Архив на: Малина Петрова

Великото чувство за свобода. Разговор с Малина Петрова

От Виолета Цветкова, списание „Култура“, брой 8/2020 г. (оригинална статия)

В миналия брой публикувахме първата част от разговора с Малина Петрова – кинорежисьорка, сценаристка, събираща парчета от съвременната ни история, авторка на текстове, които публикува в блога си. След размислите ѝ за зората на т.нар. преход, за пожара в Партийния дом, за учителите ѝ в киното Христо Христов, Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов, разлистваме историята на други нейни филми.

Малина, филмите Ви са като визитна картичка на България от последните 40 години. Как се носи това бреме?

Не мога да се въздържа да не се пошегувам със себе си. Един господин предложил любов на едно момиче със стаж в известната професия, а тя му отговорила: „Аз на такваз любов, мерси!“. Та и аз като нея, ще река: „Аз на такваз визитна картичка, мерси!“. А сериозният отговор е в края на текста „Дупка в стената“ в моя блог. Понякога една случайно изпусната реплика, едно мигновение може да ви даде шанс да откриете истината, а „истината ще ви направи свободни“. Това не са само думи. Изпитала съм го, знам го и понеже „човек не е остров“, опитвах се да давам шанс и на други да изпитат великото чувство за свобода.

След игралните филми „Пътешествие“ и „Синът на Мария“ през 80-те, случайно или не, заснемате „Тетевенска 24“ и някак се обричате на документалното кино – може ли да се каже, че този филм преобръща мисленето Ви? Впрочем защо десетилетия по-късно споменавате, че една от героините в сградата за мъчения преди 9 септември 1944 г. е Юлия Огнянова, а в друг текст пишете: „Струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“ – преди или днес е по-трудно да не се боиш от личната си гледна точка?

Разбира се, че обръщането ми към документалното кино след два игрални филма не е случайно. Видя се, че игралното кино е под постоянно наблюдение, че трябва да си готов да мислиш правилно и да избягваш идеологическите забежки, за да не те изпратят в девета глуха, да приемаш глупавите забележки с възторг и благодарност. Това, което преживях около „Синът на Мария“, с който ръководството на Кинематографията възнамеряваше да се представи достойно пред ЦК и Политбюро, сега е сюжет за комедия. Вместо „младия положителен герой“ – пълна противоположност. То не бяха истерични сцени, то не беше тръшкане, до сълзи го докараха: „Какво ще отговорим сега на другаря Ненов, като ни каже: Вие провалихте българското кино!“. Цяла година след като филмът беше предаден, продължаваха да ме притискат да преснема последната част в духа на социалистическия реализъм.

Има още

Парчета от лента. Разговор с Малина Петрова

От Виолета Цветкова, списание „Култура“, брой 7/2020 г. (оригинална статия)

Тя е от режисьорите, за които не се говори често. Електронните медии рядко излъчват документалните ѝ филми, а би трябвало да се надпреварват за тях – там е есенцията от случилото ни се преди и по време на прехода.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 г. в Бургас, но 70-ият ѝ рожден ден по-скоро не я вълнува. От първите ѝ филми през 80-те до ден днешен я вълнува истината за онова, за което „не бива“ да се говори. А това лято позволи на сп. „Култура“ да сподели размислите ѝ.

Малина, Ваша е репликата: „Когато някой не казва истината, аз правя филм“. Доста истини не се изговарят, а Вие – непокорната режисьорка, пишете в личния си блог от къща в Балкана. Задава ли се нов филм, филм изповед?

Вярно е, че чрез тази реплика някога се опитах да обясня кратко мотивите да се захващам с теми, за които мнозина ме предупреждаваха, че няма как да стигна до истината. По-точният отговор би бил: „Когато много искам да разбера истината, правя филм“. Не само напоследък, а откакто се помня, все някакви важни, но и срамни истини се подминават, подменят, забулват се в романтични съчинения и измислици, потъват в забрава. Но колкото и да обича човек истината, не може цял живот да прави филми все за лъжи и лъжегерои, иска му се да разкаже и за светлата страна на живота, и за хората, които са му били пример и вдъхновение.

