Архив на: Малина Петрова

Неотложни въпроси за решаване на здравеопазването

Приятели, от днес въвеждам в блога си нова рубрика “Полемика”, чрез която ще можете да чуете и други гласове, освен моя. Първия, на когото давам думата, е проф. д-р Захарий Кръстев. Прочетете писмото му и ако намерите тревогата му за основателна, последвайте апела му.


Здравейте, дами и господа!

Предлагам ви един материал с въпроси, отдавна известни на всички, но рядко разглеждани едновременно, въпреки че са взаимно свързани. Засега не се вижда решение. Моят апел също не е решение. Той е тема за дискусии, не само между професионалистите, но и на всички нас, защото засяга цялото население.

Аз знам, че в общи линии, това, което пледирам няма да се случи, но е възможно някои от предложенията някой ден да приемат конкретни форми. Все пак всяка реформа е процес, който продължава с години. В момента се дискутират “ малките“ болници. Вчера се обсъждаха „новите (повечето вероятно без особен принос) молекули“.

Има още

Стената на покаянието

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си, която стартира точно на днешния ден. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, са на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Има още

Прости ни, Отечество любезно!

“Отечество любезно, как хубаво си ти!…
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци…”

Хисар, 1882                                        Иван Вазов

Прости ни, Отечество любезно,
за изсечените гори,
за потъналите в бурени ниви,
за разбитите пътища,
за прогонените от домовете им,
за изоставените къщи,
за обезлюдените села,
за забравата на историята.

Прости ни, Отечество любезно,
за горските пътеки, по които рядко ще срещнеш заблуден пътник,
за планинските върхове, от които не се чува “ехо” и “ойларипи”,
за морските брегове, превърнати в бетонни крепости,
за порутените и потънали в немара железопътни гарички,
за омайните пейзажи, на които няма кой да се порадва,
за мътните води, които някога бяха бистри,
за реките, които превърнахме в кариери,
за влаковете с по един вагон!

Има още

Имаше ли наш Митре гла̀ва?

В памет на Никола Петков и Трайчо Костов, навеки свързани в смъртта

Само преди два дни, на 14 декември, ви разказах моя спомен за “танковата касета”. От вестник „Сега“ го препубликуваха, и докато четях форума след публикацията, все ми идваше наум една приказка: “Имаше ли наш Митре гла̀ва? Трябва да е имал, щом носеше капа.”

Ето още един повод да проверите дали използвате главите си по предназначение.

Днес е 16 декември. Запомнете тази дата, подобно на 23 септември!

Две от датите на проклятието, което виси над нас със страшна сила, подобно на 19 февруари – деня, в който Левски е бил обесен, благодарение на предателството на тези, за чиято свободата е пожертвал живота си.

В нощта на 16-ти срещу 17-ти декември 1949 година е обесен Трайчо Костов по скалъпеното обвинение за шпионаж, саботаж, зловредна дейност срещу братския Съветски съюз в услуга на англо-американците. Като аргумент за исканото най-тежко наказание в съда са приложени два тома с телеграми от цялата страна. Потресеният и “възмутен до дъното на душата си български народ”, както мнозина са написали, настоява за незабавно изпълнение на смъртна присъда.

Има още

Изгубени във властта (упражнение по баналност или още веднъж за “танковата касета”)

Защо реших да нарека този разказ “Изгубени във властта”, по аналогия с известния филм “Изгубени в превода”, надявам се да ви стане ясно, стига да имате търпението да го прочетете докрай. Този текст е само един фрагмент от сложен пъзел и не си поставя за цел да ви разкаже цялата истина или да ви убеди в каквото и да е, а само да хвърли светлина върху една мистификация.

Днес е 14 декември – дата, влязла в историята през 1989 година. Беше изминал едва месец от “революционния” преврат в Политбюро на Българската комунистическа партия, а гражданските настроения рязко се промениха. В паметната нощ напрежението на площада пред Народното събрание беше стигнало толкова висок градус, че сценарият можеше да излезе извън контрол и събитията да тръгнат в неочаквана и нежелана посока. Членовете на ПБ, осъществили свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар, бяха освиркани на същия този площад, на който бяха приветствани доскоро като герои.

Има още

Дебили ли сме?

Аз съм дебил по рождение и дебилите са мои братя. В пристъп на откровение един професор-депутат разбули тайната, че 80% от българския народ са дебили.

Уважаеми дами и господа дебили,

Господин професорът е прав и няма защо да му се сърдим. Само цифрата е сгрешена –
не 80%, а цели 100%. И щом е така, нека да си говорим като дебил с дебил.

Ако не сме дебили, щяхме ли да изтраем 45 години управлението на дебилите в Политбюро?

Ако не сме дебили, нямаше ли поне веднъж да им се противопоставим, подобно на други, изпаднали в нашето положение народи?

Ако не сме дебили, нямаше ли да си направим труда да разберем истината за 9 септември 1944 година, за унищожената опозиция, за така наречените успехи на народната власт?

