Архив за етикет: Културна революция

Аз бях хунвейбин

Имало ли е в България хунвейбини? Да, аз съм един от тях.

Обявиха ме за “хунвейбин” през 1966 година, когато започна “културната революция” в Китай с масов терор и обвинения в предателство на революционните идеали и поддържане на капитализма. По радиото и във вестниците громяха китайските хунвейбини. Нямахме ясна представа какво чудо е това, но щом Партията и “Работническо дело” твърдят, че е нещо лошо, ще вярваш, къде ще ходиш. Накратко – и куцо и сакато разбра. Да ви призная, аз не разбрах, но затова имаше обективни причини, а именно, природен дефект, който се проявяваше, щом се опитвах да чета вестник. Няма значение дали на български или на немски, в час по превод. Нищо не разбирах, нищо не запомнях, очите ми се кръстосваха и мозъкът ми блокираше. Не че бях някакъв езиковед, напротив, нямах елементарно понятие за език. Развих комплекс за непълноценност. И затова избягвах да чета вестници.

Същата невъзприемчивост проявявах и със запомнянето на столиците на държавите. Пишех си ги на листчета като чужди думи, но все ги бърках. Та един ден разлистих един вестник и ха – позната столица, но на коя държава беше, не помнех. Рейкявик, на Исландия! Запомнила съм я и ще я помня и след като забравя собственото си име. Та в една кратка бележка официозът “Работническо дело”съобщаваше за посещението на Урхо Кекконен в Рейкявик. За какво и защо, разбира се, съм забравила. Ех, разгеле, ще я запомня тази столица по метода на асоциациите, си казах.

И същия ден – политинформация. Събират целия випуск, наблъскваме се на чиновете като сардели, отпред са класните – прави и другарят, който ще ни осветлява политически. Другарят беше някакъв, да ме простите, чукундур по практика. Каква му е била практиката не знам, защото не ни преподаваше. И започна той политинформацията си и о, боже, тя се състоеше само от онова съобщение за незабравимата моя столица Рейкявик и Урхо Кекконен.

Мотамо от вестника. Красноречието му не успяваше да догони мисълта му и ние, всички, залегнали на чиновете, взехме да мърморим. По диагонал зад мен седеше, не, лежеше отличникът от съседния клас. И той се възмущаваше от това губи време. В този момент докладчикът приключи и победоносно ни попита дали ни е харесала беседата му . Е-е, тук сърцето ми не изтрая, вдигнах ръка и му казах, че това сме можели да го прочетем във вестника. Да не го бях разгръщала този вестник! Чу се вик: “Хунвейбииин! Хунвейбин!” Зачервена крещеше любимата ми учителка по математика, с която ни свързваха взаимни чувства. Разбуни се. Оскърбеният оратор започна разследване, вдигна същия онзи полегнал отличник да каже така ли е. Момчето се изправи и хладнокръвно отговори, че е много доволен от чутото, че се чувства обогатен, че е една чудесна политическа беседа, която… и т.н. Не помня, оглушах от смайване. Евала, казах си, ще отиде далече. Излязох пророк – завърши дипломация в Москва, после на дипломатическа работа, политическа кариера. Умното си е умно!

А глупавото ще го изключват от гимназията. Събира се педагогическият съвет и взема решение за най-строго наказание, за назидание на останалите – изключване. И ха да ме изключат, обажда се учителката ми по математика, която първа ме нарече “хунвейбин”: “Колеги, тя че не постъпи добре, не постъпи, но ние нали всички си знаем, че той е един простак! Може ли да я изключим заради един простак?” Хвала!

И всички се съгласяват и не ме изключват и нищо не ми се случва, за разлика от китайските хунвейбини.