Архив на: Малина Петрова

“Не ща са, мале!”

Вчера се разбрахме, че няма да бързаме. А като не бързаме, няма да се взираме само в телевизорите като телета в железница, а ще ни дойдат и други работи наум.

Имаше време, в което оправдавахме всичките си кривици с народопсихологията. Тези, които бяха доказали, че разбират тази материя, говореха по-рядко. Но когато казваха нещо, то се запомняше и се предаваше.

Та спомням си, че в един разговор за националното достойнство, Йордан Радичков слуша, слуша и накрая разказа за Емилиян Станев, който пък разказвал за една стара еленска мома, която се гледала в огледалото и не се харесвала: “Не ща са, мале, не ща са!” Та и аз като се гледам – заключи Радичков. – казвам си: “Не ща са, мале!”

Кой разбрал – разбрал!

Първоаприлско

Денят на шегата, подобно на много други неща, които приемахме за вечни, изчезна в небитието. Коронавирусът помете и него. На кого му е до шеги, щом Онази с косата излезе от приказките и като на шега взе да ни коси наред. Най-голямата шега би било, ако всичко, което ни се случва, е само сън, обхванал цялото човечество, а когато се събудим, с облекчение ще разберем, че е било само кошмар.

Уви, този сън е сън наяве. Само с хранителни и здравни боеприпаси, както и карциране едва ли ще се спасим.

Трябва ни нещо силно за духа, освен ракията. Вадя от моя дълбок резерв истории, които са ме спасявали през годините и дано смехът отвее страха, който се е настанил в сърцата ни като в “Крайслер Вояджър”. Защо точно тази кола? Защото една необичайна реклама ме подмами преди години да си я купя: “Ако искате холна гарнитура, купете си “Крайслер Вояджър”! “ Сега имам в двора си паметник с холна гарнитура.

Има още

Синдром на късата памет

Щастлив е този, който има къса памет. С времето тя става все по-къса, докато накрая остава само късото. Късо, късо, ама какво беше?

Днес е 8 март – дата, известна не само като “женски празник”, а и с прочулия се със своята неосъщественост Русенски комитет.

За онзи плах и неудачен опит на гражданската инициатива е казано всичко или почти всичко.  Е, има и детайли, които ще развалят ореола на събитието и ще осветлят някои играчи и тяхната роля в създалата се паника в държавата. Като, например, един комсомолски кадър, израснал до притежател на голф-игрище, който би могъл да разкаже какви ги е вършил и свършил, и с това да бъде по-полезен на целокупното население от всичките му политико-социологически поучения от екрана на телевизорите. Би могъл да разкаже, стига да не страда от синдрома на късата памет.

Има още

Име като мръсна дума

 И аз като мнозина знайни и незнайни участници в историческите събития, наречени “преход”, реших да се впиша в общия хор на спомените. Много от въпросните дебели книги с прозрения за миналото и настоящето са пълни с измишльотини, натаманявания, така че авторите да се изкарат по-големи герои, или да си припишат чужди заслуги и биографии. Но ако си имал, да речем, досие и то не е било публично обявено, съвсем не означава, че не си сътрудничил на ДС. Може да са ти унищожили досието съвсем в началото, защото са сметнали, че си особено ценен агент, или сте се договорили да не ти изнасят името. Не знам как точно се случва това, но знам имена, чието оповестяване ще втресе обществеността и цялото им творчество, с което толкова се гордеят, ще бъде запратено в небитието, не поради липса на талант и умения, а заради моралната им еквилибристика, в която фантастично се били специализирали до степен сами да си повярват, че са това, което не са.

И така, спомням си, че преди много, много години край един огън в балкана сме насядали – съседи и приятели, печем пържоли и кебапчета, пием руйно вино, вслушани в оглушителния хор на жаби и щурци. Романтика. Отвреме-навреме някой ще подхвърли нещо или ще разкаже случка и разговорът ще тръгне в посока, която не се знае къде ще ни отведе. Дългогодишните приятели имат какво да си спомнят и споделят. Единият беше емигрирал навремето в Америка, там се оженил за американка и дошъл в България вече като гостенин, заедно с нея. Тя не беше някоя средностатистическа американка, а професор в престижен университет. Не беше научила български и кротко понасяше нашето бъбрене на български. Понякога съпругът кратко ѝ превеждаше за какво говорим. 