Има още

10 ноември – носталгично

След почти половинвековна дълбока арктическа нощ според едни, а само слънчево затъмнение според други, най-сетне слънцето изгря на 10 ноември 1989 г. Но както и да наречем сполетялото ни природно бедствие, то някак внезапно свърши за изненада на верноподаниците, които примирено бяха приели неговата вечност и така се бяха закротили в него, че дори бяха започнали да го харесват. И не поради травматични отклонения, известни като “Стокхолмския синдром”, а по съвсем обективни нравствено-естетически причини.

Например, ставаш сутрин, бодрост струи от радиото – песни за родината и най-вече за Партията, ред възторжени слова, ред маршове – къде, какво и как, “дела и документи”. Едни са делата, други са документите, но това са подробности! Изпълнен с оптимизъм, разтваряш още топлото “Работническо дело”. Дори няма нужда да го разтваряш – от уводната страница всичко ти става ясно – кой управлява и защо, какви са великите Му провидения, на кого заслужено са му взели главата, т.е. свалили го от един пост и го запратили да се мъчи в някоя вражеска империалистическа страна, която ние в пъти сме задминали по всички възможни показатели в близкото и далечно минало и настояще и сме с обиколки напред, та дори не могат да ни видят номера на фланелката, а камо ли да ни догонят до края на века, че и на следващия. И ти става ясно и просто в ума и душата, изпълва те гордост, че и ти имаш пръст в тая абракадабра, та чак ти иде да литнеш. И като летиш по улици и булеварди, все ти се изпречва онази шикозно-монументална сграда в Центъра, обвита в тайнственост, в която едни мъдри мъже в мъдри кабинети творят мъдро бъдещето ти.

Има още

Честит рожден ден, Маестро!

Ако бях учителка в някое съвременно училище, сигурно щях да започна урока си така:

– На днешния ден, мили деца, се е родила голямата фолк певица Сашка Васева, известна с хитовете си: да се обръщат левовете в марки, за един Гошко, когото не можела да забрави, както и с участието си в световното шоу “Биг Брадър”.

И ако се намери някой да ме попита кой е измислил това прословуто шоу, ще получи шестица заради въпроса, а ако не се намери, ще продължа по сценария:

– На днешния ден, 12 октомври, почти преди един век, се е родил също и един български режисьор, Рангел Вълчанов. Точно преди 40 години, когато вие още не сте били родени, до водонапорната кула в Поморие беше построен декор – гигантска желязна скулптура. Защо там? Защото беше просторно и се извисяваше над къщите и от нея се виждаше морето. Водонапорната кула все още съществува, но се смали и изгуби между хотели, сергии и къщи за гости, а няма и табела, от която да научите, че: “Тук, през лятото на 1977 година, режисьорът Рангел Вълчанов, по сценарий на поета Валери Петров и в главната роля – скулпторът Александър Дяков, засне филма “Буря в чаша вино”, известен като         “С любов и нежност.” По случай рождения си ден режисьорът получи много поздравителни телеграми, които екипът през нощта беше съчинил, а пощаджийката носеше на терена до кулата.

Има още

Неизвестна страница от историята на киното

Някъде около 1995-1996 година настъпи истински мор за българското кино. Голямата криза не беше започнала, още не бяха се сринали банките, но на никого не му беше до правене на кино.

И тогава Рангел написа поредния си сценарий. Не помня точно заглавието, нещо като “Мъртви (или живи) ЗАВИНАГИ”. Само това “завинаги” ми е останало в главата. Сценарият беше за терористи и в онова време изглеждаше фантасмагория, каквато само въображението на Рангел може да роди. На никого не му минаваше през ума, че само след двадесетина години това ще се превърне в епидемия по цял свят.

Рангел обикаляше, търсеше пари, но нямаше желаещи да спонсорират проекта. Взехме да се шегуваме с положението и да измисляме в какво да се преквалифицираме.

И от шега на шега решихме да се преквалифицираме в масажисти. И без това бяхме вече известни любители-масажисти в Киноцентъра, аз дори се бях сдобила с диплома и като по-бедничка щях да участвам с нея, а Рангел – с помещение.

Има още

Ден на независимостта

Дали някога сме били независими и колко е траела тази независимост?

Независими ли сме сега? Възможно ли е да бъдем?

Готови ли сме да отстояваме своята независимост или предпочитаме удобството на зависимостта?

И кога независимостта от едни е преминала в зависимост от други?

Ето такива въпроси би трябвало да си задаваме, ако не искаме и този ден да бъде изпразнен от съдържание повод за почивка. Всеки е свободен да си отговори сам.

Ето и моят отговор:

Върху този ден пада винаги сянката на един позорен акт: на 22-ри срещу 23-ти септември 1947 година, в полунощ, в двора на Софийския централен затвор е обесен Никола Петков, водачът на Българския земеделския народен съюз, чрез скалъпен процес, за да бъде разгромена окончателно опозицията в България в името на една “братска” зависимост.

Дали някой тогава е вложил умисъл в избора на датата чрез пренебрежение към Деня на Независимостта, обявен след 9.9.1944 за царски празник, можем да гадаем. Но с умисъл или без умисъл, с убийството на невинен човек (и не един) е бил скрепен договорът за “вечна дружба”.

Седемдесет години по-късно е време да чуем последната му дума: