Остров или полуостров?

Директорът на продукцията търси по телефона тонколони за снимките на документалния филм “Човек не е остров”. С апломб съобщава името на филма. Отсреща го питат: 

– Че какво е като не е остров?

– Полуостров. – без замисляне изстрелва директорът. 

Посмяхме се и стана лаф, но кой можеше да допусне, че ще дойде време да проверим дали човек е остров или полуостров.

Това, което се случва в цял свят прилича на грандиозен спектакъл на зъл гений. Театър, без зрители, в който всички сме актьори. В тази пиеса на абсурда човек лесно може да се обърка, отчае и възнесе. Както твърди известният невролог и психиатър Виктор Франкъл, човек си отива от света, когато изгуби смисъла на живота си. Какво по-голямо доказателство на твърдението от оцеляването на самия Франкъл в нацистките концентрационни лагери? Далеч по-здрави и жизнени хора от него са си отишли заради изгубения смисъл. Затова има нещо по-важно от това да трупаме като мравки запаси от храна.

Когато избухнала чумата в средата на ХIV век, Бокачо написал великолепната си книга “Декамерон”. В нея героите, десетина млади жени и мъже, се отделят в една вила и всеки ден в продължение на десет дни си разказват забавни и поучителни истории, а животът им се превръща в карнавал, напук на чумата. Тази книга е станала пример за спасение чрез жизнелюбие. Шест века по-късно може и да не можем да се събираме, но можем да запазим вкуса и радостта си от живота като си разказваме не измислени, а истински истории, къде със смях и самоирония, къде с тъга и печал. Да отворим сърцата и душите си един към друг и заедно да запазим смисъла на живота, защото човек не е остров, той не е и полуостров. А какво е?

Дупка в стената

Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото на времето, когато бях още студентка, много хора        бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си. Всъщност Крики беше дебютирал като втори режисьор именно при Рангел Вълчанов, който го беше издигнал от касиер на тази престижна позиция. Дали Рангел се е влюбил в него, като в достоен за имитиране образ, или е прозрял, че Крики с неговия благ характер и предизвикваща усмивка нестандартност, дори за арменец, заслужава повече от това да прекара живота си в броене на банкноти, не знам, но Крики не беше забравил полушеговитата ми молба и един ден тържествено ми съобщи, че другарят Вълчанов е съгласен. Така попаднах в продукцията на “Буря в чаша вино” по сценарий на Валери Петров, познат по-късно като “С любов и нежност”. 

В екипа се бяха събрали все приятели, които заедно бяха направили първите си филми. Известни имена, интересни хора, весело, приповдигнато, щуро – все едно са се събрали не за работа, а за забава. В цялата тази купонджийска атмосфера само на мен ми се струваше, че не съм попаднала на точното място. Не ми бяха понятни реакциите им, разговорите – говореха иносказателно за хора и събития, за които нямах хабер, за техни си работи от младини, с намеци, с недомлъвки, не им разбирах закачките и хумора.

Артистичният безпорядък завладя всички и на баш-артистът-режисьор започнаха да му избиват балансите – ставаше все по-нервен и все по-сърдит. Вторият режисьор стоеше пред него с наклонена към едното рамо главица и се опитваше да вдене какво се иска от него. Изводът, който правеше след дългата тирада на режисьора, беше хем кратък, хем далеч от инструкцията и звучаше обикновено така:

– Значи ти, Рангеле, искаш ……………., фактически.

Ето това “фактически”, което Крики прибавяше в края на всяко изречение, довършваше Рангел фактически. Той ми хвърляше изпепеляващ поглед и вбесен отиваше сам да си свърши работата.

Седя отстрани с книга. Изфирясва режисьорът, на мен ми дожалява за Крикито – върти се насред терена и не знае откъде да я подхване, та хем режисьор-постановчикът да е доволен, хем и работата да потръгне.

Ясно ми е като ден какво трябва да се направи и отивам да подам рамо. 

– Крики, дай да свърша нещо. 

