Текстът първоначално е публикуван в Маргиналия на 25 август 2015 г.
Когато се запали Партийният дом, тълпи от любопитни граждани се втурнаха да видят какво има в омразната цитадела и да награбят каквото докопат – компютри, телевизори, възглавници на фотьойли, фотьойли, кошчета за боклук, полилеи, закачалки, карнетки, топчета тоалетна хартия, вино, салами, един беше помъкнал цял бут – всичко! Трябва ти, не ти трябва, сега е паднало – може някой ден да потрябва. Хората плячкосваха като обезумели. И да не си луд, ще полудееш!
Очевидецът:
Така беше. И аз взех, ама какво взех – една папка. Ех, каква нощ беше, а-а, на комунягите им беше клюмнал гребенът! После, като се разбра, че не е така, както си я мислехме, се опериха.
Но тогава беше друго. Един грамаден, от онези със спортните екипчета и бейзболните шапки, изрева към отсрещната кооперация: „Ей, болшевиките там, шпионирате, а, вашта мамка, бегом от прозорците!“ и те се изпокриха всичките до един, ама за малко. Като надникнах от един прозорец вече отвътре, те пак се бяха наредили като лястовички по жицата. Гледат, да има какво да пишат после. Нямаше време да се разправяме с тях, юрнах се, защурах се, гледам, че другите вземат, взех и аз – една папка, грабнах я и беж. Няма време за маене, защото дим, горещо – да ти изгори джигерът.
Някакъв с брада изскочи от един коридор. А то коридори, коридори – лабиринт, и викна на момчетиите, които бяха запалили огън в една стая, пламъците бяха обхванали вече ламперията: „Хайде, по-бързо, че стана страшно.“ Брех! Стреснах се. То цяла организация! Тя работата май замислена предварително, не е така отвътре му дошло на народа и щурмува. И тоя с брадата. Мен всъщност брадата ме стресна, защото тогава комунистите още не бяха с бради, те после ги пуснаха и взеха да ходят с якета да не ги познаваме. Те най-много викаха „Долу БКП!“. Бе тия да не са от наште, СДС-то. Изплаших се. Защото, каквото и да си говорим, тая работа не ми харесваше – да гориш грешни пари. Грешни – тези пари нали ги доиха от държавата.
Изскачам навън с едни, помъкнали възглавници, стискам папката, не знаех още какво има в нея. Пред вратата, каква врата само! Хем и сега се чудя, аз, дето съм участник, не знам как стана тая работа. Казват, при комунизма тая врата се отваряла с бая зор, а ей на – демокрацията я отнесе като перце. Изскачам аз, а насреща ми двама крещят: „Хвърляй в огъня, хвърляй в огъня!“
А огънят, боже мили, какви неща имаше в него! Стиснах папката здраво, те дърпат: „В огъня!“, аз се отбранявам с лакти, с крака, по-скоро мен ще хвърлят в огъня, но папката няма да им дам. Не я пускам. Наоколо сеирджии колкото щеш. „Оставете го, това са документи изобличителни!” – изкрещя някой, стана патаклама и аз добих кураж и един глас като ми дойде, ревнах: „Мамка ви, комунисти!“ И сам не разбрах как се спасих. Отвътре май придойде голяма тълпа с плячка и тези двамата на кладата ме зарязаха.
Аз се мушнах в тълпата, дърпаха ме, искаха веднага да отворя папката и да раздам на всички каквото има в нея, един се лепна за мен и взе да ме врънка да му подаря нещо за спомен. А, да, сувенир искал. В туй време отгоре взеха да летят едни картончета, изсипваха ги от чекмеджета. „Ей ти сувенири. Събирай!“
Хукнах по улицата с папката, а тя дебела, няма как да я скрия. Сърцето ми ще се пръсне – чакам някой да ми изреве: „Стой на място!“
Защото това си е кражба или още по-точно си беше грабеж. Така си е и аз, дето викам на децата: „Не кради, ще ти отрежа ръцете като хан Крум!“, си взех тая папка като да си е моя. А си е и моя – история на народа, а аз нали съм народа, значи папката си е моя.
