Животът ни е пълен със смешни истории, които обаче станаха смешни едва след като приключихме с миналото. Само че на това минало не му пука дали сме му сложили кръст или не и току изскача ненадейно отнякъде – от нещо невинно като една стихосбирка, да речем. Не помня как е попаднала в библиотеката ми, но сигурно не е било от симпатия към поета. По-скоро е било от любопитство, защото познавам автора и не само го познавам, но се оказа и мой “кръстник”. 

Запознах се с него по повод на първия ми документален филм “Тетевенска 24”. За тези, които няма да изгледат този филм-документ, ще кажа, че в него се разказва историята на една сграда на сегашната улица “Будапеща”, някогашна “Тетевенска”. Със собствениците ѝ – майка и син – се запознах десетина години по-късно, съвсем случайно, в Тел Авив, докато снимахме “Раздвоеното сърце”, филм за оцелелите български евреи през Втората световна война. Когато казаха къде им е къщата в София, едва не паднах от изненада. Чак такова съвпадение може да се случи само в страната на Мойсей! 

Има още →

На Разпети петък времето беше чудесно и реших да напиша слово за един любим приятел, по повод недочакания 80-годишен юбилей – композитора Божидар Петков. Чак по-късно се сетих, че едва ли е случайно в такъв ден да си спомня за човек, който и в живота, и в музиката си беше останал верен на името, дадено му от родителите му – Божи дар.

Но вместо нещо в духа на “или добро, или нищо”, излезе съвършено друго. Можем само да гадаем дали духът на Божидар не ме е подтикнал към това:

Каква невероятна утрин – слънцето топло е огряло, все едно преди два дни не беше валял сняг, разцъфтели ябълки и череши, поляни в жълтурчета и маргаритки и тишина! Всичко хем се е умълчало, хем сякаш тихо жужи и ти се чини, че въздухът е препълнен със звуци.

Все едно цялата вселена е замряла в очакване. Не в очакване на чудото на възкръсението, а в очакване на разпъването. Това е по-важният ден, защото без него всичко щеше да бъде друго. 

Ако тълпата не беше пожелала да бъде спасен престъпникът Варава, вместо праведният и благ Христос, нищо по-натам нямаше да се случи, и нямаше да ги има последвалите фантазии за липсващото тяло на разпънатия и възкресението му.

Има още →

Директорът на продукцията търси по телефона тонколони за снимките на документалния филм “Човек не е остров”. С апломб съобщава името на филма. Отсреща го питат: 

– Че какво е като не е остров?
– Полуостров – без замисляне изстрелва директорът. 

Посмяхме се и стана лаф, но кой можеше да допусне, че ще дойде време да проверим дали човек е остров или полуостров.

Това, което се случва в цял свят прилича на грандиозен спектакъл на зъл гений. Театър, без зрители, в който всички сме актьори. В тази пиеса на абсурда човек лесно може да се обърка, отчае и възнесе. Както твърди известният невролог и психиатър Виктор Франкъл, човек си отива от света, когато изгуби смисъла на живота си. Какво по-голямо доказателство на твърдението от оцеляването на самия Франкъл в нацистките концентрационни лагери? Далеч по-здрави и жизнени хора от него са си отишли заради изгубения смисъл. Затова има нещо по-важно от това да трупаме като мравки запаси от храна.

Когато избухнала чумата в средата на ХIV век, Бокачо написал великолепната си книга “Декамерон”. В нея героите, десетина млади жени и мъже, се отделят в една вила и всеки ден в продължение на десет дни си разказват забавни и поучителни истории, а животът им се превръща в карнавал, напук на чумата. Тази книга е станала пример за спасение чрез жизнелюбие. Шест века по-късно може и да не можем да се събираме, но можем да запазим вкуса и радостта си от живота като си разказваме не измислени, а истински истории, къде със смях и самоирония, къде с тъга и печал. Да отворим сърцата и душите си един към друг и заедно да запазим смисъла на живота, защото човек не е остров, той не е и полуостров. А какво е?

Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото навремето, когато бях още студентка, много хора бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си.

Има още →

Отиде си Вълчо!

Не Волф, не Вълчан, а Вълчо – игриво, закачливо и ласкаво, сякаш да ни подскаже, че е  рядко изключение от породата си.

Беше не само артист, но и човек с голямо сърце.  И затова познати и непознати го поздравяваха  по улиците с усмивка: “Добър ден, другарю Камарашев! Добър ден, господин, Камарашев!”, и той радостно и топло им отвръщаше.

Казват, че добротата не била професия, да, тя е повече от професия, тя е изкуство и който владее това изкуство, влиза в сърцата на хората.

Сега, когато не можем да изразим по традиционния начин нашата любов и признателност затова, че ни е дарявал неуморно с таланта и добротата си, нека да му отдадем почитта, която заслужава – да запалим свещички в часа на заупокойната молитва за Вълчо Камарашев днес, 11 април, Лазаров ден, в 15.30 часа у дома, защото Бог не е само в църквата, той е навсякъде.

А ако получите това послание със закъснение, то е заради коронавирус в интернета.

Запалете свещичка, дори със закъснение. За душата на артиста часът е беззначение.

Вече звучи като мантра, че щели сме да се оправим, след като измрат няколко предишни поколения. Като се появи коронавирусът и започнаха да се тюхкат за хора, за които до скоро говореха като за ненужен баласт от миналото, взех да се питам дали мнозина скришом не благославят коронавируса, който най-сетне ще отнесе всички, дето заприщват пътя към светлото бъдеще и световния прогрес.

Е, добре, да речем, че си отидат тълпи от хора, превърнали се в справочник за болести, че рестартират системата и човечеството тръгне по нов път. Как ще стане това? Дали да не върнем часовника на световния компютър с десетилетия и всички останали подкомпютри да се равнят по него? Важното в тази Машина на времето е да знаем къде да спрем връщането на стрелките. Къде е онзи момент, онази точка, в която сме сбъркали в разсъжденията и сметките си и от която всичко по-натам се е оказало погрешно? А може би като сме сбъркали, сме научили уроци, които никога не бихме научили, ако не бяхме сбъркали?

Има още →

В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

Има още →