– А не,  не, чети си, чети си. Той, Рангел, е станал много капризен!

Едва се сдържам да не хвана юздите, но пуста иерархия – аз съм подчинена на втория режисьор и е немислимо да иззема функциите му и да направя каквото и да е през неговата глава. А и аз съм никой в продукцията –  нещо като човек от улицата, който е дошъл да погледа как се снима филм и като му писне, да си тръгне. 

Така си кретаме ден след ден. Що книги изчетох! Що книги изчете Валери Петров! Що нерви скъса режисьорът! Вечер се прибирах у дома в Бургас, а сутрин пак в “читалнята” в Поморие. Рангел Вълчанов вече не можеше да ме понася, Крикито – “Няма нужда, няма нужда! Ти си чети, чети! ” 

Можех да си чета и в къщи, вместо да вися безсмислено на терена, и реших да ги напусна. Съобщих го на другаря Дюлгеров, който освен, че ми беше учител, ми беше и градски. Сакън!

– Не го прави. – казва. – Рангел ще те намрази!

Защо ще ме намрази не ми беше ясно, защото в действителност бях с волния статут на неангажиран човек – без права и задължения. Въпреки това се вслушах в съвета и продължих да присъствам тялом.

Един ден цялата продукция, добре похапнала, насяда около декора при водонапорната кула в Поморие, запрепича се на слънце и съвсем се разхайти. Само режисьорът не го свърташе и даваше нареждане: “Да се построи фарт!” Никой не го чу. Втори път: “Да се построи фарт!” Оглеждам ги – никаква реакция. Бре, тези хора да не са оглушели! Трети път: “Постройте фарт!” Не само не го чуват, ами не го и виждат! Тук вече не издържах, скочих и взех да редя фарта, ако и да не съм фартаджия. И изведнъж всички скочиха и се втурнаха да редят фарта. Режисьор-постановчикът се облещи пред този небивал трудов ентусиазъм и взе да се вглежда в мен.

На другия ден моят “началник” – Крикито притеснено и тайнствено ме вика на конфиденциален разговор. Трябвало да замине за София на поредния шофьорски изпит и дали имам нещо против да го заместя. “О, разбира се. – великодушно казах аз. – Заминавай и не бери грижа.” 

Едни роднини от Америка му бяха подарили кола – “Фолксваген”, от тези, в които по филмите се возят героите от Гестапо и Абвера. Вярно, колата хубава, ама не беше случила на кандидат – шофьор. Шофьорският изпит се беше превърнал в непреодолимо препятствие за Крики. 

Поощрих моя “началник”, пожелах му успех и за кратко се приготвих да го заместя достойно.

Замина той и аз рано-рано се паркирах с първото служебно такси от Бургас на терена. И ето изненада – ще снимаме за първи в път не в Поморие, а на “Фрегатата” в Слънчев бряг. Решили го, но аз нали съм външен човек, съобщават ми го като свършен факт. 

Натоварват се всички на колите. Режисьорът изкомандва в неговата лична кола да се качат главният изпълнител – скулптурът Александър Дяков, скриптърката Емилия Масларова и моя милост. “Започва се.” – рекох си. И наистина, докато шофира, Рангел Вълчанов взе да разказва каква организация имало в “Барандов”, нали беше снимал в Чехия няколко филма, – какво правели организаторите, какви програми изготвяли за всеки един, каква точност, какъв график, че каква дисциплина, каква организация, а асистентите какво правели с художниците, с масовката, с костюмите, с гримьорите, че чак репетирали с актьорите и когато всичко било готово, казвали: “Просим, пане!”

Ние седим с Емата отзад. Ставам все по-червена и по-червена. Може и да съм глупава, но не чак толкова, та да не разбера, че целият този монолог е отправен към мен и са камъни за моята градина.  Когато стигнахме в Слънчев бряг, бях червена като презрял домат. Ако бях тогава по-нахакана, сигурно щях да го попитам: “А те там даром ли работеха?” Но не бях и дори не ми хрумна, че е повече от странно да имаш претенции към човек, който по никакъв начин не е обвързан с продукцията.   