Човекът от народа се прибра с ценната вещ. Изпитваше страх. Срамуваше се, че беше участвал в тази вандалщина, колкото и да се успокояваше с всевъзможни алибита и оправдания – от „интерес към живота“ до „онези си го заслужиха“. Очакваше някой да открие кражбата и да му потърси сметка, подскачаше при всяко позвъняване. Ами ако някой го е заснел – малко ли камери имаше.
Пошумяха, пошумяха, па млъкнаха.
И като се успокои, започна да чете. В началото мислеше, че това са глупости. Картината, която му се откри, бе ужасяваща. Това бяха откъслечни неща, фрагменти от нещо голямо, грандиозно в чудовищния си замисъл и той се губеше в догадки и предположения. Разкри му се такъв свят, нов, неподозиран, немислим, задкулисен, че неговата убеденост, всичките му доскорошни представи, се преобърнаха, разлетяха се и като не намериха на какво да се опрат, взеха да се реят из въздуха като есенни пухчета.
Четеше всеки лист от началото до края, с номерата, с датите, изучаваше като някакъв Фауст всеки детайл, всяка фраза. Душата му се потресе. Четеше вглъбено, откъснат от света, забравил се, онемял. Дълго оставаше в една поза, цял вдаден в това, което научаваше. Забравяше дори цигарата и тя кротко догаряше. От време на време само дълбоко въздишаше: “Ах, майка му стара, ах, майка му стара…“
Защото това бе една зловеща папка. Четеше и не можеше да повярва. Имаше неща, които не знаеше или не разбираше, луташе се в историята, но когато прочетеше едно такова изречение: “Направили му прилеп…” , не му трябваше на човек много ум и познание, за да разбре, че става дума за издевателство. Като не можеше с друг да сподели, викаше жена си: „Ела да чуеш, остави манджата.“
“В този момент като че ли бентът се отприщи. Всичко това, което разпъваше съвестта ми от няколко месеца, се изля и аз разправих това, което знаех и бях видял. Това, че задържаните се инквизират полицейски, че се бият с тояги, че са карани да ядат показанията си, че са събличани голи да играят кючек, че им се слагат тухли, че се държат с вързани крака нагоре да се опират само на опашката си, че се връзват на „прилеп“ като ги оставят да висят на 2 стола и се бият по краката и пр., и пр.”
Жената присядаше и така оставаше смаяна на крайчеца на стола, докато ѝ четеше: „Ма верни ли са тия работи?!”
Човекът четеше и все повече се изпълваше с отвращение и бяс. Той беше обикновен човек, безхитростен, и това, което научаваше, му се струваше дяволска работа на зъл гений. Не смееше да сподели, да не би да го обвинят в кражба. Не смееше да разказва, да не би да разгласява държавна тайна.
Държавна тайна ли беше това? Държавна тайна ли беше едно съзнателно, колективно престъпление? В тази объркана страна колективното престъпление наричаха държавна тайна.
Жал му беше да я изгори. Това беше история. Как да посегне на историята?
Преди имаше някаква яснота. Сега всичко се беше объркало. Може би заблудата е била за предпочитане. Опитваше се да открие себе си – какъв е бил, как е мислил, какво е говорил. Човек изговаря в живота си купища взаимноотричащи се неща, понякога в рамките на половин час, с илюзията, че дума дупка не прави. Но словото е енергия, тази енергия остава в пространството и така той си обясняваше защо толкова тежки неща се случваха на България – беше под похлупак от зли думи.
Започна да си отбелязва злите думи. Чуваше ги наоколо. Изстрелят някоя дума, тя отлети като стрела, до нея втора, навържат се на синджир, увиснат като грозд и атмосферата натежи, наелектризира се и малко ѝ трябва да ескплодира.
