Ден на независимостта

Дали някога сме били независими и колко е траела тази независимост?

Независими ли сме сега? Възможно ли е да бъдем?

Готови ли сме да отстояваме своята независимост или предпочитаме удобството на зависимостта?

И кога независимостта от едни е преминала в зависимост от други?

Ето такива въпроси би трябвало да си задаваме, ако не искаме и този ден да бъде изпразнен от съдържание повод за почивка. Всеки е свободен да си отговори сам.

Ето и моят отговор:

Върху този ден пада винаги сянката на един позорен акт: на 22-ри срещу 23-ти септември 1947 година, в полунощ, в двора на Софийския централен затвор е обесен Никола Петков, водачът на Българския земеделския народен съюз, чрез скалъпен процес, за да бъде разгромена окончателно опозицията в България в името на една “братска” зависимост.

Дали някой тогава е вложил умисъл в избора на датата чрез пренебрежение към Деня на Независимостта, обявен след 9.9.1944 за царски празник, можем да гадаем. Но с умисъл или без умисъл, с убийството на невинен човек (и не един) е бил скрепен договорът за “вечна дружба”.

Седемдесет години по-късно е време да чуем последната му дума:

„Кристалът на душата“ (зад кадър)

Това не е поредният филм за изоставени деца. Не е и за поредния “спасител”.

Това е филм за душата. За душата на всеки един от нас.

През 1997 година една учителка по рисуване ме помоли да помогна на съпруга ѝ в едно благородно начинание. Художник, завършил в Румъния килимарство, абсолютно безвъзмездно започнал да учи на рисуване изоставени деца в някакъв дом. Дори не подозирах, че има такъв дом и то съвсем близо до мен. Та художникът открил невероятен усет към цветове и форми най-вече при деца, за които специалистите са се произнесли, че от тях нищо не може да стане.

Отидох в Дома. Такава отчайваща бедност и мизерия не допусках, че може да съществува почти в центъра на София, а не в някое затънтено село. Става дума за дом с 200 деца.

Видях училищната сграда, учебните стаи, видях децата. Те се залепиха за мен, както се залепят за всеки новодошъл с надеждата, че „техният“ човек най-сетне се е появил.
Обещах да направя нещо и цяла година се опитвах да намеря пари, та художникът да продължи обучението им. Учителка и художник-килимар. Бяха на границата на бедността в онези години и не можеха със свои средства дълго да поддържат подобно занимание.
Още на първата среща едни момченца ме помолиха да им намеря някакъв ключ, изпълних поръчката – всичките ми приятели и роднини носеха купища ключове, та дано открием въпросния ключ номер 5. Та ето този въпросен ключ ми обърна съдбата за години.

Накратко, намериха се парите, намериха се и ентусиастите – първо заниманията бяха с изкуство – първосигнално всички, които се захващат с подобни деца, смятат, че това е най-важното. А те не бяха извеждани от Дома, не познаваха абсолютно нищо, възпитателите се срамуваха да ходят по улиците с тях. Започнах да ги извеждам, да ги водя къде ли не, да им показвам това, което децата на тяхна възраст отдавна знаят. В трамваите възпитателите отиваха на другия край, за да не си мислят гражданите, че имат нещо общо с тези деца.

Що приятели, колеги, познати имах, всички се включиха да помагат. Дори Рангел Вълчанов беше въвлечен в тази авантюра. Хората, които  ни виждаха редовно по улиците, ни разпознаваха и ни викаха да дават подаръци на децата. Каква ли жалка картина сме представлявали, щом хората така масово се трогваха – една жена със сурия деца подире?

И не става дума само за десетина деца и за инцидентни срещи през ваканции и по празници. Става дума за дълготрайни, многопосочни връзки, каквито се изграждат между родители и деца. По израза на децата, бях „майка, баща и всичките им роднини“.

При това положение трябва да направиш избор: или да приемеш това с цялата сериозност и отговорност, или да си намериш оправдание и да си гледаш филмите.
Направих избора: това беше по-важно от всичките ми филми и му се посветих за дълги години. Не за да се изживявам като спасител на децата, а за да ги науча как да се спасяват сами.