“Е, сега ще ти направя едно показно, ако и да не съм била в любимия ти “Барандов!” – си рекох и започнах. Стана като в онзи виц: “Можеш ли да свириш на пиано?” , “Може и да мога, не съм опитвал.” Издирижирах целия “оркестър” от организатори, художници, реквизитори, масовка и дори направих репетиция с главните изпълнители, докато си научат репликите и мизансцена и го поканих: “Заповядайте да снимате!”

Рано, рано приключихме снимките. Рангел подскача, пълен с енергия, готов е за купон: “За първи път не съм уморен!” Аз обаче бях пълен аут.

И на следващия ден – пак така – всичко по ноти.

Но дойде краят на тази режисьорска идилия – титулярът втори режисьор се завръща. Рангел изчезна някъде за цял ден. Когато се върна, ме извика да ми съобщи, че е ходил на среща с директора на СИФ “Бояна”, за да получи разрешение да смени втория режисьор с мен. Изслушах го и му казах:

– Това няма как да се случи! Аз съм тук благодарение на Крики и никога не бих му направила такъв номер.

Рангел помръкна.

– Нека той си остане втори режисьор, а аз мога всеки ден да бъда дежурен асистент на терена.

Той нищо не отговори.

По-късно, когато го опознах, се чудех дали цялото това “допитване” до директора не е било измислено – коронният му номер да провери лоялността на човека и склонността му да забие нож в гърба на приятеля си. По онова време аз не бях служител на Студия за игрални филми и шефът й нямаше никакви права над мен. Той нямаше такива права и по-късно, когато бях официално обявена за втори режисьор на “Лачените обувки на незнайния войн”, но ми плащаха само две седмици в месеца като на общ работник и то само по време на снимачния период, защото не можело по друг начин?!

Схванах тези ненормалности много, много години по-късно.  Припомних си ги едва, когато Тодор Живков, ядосан на новоучредения Русенски комитет, беше избухнал по мой адрес: “ И ние ги търпим и на заплата, и на хонорар!” Какво да кажеш на човек с морална недостатъчност, издрапал до върха на държавата с цената на всичко и превърнал я в бащиния, освен: “Прости му, Боже, той не знае какво говори!”

Но да се върнем в далечната 1979 година, когато скъсаният за пореден път шофьор на мпс ме извика рано сутринта на разговор:

– Другарят режисьор е много доволен от теб. – казва и като чупи притеснено вратле пита: – Ти би ли се съгласила да бъдеш всеки ден дежурен асистент на терен?

Засмях се на шопския гяволък. 

От този ден не четях книги, не пътувах до Бургас и се “вихрех” по цял ден като дежурен асистент на терен. Само една единствена вечер наруших програмата – прескочих до Бургас на рожден ден на най-близката ми приятелка от гимназията. Баща й, влиятелен местен функционер, но изпаднал от голямата игра в резултат на висши партийни интриги, за първи път в живота ми ме заговори: 

– Малинке, вярно ли е, че си асистентка на Рангел Вълчанов?

Изненадах се, че познава Рангел Вълчанов, нали все си мислим, че животът започва от нас.

– Онази нощ гледах “На малкия остров” по телевизията. Хубав филм. Чудих се защо толкова го ругахме навремето.

Ето тук стената, за която споменах в началото, се пропука и зад нея видях неподозиран тунел, който отвеждаше в миналото. 

Не казах на Рангел Вълчанов, нито на Валери Петров за този странен за мен разговор. И добре съм направила. Като съдя по по-късния си злощастен опит, в онези години сигурно щяха да ме вземат за човек на Държавна сигурност. Тогава и през ум не ми минаваше, че това, с което ни бяха надъхали  – да бъдем бдителни и да донасяме за шпиони, провокатори и саботьори на светлото комунистическо бъдеще, е параван за нещо друго. Откъде можех да знам, че съм била на вечеря с един от най-активните участници в развихрилата се идеологическа кампания срещу “На малкия остров” и неговите автори, или че от “дупката в стената” щяха да изпълзят сенки и призраци от деветте кръга на ада?

