Архив за етикет: Русенски комитет

Синдром на късата памет

Щастлив е този, който има къса памет. С времето тя става все по-къса, докато накрая остава само късото. Късо, късо, ама какво беше?

Днес е 8 март – дата, известна не само като “женски празник”, а и с прочулия се със своята неосъщественост Русенски комитет.

За онзи плах и неудачен опит на гражданската инициатива е казано всичко или почти всичко.  Е, има и детайли, които ще развалят ореола на събитието и ще осветлят някои играчи и тяхната роля в създалата се паника в държавата. Като, например, един комсомолски кадър, израснал до притежател на голф-игрище, който би могъл да разкаже какви ги е вършил и свършил, и с това да бъде по-полезен на целокупното население от всичките му политико-социологически поучения от екрана на телевизорите. Би могъл да разкаже, стига да не страда от синдрома на късата памет.

Това пък ме подсеща за един политик, който държал реч на предизборно събрание в зората на демокрацията.  Говорел за новото време, възхвалявал капитализма и громял социализма, особено развития. В най-пламенната част в залата се надигнал един от присъстващите и най-безцеремонно го прекъснал: “Другарю, ама вие ни говорихте обратното миналия път!” А ораторът, доскорошен преподавател от школата в Симеоново, отговорил нахакано: “Това само доказва, че съм ви учил и пак ще ви уча! “  

Щастлив човек! Че какво по-голямо щастие от това да забравиш откъде и накъде си тръгнал, какъв си бил и какъв си станал, в какво си се клел, а после дваж по-силно си проклинал, кого и в името на какво си загробил, та след време си пропял дитирамби за жертвата, защо захласнато си скандирал дивотии, но си се отметнал, когато му дошло времето?

И затова ние, българите, сме щастлив народ, колкото и да не искаме да си го признаем.

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Има още →

Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

Има още →

1989

На 18 ноември 1989 г., седмица след преврата, площадът пред храм-паметника „Александър Невски“ беше като разбунен кошер.

Френетични скандирания се сливаха с патетичните речи. Появата на някои оратори беше смущаваща, но кой в онзи исторически момент обръщаше внимание. За първи път верноподаниците, които допреди няколко дни скандираха: „БКП, БКП!“ до захлас, за една нощ се бяха превърнали в свободни граждани. Още не бяха осъзнали как и от кого бяха получили този неочаквания подарък и радостта им беше истерична.

И там някъде сред гъстото множество от възбудени хора, един човек неутешимо плачеше. От стълбите на храма камерите на киното и телевизията трескаво снимаха. Всичко от този ден трябваше да бъде запечатано за поколенията. Ликуващи и възторжени лица. Един от операторите се натъкна на плачещия човек и остана озадачен.

На другия ден му се обади по телефона и го помоли за среща. Срещнаха се.
– Докато снимах на площада, – каза операторът, – ти ми влезе в кадъра. Плачеше. Разбрах, че нещо не е наред, щом ти плачеш. Защо?
– Всичко беше напразно.
„Плачещият човек“ бях аз.

Има още →