. Само че това минало, подобно на сянка, ни следва с всички наши предишни образи и превъплащения, с думите и жестовете ни, и няма отърване от него.

А сега ще открехна вратата и който има очи, ще види, който има уши, ще чуе през тази пролука фантома на миналото.

Има още →

Имало ли е в България хунвейбини? Да, аз съм един от тях.

Обявиха ме за “хунвейбин” през 1966 година, когато започна “културната революция” в Китай с масов терор и обвинения в предателство на революционните идеали и поддържане на капитализма. По радиото и във вестниците громяха китайските хунвейбини. Нямахме ясна представа какво чудо е това, но щом Партията и “Работническо дело” твърдят, че е нещо лошо, ще вярваш, къде ще ходиш. Накратко – и куцо и сакато разбра. Да ви призная, аз не разбрах, но затова имаше обективни причини, а именно, природен дефект, който се проявяваше, щом се опитвах да чета вестник. Няма значение дали на български или на немски, в час по превод. Нищо не разбирах, нищо не запомнях, очите ми се кръстосваха и мозъкът ми блокираше. Не че бях някакъв езиковед, напротив, нямах елементарно понятие за език. Развих комплекс за непълноценност. И затова избягвах да чета вестници.

Същата невъзприемчивост проявявах и със запомнянето на столиците на държавите. Пишех си ги на листчета като чужди думи, но все ги бърках. Та един ден разлистих един вестник и ха – позната столица, но на коя държава беше, не помнех. Рейкявик, на Исландия! Запомнила съм я и ще я помня и след като забравя собственото си име. Та в една кратка бележка официозът “Работническо дело”съобщаваше за посещението на Урхо Кекконен в Рейкявик. За какво и защо, разбира се, съм забравила. Ех, разгеле, ще я запомня тази столица по метода на асоциациите, си казах.

Има още →

Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности. 

Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса. 

Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.

Следюбилейно

Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия. 

В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам,  както би казал шопът.

Има още →

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

Има още →

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Има още →