В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

В режисурата ме приеха, въпреки че бях под чертата на необходимия бал, благодарение на ходатайство и благосклонност. Един възторжен и импулсивен млад човек от комисията, на когото не бях чувала дори името, се отличаваше с доброжелателно отношение към кандидатите. Той се беше застъпил за мен пред режисьора Христо Христов, който от своя страна, за да не строши хатъра на бъдещия си асистент – Георги Дюлгеров, издейства от Комитета на културата още две бройки. Така ние с Евгений Михайлов, станал известен по-късно с “танковата касета”, бяхме присъединени към класа им. После Евгени отиде войник и след казармата премина в ръцете на други учители. Дали моите учители по-късно не са съжалявали за жеста, не знам, но станалото – станало.

Нямаше по-щастлив човек от мен – все едно бях спечелила шестица от тотото. Чак не вярвах на късмета си. Очаквах всеки миг да ми се случи нещо лошо и затова вървях по средата на улиците, та да не би случайно да падне саксия върху главата ми, но пък от друга страна можеше да ме бутне трамвай. Докато се пазех от саксиите и от трамваите, ето че се появи беда, която не ми беше хрумнала. Дойде най-неочаквано от преподавателката ни по руски език и партийна секретарка на ВИТИЗ, другарката Новикова.

Аз имах стара слава на добро и изпълнително момиче, особено подходяща порода за гаулайтери, и поради това се пазех да не ме изберат за нещо. Но другарката Новикова, след като огледала театралните и кино питомци, незнайно защо се спряла на мен и решила да ме направи секретар на Учкома на ВИТИЗ. Причините тогава ми бяха напълно неясни. Чак след десетина години, когато Рангел взе да ми пише характеристика за пред отговорни фактори, ми светна – напомняла съм им на тяхната ремсова младост, както се бе изразил той, но вместо да трогне факторите, предизвикаше всеки път бурен смях. А по онова време нищо неподозиращата “ремсистка” се беше съсредоточила върху следването и времето не ѝ стигаше да навакса пропуснатото покрай заниманията си с математиката.

Моментално и категорично отказах на другарката Новикова, колкото и доброжелателно да беше направено предложението. Но и другарката Новикова не се отказваше лесно от избора си. Започна многомесечна кандърма, едно причакване по коридорите, на асансьора. Взех да ходя в академията много рано, та да избягна срещите. Колкото и да пазех в тайна, тази “любов необяснима” се разчу и колегите ми в класа започнаха да ме обработват да се съглася. Това била възможност да натрием носа на театралите, които гледали на киноспециалностите като на натрапници – най-важното било да вземем властта! “Ами вземете я като толкова я искате тази власт!” – тросках им се аз. Сигурно нямаше да откажат, но “те я дават на теб, не на нас!”

Работата вече беше решена без моето съгласие и въпреки съпротива ми. Датата на изборното събрание наближаваше и другарката Новикова вече не ме преследваше, а само заговорнически ми се усмихваше. Нямаше измъкване – от утре Комсомолът щеше да се стовари върху главата ми и сбогом режисура. Оставаше само един отчаян ход – да я накарам сама да се откаже от мен. Вечерта преди конференцията отидох в кабинета ѝ в академията. Когато влязох, искрено ми се зарадва. Тя беше мила и добра жена, стана ми жал колко много щях да я огорча след малко.

– О, Малина, заповядайте! – възторгна се тя. – Не се безпокойте, утре ще Ви изберат.
– Другарко Новикова, за избирането – ще ме изберат, – плахо започнах аз. – но има един проблем.
– Какъв е той? – учуди се тя.
– Аз не съм член на Партията.

Тя се усмихна облекчено и снисходително каза:

– Това не е проблем. Веднага след избора ще Ви приемем.
– За приемането – ще ме приемете, но има по-голям проблем.
– Какъв по-голям?
– Майка ми и баща ми също не са членове на Партията.
– Така ли? – изненада се тя.

И още, докато е в шок, ѝ сервирах следващата “порция”:

– Те членуват само в ОФ-то, но и то едно членство!

Другарката Новикова изумено ме гледаше, но още не ѝ беше достатъчно.

– И освен това са най-обикновени работници. – хвърлих последния си коз и я погледнах в очите.

Другарката Новикова беше зашеметена.

– О-о, Малина, това е много голям проблем!
– Нали и аз това Ви казвам!

Би трябвало да се зарадвам, но нейният стон ме удари право в сърцето и попиля окончателно камуфлажната им идеология за диктатура на пролетариата.

По-натам всичко се разви бързо и лесно.

– Какво ще правим сега? – партийната секретарка ме гледаше безпомощно.
– Няма страшно! – вдъхнах ѝ бодрост. – Веднага ще Ви предложа кандидат. – казах името. – Той е Ваш студент от театралите. Момчето е умно, родителите му са някакви служители, партийни членове са и мисля, че той няма да има нищо против.
– О, знам го. – зарадва се тя.

Предложих ѝ човека, който най-много ми се подиграваше, че ми предстои комсомолска кариера.

На другата сутрин го избраха и той се “ожени” за кариерата по взаимно съгласие и цял живот ѝ остана верен.

След години, когато ме бяха обявили за носител на много опасен политически “коронавирус” и се опитваха да открият с подслушване, следене и доносници под формата на приятелски и роднински кръг кой ме е заразил и кого аз съм заразила, никога не им хрумна да търсят история на заболяването в по-далечното минало и в себе си.