Та блогът прилича на оцеляло по чудо селско кино, в което „събирам парчета от лента“, подобно на Валери Петров в стихотворението „Младостта като филм е обаче…“, превърнато в песничка от Божидар Петков за филма „Пътешествие“. Аз съм прожекционистът, аз съм и зрителят. Ако някой заблуден надникне – добре дошъл! Всъщност този блог не е мое хрумване и заслуга. Дължа го на любимите ми Ан Фам и Йовко Ламбрев, чиято независима медия Toest.bg храбро защитава истината и заслужава нашата подкрепа. А се намерих в Габровския Балкан, след като добри хора ми погромиха къщата легенда недалеч от Троян и ми съсякоха гумите на колата. Подобно нещо ме сполетя и на Силистар, където имам наследствен имот отпреди сто години – не мирясаха, докато не го разсипаха, посегнаха и на мен от пустия мерак да го притежават. Така, след поредица житейски корабокрушения, „намерих се в лес тъмен по зла чест“, но не като Данте „на попрището жизнено в средата“.

Има още

„Мафията управлява тази държава!“

Тези знаменателни думи принадлежат на президента Плевнелиев. Не сме ги чули официално никъде, защото как да съобщиш подобно нещо пред електората?! Нали електоратът, колкото и прост и загубен да е, би могъл да си помисли, че и самият президент е приел да бъде кукла на конци? Затова най-добре е на подобни прозрения да не се дава гласност. Но думите са изречени и то не веднъж, а както е известно, думите не се губят. Като потвърждение ще ви разкажа една история, на която всички сме били свидетели и която преди години ни хвърли в смут и догадки, които си останаха обаче в сферата на предположенията.

Истината за действителните събития стигна до нас силно изопачена. Известно е, че българската история е пълна с изфабрикувани за ширпотреба „истини“, така че описаният случай не е изключение. Понякога само един чистосърдечен разказ би могъл да възстанови реалната картина. Това, което ще прочетете, е разказ на очевидец. Засега няма да споменавам името му заради неговата сигурност, но когато той прецени, сам ще излезе от анонимност и ще разкаже и други любопитни подробности, които допълнително ще осветлят манталитета и прилаганите методи на така наречените народни избраници в политическия ни и обществен живот. 

Има още

Отворено писмо до Султана

През 90-те години, когато още не бяха избуяли апетитите за притежание на крайбрежието, че и на морето, бях една от малкото, за които се разбра, че има наследствен имот на първа линия на Силистар, недалече от Резово, граничното село с Турция. Започнаха да ме търсят и да ми предлагат да го продам, дори високопоставени другари от братския Съветски Съюз. Не помня дали вече се беше разпаднал или не, но това едва ли има значение за голямата тайна, в която ме бяха посветили – имало инструкция или негласно указание, не знам, да се изкупуват от руснаци имоти по Черноморието. Имаше ли логика? Имаше, стига да познаваш имперския манталитет, с който бяха заразени дори обикновени, а иначе симпатични съветски граждани и гражданки.

Представях си как ще дойдат, ще оградят, та пиле да не може да прехвръкне и ще го обявят за неприкосновена руска територия, че ако пристъпиш, може и да те застрелят. А с каква сервилност и готовност щяха да разпродадат и Странджа, без да им мигне окото! Обикновените българи имаше да цъкат от шосето, без достъп до брега. Отказах на посредника категорично – това е българска територия и правото да посещават свободно крайбрежието е на суверена на тази страна. Така това малко местенце на залива Силистар не стана руско. Но това съвсем не означава, че на други места не се е случило. Отиваш, например, в центъра на Поморие и отвсякъде чуваш руска реч, на изненадата ти отговарят, че това било „Малката Москва“. 

Има още

Медицински феномен

Само хленчим, сънародници! Само се вайкаме! Все нещо не ни е наред и все някой ни е виновен. Взряли сме се в черното като в черна дупка, а и тя се е взряла в нас и всеки миг ще ни погълне, та помен няма да остане от нас.

А колко весел и забавен е нашият живот, а най-вече здравеопазването ни. Напоследък дори имам прозрение, че то нарочно е такова, за да ни развеселява и вместо с лекарства, да ни лекува със смях. Да оставим кахърния тон, защото човек, колкото и да е здрав, все един ден се разболява. 

И аз уж не знаех що е болест, а най-внезапно взех да заспивам нерегламентирано. Заспивах по всяко време, при всички обстоятелства, във всевъзможни пози и състояния, на неподходящи за сън места: докато шофирах, докато пишех на компютъра,  докато хапвах, докато гледах телевизия или четях, заспивах в театрални, концертни и кинозали, докато говорех, докато слушах, докато гледах с широко отворени очи – с една дума “кошмар”.

