Пловдив – Европейска столица на културата

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

„Сънят на кмета”                                                                                     (кратко съдържание)                                                                                                         

1579 дни, откакто международно жури избра Пловдив за Европейска столица на културата. Пловдив отвя София, Варна, Велико Търново, Бургас, Габрово, Русе и Шумен. Салюти! Фойерверки! Ура!

Нощите стават дни, дните – седмици… Това, което другите са направили за векове, Пловдив прави за месеци.  И ето, Пловдив е неузнаваем, Пловдив е пример за подражание! Гражданите се тълпят в реставрираната за милиони зоологическа градина. Обитателите й са малко, но клетките са готови да посрещнат гостите на културата.

Обновеният площад спира дъха! Португалците, автори на проекта, скрепяват Българо-Португалската дружба. По стар обичай Лисабон и Пловдив се побратимяват. От цялата страна се стичат хора да се дивят на Пловдив, превърнат в архитектурен шедьовър. Пловдив отново се спряга за столица на България. Ликуй, народе!

Обявеният за най-добър кмет измества всички досегашни кметове, близки до сърцето на “Герб – Бойко Борисов” ЕООД. Изтеглят го директно в Министерския съвет – не прост министър, а направо вицепремиер. Дай, Боже, всеки му! Остават само 330 дни до финала и всичко това ще се сбъдне и Пловдив ще блесне не като скритото бижу на Европа, а като перла в короната.

Гледайте “Сънят на кмета” – трагичен сериал с елементи на комедия в 330 серии! В главната роля – Кметът на Пловдив.

Но сънят не свършва до тук. Градоносни облаци надвисват над главата на героя. Дните са се стопили, а градът е както преди 1249 дни в очакване на чудото. Положението е критично, направо катастрофално.

Ширнал се онзи площад, наречен Централен, като харман и няма прескачане. Рожбата на българо-португалската дружба отлежава в архива, ремонтът, макар и по нашенски, още не е започнал. А в оставащото време сал едни плочки могат да залепят и ей ти гумно на културния живот! Накратко, пременил се Илия, погледнал се – пак в тия! А уж родолюбивото гражданство гледа сеир и хич не иска да влезе в положението, известно като “пате в калчища”.

И тъкмо Гръмовержецът от Банкя да тропне три пъти с жезъла и да попилее и патето и кълчищата му, и о, Богове, небето се отваря и от там се посипват като снежинки идеи, надпреварват се и напират да влязат в кметската глава: “Вземи мене, вземи мене!” Но нали главата му е подпалена, снежинките се стопяват като лански сняг, още преди да ги е чул. И само най-оправните се изхитрят и не влизат в огнената паст. Явяват му се като самодиви в чудна премяна и кметът чак сега разбира, че поезията го влече и е трябвало да стане поет, вместо кмет.

Ами, да, как не съм се сетил досега! И още докато го помисли, ей ги войничета заемат целия площад, разставят постове, походни кухни, n-на брой, нали е военна тайна, фургони и площадът се превръща за дълго в нещо средно между бойно поле и полигон. Опъват нашир и длъж трансперанти с лозунги “Всичко за фронта, всичко за културата!” и обратно, “Стреля се без предупреждение!” Направо “военно положение” и гражданите не смеят да припарят ни в центъра, ни в околностите му. Войничетата се щурат, кухнята повече ги влече, нали са от тези, дето влизали доброволно в казармата. Е, нищо, казва си кметът за успокоение, ще се научат, никой не се е родил научен, пък после ще помнят, че в Пловдив-Европейска столица на културата са хванали занаята. И тъкмо войничетата започват да различават вар от киреч, пристига Министърът им с гръм и ревва гороломно: “Назад! Тамо са раите!” и войничетата си грабват фургончетата под мишница и се юрват подир министъра си в южна посока под съпровода на бойни барабани.

На кмета чак му се доревава като вижда как военщината помита културата. Но, както е казал народът, “Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет!” – още неотзвучали барабаните и ей на, самотна снежинка се рее, то не било снежинка, а японска оригама, завърта се като гейша пред помръкналите очи на кмета и той се хваща като удавник за нея. О, как не се бях сетил! Кметът се плесва по челото! И досущ като оловни войничета на местопрестъплението, пардон, на местонахождението се изсипват неопределен брой японци, всъщност дали са японци или китайци, кметът не може да различи, защото в съзнанието му те са едно и също. Важното е, че положението е спасено. Втурват се тези ми ти дребосъци с 200 км в час и започва такъв кипеж, че на кмета му се завива свят, върти се като пумпал около себе си дано обхване това колосално сражение, извинете, съоръжение, което израства не с дни, а с часове.

В полузаспалото му съзнание се прокрадва и някаква заблудена мисъл: “Тия китайци за 19 дни построили 119 етажен небостъргач, та нашата плюнка няма да омахат за 19 часа!” Седи в средата на площада кметът- регулировчик, прелитат край него китайци, предрешени като японци, сучи се той като обран евреин, превива се наляво-надясно някоя греда или панел да не го отнесе, ръкомаха и не може да задържи не само тялото, но и погледа си. 

И ей на, мярва му се нещо родно и до болка познато, та чак сърцето му се разтапя от нега и умиление – насядали край Марица, която сигурно пак китайците са преместили току до площада, работници в сини дочени дрехи, омацани, както са били на строежа и готови да се върнат на него, щом си свършат работата, седят си рахат на брега и ловят риба. И такова спокойствие и топлина обхващат кмета, че му иде да захвърли всичко, да зареже и кметството и кметуването, и да се хване и той за въдицата. И докато се отнася в сладки блянове по нищо-неправенето, ужрегулировчикът се сепва от възцарилата се гробовна тишина на правен-недоправения площад и пред смаяните му очи се разкрива невиждана красота – по бреговете на реката, докъдето му стига погледът, насядали японо-китайците с въдици. 