Но ако не беше онази “дупка”, едва ли щеше да се роди едно необикновено приятелство. А знае се, че истинското приятелство е като дар от Бога – то е по-силно от егото, от парите, от любовта дори, защото разбира със сърцето, нищо не изисква, нищо не очаква, и е като въздуха.

А защо Рангел Вълчанов беше станал обект на омраза и какво стоеше зад намеците и недомлъвките, ми стана ясно едва когато разлистих “Работническо дело” от 1958 година и разбрах накъде води зазиданият тунел. Разлистете го и вие, заслужава си!

Да си отидеш по английски

Отиде си Вълчо!

Не Волф, не Вълчан, а Вълчо – игриво, закачливо и ласкаво, сякаш да ни подскаже, че е  рядко изключение от породата си.

Беше не само артист, но и човек с голямо сърце.  И затова познати и непознати го поздравяваха  по улиците с усмивка: “Добър ден, другарю Камарашев! Добър ден, господин, Камарашев!”, и той радостно и топло им отвръщаше.

Казват, че добротата не била професия, да, тя е повече от професия, тя е изкуство и който владее това изкуство, влиза в сърцата на хората.

Сега, когато не можем да изразим по традиционния начин нашата любов и признателност затова, че ни е дарявал неуморно с таланта и добротата си, нека да му отдадем почитта, която заслужава – да запалим свещички в часа на заупокойната молитва за Вълчо Камарашев днес, 11 април, Лазаров ден, в 15.30 часа у дома, защото Бог не е само в църквата, той е навсякъде.

А ако получите това послание със закъснение, то е заради коронавирус в интернета.

Запалете свещичка, дори със закъснение. За душата на артиста часът е беззначение.

А може да искам да сгреша!

Вече звучи като мантра, че щели сме да се оправим, след като измрат няколко предишни поколения. Като се появи коронавирусът и започнаха да се тюхкат за хора, за които до скоро говореха като за ненужен баласт от миналото, взех да се питам дали мнозина скришом не благославят коронавируса, който най-сетне ще отнесе всички, дето заприщват пътя към светлото бъдеще и световния прогрес.

Е, добре, да речем, че си отидат тълпи от хора, превърнали се в справочник за болести, че рестартират системата и човечеството тръгне по нов път. Как ще стане това? Дали да не върнем часовника на световния компютър с десетилетия и всички останали подкомпютри да се равнят по него? Важното в тази Машина на времето е да знаем къде да спрем връщането на стрелките. Къде е онзи момент, онази точка, в която сме сбъркали в разсъжденията и сметките си и от която всичко по-натам се е оказало погрешно? А може би като сме сбъркали, сме научили уроци, които никога не бихме научили, ако не бяхме сбъркали?

Спомням си, че като правех “Тетевенска 24”, едно от първите ми документални филмчета, все ми се струваше, че сякаш съм стъпила на криво още от самото му начало. Затова поканих двама режисьори с опит, на които имах доверие. Изгледаха го те, по-младият седна на мувиолата и с нетърпящ възражение тон започна да преправя филма. По-възрастният се разтрепери от тази самонадеяност и напусна стаята. След малко обаче се върна, вече овладял гнева си, и каза:

– Какво правиш? Ние може да изкажем мнението си, но тя ще си реши. Това е нейният филм!

По-младият изложи напористо онова, което си бе наумил, че е правилно и отсече:

– Тя, ако не направи това, ще сгреши!

И чак тогава се обадих тихо:

– А може да искам да сгреша!

С това генералното разфасоване на филма завърши. Изслушах и двамата. По-възрастният беше схванал къде е грешката, но не размаха пръст и не ме плесна през ръцете, а само хипотетично размести няколко кадъра и ми разказа невидимото. Просветна ми къде бях сбъркала.

Затова не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!