Първоначално възпитателите ми обявиха война, че искам да ги изместя и да им взема работата, но постепенно се убедиха, че нямам такива намерения и започнаха да ме възприемат като част от тях и децата. Работата така се обърна, че когато нямаха пари или имаха проблем, възпитателите ми се обаждаха да измисля нещо. И аз измислях. Но това е за друг филм.

Първо минахме през занимания с изкуство – пеене, рисуване, балет, театър и т.н., после – с труд и спорт – готварство, цветарство, шивачество, ориентиране, катерене по стени с необичайното за онези години „Можеш и сам“ (на тези занимания е посветен филмът „Децата на Мария Магдалена”). Моята къща в София беше станала и тяхна, но режимът в Дома и навиците им там не можеха да бъдат променени, ако децата не бъдат изведени от София за по-дълго. Поне докато им създадем и затвърдим новите навици.

Селската къща и всичко там им хареса и припознаха тази къща за свой дом. Обичайно беше в деня на заминаване, по тъмно, много часове преди уговорения час, да чакат като паленца до вратата. Ставаха и лягаха с приказки за тази къща не само тези, които идваха, но и останалите, които знаеха с пълни подробности какво и как, с кого сме се срещали, какво сме правили, все едно са били там.

Това, което е включено във филма, е една нищожна част от преживяното и заснетото.
Снимането не беше основното, но беше особено вълнуващо за децата. Сами ме подканяха да извадя камерата. Нямаше нищо скрито, нищо задкулисно и притворно.  Доверието на възпитателите беше напълно спечелено след един форум по проблемите на домовете за подобни деца. Тогавашната директорка ме помоли да отида и аз. По него време бях в къщата в планината с най-малките от Дома. Бяха ми ги изпратили на отглеждане за три месеца, докато направят ремонт на Дома в София. Нямаха пари и бяха решили по наш пример да го направят с големите деца, които бяхме обучили в строителство на къщата. Е, тогава наистина едва не умрях – повечето деца се напикаваха по няколко пъти на нощ, нещо което възпитателите бяха скрили, за да не им откажа. Мъкнех вода от половин километър и нон-стоп перях.

Отидох на това съвещание. Представители на държавни институции – министерство, агенции и прочие; на фондации; възпитатели, учители, директор, кой ли не. Слушах ги няколко часа и накрая взех думата. Разказах цялото безумие по отглеждането на тези деца, какво съм преживяла само през тези три месеца и че съм благославяла съдбата, че е за кратко и по мой избор, но какво им е на тези възпитатели, които са оставени да се спасяват кой как може и са принудени да правят какво ли не в чудовищна мизерия, да хранят децата с мухлясали храни и с десетилетия изтекъл срок на годност от държавния резерв. (От солидарност ядях с тях, за да не изпълни заканата си един предишен директор на Дома, че ако не ядат тази помия, няма да ги пуска на любимото им „готварство”.)

Всички онемяха, а възпитателите промениха окончателно отношението си – за първи път някой се застъпваше за тях, включиха ме в настоятелството си и паролата да се разреши на децата да бъдат с мен, независимо къде, и от възпитателите, и от родителите, които имаха такива, беше „леля Малина“.

Ами това е.

Най-интересното във всеки филм остава зад кадър.

Послеслов: тест за полицаи, прокурори и политици

<< Към част четвърта

Тези от вас, които са имали търпение да проследят перипетиите през годините, сигурно са се запитали защо ли си губя времето в гонене на Михаля. Имате право, но ако се върнете назад, откъдето тръгна този разказ – от пускането ми за общодържавно издирване, ще стигнете до отговора.

Има още

Място, съседно на разбойническо

<< Към част трета

Направете си труда, идете и вижте – гробище в защитена територия. Все едно бомба е паднала. Идете, погледайте, полюбувайте се! Вижте коловозите, вижте цялото безобразие! Вместо птичи песни – тишина.

Има още

Най-добре е да приключите с разследването!

<< Към част втора

Ние знаем как да се разправяме с разследващи журналисти и други навлеци. Гумите на колите са най-сигурното и невинно средство – добре подострени видии. Ако не схване – режеш гумата, и ако пак не разбере – развиваш болтовете на гумата. Ако катастрофира – добре, ако не – има и други начини…

Когато видях, че ме притискат отвсякъде, че ще изгубя битката и само въпрос на време е да унищожат това прекрасно място, реших да направя филм и да разкажа безкрайната епопея.

