Дупка в стената

Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото на времето, когато бях още студентка, много хора        бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си. Всъщност Крики беше дебютирал като втори режисьор именно при Рангел Вълчанов, който го беше издигнал от касиер на тази престижна позиция. Дали Рангел се е влюбил в него, като в достоен за имитиране образ, или е прозрял, че Крики с неговия благ характер и предизвикваща усмивка нестандартност, дори за арменец, заслужава повече от това да прекара живота си в броене на банкноти, не знам, но Крики не беше забравил полушеговитата ми молба и един ден тържествено ми съобщи, че другарят Вълчанов е съгласен. Така попаднах в продукцията на “Буря в чаша вино” по сценарий на Валери Петров, познат по-късно като “С любов и нежност”. 

В екипа се бяха събрали все приятели, които заедно бяха направили първите си филми. Известни имена, интересни хора, весело, приповдигнато, щуро – все едно са се събрали не за работа, а за забава. В цялата тази купонджийска атмосфера само на мен ми се струваше, че не съм попаднала на точното място. Не ми бяха понятни реакциите им, разговорите – говореха иносказателно за хора и събития, за които нямах хабер, за техни си работи от младини, с намеци, с недомлъвки, не им разбирах закачките и хумора.

Артистичният безпорядък завладя всички и на баш-артистът-режисьор започнаха да му избиват балансите – ставаше все по-нервен и все по-сърдит. Вторият режисьор стоеше пред него с наклонена към едното рамо главица и се опитваше да вдене какво се иска от него. Изводът, който правеше след дългата тирада на режисьора, беше хем кратък, хем далеч от инструкцията и звучаше обикновено така:

– Значи ти, Рангеле, искаш ……………., фактически.

Ето това “фактически”, което Крики прибавяше в края на всяко изречение, довършваше Рангел фактически. Той ми хвърляше изпепеляващ поглед и вбесен отиваше сам да си свърши работата.

Седя отстрани с книга. Изфирясва режисьорът, на мен ми дожалява за Крикито – върти се насред терена и не знае откъде да я подхване, та хем режисьор-постановчикът да е доволен, хем и работата да потръгне.

Ясно ми е като ден какво трябва да се направи и отивам да подам рамо. 

– Крики, дай да свърша нещо. 

– А не,  не, чети си, чети си. Той, Рангел, е станал много капризен!

Едва се сдържам да не хвана юздите, но пуста иерархия – аз съм подчинена на втория режисьор и е немислимо да иззема функциите му и да направя каквото и да е през неговата глава. А и аз съм никой в продукцията –  нещо като човек от улицата, който е дошъл да погледа как се снима филм и като му писне, да си тръгне. 

Така си кретаме ден след ден. Що книги изчетох! Що книги изчете Валери Петров! Що нерви скъса режисьорът! Вечер се прибирах у дома в Бургас, а сутрин пак в “читалнята” в Поморие. Рангел Вълчанов вече не можеше да ме понася, Крикито – “Няма нужда, няма нужда! Ти си чети, чети! ” 

Можех да си чета и в къщи, вместо да вися безсмислено на терена, и реших да ги напусна. Съобщих го на другаря Дюлгеров, който освен, че ми беше учител, ми беше и градски. Сакън!

– Не го прави. – казва. – Рангел ще те намрази!

Защо ще ме намрази не ми беше ясно, защото в действителност бях с волния статут на неангажиран човек – без права и задължения. Въпреки това се вслушах в съвета и продължих да присъствам тялом.

Един ден цялата продукция, добре похапнала, насяда около декора при водонапорната кула в Поморие, запрепича се на слънце и съвсем се разхайти. Само режисьорът не го свърташе и даваше нареждане: “Да се построи фарт!” Никой не го чу. Втори път: “Да се построи фарт!” Оглеждам ги – никаква реакция. Бре, тези хора да не са оглушели! Трети път: “Постройте фарт!” Не само не го чуват, ами не го и виждат! Тук вече не издържах, скочих и взех да редя фарта, ако и да не съм фартаджия. И изведнъж всички скочиха и се втурнаха да редят фарта. Режисьор-постановчикът се облещи пред този небивал трудов ентусиазъм и взе да се вглежда в мен.

На другия ден моят “началник” – Крикито притеснено и тайнствено ме вика на конфиденциален разговор. Трябвало да замине за София на поредния шофьорски изпит и дали имам нещо против да го заместя. “О, разбира се. – великодушно казах аз. – Заминавай и не бери грижа.” 

Едни роднини от Америка му бяха подарили кола – “Фолксваген”, от тези, в които по филмите се возят героите от Гестапо и Абвера. Вярно, колата хубава, ама не беше случила на кандидат – шофьор. Шофьорският изпит се беше превърнал в непреодолимо препятствие за Крики. 

Поощрих моя “началник”, пожелах му успех и за кратко се приготвих да го заместя достойно.

Замина той и аз рано-рано се паркирах с първото служебно такси от Бургас на терена. И ето изненада – ще снимаме за първи в път не в Поморие, а на “Фрегатата” в Слънчев бряг. Решили го, но аз нали съм външен човек, съобщават ми го като свършен факт. 

Натоварват се всички на колите. Режисьорът изкомандва в неговата лична кола да се качат главният изпълнител – скулптурът Александър Дяков, скриптърката Емилия Масларова и моя милост. “Започва се.” – рекох си. И наистина, докато шофира, Рангел Вълчанов взе да разказва каква организация имало в “Барандов”, нали беше снимал в Чехия няколко филма, – какво правели организаторите, какви програми изготвяли за всеки един, каква точност, какъв график, че каква дисциплина, каква организация, а асистентите какво правели с художниците, с масовката, с костюмите, с гримьорите, че чак репетирали с актьорите и когато всичко било готово, казвали: “Просим, пане!”

Ние седим с Емата отзад. Ставам все по-червена и по-червена. Може и да съм глупава, но не чак толкова, та да не разбера, че целият този монолог е отправен към мен и са камъни за моята градина.  Когато стигнахме в Слънчев бряг, бях червена като презрял домат. Ако бях тогава по-нахакана, сигурно щях да го попитам: “А те там даром ли работеха?” Но не бях и дори не ми хрумна, че е повече от странно да имаш претенции към човек, който по никакъв начин не е обвързан с продукцията.   

“Е, сега ще ти направя едно показно, ако и да не съм била в любимия ти “Барандов!” – си рекох и започнах. Стана като в онзи виц: “Можеш ли да свириш на пиано?” , “Може и да мога, не съм опитвал.” Издирижирах целия “оркестър” от организатори, художници, реквизитори, масовка и дори направих репетиция с главните изпълнители, докато си научат репликите и мизансцена и го поканих: “Заповядайте да снимате!”

Рано, рано приключихме снимките. Рангел подскача, пълен с енергия, готов е за купон: “За първи път не съм уморен!” Аз обаче бях пълен аут.

И на следващия ден – пак така – всичко по ноти.

Но дойде краят на тази режисьорска идилия – титулярът втори режисьор се завръща. Рангел изчезна някъде за цял ден. Когато се върна, ме извика да ми съобщи, че е ходил на среща с директора на СИФ “Бояна”, за да получи разрешение да смени втория режисьор с мен. Изслушах го и му казах:

– Това няма как да се случи! Аз съм тук благодарение на Крики и никога не бих му направила такъв номер.

Рангел помръкна.

– Нека той си остане втори режисьор, а аз мога всеки ден да бъда дежурен асистент на терена.

Той нищо не отговори.

По-късно, когато го опознах, се чудех дали цялото това “допитване” до директора не е било измислено – коронният му номер да провери лоялността на човека и склонността му да забие нож в гърба на приятеля си. По онова време аз не бях служител на Студия за игрални филми и шефът й нямаше никакви права над мен. Той нямаше такива права и по-късно, когато бях официално обявена за втори режисьор на “Лачените обувки на незнайния войн”, но ми плащаха само две седмици в месеца като на общ работник и то само по време на снимачния период, защото не можело по друг начин?!

Схванах тези ненормалности много, много години по-късно.  Припомних си ги едва, когато Тодор Живков, ядосан на новоучредения Русенски комитет, беше избухнал по мой адрес: “ И ние ги търпим и на заплата, и на хонорар!” Какво да кажеш на човек с морална недостатъчност, издрапал до върха на държавата с цената на всичко и превърнал я в бащиния, освен: “Прости му, Боже, той не знае какво говори!”

Но да се върнем в далечната 1979 година, когато скъсаният за пореден път шофьор на мпс ме извика рано сутринта на разговор:

– Другарят режисьор е много доволен от теб. – казва и като чупи притеснено вратле пита: – Ти би ли се съгласила да бъдеш всеки ден дежурен асистент на терен?

Засмях се на шопския гяволък. 

От този ден не четях книги, не пътувах до Бургас и се “вихрех” по цял ден като дежурен асистент на терен. Само една единствена вечер наруших програмата – прескочих до Бургас на рожден ден на най-близката ми приятелка от гимназията. Баща й, влиятелен местен функционер, но изпаднал от голямата игра в резултат на висши партийни интриги, за първи път в живота ми ме заговори: 

– Малинке, вярно ли е, че си асистентка на Рангел Вълчанов?

Изненадах се, че познава Рангел Вълчанов, нали все си мислим, че животът започва от нас.

– Онази нощ гледах “На малкия остров” по телевизията. Хубав филм. Чудих се защо толкова го ругахме навремето.

Ето тук стената, за която споменах в началото, се пропука и зад нея видях неподозиран тунел, който отвеждаше в миналото. 

Не казах на Рангел Вълчанов, нито на Валери Петров за този странен за мен разговор. И добре съм направила. Като съдя по по-късния си злощастен опит, в онези години сигурно щяха да ме вземат за човек на Държавна сигурност. Тогава и през ум не ми минаваше, че това, с което ни бяха надъхали  – да бъдем бдителни и да донасяме за шпиони, провокатори и саботьори на светлото комунистическо бъдеще, е параван за нещо друго. Откъде можех да знам, че съм била на вечеря с един от най-активните участници в развихрилата се идеологическа кампания срещу “На малкия остров” и неговите автори, или че от “дупката в стената” щяха да изпълзят сенки и призраци от деветте кръга на ада?

Но ако не беше онази “дупка”, едва ли щеше да се роди едно необикновено приятелство. А знае се, че истинското приятелство е като дар от Бога – то е по-силно от егото, от парите, от любовта дори, защото разбира със сърцето, нищо не изисква, нищо не очаква, и е като въздуха.

А защо Рангел Вълчанов беше станал обект на омраза и какво стоеше зад намеците и недомлъвките, ми стана ясно едва когато разлистих “Работническо дело” от 1958 година и разбрах накъде води зазиданият тунел. Разлистете го и вие, заслужава си!