Архив за етикет: Русенски комитет

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Г-н Трифонов отдава заслуженото на режисьора Юри Жиров и филма “Дишай”, и на моя милост като на човек, който им намерил зала, за да проведат събранието си. При споменаване на името ми г-н Кошлуков вметва, че не съм успяла да отида. Е, как да успея, като не са ме поканили? Дали това е случаен или умишлен пропуск, става ясно от подбудата за предаването – да се даде обществена трибуна на засегнато от публикациите ми честолюбие, да се оспорят индиректно твърденията ми и да се лансира отново легендата на ЦК и ДС за някакъв мощен център, който разиграл цялата държава, начело с ПБ и самия Живков, и дори бил способен да свали Партията от власт.

Следва разказ за историята на учредяването: как се събрали в Института по философия, как поканили Желев, а той поканил Трифонов, как решили да учредят комитет, как Желев не искал да участва официално, защото все бил трън в очите на Партията, и дал зелена улица на Ивайло Трифонов, как аз е трябвало да осигуря зала за организираното от Философския институт събрание, на което да стане учредяването, как показали филма “Дишай” на Юри Жиров и как после Стефан Гайтанджиев, председател на профсъюзната организация към Философския институт, и Ивайло Трифонов, партиен секретар във Физическия факултет на СУ, ръководели събранието, а хората напирали да им дават листове с подписите си, а Георги Мишев, като председател на новоучредения комитет, накрая събрал всички списъци с подписите. Звучи убедително.

Но се питам защо г-н Трифонов премълчава подробности, които пораждат съмнения в пълната достоверност на версията. Например че:

  • Стефан Гайтанджиев и Петко Симеонов, научен секретар на Института по социология, предвидливо информират ЦК за подготвяното събрание,
  • на Гайтанджиев, Смоленов и Кардашев, все представители на Философския институт, е разпоредено да не провеждат събранието и те обещават да го спрат, но не е по силите им, защото събранието не е тяхно, а на Кабинета на младите филмови дейци, на който аз съм председател,
  • Симеонов се дистанцира и разпорежда на сътрудниците на Института по социология да не присъстват на събранието,
  • благодарение на двойната игра на двамата осведомители, прожекцията на филма “Дишай” е забранена,
  • събранието е спасено по чудо, защото отказвам да се подчиня на предаденото ми устно нареждане да не прожектираме филма,
  • започва паниката в държавата и в партията и Домът на киното се напълва с неидентифицирани субекти,
  • съдбата на Комитета е предрешена, преди да е учреден, благодарение на хората, които г-н Трифонов изтъква днес като организатори
  • самият Ивайло Трифонов е крайно уплашен от внушените му от ЦК небивалици, които приема за истина, и пренебрегва уверенията ми, че това са глупости и че не някой друг, а аз, лично, съм ги поканила на нашето събрание. Забравил е. Разбираемо е. Който не се е плашил в онези времена, пръв да хвърли камък. Човешко е. Но не е ли по-честно да разкажем всичко, както е било, вместо да представяме страха си за храброст, компромиса за ловкост, а заблудата за прозорливост?

Има още

Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

След като бяха узурпирали властта, бяха се разправила с опонентите си и се изживяваха като пълновластни господари на държавата и народа, другарите от ЦК и Политбюро бяха решили, че имат право на собственост и на въздуха и че всички, които се осмеляват да издигнат лозунга ”Искаме въздух” и тези, които са съпричастни към страданието им, са врагове.

Дали учредяването не е било повлияно от перестройката в Съветския съюз? Какво значение имаха перестройката, какво значение имаше менуетът между Тодор Живков и Чаушеску, съвместното им ходене на лов и наздравици из резиденции, когато хората бедстваха?

