Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Г-н Трифонов отдава заслуженото на режисьора Юри Жиров и филма “Дишай”, и на моя милост като на човек, който им намерил зала, за да проведат събранието си. При споменаване на името ми г-н Кошлуков вметва, че не съм успяла да отида. Е, как да успея, като не са ме поканили? Дали това е случаен или умишлен пропуск, става ясно от подбудата за предаването – да се даде обществена трибуна на засегнато от публикациите ми честолюбие, да се оспорят индиректно твърденията ми и да се лансира отново легендата на ЦК и ДС за някакъв мощен център, който разиграл цялата държава, начело с ПБ и самия Живков, и дори бил способен да свали Партията от власт.

Следва разказ за историята на учредяването: как се събрали в Института по философия, как поканили Желев, а той поканил Трифонов, как решили да учредят комитет, как Желев не искал да участва официално, защото все бил трън в очите на Партията, и дал зелена улица на Ивайло Трифонов, как аз е трябвало да осигуря зала за организираното от Философския институт събрание, на което да стане учредяването, как показали филма “Дишай” на Юри Жиров и как после Стефан Гайтанджиев, председател на профсъюзната организация към Философския институт, и Ивайло Трифонов, партиен секретар във Физическия факултет на СУ, ръководели събранието, а хората напирали да им дават листове с подписите си, а Георги Мишев, като председател на новоучредения комитет, накрая събрал всички списъци с подписите. Звучи убедително.

Но се питам защо г-н Трифонов премълчава подробности, които пораждат съмнения в пълната достоверност на версията. Например че:

  • Стефан Гайтанджиев и Петко Симеонов, научен секретар на Института по социология, предвидливо информират ЦК за подготвяното събрание,
  • на Гайтанджиев, Смоленов и Кардашев, все представители на Философския институт, е разпоредено да не провеждат събранието и те обещават да го спрат, но не е по силите им, защото събранието не е тяхно, а на Кабинета на младите филмови дейци, на който аз съм председател,
  • Симеонов се дистанцира и разпорежда на сътрудниците на Института по социология да не присъстват на събранието,
  • благодарение на двойната игра на двамата осведомители, прожекцията на филма “Дишай” е забранена,
  • събранието е спасено по чудо, защото отказвам да се подчиня на предаденото ми устно нареждане да не прожектираме филма,
  • започва паниката в държавата и в партията и Домът на киното се напълва с неидентифицирани субекти,
  • съдбата на Комитета е предрешена, преди да е учреден, благодарение на хората, които г-н Трифонов изтъква днес като организатори
  • самият Ивайло Трифонов е крайно уплашен от внушените му от ЦК небивалици, които приема за истина, и пренебрегва уверенията ми, че това са глупости и че не някой друг, а аз, лично, съм ги поканила на нашето събрание. Забравил е. Разбираемо е. Който не се е плашил в онези времена, пръв да хвърли камък. Човешко е. Но не е ли по-честно да разкажем всичко, както е било, вместо да представяме страха си за храброст, компромиса за ловкост, а заблудата за прозорливост?

На следващия ден, след събранието, ме привикаха да давам обяснение. Първото нещо, с което ме шамаросаха, бяха двамата информатори на ЦК. Изумена отидох като приятел да предупредя Желев с какви хора се е обградил и на лист хартия написах на масата в кухничката им имената на двамата. На същата тази маса, както се разбра по-късно, е бил сложен микрофонът за подслушване. Желев прочете и каза: ”О, щом е така, ние ще се дистанцираме.” И сме свидетели как и от кого се дистанцираха.

Какво ли не прави човешката памет: видоизменя, подменя, изтрива неудобния и срамен спомен и го замества с друг, по-приемлив. Забележително е това качество на паметта. Какво щяхме да правим, ако паметта не беше толкова милостива към нас? Затова аз не мога да се сърдя на събеседниците в студиото на г-н Кошлуков, защото те са убедени, че истината за учредяването на Русенския комитет е точно такава, каквато е в спомените им. Само че тя е доста по-различна. Мили са ми приятелите, но истината ми е по-мила.

Защо моят спомен да е по-истински от техния? Защото документите го потвърждават и защото, за разлика от тях, знам кое, как и защо се е случило много преди учредяването на Комитета и много след това. И защото, ако за тях учредителите са бройка, с която не престават да се гордеят вече 30 години, то за мен са конкретни лица. За някои знам как са попаднали на въпросното събрание, а за други – от кого и как са били поканени или доведени.

