Архив за етикет: Русенски комитет

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Има още

Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

Има още

1989

На 18 ноември 1989 г., седмица след преврата, площадът пред храм-паметника „Александър Невски“ беше като разбунен кошер.

Френетични скандирания се сливаха с патетичните речи. Появата на някои оратори беше смущаваща, но кой в онзи исторически момент обръщаше внимание. За първи път верноподаниците, които допреди няколко дни скандираха: „БКП, БКП!“ до захлас, за една нощ се бяха превърнали в свободни граждани. Още не бяха осъзнали как и от кого бяха получили този неочаквания подарък и радостта им беше истерична.

И там някъде сред гъстото множество от възбудени хора, един човек неутешимо плачеше. От стълбите на храма камерите на киното и телевизията трескаво снимаха. Всичко от този ден трябваше да бъде запечатано за поколенията. Ликуващи и възторжени лица. Един от операторите се натъкна на плачещия човек и остана озадачен.

На другия ден му се обади по телефона и го помоли за среща. Срещнаха се.
– Докато снимах на площада, – каза операторът, – ти ми влезе в кадъра. Плачеше. Разбрах, че нещо не е наред, щом ти плачеш. Защо?
– Всичко беше напразно.
„Плачещият човек“ бях аз.

Има още