Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности.
Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса.
Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.
Следюбилейно
Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия.
В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам, както би казал шопът.
Та това “произведение на изкуството” трябваше да бъде изрисувано на голо и с една прозрачна дреха да дефилира между сезоните, нали героят изкарва на дървото четири сезона.
Тази атракция на спектакъла беше заплашена от отпадане по банални причини. Творението на природата се оказа студентка по архитектура, която от престой в театъра не сколасала да начертае архитектурния си проект за края на семестъра. Брех! Ще го скъсат момичето, заради едното нищо. Разказах на Рангел за новата беда и че ще трябва да измислим нещо или да се захващаме с чертане. Рангел се въодушеви моменталистически: “Ами ще чертаем! Сега ще отида в театъра да уредя зала.” Отиде при когото трябва и ей на, сдобихме се с просторната зала за репетиции “на маса”. Рангел докара чертожните дъски и принадлежности от студентските общежития, барабар с бъдещата архитектка и чертожното бюро беше оборудвано.
Под вещото ръководство на авторката се захванахме за работа. Аз съм учила “машинно чертане” в гимназията и имам документ за чертожник, макар че целият ми опит да се изчерпва с разчертаване на една втулка и то с голям зор. Рапидограф не бях хващала, но в сравнение с допотопните тушовки чертането беше песен. Хванахме рапидографите и започнахме. Чертаем и мълчим. Откъм Рангел се чува само едно пухтене и тюхкане. Тюхка се, тюхка се, пък тръгне да наглежда какво правим. “Брей, твоите линии какви са прави, а мойте все се кривят!” , “Е, – казвам,- Рангеле, аз имам диплома!” , “Личи си, ти си професионалист!” – завистливо казва той.
Отиваме да видим какво е произвел – все едно дете се е учило да рисува лъкатушни линии, тук там накъдрени. И започна един смях, не можем да се спрем. Рангел хвърли омразния рапидограф и каза, че се отказва да бъде чертожник. Преквалифицира се в доставчик на храна, защото “бюрото” може да умре от глад. За целта се зае да мобилизира висококвалифициран готвач. И кой, кой – Сузи Радичкова. Рангел й нареди по телефона да сготви за изнемогващите труженици и определи час, в който ще отиде за яденето. И наистина по едно време се измъкна и донесе цяла тенджера. Хапнахме като за последно и чертежите сякаш се умножиха. То не са разрези, то не са профили, детайли – нямат край. Дойде време да напуснем театъра. Къде, къде да продължим? В студентските общежития. Натовари ни Рангел с дъските и ни закара в общежитията да чертаем, а той отиде да разказва някъде, че като дипломиран чертожник става и ляга с рапидографа. Цяла нощ се бъхтахме над чертежите. И аз, барабар Петко със студентите. Осъмнахме, но успяхме и момичето се представи добре и “Лазарица” беше спасена.
Преди всяко представление Рангел рисуваше със страстта на Пикасо, а на по-невзрачните места ме приканваше и аз да опитам художническите си заложби върху това могъщо от естетическа гледна точка тяло, та да стане по-бързо и да не закъснеем за началото.
Публиката се ошашавяше при появата на това видение, че забравяше къде се намира и за какво е дошла. Трябваше й време да се осъзнае и да се върне към героя и потурестите му грижи и неволи.
За съжаление, в документалния филм “Лазарица”, увековечил представлението, тази линия не съществува. Режисьорът на филма може и да не е знаел за нея, иначе едва ли щеше да лиши ценителите на красотата от подобна радост и щуротия.