Архив за етикет: Рангел Вълчанов

Следюбилейно

Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности. 

Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса. 

Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.

 

СЛЕДЮБИЛЕЙНО

Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия. 

В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам,  както би казал шопът.

Та това “произведение на изкуството” трябваше да бъде изрисувано на голо и с една прозрачна дреха да дефилира между сезоните, нали героят изкарва на дървото четири сезона.  

Тази атракция на спектакъла беше заплашена от отпадане по банални причини. Творението на природата се оказа студентка по архитектура, която от престой в театъра не сколасала да начертае архитектурния си проект за края на семестъра. Брех! Ще го скъсат момичето, заради едното нищо.  Разказах на Рангел за новата беда и че ще трябва да измислим нещо или да се захващаме с чертане. Рангел се въодушеви моменталистически: “Ами ще чертаем! Сега ще отида в театъра да уредя зала.” Отиде при когото трябва и ей на, сдобихме се  с просторната зала за репетиции “на маса”. Рангел докара чертожните дъски и принадлежности от студентските общежития, барабар с бъдещата архитектка и чертожното бюро беше оборудвано.

Под вещото ръководство на авторката се захванахме за работа. Аз съм учила “машинно чертане” в гимназията и имам документ за чертожник, макар че целият ми опит да се изчерпва с разчертаване на една втулка и то с голям зор. Рапидограф не бях хващала, но в сравнение с допотопните тушовки чертането беше песен. Хванахме рапидографите и започнахме.  Чертаем и мълчим. Откъм Рангел се чува само едно пухтене и тюхкане. Тюхка се, тюхка се, пък тръгне да наглежда какво правим. “Брей, твоите линии какви са прави, а мойте все се кривят!” , “Е, – казвам,-  Рангеле, аз имам диплома!” , “Личи си, ти си професионалист!” – завистливо казва той.

Отиваме да видим какво е произвел – все едно дете се е учило да рисува лъкатушни линии, тук там накъдрени. И започна един смях, не можем да се спрем. Рангел хвърли омразния рапидограф и каза, че се отказва да бъде чертожник. Преквалифицира се в доставчик на храна, защото “бюрото” може да умре от глад. За целта се зае да мобилизира висококвалифициран готвач. И кой, кой – Сузи Радичкова. Рангел й нареди по телефона да сготви за изнемогващите труженици и определи час, в който ще отиде за яденето. И наистина по едно време се измъкна и донесе цяла тенджера. Хапнахме като за последно и чертежите сякаш се умножиха. То не са разрези, то не са профили, детайли – нямат край. Дойде време да напуснем театъра. Къде, къде да продължим? В студентските общежития. Натовари ни Рангел с дъските и ни закара в общежитията да чертаем, а той отиде да разказва някъде, че като дипломиран чертожник става и ляга с рапидографа. Цяла нощ се бъхтахме над чертежите. И аз, барабар Петко със студентите. Осъмнахме, но успяхме и момичето се представи добре и “Лазарица” беше спасена.

Преди всяко представление Рангел рисуваше със страстта на Пикасо, а на по-невзрачните места ме приканваше и аз да опитам  художническите си заложби върху това могъщо от естетическа гледна точка тяло, та да стане по-бързо и да не закъснеем за началото.

Публиката се ошашавяше при появата на това видение, че забравяше къде се намира и за какво е дошла. Трябваше й време да се осъзнае и да се върне към героя и потурестите му грижи и неволи.

За съжаление, в документалния филм “Лазарица”, увековечил представлението, тази линия не съществува. Режисьорът на филма може и да не е знаел за нея, иначе едва ли щеше да лиши ценителите на красотата от подобна радост и щуротия.

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

И отново е 12 октомври. Днес Рангел щеше да бъде на 90 години. Дали щеше да ни разсмее, както беше правил цял живот, или нямаше да му е до смях, един Архангел знае. Отварям торбата с историите и избирам една достойна за днешния юбилеен ден. Ако доживея до 100-годишнината му, може да чуете и останалите.

Няколко години преди края на миналия век около Сузи и Йордан Радичкови се оформил един високоинтелектуален кръжец. Кои са участвали и какво са си говорили, не знам, но една част познавам – Радичкови, Рангел Вълчанов, Юлия Огнянова, Светлин Русев. Нямах и хабер за техните сбирки, докато не разбрах, че Юлия Огнянова е започнала репетиции на „Лазарица“ на Радичков в Народния театър. В ролята на Лазар – Рангел Вълчанов. Леле!

