Архив на: Малина Петрова

Кой подпали Партийния дом?

Едно интервю пред портал „Култура“ от 26 август 2015 г. (оригинална статия)

“Освен че заграбиха държавата и финансите, се опитаха да узурпират информацията, да си присвоят историята и да я префасонират по свой образ и подобие.” На 26 август се навършват 25 години от пожара в Партийния дом.

Измина четвърт век от подпалването на някогашния Партиен дом на БКП в центъра на София. Определяте този пожар като ключово събитие. Защо?

От няколко години, щом започне разговор на тази тема, изпитвам уплах, особено откакто един колега се провикна: “Пак ли тая ще слушаме с нейния Райхстаг?!” Това изречение се превърна в крилата фраза, достойна за възхвала на глупостта. Но не е важно колко пъти ще ме слушат, важно е да ме чуят и да се запитат защо неуморно се връщам към този пожар и защо призовавам хората да се опитат да разберат какво се е случило в онази нощ.

А това, което се случи и за което пожарът помогна, е да бъде отсечена като със сатър връзката между миналото и настояще-бъдещето. Тоест едни хора, които до този момент ни управляваха, учеха ни как и защо да живеем, ползваха се с всички блага, постове и привилегии, изведнъж си смениха биографиите. Пълна амнезия за това какво е било, какви са били и какво са говорили. Те станаха герои и на новото време. И отново започнаха да ни поучават. Това е същественото.

Има още →

Сувенир от пожара на Партийния дом

Текстът първоначално е публикуван в Маргиналия на 25 август 2015 г.

Пожарът в Партийния дом

Когато се запали Партийният дом, тълпи от любопитни граждани се втурнаха да видят какво има в омразната цитадела и да награбят каквото докопат – компютри, телевизори, възглавници на фотьойли, фотьойли, кошчета за боклук, полилеи, закачалки, карнетки, топчета тоалетна хартия, вино, салами, един беше помъкнал цял бут – всичко! Трябва ти, не ти трябва, сега е паднало – може някой ден да потрябва. Хората плячкосваха като обезумели. И да не си луд, ще полудееш!

Очевидецът:

Така беше. И аз взех, ама какво взех – една папка. Ех, каква нощ беше, а-а, на комунягите им беше клюмнал гребенът! После, като се разбра, че не е така, както си я мислехме, се опериха.

Но тогава беше друго. Един грамаден, от онези със спортните екипчета и бейзболните шапки, изрева към отсрещната кооперация: „Ей, болшевиките там, шпионирате, а, вашта мамка, бегом от прозорците!“ и те се изпокриха всичките до един, ама за малко. Като надникнах от един прозорец вече отвътре, те пак се бяха наредили като лястовички по жицата. Гледат, да има какво да пишат после. Нямаше време да се разправяме с тях, юрнах се, защурах се, гледам, че другите вземат, взех и аз – една папка, грабнах я и беж. Няма време за маене, защото дим, горещо – да ти изгори джигерът.

Има още →

„Синът на Мария“

Амбициозен млад журналист попада на интригуващ материал – една жена е скочила в кофа с разтопен метал. Разследването твърди, че е самоубийство. Оставила е дете от неизвестен баща. Кандидат­-бащите са трима.

Журналистът решава да направи „удар“ в кариерата си чрез сензанционно разкритие. Но животът се оказва по­-сложен от литературните му представи.

Продуцент: Студия за игрални филми „Бояна“
Сценарист: Светослав Мичев
Режисьор: Малина Петрова
Оператор: Пламен Хинков
Композитор: Боян Воденичаров
Соло: Йълдъз Ибрахимова
Актьори: Кирил Варийски, Камен Делчев, Петър Слабаков, Константин Димчев, Васил Попилиев, Полина Доростолска, Георги Дюлгеров, Тошко Николов, Крикор Хугасян, Трайко Иванов

„Тетевенска 24“

Войниче от Северна България, на служба в София, е изпратено за куриер в неясно ведомство на ул. „Тетевенска“ 24, днешната „Будапеща“. Попаднал в едно от най-страшните места за изтезание преди 9 септември 1944 г. – РО-2 (разузнавателен отдел) и неволен свидетел на извършваното в неговите „канцеларии“, той е потресен и изтерзан от виковете на „престъпниците“. В тази „къща“ е починала от побой Анушка Драгиева, едно младо и възторжено момиче. В тази „къща“ е била пребита и превърната в труп Юлия Огнянова, също толкова млада, но която е имала шанс да оживее и да стане голям театрален режисьор. За първи път в душата на обикновеното селско момче се появява съмнение, че не всичко, което внушава пропагандната машина, отговаря на истината.