Хората бяха най-различни: режисьори, оператори, кинокритици, художници, журналисти, театрали, лекари, историци, математици, физици, химици, философи и много други, които не могат да бъдат причислени към гилдия, но бяха граждани и състрадателни хора. Предаваха си поканата като щафета между приятели, колеги, състуденти, между близки, роднини и познати – загадка и необяснима мрежа за застиналите и самозабравили се управници. След откровенията в студиото на г-н Кошлуков най-сетне разбрахме кой ни е дърпал конците и чия воля сме изпълнявали, без да подозираме. Самоласкателно, но невярно.

Колко души познаваха обявените от г-н Трифонов организатори? А те колко души от присъстващите познаваха? За колко се разтревожиха, че може да пострадат? Известно ли им беше, че тогавашните бедни млади кинаджии събираха пари, кой колкото има, за да платят пътя на жените от Русе до София и обратно? Кой разбра, че събранието беше на косъм?Кой е попитал за каквото и да е истинските организатори? Кой е проявил интерес към съдбата на учредителите? Никой. Нито един не се сети да попита за мен, ще се сетят за непознатите от залата! И още: защо аз, като помощно лице, осигурило им само залата, получих най-големите наказания по всички възможни линии? И защо, например, докато ми забраняват да напускам страната и ми прибират паспорта за чужбина, разрешават на един от главните заподозрени организатори – Христо Смоленов, по-късно активен член на Клуба за гласност и преустройство и “Екогласност”, да замине за Щатите? Думать надо!

Идеята, която е подхвърлил Георги Мишев при срещате в ЦК да му разрешат да направи второ събрание, за да се саморазпусне Комитетът, става за подбив и лакърдия, но ако се беше намерил някой по-умен от ЦК и ПБ да им разреши, как щяха да съберат хората? И защо е нужно разрешение от когото и да е? Или зала? Защо не поканиха учредителите на Бонсови поляни, да речем? Или защо председателят не събра поне един път Управителния съвет от 33 души да вземат решение какво да правят? В инфарктните си заседания в ЦК, след срещите с основните заподозрени участници, членовете на ПБ стигат до правилния извод, че между тях няма нито един, който е способен да организира подобно събрание, дори фукльото, според протоколите на ЦК, Христо Смоленов. Няма такъв човек и извън заподозрените, няма завера, а множество от съмишленици. Ако трепването на крилата на една пеперуда на единия полюс може да предизвика земетресение на другия, какво ли би могло да предизвика трепването на крилата на рояк от пеперуди?

А сега да се опитаме да опресним паметта. Колкото и както Партията да поставяше ембарго върху информацията, случващото се в Русе се беше разчуло. На много места, главно в професионалните общности, се правеха събрания от солидарност към гражданите на Русе, системно обгазявани от химическия завод в Гюргево. Събранието в Дома на киното не е изключение, а само най-масовата проява на съпричастност. То беше опит да обединим усилията на голям брой хора около идеята да се помогне на русенци. Присъединяваха се хора, които не бяха лично засегнати и нямаха личен интерес, не бяха от Русе, нямаха близки и приятели там, но съчувстваха на сънародниците си и имаха съзнанието, че днес в един град, а след това и в други градове би могло да се случи подобно бедствие.

Ние, като граждани, не бяхме реагирали адекватно по време на Чернобилската катастрофа, но се помнеше, че на управляващите не им пука за населението и са готови да заложат целия народ, стига да могат да запазят властта си. Недоволството беше достигнало кулминационна си точка. Ако това не се осъзнае, няма как да се разбере мотивацията на хората, които се бяха събрали на това многолюдно събрание в Дома на киното.

От протоколите на ЦК, ПБ и ДС става ясно, че събранието на Кабинета на младите филмови дейци не е прецедент, дори предпоследното събрание на 19 февруари по повод годишнината от обесването на Левски, на което Николай Генчев, Жельо Желев и Велислава Дърева водиха задочен спор с Николай Хайтов, е обявено от ДС за “генерална репетиция”. Не беше нито репетиция, нито генерална, но беше толкова бурно и стряскащо, че желанието на присъстващите да се направи нещо реално надхвърляше нашите възможности. Нямахме опит и не знаехме как да отговорим на гражданския порив. Тази беше причината да поканя на нашето събрание за Русе най-активните от събранията извън нашата общност.

Недостатъчната критична маса, която изтъква г-н Мишев като оправдание за неуспеха на Комитета, е погрешно твърдение. Не си спомням да е бил на нашите събирания, но ако е идвал, би трябвало да знае какво се случваше в Дома на киното в продължение на една година. Благодарение на Комитета, на който той стана председател, с Кабинета на младите филмови дейци беше приключено.