Това, че Юлия се е запалила, ми беше обяснимо. Няма режисьор, който не би се заразил от хумора и артистичните изпълнения на Рангел. Нужен е само автор – Радичков. Така се ражда идеята и се оформя триото. Но едно е да седят около маса и да си разказват истории, а съвсем друго – да захванат обща работа. А че Рангел и Юлия бяха несъвместими, за мен нямаше съмнение, както и че това сътрудничество ще бъде катастрофа.

Една от любимите шеги на Рангел беше да играе как колежките му работели – постилали сцената с черги и ковьорчета и с това се изчерпвала цялата им режисура. Накратко, Рангел не признаваше жените в режисурата, без изключения, и горката, нищо неподозираща Юлия Огнянова се беше поддала на актьорското очарование и обаяние на Рангел и лекомислено беше влязла в този уж „брак по голяма любов“.

Но защо Рангел се беше съгласил? Рангел със своя усет за хора ли не знаеше с кого си има работа и че тази жена не е като останалите? Той ли не беше разбрал, че тя е човек с характер, и то какъв! Но обичаше страдащите хора, хората с комплекси, защото, както казваше, са двупланови. И Юлия, и Рангел бяха не двупланови, а многопланови.

И двамата бяха минали през страданието по различен начин, но въпреки него бяха запазили способността си да гледат на света, все едно го откриват за първи път. Който не е виждал очите на Юлия и Рангел, когато срещнат нещо наистина талантливо и изненадващо, много е изгубил – очи на деца в телата на възрастни. Това не може да се опише! И затова тази авантюра беше достойна за уважение.

Не познавам друг, който би се наел да пренапише „Лазарица“ на шопски, което означава да ѝ придаде друг дух, друга виталност, и след това да изиграе моноспектакъла. Едва ли щеше да е в състояние да го направи и Рангел, ако не обичаше предизвикателствата. За други подобни обстоятелства, а те не бяха малко в биографията му, казваше:

Каквото и да се случва, при мен винаги има някаква увереност, че ще удържа. Жилавост на шоп. И упоритост – въпреки всичко да издържа.

Юлия беше пълна противоположност. Стихията ѝ беше в говоренето. Говореше, говореше, обясняваше на актьорите до безкрай и малко бяха тези, които можеха да поемат словесния ѝ водопад. А как този толкова пъргав, интуитивен, лесно възбудим, гениален импровизатор Рангел щеше да понесе лекциите ѝ? Ако тя не го усмърти по естествен път с режисьорски монолози, дали той няма да ѝ скочи и да я убие по време на репетиции?

Тази работа няма да свърши добре, си казах, и отидох да гледам една репетиция. Лошото беше започнало – вече не можеха да се понасят и всичко беше по-отчайващо от самодейно театро. Появата на един доброжелателен зрител и посредник в контакта им ги съживи. И двамата поотделно ме помолиха да ходя на репетициите. Зарязах всичко и по цял ден стоях в театъра. Ако не можеш да помогнеш с друго, поне дай рамо или стискай палци. И това понякога върши работа.

Не спестих упрека към Рангел, че се отнася лошо с Юлия. Щом е приел да бъде актьор и тя да му е режисьор, да се държи с нея като актьор с режисьор. Стана му криво, но не каза нищо. А на следващия ден – пълно преображение. Ласкав, внимателен, търпелив, закачки, смехове. Смаях се. А Юлия беше сразена. И работата тръгна. Репетициите бяха вече радост, Рангел се запали, въображението му беше в стихията си, измисляше, изиграваше хрумване след хрумване. И актьорът доволен, и режисьорката дваж повече, че не е сбъркала, като се е захванала с него.

Кризата в отношенията им беше преминала и вече се усещаше, че представлението започва да се изправя. Мислех да се оттегля, когато се случи нещо непоправимо. Денят беше пълен с вдъхновение, Рангел беше неудържим – предлагаше и опитваше едно, второ, трето. И така, както беше в полет, Юлия започна да говори, да говори, да говори дълго и уморително по стар навик, забрави, че има пред себе си не ученик или начинаещ актьор, а колега, при това роден актьор и режисьор, който разбираше от половин дума, от поглед, от интонация. Беше факир на пластичността. Беше като глина. Можеш да изваеш от него всичко, стига да знаеш какво.

