“Отечество любезно, как хубаво си ти!…
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци…”
Хисар, 1882 Иван Вазов
Прости ни, Отечество любезно,
за изсечените гори,
за потъналите в бурени ниви,
за разбитите пътища,
за прогонените от домовете им,
за изоставените къщи,
за обезлюдените села,
за забравата на историята.
Прости ни, Отечество любезно,
за горските пътеки, по които рядко ще срещнеш заблуден пътник,
за планинските върхове, от които не се чува “ехо” и “ойларипи”,
за морските брегове, превърнати в бетонни крепости,
за порутените и потънали в немара железопътни гарички,
за омайните пейзажи, на които няма кой да се порадва,
за мътните води, които някога бяха бистри,
за реките, които превърнахме в кариери,
за влаковете с по един вагон!
Прости ни, Отечество любезно,
че децата ти те напуснаха и никога няма да станеш отечество за техните потомци!
Прости ни, че заменихме твоите ароматни плодове с чуждоземски;
Прости ни, че се отрекохме от теб, защото не си ни заслужавало;
Прости ни, че не направихме нищо за теб, но искахме ти да направиш всичко за нас!
Прости ни , че те изоставихме!
Прости ни, че те предадохме!
Отечество любезно,
Прости ни раболепието и сервилността;
Прости ни глупостта и невежество;
Прости ни, че в името на Отечеството прекършихме много съдби;
Прости ни, че обичаме повече чужденците, отколкото своите;
Прости ни, че те оставихме на чакалите, хамелеоните и ястребите;
Прости ни, че соколът не е вече юнашка птица;
Прости ни, че те закичихме с лоша слава,
Прости ни, че се присмяхме на тези, които дадоха живота си за теб;
Прости ни, че те продадохме!
Прости ни, че позволихме да те владеят търгаши, спекуланти и шмекери;
Прости ни, че унищожихме гората, която дава широта на човешката душа;
Прости ни, че забравихме, че природата трябва да се пази като човешкия живот!
Прости ни, че бяхме толкова неразумни!
Прости ни, прости ни, прости ни!
Има толкова неща, за които те молим да ни простиш!
Прости ни, ако можеш.
А ти можеш и ще ни простиш.
Знаем, че ще ни простиш, защото ти си Отечество любезно!