Реших да ви покажа това интервю не заради себе си, а заради незабравимата Пепа Николова. Които я помнят, ще се радват да я видят отново, а които не – ще имат повод да потърсят филмите й и да се уверят колко щура, талантлива и неповторима беше тя.

През далечната 2006 година тя напористо се обади по телефона и каза: „Малино, искам да дойдеш с филмите си в студиото. Не можеш да ми откажеш!“ И наистина не можех да й откажа, защото беше верен, всеотдаен приятел и изключителен „борец за правда и свобода“, както се казваше навремето. Никой от нас не подозираше, че това ще е едно от последните й предавания и само няколко месеца по-късно ще си отиде.

– За какво ще говорим, да се подготвя… – попитах.
– Какво ще се готвиш, само ела! И донеси филмите!

И аз напълних един сак с филмите на най-различни носители и се явих. Докато ме гримираха, отново плахо попитах какво ще правим в студиото.

– Гледай я! – отговори ми тя. – Не се притеснявай, то самò ще стане, ще видиш!

И ето какво се получи.

В предаването разговаряхме за филмите „Духът и камъните“, „Реката“, „Сърцето умира последно“ и „Пътешествие“, както и за други неща от живота.