Последователен в новото си поведение да уважава режисьора, Рангел не я прекъсна, продължи да я слуша, но взе да се спихва, спихва, седна уморено и безжизнено, скапа се, посивя и изгуби желание да играе повече. Тя не забеляза това, забила поглед в режисьорската масичка, увлечена от потока на съзнанието си. Верен на таланта си да вижда и изобразява смешното във всяка ситуация, Рангел ме погледна и избели очи към тавана. В този момент Юлия вдигна глава и видя „кающата се Мария-Магдалена“ насреща си.

И о, богове! Юлия прие този поглед за жестока обида и изпадна в истерия. Взе да крещи, но не на Рангел, а на мен. Ако на нейно място беше някогашният ѝ съпруг, режисьорът Вили Цанков, щеше да си го изкара на шапката, щеше да я хвърли на земята и да скача върху нея, да я тъпче, докато му мине. Но Юлия не носеше шапки и си го изкара на мен. Известен режисьорски трик.

„Щом е така – казах, – оправяйте се сами!“ И напуснах залата. Уж не ми пукаше, а едното ми око се затвори и заприличах на циклоп. Звъняха от театъра, молеха да се върна. Когато прогледнах след три дни, реших да продължа да ходя на репетициите.

И с двамата бях общувала дълго. Не една нощ мозъкът ми беше изключвал по време на безкрайните ни разговори с Юлия, докато правех „Тетевенска 24“. Там тя е герой зад кадър, защото не искаше да се знае, че е същата Юлия, за която се разказва във филма: как е била изтезавана в РО-2, разузнавателен отдел на полицията преди 9 септември 1944 г. Обичах я и я разбирах.

А с Рангел ме свързваха два негови филма – „С любов и нежност“и „Лачените обувки на незнайния войн“. Помнех онзи урок по време на „Лачените обувки“:

Ти не бива да страдаш, да се чувстваш онеправдана, защото никой от тези, които са те обидили, не е почувствал страданието от обидата. Не обръщай внимание. Хората грешат, те са егоистично настроени. Не мисли защо са постъпили така или иначе. Приеми философски нещата, всеки може да сгреши. Но ценното ще бъде това, което ти ще преживееш. Те никога няма да го разберат, а ти ще имаш памет за емоцията.

Бях приятел и на двамата. А истинското приятелство може да преглътне обидата, особено ако е и незаслужена. Не можех да ги изоставя в толкова тежък момент и се върнах в театъра. Всички си простихме, но след няколко дни Юлия замина за Смолян да прави друга постановка. И Рангел остана без режисьора си. Както и да е, докарахме го до премиерата.

Не знам на кого му хрумна глупавата идея в следобедните часове преди премиерата да покажат представлението на Радичков и съпругата му. Беше първото представление пред публика, макар от двама души. Рангел игра вдъхновено, даде всичко от себе си, Радичков хареса шопския вариант, смя се много, не проревнува, разчувства се дори. Всички бяха радостни и вече бяха уверени в успеха. Но премиерата започваше само след час и аз бях изпълнена с лошо предчувствие, че емоциите са били в повече, Рангел вече е много уморен и едва ли ще му стигнат силите за още една игра.

Юлия Огнянова се появи на вечерното представление. Залата беше пълна с елитна публика – артисти, режисьори, журналисти, музиканти, медийни експерти и театрали. Представлението се очакваше с интерес. „Лазарица“ в изпълнение на шопа Рангел Вълчанов, под режисурата на легендарната Юлия Огнянова. Да, ама не! Актьорът беше изцеден от предишното представление, направо изчерпан, присъствието на толкова придирчива публика го досъсипа. Беше актьорски дебют на сцена на 70-годишен човек без рутината и издръжливостта на театралните актьори. От вълнение стъпи невярно в началото, усети фалша, опита се като удавник да се хване за нещо, та дано поправи грешката. Но в театъра не е като в киното: „Стоп! Втори дубъл!“ Няма стоп, няма дубъл. Караш нататък и си повтаряш: „И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!“

Залата безжалостно мълчеше, но като че ли разбра двусмислието на тази реплика на героя и прояви леко съчувствие. Слава богу, не умря и представлението свърши. Юлия скочи, развика се възмутено, че това не е нейният спектакъл, и сърдито напусна залата. Публиката се изниза, дори близките и приятелите му.

