Архив за етикет: „Сърцето умира последно“

И корабът потъва

Миналото все повече се отдалечава от нас, граждани, подобно на онзи призрачен кораб във филма на Фелини “И корабът пътува”. Вече не знаем имало ли го е или е било само мираж. В нашия случай по-подходящото би било да го наречем “И корабът потъва”. 

Забравяме, дами и господа, много забравяме. Толкова забравяме, че дори себе си не можем да разпознаем. А щом себе си можем да забравим, значи можем да забравим всичко. И няма как, щом мигът е най-важен, само днес и само сега. Миналото е отминало и може да го запратим в небитието като ненужна вещ. Само че това минало, подобно на сянка, ни следва с всички наши предишни образи и превъплащения, с думите и жестовете ни, и няма отърване от него.

А сега ще открехна вратата и който има очи, ще види, който има уши, ще чуе през тази пролука фантома на миналото.

През 1979 година започнах да се ровя и да търся истината за първите месеци след 9.9.1944 година, по повод на един безобиден детски сценарий “Пътешествие”. Бях разтърсена от едно откритие: това, което четях, нямаше нищо общо с това, което неуморно ни набиваха в главите. Същото се повтори, когато през 1983 година започнах да правя документалния филм “Една фотография”. Не сте чували за такъв филм? Няма и да чуете, защото няма такъв. Така се наричаше сценарият на Боян Папазов. Беше за Анушка Драгиева и поета Александър Вутимски, направили различен избор в живота си. Една фотография беше запечатала ученическите образи на забележителни личности. Освен двамата, там бяха Валери Петров, Невена Стефанова, Михаил Величков и много други.

Месеци наред снимах някогашни ремсистки, приятелки и съученички на Анушка Драгиева, умряла след изтезания в РО-2 /Разузнавателен отдел на полицията/. Колкото повече снимах, толкова повече губех надежда от това да излезе приличен филм. Разказваха ми романтично за ремсовата си младост сред добре уредния си бит и образът на загиналата им другарка Анушка едва се мержелееше. Разказваха ми неща, втръснали и на тях от повтаряне.

Гледах и пропагандните кинохроники. Не бях виждала досега, а и не бях чувала за възторга, с който народът е посрещал германските войски. Дори децата от детските градини, дори академиците в тогите. Повсеместна радост и гостоприемство с хора и ръченици. Знаех за всенародната радост, с която сме посрещапи съветските “братушки”, но нищо не знаех за това веселие, с което сме посрещали германските. Може би са били организирани масовки? Може би. Но как е била постигната тази спонтанност, остава загадка за мен. Едва ли се е дължала единствено на пропагандата. Отговорът ми е горчив, затова оставям сами да си отговорите. 

Видях образа на тоталната забрава. И това ми се стори по-страшно от разсъждението за избора на път в живота.

Така, вместо “Една фотография”, се появи съвършено различен филм. Появи се благодарение на Юлия Огнянова, която не искаше да се знае ремсовата й младост, не искаше да се снима и за да се отърве, ни разказа за едно непознато войниче, което се е грижило за нея, докато е била захвърлена след побой в коридорите на РО-2. Това беше толкова силно, че отвя всички досегашни разкази на участничките в съпротивата. 

Художествен ръководител на документалната студия към Студия за игрални филми “Бояна” беше Христо Ковачев. Неговият художествен съвет и лично той бяха пуснали сценария в производство. Макар че имаше славата на личен оператор и режисьор на Тодор Живков, той беше съхранил усета си за находка и нямаше нужда дълго да го убеждавам да запратим заснетото в коша, да открием човека и да подменим умозрителната “Фотография” с автентичния “Тетевенска 24”. Той се съгласи и не сбърка.

Филмът стана, дори го похвалиха, получи награда. Разшумя се, разчу се и участничките-ремсистки сами организираха прожекция в залата на Отечествения фронт. Дори бяха поканили председателя на Клуба на активните борци против фашизма и капитализма, зет на Анушка Драгиева. Неизбежна беше срещата с тази публика. Отидох със свито сърце, защото във филма нямаше и помен от това, което тя очакваше да види. Той беше изграден върху разказа на някогашното войниче, изпратено за куриер в РО-2, и вътрешното му потресение от разминаването между това, което са му внушавали и това, на което по неволя е станал свидетел. 

Залата беше пълна. Председателят на активните борци пристигна със служебната кола, накуцваше. Прожекцията се заточи в гробно мълчание. Стоях права на страничната пътека и едва понасях това изтезание.

Най-сетне свърши. Светнаха лампите. Тишина. Взеха да се надигат бавно. И изведнъж буквално всички, повечето жени, се втурнаха по пътеката към мен с викове. Нали сте виждали разярени жени? Е, това беше. Настъпваха към мен с крясъци, че съм осквернила паметта на Анушка като съм снимала един полицай! Напираха, аз взех да отстъпвам. Отстъпвах, отстъпвах, докато вече нямаше накъде и се залепих за стената. Председателят на борците си проби път, гневно размаха бастуна си над главата ми: “Сега като те запукам, ще ти дам да разбераш!” 

Не помня как успях да се изсуля и хукнах към кабината на прожекциониста да се скрия от освирепелите ремсистки. А насреща ми самата Искра Панова. И с нея бях разговаряла, бях я записвала дори, макар че и тя като Юлия Огнянова отказа снимките, и тя беше лежала в затвора. Стъписах се. Няма накъде да се измъкна! А тя ми се усмихна и каза: “Браво, моето момиче! Като идвах насам, си мислех какво ли ще гледам, пак сигурно ще разказват за ремсовата си младост. Добре, че не си го направила.” Тя, единствена, разбра за какво беше филмът. Изчаках всички да напуснат и чак тогава се престраших да изляза.

Когато през 1991 година за първи път показах “Сърцето умира последно” в залата на Дома на армията, където се е провеждал процесът срещу Трайчо Костов и неговата банда, отново насред София, на булевард “Руски”, и активните борци, и техните опоненти бяха готови да ме линчуват. 

А през 2009 година в една друга зала, на Дома на киното, след първата прожекция на “Приключено по давност” отново хора, наречени “активни”, сигурно щяха да се разправят с мен, ако не бяха малцинство. 

И защо се случваше всичко това? Заради пустата памет и нейните производни. 

Оттогава минаха още 10 години и сме на път съвсем да забравим кои сме, откъде идваме и накъде сме тръгнали, господа и другари.