Ех, не му върви на този кмет, и насън не му върви! 

Тропва Лицето с жезъла два пъти и аха да тропне трети път и освободената от тялото глава на кмета да полети и да започне най-сетне своя самостоятелен живот, но се чува един незабравим глас, следван от още по-незабравимия си образ, а над рамото му надзърта Лицето с жезъла, само че с брадица и не толкова нахакано, каквото е, когато е с жезъла. Нещо припламва в огелпената глава на кмета: не може да е Той! Не може, не може… Той още е ял филиите с мас, или не, бил е пожарникар, не може да е посрещал дипломатическия корпус в Ловеч! Каква ли обърквация не става насън! Тук за миг като лазарен лъч го стрелва мисъл, че туй май го е гледалпо телевизията ли беше, на компютъра ли – как бай Тошо развежда дипломатите сред бели-беленички, току-що излезли от дърводелната кошарки, натъпкани с овце, а наоколо като в швейцарска пасторална картина пасат крави и ни най-малко не им пука от интернационалната процесия. Овцете, обаче, нали са си овце, така се се шашардисали, че се стискат да не набарабонят и опикаят тази прекрасна морава, та да се изложат пред дипломатите и дипломатките на високите токове, но най-вече пред Овчаря, който ги е ръгнал по поляните с разхвърляни маси с бели покривки да гледат овце и крави, щото те не са виждали по техните земи и не знаят що е туй овчарлък и краварлък! 

Лее се онзи ми ти менует, скрибуцат цигулките. Ех, как се увлече сънят по менуета и току забрави на кого и защо са го пратили боговете. Сънят уплашен се втурва в галоп назад, застопорява се пак на онзи кадър на незабравимия байтошов образ, но вече без надничащия пазвантин зад гърба му. “Ние като сме ветерани, да не сме стари!” – казва старият пълководец-овчар и смехът му се понася като басът на Борис Христов на “Намногая лета” в катедралния храм Св. Александър Невски”. И като ехо отвръща целият площад – смеят се всички, защото се смеят всички, и хохотът е толкова оглушителен, че една от най-красивите сгради уплашено потреперва и аха-аха да се сгромоляса над ликуващите домакини, барабар с гостуващия им дипломатически корпус. “Дръж по-здраво, бе, ще се изложим пред кралицата!” – чува се все едно от подземното царство глас. Никой не чува този глас, освен нашият герой. Озадачен, кметът си проправя път през тълпата с танцувална стъпка и отива до потръпващата все още в спазъм сграда. Сграда като сграда, съвсем истинска, даже по-истинска от истинските. Направо излязла от албум! Надниква отстрани да види откъде идват гласовете, а то сграда няма, само налягали войничета крепят фасадата като декор в операта да не рухне върху гостите и да станат за резил. Началникът на войничетата му смига заговорнически и му дава знак да си мълчи, иначе … и му посочва как ще му извие врата като на пиле.

И тук сънят внезапно свършва, кметът се стресва, попипва дали главата му е все още на мястото си и въодушевен от хрумналата му идея, хуква към кметството. Моменталистически се сформира щаб. При новината омърлушените чиновници полетяват окрилени по коридорите. Кметът е като генерал, некато Генералисимус, Наполеон пред Ватерло. “Да се доведат, ако ще и под конвой!” – нарежда кметът и кметството се задръства от уплашени хора, някои дошли с торбички и сакчета, че знае ли се къде ще ги отведат и какво ще ги правят. 

Кметът се изтъпанчва пред тях и във вдъхновено слово ги приканва да дадат всичко от себе си, защото съдбата на града сега е в техните ръце и ако се провалят, те ще носят отговорност. За строителството на приетия проект са нужни 800 дни. Такива няма, но това не е причина да се работи през куп за грош. За целта трябва да изготвят напълно реалистични декори. И като наближи времето за събитието, спират строителните работи, поставят декорите, а отзад залягат лица да ги подпират. “Този вариант се позовава на вече изпитан опит от други градове, изпаднали в подобна невъзможност. – казва кметът. – В примера от 1986 година на град Ловеч при посрещането на дипломатическия корпус, фасадите са били крепени от войничета, но сега по липса на такива, ролята може да бъде изпълнена от безработни, внесени от Северозападна България, защото в Пловдив безработни няма. По този начин ще бъде силно снижен и процентът на безработицата в страната като цяло. Разчетите показват, че този вариант може да се вмести в сроковете и е напълно изпълним. И как ще блесне градът ни, когато изкараме фасадите, досущ като истински, и ги разположим на площада, и като започнат хората и ръчениците, и като се хванат и чужденците на хорото, кой ще ти гледа кое е истинско, кое не е! То и изкуството си е наполовина лъжа, нали?! “

И Корпусът за бързо реагиране – художници, сценични работници, майстори на декори, бояджии и прочие специалисти от Киноцентъра, театъра, операта и оперетата се захваща с ентусиазъм, къде ще ходи, запретва ръкави и влага всичко от себе си.

А изтерзаният кмет вече може да си отдъхне, да дава пресконференции, да си говори с журналята, да ги черпи с кафе и сладки като ориенталска баклава приказки, защото знае това, което те не знаят, а като го научат, ще бъде късно. Както се пее в песента “Късно е, либе, за китка”, защото вече ще е яхнал белия кон и ще е отпрашил към друго царство-господарство, напълно заслужено, впрочем. 

Важното е да бъде спасена честта на града и на неговия градоначалник, в частност. Да е честит Пловдив – Европейска столица на културата! Ура!