Диктатура на пролетариата

В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

В режисурата ме приеха, въпреки че бях под чертата на необходимия бал, благодарение на ходатайство и благосклонност. Един възторжен и импулсивен млад човек от комисията, на когото не бях чувала дори името, се отличаваше с доброжелателно отношение към кандидатите. Той се беше застъпил за мен пред режисьора Христо Христов, който от своя страна, за да не строши хатъра на бъдещия си асистент – Георги Дюлгеров, издейства от Комитета на културата още две бройки. Така ние с Евгений Михайлов, станал известен по-късно с “танковата касета”, бяхме присъединени към класа им. После Евгени отиде войник и след казармата премина в ръцете на други учители. Дали моите учители по-късно не са съжалявали за жеста, не знам, но станалото – станало.

Нямаше по-щастлив човек от мен – все едно бях спечелила шестица от тотото. Чак не вярвах на късмета си. Очаквах всеки миг да ми се случи нещо лошо и затова вървях по средата на улиците, та да не би случайно да падне саксия върху главата ми, но пък от друга страна можеше да ме бутне трамвай. Докато се пазех от саксиите и от трамваите, ето че се появи беда, която не ми беше хрумнала. Дойде най-неочаквано от преподавателката ни по руски език и партийна секретарка на ВИТИЗ, другарката Новикова.

Аз имах стара слава на добро и изпълнително момиче, особено подходяща порода за гаулайтери, и поради това се пазех да не ме изберат за нещо. Но другарката Новикова, след като огледала театралните и кино питомци, незнайно защо се спряла на мен и решила да ме направи секретар на Учкома на ВИТИЗ. Причините тогава ми бяха напълно неясни. Чак след десетина години, когато Рангел взе да ми пише характеристика за пред отговорни фактори, ми светна – напомняла съм им на тяхната ремсова младост, както се бе изразил той, но вместо да трогне факторите, предизвикаше всеки път бурен смях. А по онова време нищо неподозиращата “ремсистка” се беше съсредоточила върху следването и времето не й стигаше да навакса пропуснатото покрай заниманията си с математиката.

Моментално и категорично отказах на другарката Новикова, колкото и доброжелателно да беше направено предложението. Но и другарката Новикова не се отказваше лесно от избора си. Започна многомесечна кандърма, едно причакване по коридорите, на асансьора. Взех да ходя в академията много рано, та да избягна срещите. Колкото и да пазех в тайна, тази “любов необяснима” се разчу и колегите ми в класа започнаха да ме обработват да се съглася. Това била възможност да натрием носа на театралите, които гледали на киноспециалностите като на натрапници – най-важното било да вземем властта! “Ами вземете я като толкова я искате тази власт!” – тросках им се аз. Сигурно нямаше да откажат, но “те я дават на теб, не на нас!”

Работата вече беше решена без моето съгласие и въпреки съпротива ми. Датата на изборното събрание наближаваше и другарката Новикова вече не ме преследваше, а само заговорнически ми се усмихваше. Нямаше измъкване – от утре Комсомолът щеше да се стовари върху главата ми и сбогом режисура. Оставаше само един отчаян ход – да я накарам сама да се откаже от мен. Вечерта преди конференцията отидох в кабинета й в академията. Когато влязох, искрено ми се зарадва. Тя беше мила и добра жена, стана ми жал колко много щях да я огорча след малко.

– О, Малина, заповядайте! – възторгна се тя. – Не се безпокойте, утре ще Ви изберат.

– Другарко Новикова, за избирането – ще ме изберат, – плахо започнах аз. – но има един проблем.

– Какъв е той? – учуди се тя.

– Аз не съм член на Партията.

Тя се усмихна облекчено и снисходително каза:

– Това не е проблем. Веднага след избора ще Ви приемем.

– За приемането – ще ме приемете, но има по-голям проблем.

– Какъв по-голям?

– Майка ми и баща ми също не са членове на Партията.

– Така ли? – изненада се тя.

И още, докато е в шок, й сервирах следващата “порция”:

– Те членуват само в ОФ-то, но и то едно членство!