Има още

Сагата „Силистар“

<< Към част първа

Преди 17 години г-н Филчев в ролята си на Главен прокурор се беше заканил, че ако излязлото в пресата е вярно, ще започне разследване на г-н Йордан Цонев за придобитите от неговия тъст имоти. Остана си със заканата.

Има още

Сагата „Резово“

или как известният г-н Йордан Цонев и неизвестната г-жа Малина Петрова получиха имоти в Резово

<< Към предговора

11 май 2000 г.

Следя с интерес разследването на в. „24 часа“, как тъстът на г-н Цонев е получил имотите си в село Резово.

И аз като роднините на господин Цонев и много други след 10 ноември 1989 година се оказах сред претендентите за имот в затворената дотогава зона Резово.

Има още

Пусната за общодържавно издирване!

Доживях!

Да се беше случило в онзи строй, щях да ги разбера – от натягане пред БКП и лично пред другаря Живков и най-лоялния гражданин можеха да изкарат враг.

Но сега за какво? За алиби, че са свършили нещо? Не, заради кьорфишека пред Европейския съюз, че сме правова държава! А това, в което живеем, е абсурдна държава. Дори по-точно – подобие на държава.

Има още

Кристалът на душата / The Crystal of the Soul

Изпълнила се е най-голямата мечта на героите от филма „Децата на Мария Магдалена“ – да имат свой дом и някой да ги обича.

Как преоткриват света извън дома за изоставени деца и какво е записано в кристала на душите им.

Година: 2016
Сценарист, режисьор и оператор: Малина Петрова
Продукция: Фондация „Утре“, „Чербин“
С подкрепата на: Национален филмов център

Зад кадър за филма >>

Няма партия без грехове в Странджа

Интервю пред Николай Коцев, в-к Политика, 06.04.2007 г. (оригинална статия)

Вие имате активна позиция около апетитите за застрояване на парк “Странджа”, как свързахте работата си с екологията?

Не съм еколог в класическия смисъл на думата. Човек избира кое е по-важно за него: железобетонът или природата. Тази лакомия на принципа “След мен и потоп” ми е чужда, обичам природата и смятам, че е наш дълг да я запазим за идните поколения. Освен това съм от странджанския край и следя какво се случва там.

По времето, когато започнаха да връщат земите в Странджа, снимах филма “Реката” за селата от двете страни на Резовска река – Резово и Бейендик, бившето Стефаново. Така станах непосредствен свидетел на опитите да бъдат измамени местните хора. Беше им внушено, че цялата Странджа е резерват и няма смисъл да търсят имотите си. Поземлената комисия в Царево бавеше плановете за земеразделяне, лъжеше и заблуждаваше всички – дори Министерството на земеделието и Президентството – за статута на земята, а в същото време се извършваха разпродажби в най-привлекателните местности до морето.

Подобно поведение имаше своето обяснение. До преустройството този край попадаше в забранена гранична зона, достъпът на хора беше ограничен и природата беше запазила своята девственост и чистота. Но вместо радост, те събудиха ненаситното желание за притежание и лесно забогатяване. Само за няколко години прекрасни места бяха затрити. Последният залив преди Резово, защитената местност Силистар, сега няма нищо общо с това, което представляваше през 90-те години.

Кой има интерес да унищожи тази девствена територия?

Всеки, който идва на власт, идва със своите апетити. Затова спокойно мога да кажа, че абсолютно всички политически партии имат грехове в Странджа. Ако започне сериозно разследване от страна на държавата, ще излязат имена и от СДС, и от БСП, и от ДПС, а сигурно и от НДСВ с техния “нов морал”. Не става дума за партийни интереси, а за чисто икономически. Просто всички искат, ако може, да вземат това място на безценица, да си построят хотелите, паркингите, кръчмите, и да печелят. И затова си мисля, че е крайно време някой в тази държава да се самосезира и да започне разследване за нередностите в парк “Странджа”. Ама някой трябва да има воля и кураж за това!

Има още