По нареждане на ПБ и лично на Тодор Живков, на другарите от “Кинематографията” в лицето на режисьора Людмил Стайков и на Съюза на българските филмови дейци с председател режисьора Георги Стоянов беше възложена задачата да блокират дейността на Кабинета на младите и да накажат виновниците – задача, която те послушно и усърдно изпълниха. А ако някой не вярва или отрича, може да погледне в протоколите на ПБ и ЦК в цитираната книга („Русенският комитет“, Фондация „Д-р Ж. Желев“, 2002 г.).

Но да се върнем назад. Обществеността се развълнува особено след публикуваното във вестник “Култура” писмо-призив на Съюза на българските художници “Вик за Русе”, известно като писмото на Светлин Русев, един от най-активните инициатори. А формалният повод за събранието в Дома на киното беше последвалия призив на младите художници и лично на скулптора Иван Русев към младите във всички области на изкуството, на което младите в киното откликнаха. Това беше един вид щафета на културния фронт.

Кабинетът на младите филмови дейци и аз, като негов председател, не бяхме от обкръжението на Жельо Желев, не бяхме посетители на “Яйцето” в Университета, нито бяхме подставени лица на имагинерна нелегална организация. Изказването на Ивайло Трифонов в предаването на Кошлуков за пореден път ме злепоставя пред колегите ми и пред обществеността като ме представя за изпълнител на поръчки – да им намеря зала за учредяването на Комитета. Че какво им е пречело да го учредят във Философския институт? И въобще, възможно ли беше да осигуриш зала в онова време на пълен контрол, без после да ти разгонят фамилията? Нима и това са забравили?

Разбира се, че Философският институт, подобно на много други знайни и незнайни организации и отделни граждани, има своето място и заслуга в това необичайно за пасивния ни обществен живот събитие, но на никого от останалите не е хрумнало да се изживява като някакъв мозъчен център, който да изпробва познанията си в областта на социалното инженерство и творческо решаване на нестандартни ситуации, специалността на Христо Смоленов, за когото вече знаем, че е бил агент “Андрей”, платен сътрудник на VI-то управление на ДС.

Описаната от г-н Трифонов версия е версията на паникьосаните и раболепни членове на ПБ и ЦК и подчинената им ДС, които по личното указание на Живков внушиха недоверие и съмнение към истинските организатори с цел да ги неутрализират. От първия и единствен разговор, който съм водила с г-н Мишев след избирането му за председател и хитричкото му подпитване за подробности от личния ми живот и близките ми, разбрах, че е в ход замисъл за компрометирането ми.

Клеветите свършиха работа и ако Велислава Дърева не беше открила около 2000 година стенограмите от заседанията в ПБ и ЦК, щях да продължавам да понасям позора на оклеветяването, че съм подвела и изиграла колегите и поканените и че съм “ченгето”, предало събранието. Протоколите са в показаната в студиото книга “Русенският комитет”, със съставители Велислава Дърева и Георги Мишев от поредицата на президентска библиотека “Д-р Жельо Желев”. Книгата беше издадена преди 16 години, но ако не бях я цитирала в публикацията си в “Тоест”, едва ли някой щеше да се сети за нея. В нея са и списъците с подписите на учредителите, които предадох на Велислава Дърева да ги публикуват и които в книгата са обявени за документи от архива на г-н Георги Мишев. Така и не си получих оригиналите обратно.

Защо тези списъци бяха при мен? Защото аз бях домакин на това събрание и избраният за председател Георги Мишев и Управителният съвет бяха твърде възбудени, още не бяха се свестили от преживяното, не се познаваха, не бяха разпределили ролите помежду си, та да поемат организационните въпроси на току-що учреденото сдружение. Естествено е аз, като председател на организаторите на тази сбирка, да се погрижа за списъците с учредителите, които имаха доверие на нас и затова се подписваха с адресите и телефоните си. Кабинетът на младите филмови дейци беше гарантът, че с тях няма да се злоупотреби.

От следващата сутрин бях затрупана с молби за членство от хората, които не бяха успели да дойдат на събранието. Носеха ги на мен, а не на председателя, защото свързваха Комитета с мен, а не с него, а аз на свой ред ги предавах на вече избрания организационен секретар на Комитета – Георги Аврамов. При първите оплаквания, че едва подали молби, са привиквани и притискани, попитах г-н Аврамов какво прави с молбите и той призна, че ги предавал на разследващите за доказателство, че не сме нелегална организация. Беше доста смущаващо и аз престанах да му давам каквото и да е и задържах списъците, защото ме интересуваха хората, които можеха да пострадат, а не мнението на ченгетата. След време изнесох списъците извън София, но това вече съм разказала в „1989“. Това, че архивът на Комитета е бил услужливо предаван, е записано дори в протоколите от заседанията в ЦК в книгата, на която Георги Мишев е съставител.