Другарката Новикова изумено ме гледаше, но още не й беше достатъчно.

– И освен това са най-обикновени работници. – хвърлих последния си коз и я погледнах в очите.

Другарката Новикова беше зашеметена.

– О-о, Малина, това е много голям проблем!

– Нали и аз това Ви казвам!

Би трябвало да се зарадвам, но нейният стон ме удари право в сърцето и попиля окончателно камуфлажната им идеология за диктатура на пролетариата.

По-натам всичко се разви бързо и лесно.

– Какво ще правим сега? – партийната секретарка ме гледаше безпомощно.

– Няма страшно! – вдъхнах й бодрост. – Веднага ще Ви предложа кандидат. – казах името. – Той е Ваш студент от театралите. Момчето е умно, родителите му са някакви служители, партийни членове са и мисля, че той няма да има нищо против.

– О, знам го. – зарадва се тя.

Предложих й човека, който най-много ми се подиграваше, че ми предстои комсомолска кариера.

На другата сутрин го избраха и той се “ожени” за кариерата по взаимно съгласие и цял живот й остана верен.

След години, когато ме бяха обявили за носител на много опасен политически “коронавирус” и се опитваха да открият с подслушване, следене и доносници под формата на приятелски и роднински кръг кой ме е заразил и кого аз съм заразила, никога не им хрумна да търсят история на заболяването в по-далечното минало и в себе си.

“Не ща са, мале!”

Вчера се разбрахме, че няма да бързаме. А като не бързаме, няма да се взираме само в телевизорите като телета в железница, а ще ни дойдат и други работи наум.

Имаше време, в което оправдавахме всичките си кривици с народопсихологията. Тези, които бяха доказали, че разбират тази материя, говореха по-рядко. Но когато казваха нещо, то се запомняше и се предаваше.

Та спомням си, че в един разговор за националното достойнство, Йордан Радичков слуша, слуша и накрая разказа за Емилиян Станев, който пък разказвал за една стара еленска мома, която се гледала в огледалото и не се харесвала: “Не ща са, мале, не ща са!” Та и аз като се гледам – заключи Радичков. – казвам си: “Не ща са, мале!”

Кой разбрал – разбрал!

Първоаприлско

Денят на шегата, подобно на много други неща, които приемахме за вечни, изчезна в небитието. Коронавирусът помете и него. На кого му е до шеги, щом Онази с косата излезе от приказките и като на шега взе да ни коси наред. Най-голямата шега би било, ако всичко, което ни се случва, е само сън, обхванал цялото човечество, а когато се събудим, с облекчение ще разберем, че е било само кошмар.

Уви, този сън е сън наяве. Само с хранителни и здравни боеприпаси, както и карциране едва ли ще се спасим.

Трябва ни нещо силно за духа, освен ракията.  Вадя от моя дълбок резерв истории, които са ме спасявали през годините и дано смехът отвее страха, който се е настанил в сърцата ни като в “Крайслер Вояджър”. Защо точно тази кола? Защото една необичайна реклама ме подмами преди години да си я купя:  “Ако искате холна гарнитура, купете си “Крайслер Вояджър”! “ Сега имам в двора си паметник с холна гарнитура.

За отскок ще ви разкажа кратка историйка за един мой любимец – Ивчо, петгодишно момченце, което посещава детска градина в един от кварталите на София. Един ден, докато пътува с учебния автобус, той споделя с шофьора нещо, което вероятно силно го е впечатлило:

– А пък, чичо Любо, моята баба се възнесе!

А чичо Любо дълбокомислено отговаря:

– Е, така е в живота, моето момче, един ден всички ще се възнесем.

– А ти, чичо Любо, кога ще се възнесеш?

– А, аз не бързам, не бързам! – бързичко му отвръща чичо Любо.

И така, мили приятели, другари, и просто случайно преминаващи през този блог,             как по-оптимистично да отговорим на погребалното “Да внимаваме-ее!” , освен с            “Да не бързаме, да не бързаме-ее! “

Честит Първи април!