Отидох в гримьорната. Рангел седеше много разстроен и огорчен, направо отчаян. Мой ред беше да го успокоя, както навремето той ме успокояваше при някоя неудача: „Нищо страшно и необичайно не се е случило. И за много опитни артисти да изиграят моноспектакъл два пъти един след друг би било изпитание и почти сигурно е, че едното представление ще бъде под нивото на другото. Прибери се, наспи се, а утрешната премиера ще бъде успешна.“

Така и стана. На следващата вечер беше блестящ. В края на представлението Юлия Огнянова скочи възторжено – това вече било друго, нейното представление! Всъщност представлението беше само и единствено на Рангел и трябваше да се нарича „Рангелица“:

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Заглавна снимка: Рангел Вълчанов в постановката „Лазарица“, стопкадър от едноименния документален филм 

Пловдив – Европейска столица на културата

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

„Сънят на кмета”                                                                                     (кратко съдържание)                                                                                                         

1579 дни, откакто международно жури избра Пловдив за Европейска столица на културата. Пловдив отвя София, Варна, Велико Търново, Бургас, Габрово, Русе и Шумен. Салюти! Фойерверки! Ура!

Нощите стават дни, дните – седмици… Това, което другите са направили за векове, Пловдив прави за месеци.  И ето, Пловдив е неузнаваем, Пловдив е пример за подражание! Гражданите се тълпят в реставрираната за милиони зоологическа градина. Обитателите й са малко, но клетките са готови да посрещнат гостите на културата.

Обновеният площад спира дъха! Португалците, автори на проекта, скрепяват Българо-Португалската дружба. По стар обичай Лисабон и Пловдив се побратимяват. От цялата страна се стичат хора да се дивят на Пловдив, превърнат в архитектурен шедьовър. Пловдив отново се спряга за столица на България. Ликуй, народе!

Обявеният за най-добър кмет измества всички досегашни кметове, близки до сърцето на “Герб – Бойко Борисов” ЕООД. Изтеглят го директно в Министерския съвет – не прост министър, а направо вицепремиер. Дай, Боже, всеки му! Остават само 330 дни до финала и всичко това ще се сбъдне и Пловдив ще блесне не като скритото бижу на Европа, а като перла в короната.

Гледайте “Сънят на кмета” – трагичен сериал с елементи на комедия в 330 серии! В главната роля – Кметът на Пловдив.

Но сънят не свършва до тук. Градоносни облаци надвисват над главата на героя. Дните са се стопили, а градът е както преди 1249 дни в очакване на чудото. Положението е критично, направо катастрофално.

Ширнал се онзи площад, наречен Централен, като харман и няма прескачане. Рожбата на българо-португалската дружба отлежава в архива, ремонтът, макар и по нашенски, още не е започнал. А в оставащото време сал едни плочки могат да залепят и ей ти гумно на културния живот! Накратко, пременил се Илия, погледнал се – пак в тия! А уж родолюбивото гражданство гледа сеир и хич не иска да влезе в положението, известно като “пате в калчища”.

И тъкмо Гръмовержецът от Банкя да тропне три пъти с жезъла и да попилее и патето и кълчищата му, и о, Богове, небето се отваря и от там се посипват като снежинки идеи, надпреварват се и напират да влязат в кметската глава: “Вземи мене, вземи мене!” Но нали главата му е подпалена, снежинките се стопяват като лански сняг, още преди да ги е чул. И само най-оправните се изхитрят и не влизат в огнената паст. Явяват му се като самодиви в чудна премяна и кметът чак сега разбира, че поезията го влече и е трябвало да стане поет, вместо кмет.

Ами, да, как не съм се сетил досега! И още докато го помисли, ей ги войничета заемат целия площад, разставят постове, походни кухни, n-на брой, нали е военна тайна, фургони и площадът се превръща за дълго в нещо средно между бойно поле и полигон. Опъват нашир и длъж трансперанти с лозунги “Всичко за фронта, всичко за културата!” и обратно, “Стреля се без предупреждение!” Направо “военно положение” и гражданите не смеят да припарят ни в центъра, ни в околностите му. Войничетата се щурат, кухнята повече ги влече, нали са от тези, дето влизали доброволно в казармата. Е, нищо, казва си кметът за успокоение, ще се научат, никой не се е родил научен, пък после ще помнят, че в Пловдив-Европейска столица на културата са хванали занаята. И тъкмо войничетата започват да различават вар от киреч, пристига Министърът им с гръм и ревва гороломно: “Назад! Тамо са раите!” и войничетата си грабват фургончетата под мишница и се юрват подир министъра си в южна посока под съпровода на бойни барабани.