Очаквах г-н Трифонов и г-н Мишев да кажат поне една добра дума за Велислава Дърева и нейния принос в установяване на истината, а г-н Мишев да ми се извини публично, че са обявили списъците от моя архив за документи от неговия. Ех, не само човешката глупост и вселената са безкрайни, както е казал Айнщайн, безкрайна е и човешката наивност.

За нас, като организатори, беше странно откъде се появи кандидатурата на г-н Мишев. В последния момент, преди да открия събранието, Георги Аврамов ми подхвърли, че решили да предложат Георги Мишев за председател и дали съм имала нещо против. Кой го е решил, нямаше време да разпитвам. Както разбрах наскоро от едно интервю на г-н Мишев, предложението да стане председател на евентуалния комитет за спасяване на Русе му е било направено от Жельо и Мария Желеви на кафе.

За мен и досега е необяснимо защо Георги Мишев, един толкова известен, уважаван и успял писател и сценарист в киното, който застава зад каузата на русенци, не убеждава колегите си писатели, поети, драматурзи, режисьори и авторитети, не инициира в Съюза на филмовите дейци и в Съюза на писателите, в които членува, не настоява пред председателите, ръководствата и партийните организации да подкрепят призива на Съюза на художниците, да излязат с позиция, да се солидаризират в защита на град с  200-хилядно население? Но приема предложението на Жельо Желев и на неизвестно още кого да стане председател на евентуалния комитет. Сякаш това е частно парти с изненади за домакините или лаборатория за социален експеримент, а не открито събрание на Кабинета на младите филмови дейци към Съюза на българските филмови дейци.

Хайде поне на 30-годишнината да говорим истината. Вместо да се изтъква заслугата на водещите събранието, да разкажем как се е стигнало до това Гайтанджиев и Трифонов да водят нашето събрание. Всички обявили се за организатори премълчават една драматична среща в навечерието на събранието. Срещата беше по моя молба, но участниците в нея се бяха договорили помежду си да бъде в кабинета на Петко Симеонов в Социологическия институт. За съжаление, г-н Симеонов все още не намира смелост да каже истината или поне да публикува разказа ми в историческия си сайт с хроника на събитията “ОМДА”.

Кои присъстваха на тази среща и какво се случи там подробно съм разказала в „1989“ и затова ще изложа случилото се накратко. Бях помолила да се съберем, за да координираме действията си и да обсъдим какво да направим, ако хората отново поискат реални действия. Поканените от мен водещи на събранията за Русе в другите институти нямаха представа от нашата аудитория и какво може да се очаква от нея. Извън Желев, с когото се познавахме по-близко покрай жена му, с която работех, и авторите на филма “Дишай”, с останалите се бях виждала само веднъж на първата прожекция на “Дишай” в “Екран” и впечатленията ми бяха бегли.

На тази среща Гайтанджиев и Трифонов взеха инициативата и започнаха да си подхвърлят пасове – кой първи ще води, кой втори, какво ще кажат, какво ще предложат. По мълчанието на Желев разбрах, че идеята за Русенски комитет е била вече обсъждана в някакъв състав. Гайтанджиев носеше том със законите и никой не се изненада от предложението му. Като специалист по държавата и правото, той най-вероятно вече беше написал и устава. Идеята беше добра, съобразена със законите и аз я приех с радост, но остро реагирах на претенцията им да бъдат водещи на нашето събрание. За първи път виждах подобна безпардонност. Заявих им, че те всички са гости на нашето събрание и ще го водя аз, а след това мога да им дам думата като на специалисти.

И тогава се случи нещо непредвидено – Петко Симеонов се обяви решително срещу учредяването на каквото и да е с мотива, че народът не бил узрял и ако това събрание било успешно, щели да направят второ и щели да вземат същата зала, както съм я взела аз! Че това не е толкова лесно, ще се уверят само половин година по-късно, след като учредят Клуба за гласност и преустройство, на който дейността се изчерпва май с поздравителната телеграма до Горбачов. Като мотив за бездействието на Клуба изтъкват именно невъзможността да си осигурят зала.

Присъстващите започнаха да се колебаят и бяха почти склонни да се съгласят със Симеонов, ако не бях се намесила гневно: че ако утре не учредим Комитета, никога няма да го учредим, защото заради това събрание съм си заложила главата и утре ще ми я вземат. Както се и случи. И вече 30 години плащам сметката. А ако някой се съмнява, бихме могли да направим успоредни животописи и ще се види кой как е оползотворил участието си в един комитет-фантом.