Чудесен пример за методите на манипулацията, за осъзнаването и отхвърлянето й с чистосърдечността на един непокварен човек.

Награда на СБФД за най-добър документален филм през 1984 г.

Година: 1984
Сценарий и режисура: Малина Петрова
Оператор: Георги Николов
Музикално оформление: Божидар Петков
Диктор: Жана Караиванова
Продукция: Студия за игрални филми, Творчески колектив „Глобус“

„Фермата“

Достиженията на социализма в България са очевидни, особено в областта на селското стопанство. Но за пълната победа е нужно популяризиране на „гигантските крачки, с които се движи нашата родина напред“, както изрича ръководителят на партията и държавата Вълко Червенков. Каква по-добра нагледната агитация и пропаганда от героите на социалистическия труд! Филмът е за първия „герой на социалистически труд“, Петър Пазачев, който от едно 14-15-годишно свинарче за нагледен пример се превръща във „нагледен“ враг на социализма и партията. Неговата необикновена съдба е аргумент на истината за това кой, как и защо съсипа българското селско стопанство.

Година: 1988

Сценарий: Мария Желева
Режисьор: Малина Петрова
Оператор: Христо Димитров
Музикално оформление: Божидар Петков
Диктор: Богдан Глишев

Продукция: Студия за документални и научно-популярни филми „Време“

Към видеото има и български субтитри. Превключете от менюто на плейъра (Subtitles/CC).

„Човек не е остров“

Джем сешън или джазова импровизация в двора на Археологическия музей във Варна под мотото на стихотворение от Джон Дън „Никой човек не е остров“ – с участието на легендарния пловдивски музикант Веселин Николов и неговия джаз състав, певицата Йълдъз Ибрахимова и кавалджията Теодосий Спасов, както и художници от Варна – Ванко Урумов, Георги Лечев, Милко Божков, Петьо Маринов, Васко Василев и др. На шевната машина – поетесата Мирела Иванова.

Ето и стихотворението:

Човек не е остров, за себе си сам,
всеки човек е част от континент, част от сушата,
и ако вълна събори крайбрежната скала
Европа ще стане по-малка.
Както и ако откъсне полуостров
или разруши замъка твой или на твоя приятел.
Смъртта на всеки човек ме намалява,
защото аз съм частица от човечеството.
И затова никога не питай за кого бие камбаната –
тя бие за теб.

Джон Дън (1572 г. – 1631 г.)

Година: 1985
Сценарист: Боян Папазов
Режисьори: Малина Петрова, Боян Папазов
Оператори: Пламен Хинков, Емил Пенев
Диктор на „Човека“ – Николай Бинев
Диктор: Николай Бинев
Соло: Сузана Ерова, според надписите, в действителност – преименуваната Йълдъз Ибрахимова
Продукция: „Интерфилм“

1989

На 18 ноември 1989 г., седмица след преврата, площадът пред храм-паметника „Александър Невски“ беше като разбунен кошер.

Френетични скандирания се сливаха с патетичните речи. Появата на някои оратори беше смущаваща, но кой в онзи исторически момент обръщаше внимание. За първи път верноподаниците, които допреди няколко дни скандираха: „БКП, БКП!“ до захлас, за една нощ се бяха превърнали в свободни граждани. Още не бяха осъзнали как и от кого бяха получили този неочаквания подарък и радостта им беше истерична.

И там някъде сред гъстото множество от възбудени хора, един човек неутешимо плачеше. От стълбите на храма камерите на киното и телевизията трескаво снимаха. Всичко от този ден трябваше да бъде запечатано за поколенията. Ликуващи и възторжени лица. Един от операторите се натъкна на плачещия човек и остана озадачен.

На другия ден му се обади по телефона и го помоли за среща. Срещнаха се.
– Докато снимах на площада, – каза операторът, – ти ми влезе в кадъра. Плачеше. Разбрах, че нещо не е наред, щом ти плачеш. Защо?
– Всичко беше напразно.
„Плачещият човек“ бях аз.

Има още →