На 11 април е роден нашият Професор Христо Христов. За него не се говори и рядко се споменава, а беше време, когато неговото име беше институция.

Като видят снимката му, мнозина ще се сетят, че са го срещали редовно по “Раковска”.    Не можеш да го отминеш, без да го забележиш. Върви той като лорд, бавно, изправен,      с красота, която напомня на Диего Ривера и мексиканска живопис, изпълнен с достойнство и съзнание за своята сила и неповторимост, по детски суетен, поглежда витрините небрежно, подсвирква си любовната мелодия от филма “Кръстникът”, уж гледа разсеяно, а забелязва всичко, особено, ако си пропуснал да го поздравиш за последния му филм. Забавно фуклив, обичаше да го хвалят. Кой ли не обича! Но той нямаше никакъв имунитет срещу ласкателите. Радваше се чистосърдечно на похвалите и затова по-късно болезнено понесе жестокостта на довчерашните си обожатели. Те скачаха невъздържано и безмилостно му говореха в упор: “Христо, ти не си никакъв режисьор! Ти никога не си бил режисьор!” А какво породи тази шеметна метаморфоза? Другарят Тодор Живков, нашият любим партиен и държавен ръководител, се бил изказал неласкаво за филма “Една жена на 33”. Какво толкова казал, дето не го знаем, та сащисал опитните лъвове в киното? Бил казал, “Какво излиза? Че ние принуждаваме нашите жени да стават …”, и употребил думата, пред която поетът Валери Петров заекваше: “ъъъ…жени с леко поведение”.

Едва ли Христов е бил толкова заслепен, че да взема насериозно мерилото на Тодор Живков за “творчество и красота”, или да не си е давал сметка, че тази спонтанно избухнала колегиална откровеност, е била възложена, а желанието да се харесат на когото трябва, е улеснило изпълнението на поръчката.

Месеци, а може би година по-рано, се срещнахме случайно в Киноцентъра. Стояхме в кафенето един зад друг и той, по негов маниер, през рамо, ми каза: “Искала си да правиш “Една жена на 33”. Е, аз ще го правя. Само аз мога да го направя.” И от това “само аз”, ставаше ясно, че той знае с какво се захваща. Направи го и му взеха главата. А филмът и тогава, и сега е един бледен намек за действителността, която беше много по-брутална и цинична.

Как и защо беше забравил спряната си постановка по Георги Марков и колко се ядоса, когато като неосведомена и наивна студентка му казах, че искам да правя „Асансьорът“: „Какъв Георги Марков! Аз не можах, а ти!“

Не режисираното клакьорство беше засегнало Христов. Нещо същностно в самочувствието му беше уязвено – неизвестно откога появила се увереност, че на него е разрешено това, което на другите не е позволено. Можем само да гадаем какво е станало в душата му, та този злополучен филм и последвалият цирк да му подействат толкова фатално. Той помръкна, посивя, сви се, умълча се, суетата се претопи и на нейно място се появиха мекота и търпение. И те бяха доказателство, че Христо Христов беше аристократ по дух.

Спомням си 80-годишния му юбилей в кино “Одеон”, но не помня нито един от предишните му рождени дни. Сигурно е имало такива и ние, всички студенти, сме се надпреварвали да засвидетелстваме почит, уважение и любов към учителя, подобно на върволицата таланти и поклонници, която неспирно го обсаждаше. След драматичните събития, обърнали съдбата му, тя внезапно оредя и с времето все повече оредяваше, та да се стигне до днес да питат “кой беше той?”

Но той не е единственият в пантеона на нашата забрава.

На юбилея го доведе любимият му ученик Киран Коларов. За честването бяха избрали “Последно лято”. Не знам дали той беше пожелал този филм, но за мен той беше и си остава най-проникновеният му и мъдър филм, в който беше вложил себе си като художник и цялата си душа.

Приемаше поздравленията във фоайето с една блага и всеопрощаваща усмивка. После седна на първия ред. Сам на целия ред. Гледаше филма, без да помръдне. Тази самотна фигура на фона на екрана ми се е запечатала в съзнанието и е станала неотделима част от филма “Последно лято”. И досега споменът ме изпълва с болка и състрадание.

Когато филмът свърши, последваха ръкопляскания, но Христов продължи да седи с гръб към залата, все едно не се отнасяха за него. Все така самотен. Никой не се втурна, никой не го разцелува, никой дори не се приближи. Може би е било проява на такт, но някакво непреодолимо съчувствие ме изпълни и без да мисля, отидох при него, приседнах на съседен стол и преди да изрека някоя баналност, го погледнах в лицето. Не можах да кажа дума от изумление – лицето му беше обляно в сълзи. Христо плачеше.

Прости ни, Професоре!