Но от друга страна, се почувствах най-сетне човек като всички останали – обикалях болници и лекари. Ежедневно се сдобивах с диагнози, една от друга по-зловещи, отричащи предишните. За някои до този момент не бях и чувала, та се наложи да се поограмотя в интернет. Те фаталистично се струпаха върху ми и ако бях с по-лабилна нервна система, сигурно нямаше да научите за моите необикновени приключения в света на медицината, пред които бледнеят и коронавирусът, и неговите производни. 

Има още

„Осъдени души“

Из „Записки от обоза“

Изминаха неусетно 40 дни, откакто Вълчо Камарашев ни напусна. Много от нас го помнят още от детските си години, когато театърът беше нашият „телевизор“. Никога не съм предполагала, че двадесетина години по-късно ще се запозная с него извън сцената.

На 2 май 2020 г. от една стара тетрадка ми изпаднаха няколко изписани с химикал листчета от 2 май 1977 г. Записвала съм си смешни истории по време на снимките на „Авантаж“ в Ловеч. Накрая с молив съм прибавила разказа на Вълчо Камарашев за премиерата на „Осъдени души“ в Ловеч, няколко години по-рано. Ето и разказа:

Пристигаме в Ловеч – Въло Радев, артисти, екип – всички облечени официално.

– Сега ще направим прожекцията – казва местният представител.
– Защо първо прожекцията? – изненадани сме ние. – Е, нищо, Вие гледайте. Влезте в залата, ние ще почакаме.
– А, не! Ние друг път ще го гледаме. Хайде на колите.

Кола и половина за гостите, останалите с местните тузове. И хайде на вилата на ЦК.Ядене и пиене до сутринта. Като се почне през разните там риби и т.н. Към 2 часа започна програмата. В народни носии – песни и танци. Масата в буквата “П” за 50-60 души, от които 7-8 гости, отпред – естрада. Хем да пият шефовете, хем да гледат. Така до 6 часа. Те се изпонапиха около 5 часа и си отидоха. Останахме ние да допием. Към 6 часа идват и казват:

– Хайде, тръгваме!
– Къде?
– За глигани.

Какви глигани?! Едва се движим от преяждане и препиване.

Имало трима съветски генерали в града. От три дни действали по тяхната програма. Стовариха ни в някаква гора. Нищо не виждам. Не ми е до глигани.

– Вие идете – казвам, – ние ще постоим тук.

Извадиха сгъваеми масички, бели покривки, водка, мезета и хайде наново. Столове обаче няма. Три часа, докато пушкат, не можем да стоим прави. Както сме с дрехите за премиерата и бутилките сядаме на тревата.

Върнахме се в града. На обяд сме в стола на Окръжния комитет на Партията.

– Сега – казват, – два часа почивка и срещи.

Среща с комсомолците, после с някакъв завод. Вечерта – банкетът по-кратко, до 2 часа. Изпозаспахме на масите. Първият секретар на Партията в Ловеч, Балевски, казва на Въло Радев:

– Така я караме непрекъснато. До гуша ми дойде. Три дни с генералите, сега вие. Не ми остава време да си огледам работата. Хайде да си отивате по-бързо. Два дни почивка и след това идва един шеф от София. Пак ще гърмим.
– Кара ли ви някой? – пита го Въло.
– Ами как? Нали после ще ходите да ме разнасяте из София как съм ви посрещал!

А имал болно сърце, кръвно и разни други болести. И всички са такива.Сутринта отиват на работа спиртосани от собствените си алкохолни пари.

След няколко дни в София Въло казва:

– Заминаваме на премиера в Смолян.

И там същото. В ресторанта музиканти в народни носии свирят на ухо. Вечерта в Пампорово. Там поне хотели, барове – безкраен празник!

Ето как можеш да усетиш духа на публиката!

Е, питам, след този разказ, преседял в архива ми 43 години, ще дръзне ли някой да каже, че не сме си живяли славно?! 

Светла да е паметта на Камарашите!

Целунат от Бога

В памет на Божидар Петков

Десетки са филмите и театралните представления, в които Божидар Петков е оставил част от себе си. Всеки, който е работил с него, сигурно има какво да разкаже за този талантлив, чувствителен и деликатен човек и композитор.

В днешния ден, когато се навършват 5 години, откакто си отиде от нашия свят, ще ви разкажа нещо, което не знам да се е случвало в друг филм, освен в “Сърцето умира последно” – документален филм за процеса срещу Трайчо Костов. Бях избрала друго име на филма – “Фантасмагорична история”, но по онова време, около 1990 година, обществото се лашкаше от едната крайност в другата и гледаше на събитията от 1949 година противоречиво, та това заглавие беше отхвърлено от абсолютно всички.

Независимо от това, историята беше и си остава фантасмагорична.

Има още