На кмета чак му се доревава като вижда как военщината помита културата. Но, както е казал народът, “Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет!” – още неотзвучали барабаните и ей на, самотна снежинка се рее, то не било снежинка, а японска оригама, завърта се като гейша пред помръкналите очи на кмета и той се хваща като удавник за нея. О, как не се бях сетил! Кметът се плесва по челото! И досущ като оловни войничета на местопрестъплението, пардон, на местонахождението се изсипват неопределен брой японци, всъщност дали са японци или китайци, кметът не може да различи, защото в съзнанието му те са едно и също. Важното е, че положението е спасено. Втурват се тези ми ти дребосъци с 200 км в час и започва такъв кипеж, че на кмета му се завива свят, върти се като пумпал около себе си дано обхване това колосално сражение, извинете, съоръжение, което израства не с дни, а с часове.

В полузаспалото му съзнание се прокрадва и някаква заблудена мисъл: “Тия китайци за 19 дни построили 119 етажен небостъргач, та нашата плюнка няма да омахат за 19 часа!” Седи в средата на площада кметът- регулировчик, прелитат край него китайци, предрешени като японци, сучи се той като обран евреин, превива се наляво-надясно някоя греда или панел да не го отнесе, ръкомаха и не може да задържи не само тялото, но и погледа си. 

И ей на, мярва му се нещо родно и до болка познато, та чак сърцето му се разтапя от нега и умиление – насядали край Марица, която сигурно пак китайците са преместили току до площада, работници в сини дочени дрехи, омацани, както са били на строежа и готови да се върнат на него, щом си свършат работата, седят си рахат на брега и ловят риба. И такова спокойствие и топлина обхващат кмета, че му иде да захвърли всичко, да зареже и кметството и кметуването, и да се хване и той за въдицата. И докато се отнася в сладки блянове по нищо-неправенето, ужрегулировчикът се сепва от възцарилата се гробовна тишина на правен-недоправения площад и пред смаяните му очи се разкрива невиждана красота – по бреговете на реката, докъдето му стига погледът, насядали японо-китайците с въдици. 

Ех, не му върви на този кмет, и насън не му върви! 

Тропва Лицето с жезъла два пъти и аха да тропне трети път и освободената от тялото глава на кмета да полети и да започне най-сетне своя самостоятелен живот, но се чува един незабравим глас, следван от още по-незабравимия си образ, а над рамото му надзърта Лицето с жезъла, само че с брадица и не толкова нахакано, каквото е, когато е с жезъла. Нещо припламва в огелпената глава на кмета: не може да е Той! Не може, не може… Той още е ял филиите с мас, или не, бил е пожарникар, не може да е посрещал дипломатическия корпус в Ловеч! Каква ли обърквация не става насън! Тук за миг като лазарен лъч го стрелва мисъл, че туй май го е гледалпо телевизията ли беше, на компютъра ли – как бай Тошо развежда дипломатите сред бели-беленички, току-що излезли от дърводелната кошарки, натъпкани с овце, а наоколо като в швейцарска пасторална картина пасат крави и ни най-малко не им пука от интернационалната процесия. Овцете, обаче, нали са си овце, така се се шашардисали, че се стискат да не набарабонят и опикаят тази прекрасна морава, та да се изложат пред дипломатите и дипломатките на високите токове, но най-вече пред Овчаря, който ги е ръгнал по поляните с разхвърляни маси с бели покривки да гледат овце и крави, щото те не са виждали по техните земи и не знаят що е туй овчарлък и краварлък! 