Изведнъж той си спомни нещо, което беше забравил и което смути спокойствието му. Това беше донос. Поискаха, настояваха и той писа. После другарят му го уволниха.
Внезапно започна да си спомня неща, които никога не му бяха правили впечатление. Намираше го напълно нормално и редно, но сега в светлината на новото мислене това му се видя грозно, противно и непристойно. „Боже, това аз ли съм бил?“ Току някой внезапно връхлетял спомен прекъсваше четенето му. Тука казал нещо, за да наклони везната към себе си, там премълчал, другаде защитавал това, което е отричал. Той спираше, внимателно изглеждаше като на филмова лента спомена. Дори го връщаше. Сякаш главата му беше пълна с ролки филмова лента, позабравени, но в отличително качество.
Той виждаше себе си и не се харесваше. Дали възмущението към чуждите грехове не беше събудило възмущение и към неговите? Но всичко, което той е считал за нормално, в реда на нещата, сега се появяваше с кристална яснота. Дори някакви далечни детски спомени се явяваха с удивителна отчетливост. Тук трябваше да защити другарчето си, невинно оклеветено, но той замълча малодушно, там се съгласи да сътрудничи на учителите и да им помага – как усърдно доноснечеше, без да си дава сметка за това, по друг повод се прояви усърдността му в казармата, после подписа декларация, защото имаше командировки в чужбина. „Нима съм бил доносник!“ Уплаши се.
Случките идваха по асоциация. Епизоди от прочетеното се редеха с епизоди от личната му биография. „Ох, какъв отвратителен човек съм бил.“ Разглеждаше снимките си. Оттам го гледаше приветливо лице, дори хубавец. Сега изпосталял, небръснат, беше заприличал на вампир. На кое лице да вярва?
Когато прочете и последния лист, той дълго стоя замислен, не ядеше, само пушеше.
Очевидецът:
И се убедих, че всички са мръсници. Целият народ е от мръсници и мошеници. А да ме опровергае някой!
Чета, че тоя бил добър другар, внимателен, направо не е за вярване какъв добър човек и изведнъж какви страхотии е правил – майчице, не е за приказване. Не мога да разбера как става това.
Чакай, викам, ще пробвам. И с кого? С жената.
„Жена, ела тук. Сега аз ще съм ти следовател.“ „Бе ти си полудял!“ – и взе да се смее. Аз обаче нали съм вече следовател и като ѝ креснах, взе да гледа уплашено. Сложих един стол насред стаята. Взе да ми идва отвътре. Получих вдъхновение. Гледам се отстрани – аз ли съм, не съм ли аз. Там един шофьор, един миньор станали следователи, а аз защо да не мога. Не съм опитвал.
Вземам листове и на нея давам. И почвам:
– Име, професия, възраст.
– А бе, Маринчо…
– Не съм Ви никакъв Маринчо, гражданко! Аз съм “гражданино следовател”. Сега ние имаме няколко случая да ги разясним. Ти къде ходи вчера, като отиде за хляб? И когато доведох съседа на гости, ти седя до него, не до мен. Защо?
И всякакви такива глупости. Взех ги назаем от един съсед, дето ревнува жена си от сянката ѝ. Тя седна.
– Не съм ви казал да сядате!
Държах я няколко часа права. Карам тъй, както пише в буквара, демек папката. Тя ми е учителят.
Поизмъчих я. Взе да плаче и аз разбрах, че съм прекалил, но разбрах, че съм като тях. Не съм по-добър.
И ми се прищя да ги видя. Аз майката ще ви разплача, толкова ме отвратиха мръсниците. Аз с мръсниците съм мръсник, по-голям мръсник от тях. Като попивателна съм. Каквото се зададе насреща, ставам му прилика.
Цял живот бях държал душата си в напръстник. Сега ми дойде прилив, буйна радост, чувствах се свободен, можех да правя каквото искам, да кажа каквото мисля и да не треперя, че утре ще ме приберат.