След учредяването на Комитета ЦК и Политбюро се събират по спешност на строго секретни заседания, утвърждават щабове с поверителни задачи за проучване, разследване и откриване на истинските инициатори, ДС мобилизира целия си агентурен и подслушвателен апарат, пишат докладни записки, три дни оставят държавата на автопилот и се губят в апокалиптични догадки за организацията, съчиняват фантасмагории за “тъмни сили” и хипотези за конспиративна тактика, гадаят къде е центърът и дори дали няма чуждо участие, припознават себе си от нелегалния период на партията и поставят оценка “много добър” на изпълнителите, ласкаят егото на генералния секретар Тодор Живков, за да не изгубят благоразположението и благоволението му, пеят дитирамби за неговите прозрения, във вид на съображения и кроят планове как да се разправят с непокорните, провеждат партийни събрания на всички нива из цялата страна, заклеймяват призраци, стягат партийните редици, постъпват “умно”, според указанията на Тодор Живков, сиреч, изолират главните организатори и всяват недоверие към тях.

Ей тази игра са я играли от 9-ти септември 1944 година насам успешно и са много вещи в нея – изключват от партията когото могат, профилактират, знае се какво означава това, прибират паспортите за чужбина и подменят истината с измислици. Това решават вождът и негови съратници, които само след година и половина ще го заклеймят като узурпатор, сатрап, подтисник и прочие тиранин на свободната им воля и дух и ще изтрият всеки спомен за сервилното си поведение и съучастие.

Населението, приучено от половин век безропотно да изпълнява и най-нелепата заповед, да се подчинява на телефонен разговор, на устно предадено нареждане, да се парализира от страх да не го нарочат и обявят за “враг на народа” и изведнъж …– засечка! Някой по веригата не се подчинил и им казал, че не са му никакви да му заповядат. Потрес! Е, как няма да се изплашат управляващите?!

Всъщност, другарите от ЦК и Политбюро се страхуваха повече от своите, отколкото от Комитета. Страхуваха се от подслушване, страхуваха се от всяка своя дума, от всяка дума на “врага”, на която не са успяли да намерят разгромяващ отговор, страхуваха се от мислите си.

В резултат на разследването и проведените разговори в ЦК Управителният съвет от 33 души, с малки изключения, пръв изоставя кораба, вдига бяло знаме и се предава. Мнозина от записалите се в Комитета с ентусиазъм през нощта, се отричат от него, оправдават се, че не знаели, не разбрали, подвели ги, заблудили ги, подлъгали ги, мислели, че е по волята на Партията и с нейна благословия, проявили наивност, искат да бъдат в услуга на управляващите, готови са да влязат в казионните организации, държат се като уплашени ученици, обещават, че няма да се повтори, че няма да се събират, че ще прекъснат връзките, че вече са се дистанцирали, че са готови да сътрудничат, предлагат услугите си, знанията си, благодарят, че са им оказали такава чест да ги привикат за обяснение и да ги скастрят, извиняват се, желаят дори приятен ден и приятна работа!

Ако бяха неуки и неграмотни селяни, подобни на сподвижниците на Левски, щях да ги разбера, но елитът на нацията – научно-техническа и художествено-творческа интелигенция, образовани, просветени, талантливи, с титли и степени, да се оставят на някакви работници на “тихия фронт” и посредствени партийни величия да ги манипулират, да забравят за какво е бил създаден този Комитет, да позволят на страха да им отнеме способността да разсъждават! Срам, драги ми български интелигенти, срам!

Дори в “Уикипедия” е записано: Комитетът не успява да осъществи никаква дейност, тъй като Централният комитет на Българската комунистическа партия и Държавна сигурност принуждават учредителите му да се откажат от действия…“ Ах, ако само не бяхме толкова страхливи и толкова големи конформисти!

Ако някой иска да се убеди кой е бил учредител и кой не, ето копия от оригиналните списъци от нощта на учредяването, проверявайте дали сте бил там или не. Вярно е, че някои от присъстващите, щом започна подписката, се втурнаха по стълбите и побързаха да напуснат сградата. Помня изплашените им лица. Но и без тях, останаха достатъчно много хора, които търпеливо чакаха на опашка в залата и във фоайето да се подпишат за членове. За тези списъци вече разказах в спомена “1989”, как и къде ги бях скрила, дори от себе си, и как ги открих след десетина години от събитието и ги дадох да ги публикуват в документалния сборник “Русенския комитет” и как, за моя изненада, този детайл бе премълчан в книгата.