На тази среща, заради общия интерес, преглътнах авторитарното поведение на другарите Трифонов и Гайтанджиев, но на събранието и двамата като водещи проявиха същия манталитет и това по-късно се оказа фатално за съдбата на Комитета. Да се изправиш пред 400-500 души, които не познаваш и теб не те познават, да ръководиш чуждо събрание, на което неговият председател ти е отстъпил мястото си като на гост с по-голяма компетентност по темата, и ти така да се вживееш, че да започнеш да крещиш на залата, беше смайващо. Тяхното непремерено поведение отблъсна голяма част от нашата постоянна публика, която не търпеше подобно отношение нито от свои, нито от чужди, и при други обстоятелства е сигурно, че и двамата щяха да бъдат изхвърлени от събранието. Навикваха присъстващите, все едно бяха на партийно или профсъюзно събрание в собствените си институти, а не пред културния елит на нацията.

В онзи момент, заради каузата и емоционалния градус, учредителите изтърпяха обидното им държание, но на другия ден, особено след атаката на партийните и ДС функционери и пуснатите легенди, че присъстващите са били подведени от конспиративна организация, че са били манипулирани и попаднали в капан, мнозина си спомниха нетърпящия възражения тон на водещите, повярваха на лъжите и уплашено се оттеглиха.

Като слушах как си бъбрят господата в студиото на обществената телевизия, все едно са на седянка, как събеседниците изтъкват приноса си, и колко било страшно, как членовете на ПБ им се карали, как им тропали по масата и ги наказали с порицание и изключване от партията – си мислех, че са им направили добро, а не са ги наказали. Не цитираните в предаването Милко Балев, нито Гриша Филипов със заканите към Русенския комитет са основните герои в тази пародия. Те, заедно с всички участници от ЦК, ПБ и ДС, са ехо на главното действащо лице Тодор Живков и всичко, което произтече в държавата, в ПБ, в ЦК и в Партията като цяло, не се дължеше толкова на учредяването на Комитета – ще го забранят и толкова – а на раздразнението, че някой е дръзнал да се разбунтува и да пренебрегне височайшата партийна повеля, че губят контрол, че вече не могат да разчитат на покорство и подчинение, и в основата на всичко – уплахата, че могат да изгубят властта.

По това време бях започнала филма за процеса срещу Трайчо Костов в документалната студия на режисьора Христо Ковачев към Студия за игрални филми. Въпреки че Ковачев минаваше за личния оператор и режисьор на Тодор Живков и се ползваше с неговата протекция, ние имахме отлични отношения. Впрочем, моят филм „Пантеон“, който предизвика недоволство в ЦК и изправи на крак ДС, беше направен в тази студия, и независимо от атаките срещу мен, Ковачев ме подкрепяше. Когато започна скандалът с Русенския комитет, Ковачев ме попита: “Какво си направила, та Тодор Живков ти е толкова ядосан, блъскал по масата и викал: “Коя е тая?” След това много пъти ми се случваше някой уязвен, като няма какво да каже, да използва този израз. С това искам да кажа, че не е чак толкова опасно, ако някой ви тропа по масата и ви крещи. За някои масите са за това – да си изкарват безсилието на тях.

Очаквах, че поне след три десетилетия няма да се надпреварваме кой е авторът, кой – организаторът, и кой с какво е допринесъл в една обща гражданска инициатива, а ще говорим дали е била постигната поставената цел и ако не сме успели в нещо, защо. Надявам се шумът, който се вдигна тогава, да е помогнал в решаването на проблема в Русе.

Колкото до Комитета, Русенският комитет е възможната, но само хипотетично най-голямата гражданска организация, която не успя и се спомина скоропостижно не защото ЦК, ПБ и ДС бяха страшни, а защото бяхме възпитавани в страх и конформизъм, в зависимост и вярност към Партията-слънце и нейните наместници, в конспиративност и двуличие дори между приятели, вместо в откритост, искреност, честност и нормално човешко общуване. Всичко това задуши чистосърдечния гражданския порив и за дълго породи подозрителност, недоверие, малодушие и притворство. Това е урокът, който си струва да научим и да споделяме с тези след нас, а всичко друго е личен пиар, закъснял героизъм и съвсем не повод за гордост.

И накрая – похвален е призивът на г-н Кошлуков да си припомняме историята и да я предаваме на поколенията. Въпросът е коя история? Тази, която е била, или митовете и легендите за нея?

Едно мнение по „Нагледен урок по фалшифициране на историята

  1. Pingback: С президента Желев в Йерусалим | Малина Петрова

Коментарите са забранени.