Архив за етикет: СДС

Изгубени във властта (упражнение по баналност или още веднъж за “танковата касета”)

Защо реших да нарека този разказ “Изгубени във властта”, по аналогия с известния филм “Изгубени в превода”, надявам се да ви стане ясно, стига да имате търпението да го прочетете докрай. Този текст е само един фрагмент от сложен пъзел и не си поставя за цел да ви разкаже цялата истина или да ви убеди в каквото и да е, а само да хвърли светлина върху една мистификация.

Днес е 14 декември – дата, влязла в историята през 1989 година. Беше изминал едва месец от “революционния” преврат в Политбюро на Българската комунистическа партия, а гражданските настроения рязко се промениха. В паметната нощ напрежението на площада пред Народното събрание беше стигнало толкова висок градус, че сценарият можеше да излезе извън контрол и събитията да тръгнат в неочаквана и нежелана посока. Членовете на ПБ, осъществили свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар, бяха освиркани на същия този площад, на който бяха приветствани доскоро като герои.

Тази нощ беше запомнена и с репликата за танковете на президента Петър Младенов. Години наред темата за автентичността на записа и спорът – изрекъл ли е или не Петър Младенов фразата “Най (по)-добре е танковете да дойдат”, или е фалшификация на “танкиста” Евгени Михайлов, – ще се върти до баналност. Дали в някоя лаборатория на Държавна сигурност или в американска такава в Полша е бил манипулиран оригиналният запис и вместо невинното: “Станко да дойде!”, враговете или своите под прикритие са вмъкнали в устата на президента катастрофалната фраза, остава загадка.

Кой ли не се изказа по темата, кой ли не се кле, какви ли не експертни комисии и експерти не се произнасяха, кой ли не проклина или не благославя, до какви ли не чуждестранни специалисти не се допитваха, или се заканваха да се допитат, що демонстрации в подкрепа, закани със съд и разправа, та разпити, та следствия – напразно пропиляно време в безсмислици за отвличане на вниманието.

Е, нека и аз накрая да кажа нещо, та дано приключи този спор. Евгени Михайлов беше заснел детайлно случилото се в онази фатална нощ, но след половин година аз направих предаването, което беше излъчено в предизборното студио на СДС. И е време да разкажа кое и как се случи и защо на самия финал на предизборната кампания през 1990 година излъчихме въпросния запис.

Ще започна отдалече.

Евгени Михайлов завърши режисура в Москва заедно със съпругата си Ели, много талантлив оператор. Бащата на Евгени му донесе камера VHS някъде от чужбина и Евгени се втурна да снима. Дай му на режисьора камера и му гледай сеира!

Взехме да се шегуваме, че Евгени влезе в политиката благодарение на тази камера. Но извън шегата Евгени вложи цялата си душа, енергия, непримиримост и всеотдайност в тези репортажи, а кадрите му, заснети с любителска камера, се превърнаха и все повече ще се превръщат в един уникален документ на времето. Видеоархивът на Евгени е огромен, сниман със страст, каквато много професионалисти не познават. Знам това, защото във филма “Приключено по давност” голяма част от архивните кадри са именно от тази “филмотека”.

И така, няма нищо изненадващо и необичайно, че съдбата беше решила именно Евгени и единствен той да увековечи изпуснатата реплика на нервирания президент. Много хора знаеха, някои бяха видяли и чули този запис месеци преди излъчването му по телевизията.

И аз го видях. Бях им на гости, Евгени ми се хвалеше като на колега какво е заснел, касета след касета, и между всичко – въпросния запис. Шумът от площада беше много силен и аз първоначално не разбрах репликата, затова Евгени ми пусна записа отново. Да, действително Петър Младенов казваше, че е добре да дойдат танковете. Приех го само като проява на безсилие. Какво ли не казва човек в яда си!?

По това време се занимавах усилено с филма за процеса на Трайчо Костов, който беше спрян заради участието ми в Русенския комитет и пуснат в производство отново сутринта на 11 ноември, веднага след преврата. Имах куп работа и много неща от актуалните събития пропусках.

Така случайно на улицата разбрах от сценариста Боян Папазов, че са създали телевизионно студио на СДС, че го ръководят заедно с писателя Георги Данаилов и имат нужда от помощ – появила се незнайно откъде една госпожа Илияна Беновска, която се опитвала да се разпорежда. Така попаднах за малко и в движение в студиото, в което се бяха включили вече 20-30 души – все изявени млади кинематографисти, с филми, в които разказваха истината за нашата действителност, далеч преди да се е чуло за гласност и преустройство. Нямах време за нищо друго извън филма си, но не можех да откажа да дам рамо на колегите си.

И от “едно рамо” спрях работата си по филма и се преселих в телевизията. Всеки ден трябваше да излъчваме по едно предаване. Много режисьори и оператори работеха по различните теми и епизоди-филмчета, но накрая един трябваше да подбере, да сглоби и да направи нещо, което да се гледа на един дъх. В началото се редувахме с режисьора Васил Живков, но той се разболя и след първите няколко предавания аз поех всичко до края. Беше инфарктна работа, която имаше и добра страна – след три месеца развих такава невероятна бързина в студиото, че за минути можех да направя нещо, за което в обикновена ситуация отиваха часове.

По едно време започнаха да пристигат от “Раковска” 134 непознати емисари на СДС с настояването да пуснем записа на Петър Младенов за танковете. Покрай дейността на Кабинета на младите филмови дейци и перипетиите около създаването на Русенския комитет познавах почти всички, на които можеше да се разчита. Не бяха много. Сега изведнъж изпълзяха някакви хора с поведение и манталитет на ченгета, които ни даваха нареждания.

Младите кинаджии, особено тези в документалното кино, по онова време бяха далеч напред с материала, филмите им и сега не са изгубили стойността си, бяха достойни хора със самочувствие и нямаше сила, която да ги накара да се подчинят на новоизлюпените демократи. Агресивността на тези неясни субекти ме хвърли в съмнение и аз категорично отказах да включа записа в предизборното студио. Георги Данаилов, един от отговорниците, ме подкрепи, и двамата споделяхме, че зад тяхната упоритост може би се крие нечий интерес.

Евгени, като всеки чувствителен автор, много се наскърби и го прие лично. Работехме в едно студио, но напрежението между нас нарастваше заради неотстъпчивостта ми. Така повече не можеше да се работи и един ден свикахме целия състав на предизборното студио – все режисьори, оператори и сценаристи с биографии. Събрахме се в една апаратна, изключихме всички връзки, за да не ни следят какво гледаме, и пуснахме материалите, за които се двоумяхме. Най-спорният беше този с “танковата реплика”. Застъпвахме диаметрални позиции и затова Евгени и аз изложихме последователно мотивите си. Останалите изгледаха материала, изслушаха дебата и взеха решение: няма да излъчваме този клип. Защо ли? Защото в онова смутно време не знаехме вече кой кой е, какво и за кого играе, за какво се бори, и не можехме да преценим кого ще обслужи този запис. Решението ни беше окончателно и непоклатимо.

Атаките от СДС продължиха, дори се пусна слух, че предизборното студио е превзето от хора на Държавна сигурност (разбирайте мен). Възпитаваните 40 години в недоверие и подозрителност мозъци привиждаха конспирация там, където я нямаше.

Така мина първият тур и предстоеше балотаж. Ръководителите на предизборните студия – на БСП, на СДС и на БЗНС, се споразумяха по време на балотажа да не се излъчват клипове, а само монолози на кандидатите от съответните партии. Това много опрости работата – само избираш откъси и ги лепиш. Вечер всички сядахме в стаята в телевизията и колективно гледахме ефира. И ето неприятна изненада – в предпоследното предаване екипът на БСП беше включил клип, в който бяха монтирали паралелно Емил Кошлуков и млад националсоциалист от забележителния филм “Кабаре”, с разтърсващ дикторски текст-обвинение, на фона на нацистка песен от филма. Накратко, всички в СДС са фашисти! Класически урок, описан в букварите по манипулация!

