И аз като мнозина знайни и незнайни участници в историческите събития, наречени “преход”, реших да се впиша в общия хор на спомените. Много от въпросните дебели книги с прозрения за миналото и настоящето са пълни с измишльотини, натаманявания, така че авторите да се изкарат по-големи герои, или да си припишат чужди заслуги и биографии. Но ако си имал, да речем, досие и то не е било публично обявено, съвсем не означава, че не си сътрудничил на ДС. Може да са ти унищожили досието съвсем в началото, защото са сметнали, че си особено ценен агент, или сте се договорили да не ти изнасят името. Не знам как точно се случва това, но знам имена, чието оповестяване ще втресе обществеността и цялото им творчество, с което толкова се гордеят, ще бъде запратено в небитието, не поради липса на талант и умения, а заради моралната им еквилибристика, в която фантастично се били специализирали до степен сами да си повярват, че са това, което не са.

И така, спомням си, че преди много, много години край един огън в балкана сме насядали – съседи и приятели, печем пържоли и кебапчета, пием руйно вино, вслушани в оглушителния хор на жаби и щурци. Романтика. Отвреме-навреме някой ще подхвърли нещо или ще разкаже случка и разговорът ще тръгне в посока, която не се знае къде ще ни отведе. Дългогодишните приятели имат какво да си спомнят и споделят. Единият беше емигрирал навремето в Америка, там се оженил за американка и дошъл в България вече като гостенин, заедно с нея. Тя не беше някоя средностатистическа американка, а професор в престижен университет. Не беше научила български и кротко понасяше нашето бъбрене на български. Понякога съпругът кратко ѝ превеждаше за какво говорим. 

Има още →

Ей, лош народ сме това българите! Няма мило, няма драго! Ще се появи на 100-200 години един истински политически мъж и ние, вместо да му се радваме и да сме му благодарни, че дишаме един въздух с него, ще гледаме да намерим слабото му място, а ако няма такова, ще му го измислим, ще му го лепнем и после ще гледаме сеир как се гъне като двойкаджия пред черната дъска. Докато не го разкостим, няма да мирясаме. 

Ето и сега, лягаме и ставаме с тази пуста къща в Барселона. Дори и аз не се въздържах и се вкючих с една „фалшива новина“, за майтап. Майтап, майтап, ама ако стигне до Кьовеши, лошо им се пише на майсторите на къщи.

Но ако погледнем сериозно на въпроса, какво пък чак толкова се е случило? Дори да е вярно, че построил къща на любимата си, той какво, няма право на любов ли? 

Какво да направи човекът, щом отвътре му напира любовта и чака своето достойно за размерите си изражение? А като е голяма любовта, как да я напъха в нещо малко? Ако е колиба, къща за гости в някой сокак, или полуостров, ще кажете: „Ей, това ли му се откъсна от сърцето? Поне да беше остров, а то полуостров!“ Какво да бъде, че и вие, неблагодарни сънародници, дето сте го избрали за водач, да възкликнете: „Прилича му, прилича му! Машаллах, ашколсун!“

Има още →

Напоследък стана много модерен изразът „фалшива новина‘. Защо не казват „лъжа“, каквото означава това съчетание, и защо измислицата, представена за истина, изведнъж събуди духовете до степен да създават закон и да си подсигурят правото да наказват най-вече тези, които казват истината?

В България, откакто се помня, сме закърмени с фалшиви новини, т.е. с лъжи. Авторите им стояха начело на държавата, но нали лъжата беше издигната в ранг на неприкосновена и узаконена истина, никой на никого не подири сметка.

Чувам вече как гракват насреща ми: „Приключено по давност!“, „От днес нататък ще бъде друго!“.

Друго, друго, ама истината е като шило в торба – все ще пробие, където не очакваш.

Ето един семпъл провинциален пример:

И така, „един приятел ми каза“, с такава прозрачна глупост започват доносите на агентите на ДС – да се скрие доносникът зад някакво енигматично лице, което е самият доносник.

Та, един приятел, напълно реален, но ще му спестя името, за да не си изпати покрай мен, в разговор около последните избори ми каза, че няма никога да гласува за комунистите, защото били много крадливи. Гласувал е и ще гласува за Бойко, т.е. за ГЕРБ. 

Има още →

Моята приятелка и колежка Искра Йосифова имаше свойско отношение към препинателните знаци, което ще рече, че често ги пренебрегваше или дори не ги зачиташе. Сещаше се за тях, но ги слагаше артистично – където й падне, а не където налага правилото. А аз се дразнех и мърморех като счетоводител, щом видех кривване от правия път. Мърморех под нос с натъртване: “Запетайка, …тире, …точка,…точка и запетайка, запетайка, тире, запетайка, запетайка, запетайка…”. Авторката на ръкописа пушеше и се правеше, че не ме чува.

Но веднъж ми дава един бая дебеличък, напечатан текст. Започвам да чета и се облещвам – след всяка дума запетайка!
– Ама какво е това?
А тя невъзмутимо ми отговаря:
– Нали все са ти малко запетайките? Хвърлих една шепа, обери излишните!

Класически урок! Разсмях се до сълзи и от този ден слагам запетайките мълчаливо.

Миналото все повече се отдалечава от нас, граждани, подобно на онзи призрачен кораб във филма на Фелини “И корабът пътува”. Вече не знаем имало ли го е или е било само мираж. В нашия случай по-подходящото би било да го наречем “И корабът потъва”.

Забравяме, дами и господа, много забравяме. Толкова забравяме, че дори себе си не можем да разпознаем. А щом себе си можем да забравим, значи можем да забравим всичко. И няма как, щом мигът е най-важен, само днес и само сега. Миналото е отминало и може да го запратим в небитието като ненужна вещ. Само че това минало, подобно на сянка, ни следва с всички наши предишни образи и превъплащения, с думите и жестовете ни, и няма отърване от него.

А сега ще открехна вратата и който има очи, ще види, който има уши, ще чуе през тази пролука фантома на миналото.

Има още →

Имало ли е в България хунвейбини? Да, аз съм един от тях.

Обявиха ме за “хунвейбин” през 1966 година, когато започна “културната революция” в Китай с масов терор и обвинения в предателство на революционните идеали и поддържане на капитализма. По радиото и във вестниците громяха китайските хунвейбини. Нямахме ясна представа какво чудо е това, но щом Партията и “Работническо дело” твърдят, че е нещо лошо, ще вярваш, къде ще ходиш. Накратко – и куцо и сакато разбра. Да ви призная, аз не разбрах, но затова имаше обективни причини, а именно, природен дефект, който се проявяваше, щом се опитвах да чета вестник. Няма значение дали на български или на немски, в час по превод. Нищо не разбирах, нищо не запомнях, очите ми се кръстосваха и мозъкът ми блокираше. Не че бях някакъв езиковед, напротив, нямах елементарно понятие за език. Развих комплекс за непълноценност. И затова избягвах да чета вестници.

Същата невъзприемчивост проявявах и със запомнянето на столиците на държавите. Пишех си ги на листчета като чужди думи, но все ги бърках. Та един ден разлистих един вестник и ха – позната столица, но на коя държава беше, не помнех. Рейкявик, на Исландия! Запомнила съм я и ще я помня и след като забравя собственото си име. Та в една кратка бележка официозът “Работническо дело”съобщаваше за посещението на Урхо Кекконен в Рейкявик. За какво и защо, разбира се, съм забравила. Ех, разгеле, ще я запомня тази столица по метода на асоциациите, си казах.

Има още →