Лее се онзи ми ти менует, скрибуцат цигулките. Ех, как се увлече сънят по менуета и току забрави на кого и защо са го пратили боговете. Сънят уплашен се втурва в галоп назад, застопорява се пак на онзи кадър на незабравимия байтошов образ, но вече без надничащия пазвантин зад гърба му. “Ние като сме ветерани, да не сме стари!” – казва старият пълководец-овчар и смехът му се понася като басът на Борис Христов на “Намногая лета” в катедралния храм Св. Александър Невски”. И като ехо отвръща целият площад – смеят се всички, защото се смеят всички, и хохотът е толкова оглушителен, че една от най-красивите сгради уплашено потреперва и аха-аха да се сгромоляса над ликуващите домакини, барабар с гостуващия им дипломатически корпус. “Дръж по-здраво, бе, ще се изложим пред кралицата!” – чува се все едно от подземното царство глас. Никой не чува този глас, освен нашият герой. Озадачен, кметът си проправя път през тълпата с танцувална стъпка и отива до потръпващата все още в спазъм сграда. Сграда като сграда, съвсем истинска, даже по-истинска от истинските. Направо излязла от албум! Надниква отстрани да види откъде идват гласовете, а то сграда няма, само налягали войничета крепят фасадата като декор в операта да не рухне върху гостите и да станат за резил. Началникът на войничетата му смига заговорнически и му дава знак да си мълчи, иначе … и му посочва как ще му извие врата като на пиле.

И тук сънят внезапно свършва, кметът се стресва, попипва дали главата му е все още на мястото си и въодушевен от хрумналата му идея, хуква към кметството. Моменталистически се сформира щаб. При новината омърлушените чиновници полетяват окрилени по коридорите. Кметът е като генерал, некато Генералисимус, Наполеон пред Ватерло. “Да се доведат, ако ще и под конвой!” – нарежда кметът и кметството се задръства от уплашени хора, някои дошли с торбички и сакчета, че знае ли се къде ще ги отведат и какво ще ги правят. 

Кметът се изтъпанчва пред тях и във вдъхновено слово ги приканва да дадат всичко от себе си, защото съдбата на града сега е в техните ръце и ако се провалят, те ще носят отговорност. За строителството на приетия проект са нужни 800 дни. Такива няма, но това не е причина да се работи през куп за грош. За целта трябва да изготвят напълно реалистични декори. И като наближи времето за събитието, спират строителните работи, поставят декорите, а отзад залягат лица да ги подпират. “Този вариант се позовава на вече изпитан опит от други градове, изпаднали в подобна невъзможност. – казва кметът. – В примера от 1986 година на град Ловеч при посрещането на дипломатическия корпус, фасадите са били крепени от войничета, но сега по липса на такива, ролята може да бъде изпълнена от безработни, внесени от Северозападна България, защото в Пловдив безработни няма. По този начин ще бъде силно снижен и процентът на безработицата в страната като цяло. Разчетите показват, че този вариант може да се вмести в сроковете и е напълно изпълним. И как ще блесне градът ни, когато изкараме фасадите, досущ като истински, и ги разположим на площада, и като започнат хората и ръчениците, и като се хванат и чужденците на хорото, кой ще ти гледа кое е истинско, кое не е! То и изкуството си е наполовина лъжа, нали?! “

И Корпусът за бързо реагиране – художници, сценични работници, майстори на декори, бояджии и прочие специалисти от Киноцентъра, театъра, операта и оперетата се захваща с ентусиазъм, къде ще ходи, запретва ръкави и влага всичко от себе си.

А изтерзаният кмет вече може да си отдъхне, да дава пресконференции, да си говори с журналята, да ги черпи с кафе и сладки като ориенталска баклава приказки, защото знае това, което те не знаят, а като го научат, ще бъде късно. Както се пее в песента “Късно е, либе, за китка”, защото вече ще е яхнал белия кон и ще е отпрашил към друго царство-господарство, напълно заслужено, впрочем. 

Важното е да бъде спасена честта на града и на неговия градоначалник, в частност. Да е честит Пловдив – Европейска столица на културата! Ура!

Честит рожден ден, Маестро!

Ако бях учителка в някое съвременно училище, сигурно щях да започна урока си така:

– На днешния ден, мили деца, се е родила голямата фолк певица Сашка Васева, известна с хитовете си: да се обръщат левовете в марки, за един Гошко, когото не можела да забрави, както и с участието си в световното шоу “Биг Брадър”.