И почнах да разпитвам – тук-там, този, онзи – открих ги и започнах да се срещам с тях. Исках да ги видя, да разбера какви хора бяха. Всички любезни, възпитани, но най-обикновени, като мен, само дето говорят тихо.
Отивам и казвам: „Господине, аз съм този и този, идвам за това и това. Ако искате да запазите честта си, ще трябва да платите.” – делово и джентълменски. „Ама нямам толкова пари.“ Оглеждам – „Продайте една картина. Я колко много имате!“ Така го намислих. Защото не за живота и честта си ще се уплашат, а за имота. Репетирах. Всичко бях предвидил, но едно не бях – че Бог си знае работата.
Тъкмо взе да се нарежда с първия и даде засечка. От другата стая се разнесе стенание, протяжно, настойчиво, все едно вие куче. Аз може и да съм мръсник, но иначе съм милозлив. Той се върна притеснен. “Жената има рак в мозъка.” Гледам го, стои на тръне, воят пак започна и той тръгна обратно. “Ей тъй съм по цял ден. Часът е 3. Аз ще изпуша с нея цигара и после ще продължим. Това е единственото ни удоволствие. За тези 5 минути живее. Чака ги от вчера.” Аз може да съм всякакъв, но ей това не мога да понеса. Гледах ги през стъклото как пушат. Махнах с ръка – карай, друг път.
На другия – дъщеря му се самоубила – взех да му изказвам съболезнования, третият в някакво село станал отшелник, занесох му вино и луканка, че много обичал, ама нямал пари, чак в лудницата ходих да проверя дали един наистина е откачил. Но последният ми разказа играта. Мазен, мазен, чак лепне, и той говори тихо, но очите му играят и взе да ме подпитва. Такъв хитрец!
“Че кой го интересуват тези работи! Минало. Изтървал си момента, батка! Но, виж, теб мога да съдя за изнудване и по закона за държавната тайна.” – изсмя ми се в лицето. И аз се уплаших. Знам ли го с кои е сега?
Ама нагъл тип! Но беше прав и аз трябваше да свия байрака, но не ми е в характера да отстъпвам. Извадих последния коз: “Искам Ви еди-къде си в колко часа с парите. Иначе дъщерите ви, тези прекрасни момичета като италиански киноактриси, ще получат плик с едни документчета.“ Изрекох го и се погнусих от себе си. Онзи се изчерви като варен рак. Намерих му слабото място.
Ама забравих, че имам работа със стари кримки. Една сутрин звъни телефонът. „Ало, фон Папен, – това си бях харесал от папката за псевдоним – документите или…“
Изплаших се, само как се изплаших! Събудих жената: ”Жена, бързо, обличай се, ставаме нелегални.“
Хванах си бела с тази проклета папка! Какво да я правя? На вторични суровини. Ами ако някой прочете, вътре има държавна тайна. Може да стане и международен въпрос. Откъде я имате, откъде, направо вкъщи.
Обикалях и по кофите за боклук, но като видях как се ровят, се изплаших. Аха да я хвърля на едно сметище, гледам един стои уж безучастно, ама знам ли дали не ме следят вече. И си я върнах в къщи. Не мога да се отърва от нея. Къде да го дяна това “веществено доказателство”?
През нощта взе да ме тресе. Жената каза: “Ей, съвсем се побърка! Може и в затвора да влезеш. Махни я тая папка!”
Някои си оправиха живота покрай тези папки, ама аз не извадих късмет. Мислех да ги накажа, да стана народен отмъстител, като хайдутите, да получат възмездие. Но можех ли повече? Бог ги беше наказал.
Затворих се в банята и я изгорих. Цялата. И докато гледах как огънят я поглъща, как листата стават черни и се разпадат на пепел, разбрах кой запали Партийния дом.
Запали го страхът.
* * *
Гледайте също филма „Приключено по давност“, който се опитва да хвърли светлина върху случилото се в Партийния дом на 26 август 1990 г.