Когато видях и най-вече чух “произведението” им, толкова се възмутих, че първа казах: “Евгени, можеш ли да приготвиш твоя материал за утре?” Евгени подскочи – месеци беше чакал този миг. По това време работата в предаванията беше елементарна и ръководителите на нашето студио Георги Данаилов и Боян Папазов бяха заминали за провинцията. Аз ги замествах. Взехме решението на своя глава. На другия ден ми предстояха снимки по филма за процеса на Трайчо Костов. Бяха свързани с финала на филма – обявяване на съдебно решение в открито заседание, което не можеше да бъде отменено за друг ден. Поради тази причина помолих Олег Ковачев да монтира последното предаване.

Късно през нощта Георги Данаилов се обади от Пловдив и каза, че щом БСП са нарушили споразумението, трябва да пуснем записа. Незабавно се връща в София.

На другия ден снимките по филма ми се проточиха и едва към 17-18 часа успях да отида в телевизията да видя готовото предаване. Ужасих се – епизодите бяха по монтажните маси, всички автори бяха паникьосани, чупеха ръце и се тюхкаха, че няма да успеем. И действително нямаше време за каквото и да е. Като капак миниатюрната монтажна стаичка, която ни бяха дали за този ден, беше на единия етаж, а на по-горния се зареждаха рулоните с изходните материалите, без директен контакт. Само чудо можеше да ни спаси. Помолих Олег Ковачев да отиде при рулоните и при поискване бързо да ги сменят, а аз поех монтажа.

Вече бяхме в технологично нарушение: два часа преди излъчването трябваше да внесем материала в бокса. Беше невъзможно да го спазим. Помолих дежурния на ефира да ми се довери и да получи рулона в последния момент. Познавахме се, цели три месеца бяхме работили денонощно заедно и той рискува. При други обстоятелства едва ли щеше да ми мине през главата подобно нещо, защото смятах и смятам, че правилата важат за всички, но в онзи момент дори не изпитах угризения – бяха нарушили джентълменското споразумение и правилата на фейърплея! Това беше нашият отговор.

В този момент в телевизията пристигна Димитър Луджев. Освен че сме съграждани, учили сме в съседни класове, били сме заедно в ръководството на пионерската организация, помагал ми е във филма за процеса на Трайчо Костов и аз от своя страна на него с каквото мога. Казва: “Малинке, след снощното излъчване Желев смята, че трябва да пуснете записа на Младенов.” Ама ние вече сме го решили!, отговорих и се втурнах да монтирам.

Включихме един монитор до екрана на монтажната маса, за да следим ефира, предупредих екипа, че от напрежение сигурно ще крещя, да не се сърдят и започнахме – докъдето успеем, ако ще само 10 минути да направим. По коридорите през няколко метра, готови за старт, стояха хора от предизборното студио, а останалите се бяха затворили в стаята, за да не будят подозрение, и стискаха палци. Впрочем, твърде много хора от телевизия участваха в тази завера, но не се намери нито един “предател”! Излъчваха пресконференция на ДПС в НДК, тя се удължи точно толкова, колкото беше нужно, за да завършим предаването в пълния му обем. Ефирът с предизборните клипове вече беше започнал, когато запъхтените щафетници отнесоха рулона в апаратната.

Веднага след излъчването се качих на колата и с екипа на филма за Трайчо Костов заминахме за Белград. За следващата сутринта беше уговорено интервю с Милован Джилас. По пътя чухме по радиото, че президентът Петър Младенов завежда дело за клевета срещу предизборното студио на СДС.

След две или три години, не помня вече, следователят Бойко Рашков беше стигнал до мен и ме извика в Главно следствено управление. Аз бях един от последните разпитани. Скоро след това той приключи делото, защото се беше уверил, че репликата не беше фалшифицирана.

Но след време се появи червеят на съмнението. Фантасмагорията, разпространена от ДС, беше направо смехотворна, но се намериха хора да ѝ повярват: че аз съм свалила Младенов, за да направя моя приятел Желев президент!

Изведнъж и Евгени започна да ме подпитва: как така аз от толкова яростен противник изведнъж съм решила да пусна записа. И дали това не е било свързано с появата на Луджев в телевизията? Някой бил казал, че Луканов и Желев го били решили, а Желев изпратил Луджев да ме убеди.

