На Разпети петък времето беше чудесно и реших да напиша слово за един любим приятел, по повод недочакания 80-годишен юбилей – композитора Божидар Петков. Чак по-късно се сетих, че едва ли е случайно в такъв ден да си спомня за човек, който и в живота, и в музиката си беше останал верен на името, дадено му от родителите му – Божи дар.

Но вместо нещо в духа на “или добро, или нищо”,  излезе съвършено друго. Можем само да гадаем дали духът на Божидар не ме е подтикнал към това:

Каква невероятна утрин – слънцето топло е огряло, все едно преди два дни не беше валял сняг, разцъфтели ябълки и череши, поляни в жълтурчета и маргаритки и тишина! Всичко хем се е умълчало, хем сякаш тихо жужи и ти се чини, че въздухът е препълнен със звуци.

Все едно цялата вселена е замряла в очакване. Не в очакване на чудото на възкръсението, а в очакване на разпъването. Това е по-важният ден, защото без него всичко щеше да бъде друго. 

Ако тълпата не беше пожелала да бъде спасен престъпникът Варава, вместо праведният и благ Христос, нищо по-натам нямаше да се случи, и нямаше да ги има последвалите фантазии за липсващото тяло на разпънатия и възкресението му.

Не знам дали легендата за разпънатия Христос почива на истина или е плод на въображение, но както и да се е появила, тя е пълна с пророчества и прозрения за човешката природа. И ако вчера е бил Денят на предателя (с най-вероятен патрон Юда, превърнал целувката си в символ на  подлостта), то днес би трябвало да бъде Денят на несправедливостта и жестокостта, защото какво друго е това, което се е разиграло преди близо две хиляди години и многократно като ехо е отеквало и продължава да отеква в човешката история, независимо от цивилизацията и културата. 

А всичко останало – че той сам е пожелал да го разпънат, за да изкупи нашите грехове –    е оправдание и самозаблуда.

Не, Разпети петък не е апотеоз на човешкото благородство на един, а позора на множеството. И затова, дори да не си го признаваме, се изпълваме с печал не само за напразно и безсмислено отишлия си живот на един свят човек, а и за всички нас, които продължаваме да извършваме обикновените си предателства, и докато Той ни гледа кротко и без упрек дори, продължаваме неистово да крещим “Разпни го!” Подобно на Разколников, убиеца на една нещастна бабичка, се връщаме на местопрестъплението. Така година след година тази легенда ще ни преследва до края на дните ни, без надежда да получим опрощение, докато не разберем истинския смисъл на легендата. Амин!