Вече звучи като мантра, че щели сме да се оправим, след като измрат няколко предишни поколения. Като се появи коронавирусът и започнаха да се тюхкат за хора, за които до скоро говореха като за ненужен баласт от миналото, взех да се питам дали мнозина скришом не благославят коронавируса, който най-сетне ще отнесе всички, дето заприщват пътя към светлото бъдеще и световния прогрес.

Е, добре, да речем, че си отидат тълпи от хора, превърнали се в справочник за болести, че рестартират системата и човечеството тръгне по нов път. Как ще стане това? Дали да не върнем часовника на световния компютър с десетилетия и всички останали подкомпютри да се равнят по него? Важното в тази Машина на времето е да знаем къде да спрем връщането на стрелките. Къде е онзи момент, онази точка, в която сме сбъркали в разсъжденията и сметките си и от която всичко по-натам се е оказало погрешно? А може би като сме сбъркали, сме научили уроци, които никога не бихме научили, ако не бяхме сбъркали?

Спомням си, че като правех “Тетевенска 24”, едно от първите ми документални филмчета, все ми се струваше, че сякаш съм стъпила на криво още от самото му начало. Затова поканих двама режисьори с опит, на които имах доверие. Изгледаха го те, по-младият седна на мувиолата и с нетърпящ възражение тон започна да преправя филма. По-възрастният се разтрепери от тази самонадеяност и напусна стаята. След малко обаче се върна, вече овладял гнева си, и каза:

– Какво правиш? Ние може да изкажем мнението си, но тя ще си реши. Това е нейният филм!

По-младият изложи напористо онова, което си бе наумил, че е правилно и отсече:

– Тя, ако не направи това, ще сгреши!

И чак тогава се обадих тихо:

– А може да искам да сгреша!

С това генералното разфасоване на филма завърши. Изслушах и двамата. По-възрастният беше схванал къде е грешката, но не размаха пръст и не ме плесна през ръцете, а само хипотетично размести няколко кадъра и ми разказа невидимото. Просветна ми къде бях сбъркала.

Затова не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!