С времето хората, които заявяват, че са учредители на Русенския комитет, ще стават все повече. Толкова много, че ако не бях свидетел, щях да повярвам, че въпросното събрание се е състояло не в Дома на киното, а в някоя зала като “Арена Армеец”. Еди-кой си бил в Русенския комитет, пишело го в “Уикипедия”, бил казал в някакъв филм, интервю, бил го написал в биографията си. Както е тръгнало, ще излезе, че целият народ, барабар с Политбюро и Тодор Живков, са били членове на един комитет, достоен да влезе в “Гинес” за най-кратко просъществуване – само една нощ, но с най-дълга слава през годините.

А след като е отминало предизвиканото от паниката цунами, мнозина ще се закичат с въпросния комитет като с мартеница, ще направят кариера и ще го изтъкват като актив в съпротивата си срещу комунизма, ще си придават важности с късна дата, ще дават интервюта, в които, водени от егото си, ще преиначават историята.

Какви ли не нелепици не чух през годините: че ДС подкокоросала хората да създадат „зелена партия“, за да се разправи после с всички, че било работа на “тъмни сили”, които зад екологията прикривали истинските си стремежи за власт, че искали да изкарат Живков и Партията некадърни да решат проблема, че от Русе тръгнало гражданското общество, че русенките дошли в София и организирали българската интелигенция, а прожекцията в София в Дома на киното била по проект…

И нито дума за онзи любителски киноклуб от Русе, който пръв наруши информационното ембарго и съобщи на обществото за обгазяванията на Русе, за най-големия борец от Русе, Мария Варамезова, майка на шест деца, с която, единствена от русенките, се занимава Политбюро.

Нито дума за Светлин Русев, за скулптора Иван Русев и младите художници, за Нешка Робева и защитата й на Русе в Народното събрание, за Стефан Продев и редакцията на “Народна култура”, които публикуваха писмото-призив на Светлин Русев за геноцида над населението на Русе.

За Петър Слабаков, който превърна представленията в театъра в протест, за Виолет Цеков, един от сценаристите, който храбро опонира на обвиненията на членовете на Политбюро, една чиста душа, който не издържа и се самоуби.

За Юри Жиров, режисьора на филма “Дишай”, който рискува кариерата си, за Георги Аврамов, съсценариста, които не се подчиниха на забраната да се показва филмът и понесоха последствията и наказанията.

За Философския, Социологическия институти и Физическия факултет, за Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика, за Института по молекулярна биология, за Студия “Екран”, за Кабинета на младите филмови дейци, и много други, които излязоха в защита на Русе.

За всички онези близо 400 души-учредители, които не се изплашиха да изразят подкрепата и солидарността си с имената и адресите си.

Това бяха все прояви на човешко съчувствие и Комитетът за екологична защита на Русе беше израз на гражданската солидарност, макар и само за една нощ.

Списъци с имена и подписи на членовете на Комитета от документалния сборник „Русенският комитет“, Фондация „Д-р Ж. Желев“, 2002 г., съставители Велислава Дърева и Георги Мишев

1989

На 18 ноември 1989 г., седмица след преврата, площадът пред храм-паметника „Александър Невски“ беше като разбунен кошер.

Френетични скандирания се сливаха с патетичните речи. Появата на някои оратори беше смущаваща, но кой в онзи исторически момент обръщаше внимание. За първи път верноподаниците, които допреди няколко дни скандираха: „БКП, БКП!“ до захлас, за една нощ се бяха превърнали в свободни граждани. Още не бяха осъзнали как и от кого бяха получили този неочаквания подарък и радостта им беше истерична.

И там някъде сред гъстото множество от възбудени хора, един човек неутешимо плачеше. От стълбите на храма камерите на киното и телевизията трескаво снимаха. Всичко от този ден трябваше да бъде запечатано за поколенията. Ликуващи и възторжени лица. Един от операторите се натъкна на плачещия човек и остана озадачен.

На другия ден му се обади по телефона и го помоли за среща. Срещнаха се.
– Докато снимах на площада, – каза операторът, – ти ми влезе в кадъра. Плачеше. Разбрах, че нещо не е наред, щом ти плачеш. Защо?
– Всичко беше напразно.
„Плачещият човек“ бях аз.

Има още