Архив за етикет: Емил Кошлуков

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Г-н Трифонов отдава заслуженото на режисьора Юри Жиров и филма “Дишай”, и на моя милост като на човек, който им намерил зала, за да проведат събранието си. При споменаване на името ми г-н Кошлуков вметва, че не съм успяла да отида. Е, как да успея, като не са ме поканили? Дали това е случаен или умишлен пропуск, става ясно от подбудата за предаването – да се даде обществена трибуна на засегнато от публикациите ми честолюбие, да се оспорят индиректно твърденията ми и да се лансира отново легендата на ЦК и ДС за някакъв мощен център, който разиграл цялата държава, начело с ПБ и самия Живков, и дори бил способен да свали Партията от власт.

Следва разказ за историята на учредяването: как се събрали в Института по философия, как поканили Желев, а той поканил Трифонов, как решили да учредят комитет, как Желев не искал да участва официално, защото все бил трън в очите на Партията, и дал зелена улица на Ивайло Трифонов, как аз е трябвало да осигуря зала за организираното от Философския институт събрание, на което да стане учредяването, как показали филма “Дишай” на Юри Жиров и как после Стефан Гайтанджиев, председател на профсъюзната организация към Философския институт, и Ивайло Трифонов, партиен секретар във Физическия факултет на СУ, ръководели събранието, а хората напирали да им дават листове с подписите си, а Георги Мишев, като председател на новоучредения комитет, накрая събрал всички списъци с подписите. Звучи убедително.

Но се питам защо г-н Трифонов премълчава подробности, които пораждат съмнения в пълната достоверност на версията. Например че:

  • Стефан Гайтанджиев и Петко Симеонов, научен секретар на Института по социология, предвидливо информират ЦК за подготвяното събрание,
  • на Гайтанджиев, Смоленов и Кардашев, все представители на Философския институт, е разпоредено да не провеждат събранието и те обещават да го спрат, но не е по силите им, защото събранието не е тяхно, а на Кабинета на младите филмови дейци, на който аз съм председател,
  • Симеонов се дистанцира и разпорежда на сътрудниците на Института по социология да не присъстват на събранието,
  • благодарение на двойната игра на двамата осведомители, прожекцията на филма “Дишай” е забранена,
  • събранието е спасено по чудо, защото отказвам да се подчиня на предаденото ми устно нареждане да не прожектираме филма,
  • започва паниката в държавата и в партията и Домът на киното се напълва с неидентифицирани субекти,
  • съдбата на Комитета е предрешена, преди да е учреден, благодарение на хората, които г-н Трифонов изтъква днес като организатори
  • самият Ивайло Трифонов е крайно уплашен от внушените му от ЦК небивалици, които приема за истина, и пренебрегва уверенията ми, че това са глупости и че не някой друг, а аз, лично, съм ги поканила на нашето събрание. Забравил е. Разбираемо е. Който не се е плашил в онези времена, пръв да хвърли камък. Човешко е. Но не е ли по-честно да разкажем всичко, както е било, вместо да представяме страха си за храброст, компромиса за ловкост, а заблудата за прозорливост?

Има още