Има още

От Тадж Махал до Барселона

Ей, лош народ сме това българите! Няма мило, няма драго! Ще се появи на 100-200 години един истински политически мъж и ние, вместо да му се радваме и да сме му благодарни, че дишаме един въздух с него, ще гледаме да намерим слабото му място, а ако няма такова, ще му го измислим, ще му го лепнем и после ще гледаме сеир как се гъне като двойкаджия пред черната дъска. Докато не го разкостим, няма да мирясаме. 

Ето и сега, лягаме и ставаме с тази пуста къща в Барселона. Дори и аз не се въздържах и се вкючих с една „фалшива новина“, за майтап. Майтап, майтап, ама ако стигне до Кьовеши, лошо им се пише на майсторите на къщи.

Но ако погледнем сериозно на въпроса, какво пък чак толкова се е случило? Дори да е вярно, че построил къща на любимата си, той какво, няма право на любов ли? 

Какво да направи човекът, щом отвътре му напира любовта и чака своето достойно за размерите си изражение? А като е голяма любовта, как да я напъха в нещо малко? Ако е колиба, къща за гости в някой сокак, или полуостров, ще кажете: „Ей, това ли му се откъсна от сърцето? Поне да беше остров, а то полуостров!“ Какво да бъде, че и вие, неблагодарни сънародници, дето сте го избрали за водач, да възкликнете: „Прилича му, прилича му! Машаллах, ашколсун!“

Има още

Фалшива новина

Напоследък стана много модерен изразът „фалшива новина‘. Защо не казват „лъжа“, каквото означава това съчетание, и защо измислицата, представена за истина, изведнъж събуди духовете до степен да създават закон и да си подсигурят правото да наказват най-вече тези, които казват истината?

В България, откакто се помня, сме закърмени с фалшиви новини, т.е. с лъжи. Авторите им стояха начело на държавата, но нали лъжата беше издигната в ранг на неприкосновена и узаконена истина, никой на никого не подири сметка.

Чувам вече как гракват насреща ми: „Приключено по давност!“,От днес нататък ще бъде друго!“.

Друго, друго, ама истината е като шило в торба – все ще пробие, където не очакваш.

Ето един семпъл провинциален пример:

И така,един приятел ми каза“, с такава прозрачна глупост започват доносите на агентите на ДС – да се скрие доносникът зад някакво енигматично лице, което е самият доносник.

Та, един приятел, напълно реален, но ще му спестя името, за да не си изпати покрай мен, в разговор около последните избори ми каза, че няма никога да гласува за комунистите, защото били много крадливи. Гласувал е и ще гласува за Бойко, т.е. за ГЕРБ

Има още

Една шепа запетайки

Моята приятелка и колежка Искра Йосифова имаше свойско отношение към препинателните знаци, което ще рече, че често ги пренебрегваше или дори не ги зачиташе. Сещаше се за тях, но ги слагаше артистично – където й падне, а не където налага правилото. А аз се дразнех и мърморех като счетоводител, щом видех кривване от правия път. Мърморех под нос с натъртване: “Запетайка, …тире, …точка,…точка и запетайка, запетайка, тире, запетайка, запетайка, запетайка…”. Авторката на ръкописа пушеше и се правеше, че не ме чува.

Но веднъж ми дава един бая дебеличък, напечатан текст. Започвам да чета и се облещвам – след всяка дума запетайка!
– Ама какво е това?
А тя невъзмутимо ми отговаря:
– Нали все са ти малко запетайките? Хвърлих една шепа, обери излишните!

Класически урок! Разсмях се до сълзи и от този ден слагам запетайките мълчаливо.