И ако се намери някой да ме попита кой е измислил това прословуто шоу, ще получи шестица заради въпроса, а ако не се намери, ще продължа по сценария:

– На днешния ден, 12 октомври, почти преди един век, се е родил също и един български режисьор, Рангел Вълчанов. Точно преди 40 години, когато вие още не сте били родени, до водонапорната кула в Поморие беше построен декор – гигантска желязна скулптура. Защо там? Защото беше просторно и се извисяваше над къщите и от нея се виждаше морето. Водонапорната кула все още съществува, но се смали и изгуби между хотели, сергии и къщи за гости, а няма и табела, от която да научите, че: “Тук, през лятото на 1977 година, режисьорът Рангел Вълчанов, по сценарий на поета Валери Петров и в главната роля – скулпторът Александър Дяков, засне филма “Буря в чаша вино”, известен като         “С любов и нежност.” По случай рождения си ден режисьорът получи много поздравителни телеграми, които екипът през нощта беше съчинил, а пощаджийката носеше на терена до кулата.

Какво е водонапорна кула могат да прочетат в интернет и това ще го отмина без обяснение, но как да обясня какво е телеграма и защо е трябвало до среднощ да ги съчиняват, или защо цял ден са разкарвали пощаджийката? И колкото по-натам отивам в разказа, толкова повече се набалбуквам с вода и усещам как започвам да потъвам.

Малчуганите не разбират защо им разказвам за някакви хора, за които нито са чували, нито са ги давали по телевизията. И за да надвия олелията, започвам да им разказвам за Сашка Васева, за нейната розова спалня, в която всичко беше розово – и стените, и мебелите, и голямата розова кукла върху розовата кувертюра, и за това, че по времето на най-голямата си слава, предложи на неизвестния им режисьор Рангел Вълчанов да направи филм за нея, само той и никой друг, защото са родени на една и съща дата и значи такава е волята на звездите, и ако той беше приел, можеше сега да го знаят.

– Господ дава, но в кошара не вкарва! – с поговорка ще завърша урока, за да подчертая, че като не се съгласи да влезе в Сашкината розова кошара, режисьорът си отряза пътя към славата.

И чак сега ще забележа, че са спрели да си чатят по джиесемите и ме гледат с интерес – не съм съвсем за изхвърляне, щом познавам някого от телевизора. После колегите-учители ще обменят опит с мен какво съм направила, та съм усмирила хуните.

Това, разбира се, ще бъде и краят на даскалската ми кариера и децата няма да научат съдържанието на телеграмите, които едни гламави хора цяла нощ съчинявали “с любов и нежност” за рожденика.

Телеграмите пристигаха през целия ден, Рангел дълго ги разписваше. Пощаджийката каталяса, каза, че имало и от чужбина. А човекът на ДС – тогавашният “Биг Брадър”, дълбоко законспириран зад „един приятел ми каза“, е написал следното:

“Един приятел ми каза, че телеграмите, доставени на другаря режисьор-постановчик Рангел Вълчанов на 12 октомври 1977 година в град Поморие, са били четени колективно. На брой около 30, има и на чужд език:

“Дълбоко скърбя, че не Ви познавам лично. Фелини.”
(Др. Р.В. каза: Не ме познавал! Забрави като се снимахме миналата година в “Коса”.
Резолюция: “Да се изиска филмът.”)

“Ще те чакам при фарчето. Шприц.”
(Тук др. Р.В. каза: “Всяка сутрин плувам до фарчето. Никакъв го няма. Чакал ме!”
Резолюция: “Да се постави наш човек на фарчето.”)

“Ще направиш и ти филм на “Кукувиче лето”. Happy birthday. Milosh F.”
(Резолюция: “Да се открие кой е F.”)

“Честито. Твой, Орсън.”
(Резолюция: “Да се издири лицето.”)

“Твоите са по-страшни от моите. Хичкок.”
(Резолюция: “За какво се отнася?”)

“Кик-кис. Моника Вити. For you only Moni”
(Др. Р.В. се обърна към скриптърката да му напомни да ѝ се обади.                                  Резолюция: „В какви отношения е с другарката Вити?“ )

“Желаем все пак известен успех. Киноклуб “Бинка Желязкова”, с. Кривина, Софийско”
(Тук др. Р.В. каза: “За сведение, това село е моето. Как действат зад гърба ми!”           Резолюция: “Да се провери какъв е този клуб и кои членуват в него.”)

