Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото навремето, когато бях още студентка, много хора бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си.

Има още →

В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

Има още →

Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности. 

Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса. 

Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.

Следюбилейно

Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия. 

В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам,  както би казал шопът.

Има още →

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

Има още →

Ако бях учителка в някое съвременно училище, сигурно щях да започна урока си така:

– На днешния ден, мили деца, се е родила голямата фолк певица Сашка Васева, известна с хитовете си: да се обръщат левовете в марки, за един Гошко, когото не можела да забрави, както и с участието си в световното шоу “Биг Брадър”.

И ако се намери някой да ме попита кой е измислил това прословуто шоу, ще получи шестица заради въпроса, а ако не се намери, ще продължа по сценария:

– На днешния ден, 12 октомври, почти преди един век, се е родил също и един български режисьор, Рангел Вълчанов. Точно преди 40 години, когато вие още не сте били родени, до водонапорната кула в Поморие беше построен декор – гигантска желязна скулптура. Защо там? Защото беше просторно и се извисяваше над къщите и от нея се виждаше морето. Водонапорната кула все още съществува, но се смали и изгуби между хотели, сергии и къщи за гости, а няма и табела, от която да научите, че: “Тук, през лятото на 1977 година, режисьорът Рангел Вълчанов, по сценарий на поета Валери Петров и в главната роля – скулпторът Александър Дяков, засне филма “Буря в чаша вино”, известен като         “С любов и нежност.” По случай рождения си ден режисьорът получи много поздравителни телеграми, които екипът през нощта беше съчинил, а пощаджийката носеше на терена до кулата.

Има още →

Някъде около 1995-1996 година настъпи истински мор за българското кино. Голямата криза не беше започнала, още не бяха се сринали банките, но на никого не му беше до правене на кино.

И тогава Рангел написа поредния си сценарий. Не помня точно заглавието, нещо като “Мъртви (или живи) ЗАВИНАГИ”. Само това “завинаги” ми е останало в главата. Сценарият беше за терористи и в онова време изглеждаше фантасмагория, каквато само въображението на Рангел може да роди. На никого не му минаваше през ума, че само след двадесетина години това ще се превърне в епидемия по цял свят.

Рангел обикаляше, търсеше пари, но нямаше желаещи да спонсорират проекта. Взехме да се шегуваме с положението и да измисляме в какво да се преквалифицираме.

И от шега на шега решихме да се преквалифицираме в масажисти. И без това бяхме вече известни любители-масажисти в Киноцентъра, аз дори се бях сдобила с диплома и като по-бедничка щях да участвам с нея, а Рангел – с помещение.

Има още →