“Евгени, – удивих се, – нали бяхме заедно, нали заедно го решихме?! Откъде мога да знам какво са си говорили? Дори да е така, за подобно нещо се изисква време. Те не знаят, но ти си режисьор, обясни ми как щеше да бъде направено предаването, ако ние не го бяхме решили вечерта? Колко време ви трябваше да се подготвите? Цял ден. Кой сериозен човек ще остави такава мащабна операция на риск в ръцете на случайността?”

А защо внезапно реших да излъчим записа?

В студиото на БСП имаше един, който от младини беше овладял тънкостите на пропагандата и ораторското изкуство, бяхме го слушали по съвети в Киноцентъра, на конгреси на Съюза на филмовите дейци, по събрания. В дикторския текст на клипа разпознахме автора. Той, като член на художествения съвет, участваше в моя филм “Пантеон” и защитаваше правото да се направи този филм, въпреки забраната на съпартийците му. Той говореше вдъхновено и убедително за гласността, за перестройката, но в края на снимките, когато кинокритикът Тони Андрейков спомена, че до 1947 година в България е имало опозиция, той стреснато ме погледна и притеснено промълви: “Това го отрежете.” Не го отрязах. Но се появи една огромна въпросителна: не служат ли думите за истина, гласност, перестройка за прикритие, щом и след 40 години разгромът на опозицията и обесването на Никола Петков са тема табу и дори споменаването им събуждат тревога и страх?

Нали той няколко месеца по-късно ме убеждаваше да не показвам филма си “Фермата” за първия герой на социалистическия труд, защото съм щяла да обезсмисля усилията на партията им. Значи не те се бяха самокомпрометирали с безумията си, а аз щях да ги компрометирам, като разказвам истината. Направих филма, но той никога не беше излъчен. Нали той, приятелят на Андрей Луканов, беше сред ораторите на митинга на опозицията на 18 ноември пред храм “Александър Невски”, и отново разпалено говореше пред развълнуваните граждани за преустройството, а аз, притисната от екзалтираното множеството, безутешно плачех заради мимикрията и хвърлените нахалост усилия. Плачех заради всички тези възторжени хора, които след време щяха да разберат как са били подведени. Човекът, който им говореше от стълбите пред храма, след няколко месеца щеше да нарече опонентите на БСП фашисти!

Колегата му Георги Данаилов отговори благородно. Неговият дикторски текст не разобличаваше, не заклеймяваше, не пропагандираше, не настройваше, а беше изпълнен с милост, съчувствие и разбиране на човешката природа – че всеки в такава ситуация може да изгуби присъствие на духа, и в гнева си да изрече какво ли не, но това все още не го прави фашист. Такъв беше текстът във финалния клип на кампанията на СДС, ако имаше кой да го чуе.

И всичко можеше да приключи бързо и Петър Младенов да си остане на поста, докато неговите не решаха да го свалят, подобно на Тодор Живков, ако беше излязъл и простичко си беше признал, че в опитите си да надвика ревящото множество, е изгубил самообладание и е изпуснал тази фраза. И на никого нямаше да му хрумне да му иска оставката, и никакви студенти нямаше да стачкуват по този повод, и дори щеше да събуди съчувствие, ако съветниците му бяха по-умни.

И тук сигурно ще се намери някой да каже, ами ако все пак бяха дошли танковете? Мили мои, в историята “ако да беше” няма никаква стойност. Все пак танковете не дойдоха, нали?!

И все пак, кой го свали? Свали се сам, защото не намери кураж да си признае, и излъга, а това неговите съпартийци, обикновените редови комунисти-социалисти, които публично защитаваха лидера си като невинно оклеветен, не му простиха.

А главната заслуга да видите записа от “танковата касета” е на неуморния трибун на БСП, Анжел Вагенщайн.

Може би си мислите, че това са стари работи, ненужни и неважни, както е казал поетът, че никой вече не си спомня за тях. Но неразбраното, неосъзнатото минало винаги се връща като бумеранг, понякога като карикатура. Защо ли? Защото не сме имали смелост да научим истината за миналото и мястото си в него.

Но как да открием истината в хора на надвикващи се истини? На кого да повярваме? Лъжата е гръмогласна, самонадеяна и безпардонна. Истината говори тихо, изисква се усилие, за да я чуеш, не се натрапва и търпеливо изчаква да я забележите и откриете, сами да стигнете до нея. Тя е като любовта.