Това не е поредният филм за изоставени деца. Не е и за поредния “спасител”.

Това е филм за душата. За душата на всеки един от нас.

През 1997 година една учителка по рисуване ме помоли да помогна на съпруга ѝ в едно благородно начинание. Художник, завършил в Румъния килимарство, абсолютно безвъзмездно започнал да учи на рисуване изоставени деца в някакъв дом. Дори не подозирах, че има такъв дом и то съвсем близо до мен. Та художникът открил невероятен усет към цветове и форми най-вече при деца, за които специалистите са се произнесли, че от тях нищо не може да стане.

Отидох в Дома. Такава отчайваща бедност и мизерия не допусках, че може да съществува почти в центъра на София, а не в някое затънтено село. Става дума за дом с 200 деца.

Видях училищната сграда, учебните стаи, видях децата. Те се залепиха за мен, както се залепят за всеки новодошъл с надеждата, че „техният“ човек най-сетне се е появил.
Обещах да направя нещо и цяла година се опитвах да намеря пари, та художникът да продължи обучението им. Учителка и художник-килимар. Бяха на границата на бедността в онези години и не можеха със свои средства дълго да поддържат подобно занимание.
Още на първата среща едни момченца ме помолиха да им намеря някакъв ключ, изпълних поръчката – всичките ми приятели и роднини носеха купища ключове, та дано открием въпросния ключ номер 5. Та ето този въпросен ключ ми обърна съдбата за години.

Накратко, намериха се парите, намериха се и ентусиастите – първо заниманията бяха с изкуство – първосигнално всички, които се захващат с подобни деца, смятат, че това е най-важното. А те не бяха извеждани от Дома, не познаваха абсолютно нищо, възпитателите се срамуваха да ходят по улиците с тях. Започнах да ги извеждам, да ги водя къде ли не, да им показвам това, което децата на тяхна възраст отдавна знаят. В трамваите възпитателите отиваха на другия край, за да не си мислят гражданите, че имат нещо общо с тези деца.

Що приятели, колеги, познати имах, всички се включиха да помагат. Дори Рангел Вълчанов беше въвлечен в тази авантюра. Хората, които  ни виждаха редовно по улиците, ни разпознаваха и ни викаха да дават подаръци на децата. Каква ли жалка картина сме представлявали, щом хората така масово се трогваха – една жена със сурия деца подире?

И не става дума само за десетина деца и за инцидентни срещи през ваканции и по празници. Става дума за дълготрайни, многопосочни връзки, каквито се изграждат между родители и деца. По израза на децата, бях „майка, баща и всичките им роднини“.

При това положение трябва да направиш избор: или да приемеш това с цялата сериозност и отговорност, или да си намериш оправдание и да си гледаш филмите.
Направих избора: това беше по-важно от всичките ми филми и му се посветих за дълги години. Не за да се изживявам като спасител на децата, а за да ги науча как да се спасяват сами.

Първоначално възпитателите ми обявиха война, че искам да ги изместя и да им взема работата, но постепенно се убедиха, че нямам такива намерения и започнаха да ме възприемат като част от тях и децата. Работата така се обърна, че когато нямаха пари или имаха проблем, възпитателите ми се обаждаха да измисля нещо. И аз измислях. Но това е за друг филм.

Първо минахме през занимания с изкуство – пеене, рисуване, балет, театър и т.н., после – с труд и спорт – готварство, цветарство, шивачество, ориентиране, катерене по стени с необичайното за онези години „Можеш и сам“ (на тези занимания е посветен филмът „Децата на Мария Магдалена”). Моята къща в София беше станала и тяхна, но режимът в Дома и навиците им там не можеха да бъдат променени, ако децата не бъдат изведени от София за по-дълго. Поне докато им създадем и затвърдим новите навици.

Селската къща и всичко там им хареса и припознаха тази къща за свой дом. Обичайно беше в деня на заминаване, по тъмно, много часове преди уговорения час, да чакат като паленца до вратата. Ставаха и лягаха с приказки за тази къща не само тези, които идваха, но и останалите, които знаеха с пълни подробности какво и как, с кого сме се срещали, какво сме правили, все едно са били там.

Това, което е включено във филма, е една нищожна част от преживяното и заснетото.
Снимането не беше основното, но беше особено вълнуващо за децата. Сами ме подканяха да извадя камерата. Нямаше нищо скрито, нищо задкулисно и притворно.  Доверието на възпитателите беше напълно спечелено след един форум по проблемите на домовете за подобни деца. Тогавашната директорка ме помоли да отида и аз. По него време бях в къщата в планината с най-малките от Дома. Бяха ми ги изпратили на отглеждане за три месеца, докато направят ремонт на Дома в София. Нямаха пари и бяха решили по наш пример да го направят с големите деца, които бяхме обучили в строителство на къщата. Е, тогава наистина едва не умрях – повечето деца се напикаваха по няколко пъти на нощ, нещо което възпитателите бяха скрили, за да не им откажа. Мъкнех вода от половин километър и нон-стоп перях.

Отидох на това съвещание. Представители на държавни институции – министерство, агенции и прочие; на фондации; възпитатели, учители, директор, кой ли не. Слушах ги няколко часа и накрая взех думата. Разказах цялото безумие по отглеждането на тези деца, какво съм преживяла само през тези три месеца и че съм благославяла съдбата, че е за кратко и по мой избор, но какво им е на тези възпитатели, които са оставени да се спасяват кой как може и са принудени да правят какво ли не в чудовищна мизерия, да хранят децата с мухлясали храни и с десетилетия изтекъл срок на годност от държавния резерв. (От солидарност ядях с тях, за да не изпълни заканата си един предишен директор на Дома, че ако не ядат тази помия, няма да ги пуска на любимото им „готварство”.)

Всички онемяха, а възпитателите промениха окончателно отношението си – за първи път някой се застъпваше за тях, включиха ме в настоятелството си и паролата да се разреши на децата да бъдат с мен, независимо къде, и от възпитателите, и от родителите, които имаха такива, беше „леля Малина“.

Ами това е.

Най-интересното във всеки филм остава зад кадър.