“Макар 50-годишен и непропорционален, не си по-лош от Тренчев. Група актриси.”
(Другарят Тренчев е известен наш оператор. Другарят режисьор-постановчик Р.В. се изрази нецензурно за артистките и каза да се чете 49.)

“Ки кикито тен то 49 кой кай. Акира Куросава”
(Това преписах с грешки, защото беше на японски, който в момента изучавам.)

Моят приятел ми каза, че събудил подозрение. Останалите ще препише при възможност.”

Честит рожден ден, Маестро!

Неизвестна страница от историята на киното

Някъде около 1995-1996 година настъпи истински мор за българското кино. Голямата криза не беше започнала, още не бяха се сринали банките, но на никого не му беше до правене на кино.

И тогава Рангел написа поредния си сценарий. Не помня точно заглавието, нещо като “Мъртви (или живи) ЗАВИНАГИ”. Само това “завинаги” ми е останало в главата. Сценарият беше за терористи и в онова време изглеждаше фантасмагория, каквато само въображението на Рангел може да роди. На никого не му минаваше през ума, че само след двадесетина години това ще се превърне в епидемия по цял свят.

Рангел обикаляше, търсеше пари, но нямаше желаещи да спонсорират проекта. Взехме да се шегуваме с положението и да измисляме в какво да се преквалифицираме.

И от шега на шега решихме да се преквалифицираме в масажисти. И без това бяхме вече известни любители-масажисти в Киноцентъра, аз дори се бях сдобила с диплома и като по-бедничка щях да участвам с нея, а Рангел – с помещение.

Щяхме да открием масажен център – едно от първите подобни частни предприятия, станали известни по-късно като “салони за красота”. Нашият “салон за красота” щеше да се помещава в един гараж, който Рангел като по-богат от мен щеше да наеме на неговата улица. Щяхме да го наречем “У стария Рашо” и артистите щяха да се ползват от нашите услуги с отстъпка, поради съсловна бедност. Тази идея ни се видя толкова блестяща, че всякакви филми избледняха пред нея.

Но Рангел продължаваше да обикаля със сценария, да разказва, да играе сцени, всички роли, както си знае от младини. Да, ама времето на “Слънцето и сянката” беше отминало, нямаше подобен на Михаил Ром да даде рамо и Рангел все повече се обезсърчаваше.

Един ден Рангел ми звъни: “Каня те на обяд в Дома на киното. Трябва да ти разкажа нещо много интересно.”

Ресторантът празен. Само ние двамата. Рангел много развълнуван. Отишъл при поредния богаташ да го кандардисва да даде пари за филма, но онзи не проявил интерес и Рангел взел да му разказва нашата масажна щуротия. Онзи се смял, харесал идеята и се запалил да участва и той. Вдигнал телефона и разпоредил да му намерят сграда за нашия масажен център. И ей, дошли, донесли дори планове на сградата, в самия център на София. Разпоредил да я купят, да започват ремонт и да се съобразят с нашите изисквания. Смяхме се и толкова.

Но като напредна ремонтът, ни извикаха да видим, да направим промени, ако искаме – къде да са баните, съблекалните, да има ли басейн и прочие. Изказахме се и пак не го взехме насериозно.

Не мина много и ей, на̀, Рангел пак звъни: “Свършили ремонта. Ще започват обзавеждането, викат ни да си кажем мнението.” Пак обикаляхме обекта – Наполеон напред, маршал Луи Бертие подире. Няма шега – ще се масажира! Брех! Ами сега?! Рангел взе да бие отбой: “Ти се готви. Ти си по-млада, аз няма да мога да издържа. Аз ще ги привличам.”

Въпросът беше дали фирмата да се нарича “У стария Рашо” или само “У Рашо”. Стар, стар, ама запазен! И си остана “У стария Рашо” като по-секси. Много малко оставаше да осъществим идеята за всеобща радост и мой ужас.

Един ден нашият благодетел ни покани на обяд в една съседна на “масажния център” пицария. И двамата с Рангел треперехме да не би да иска да започваме от утре. Нашият бъдещ работодател започна отдалече – колко трудно станало, какви загуби търпял, колко всичко е несигурно, че хората нямат пари, че не им е до масаж и накратко – трябва да продаде сградата.

Нахвърлихме се облекчено на пиците. Бяхме се превърнали в статисти в уж нашия филм.

Така завинаги не станахме масажисти.