Животът ни е пълен със смешни истории, които обаче станаха смешни едва след като приключихме с миналото. Само че на това минало не му пука дали сме му сложили кръст или не и току изскача ненадейно отнякъде – от нещо невинно като една стихосбирка, да речем. Не помня как е попаднала в библиотеката ми, но сигурно не е било от симпатия към поета. По-скоро е било от любопитство, защото познавам автора и не само го познавам, но се оказа и мой “кръстник”. 

Запознах се с него по повод на първия ми документален филм “Тетевенска 24”. За тези, които няма да изгледат този филм-документ, ще кажа, че в него се разказва историята на една сграда на сегашната улица “Будапеща”, някогашна “Тетевенска”. Със собствениците ѝ – майка и син – се запознах десетина години по-късно, съвсем случайно, в Тел Авив, докато снимахме “Раздвоеното сърце”, филм за оцелелите български евреи през Втората световна война. Когато казаха къде им е къщата в София, едва не паднах от изненада. Чак такова съвпадение може да се случи само в страната на Мойсей! 

Има още →

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

Има още →

Текстът първоначално е публикуван в Маргиналия на 25 август 2015 г.

Когато се запали Партийният дом, тълпи от любопитни граждани се втурнаха да видят какво има в омразната цитадела и да награбят каквото докопат – компютри, телевизори, възглавници на фотьойли, фотьойли, кошчета за боклук, полилеи, закачалки, карнетки, топчета тоалетна хартия, вино, салами, един беше помъкнал цял бут – всичко! Трябва ти, не ти трябва, сега е паднало – може някой ден да потрябва. Хората плячкосваха като обезумели. И да не си луд, ще полудееш!

Очевидецът:

Така беше. И аз взех, ама какво взех – една папка. Ех, каква нощ беше, а-а, на комунягите им беше клюмнал гребенът! После, като се разбра, че не е така, както си я мислехме, се опериха.

Но тогава беше друго. Един грамаден, от онези със спортните екипчета и бейзболните шапки, изрева към отсрещната кооперация: „Ей, болшевиките там, шпионирате, а, вашта мамка, бегом от прозорците!“ и те се изпокриха всичките до един, ама за малко. Като надникнах от един прозорец вече отвътре, те пак се бяха наредили като лястовички по жицата. Гледат, да има какво да пишат после. Нямаше време да се разправяме с тях, юрнах се, защурах се, гледам, че другите вземат, взех и аз – една папка, грабнах я и беж. Няма време за маене, защото дим, горещо – да ти изгори джигерът.

Има още →

На 18 ноември 1989 г., седмица след преврата, площадът пред храм-паметника „Александър Невски“ беше като разбунен кошер.

Френетични скандирания се сливаха с патетичните речи. Появата на някои оратори беше смущаваща, но кой в онзи исторически момент обръщаше внимание. За първи път верноподаниците, които допреди няколко дни скандираха: „БКП, БКП!“ до захлас, за една нощ се бяха превърнали в свободни граждани. Още не бяха осъзнали как и от кого бяха получили този неочаквания подарък и радостта им беше истерична.

И там някъде сред гъстото множество от възбудени хора, един човек неутешимо плачеше. От стълбите на храма камерите на киното и телевизията трескаво снимаха. Всичко от този ден трябваше да бъде запечатано за поколенията. Ликуващи и възторжени лица. Един от операторите се натъкна на плачещия човек и остана озадачен.

На другия ден му се обади по телефона и го помоли за среща. Срещнаха се.
– Докато снимах на площада, – каза операторът, – ти ми влезе в кадъра. Плачеше. Разбрах, че нещо не е наред, щом ти плачеш. Защо?
– Всичко беше напразно.
„Плачещият човек“ бях аз.

Има още →

<< Към част 9

Нищо в държавата от нов тип не е случайно. Всяка проява е следствие от решения на Политбюро. Като тези, например, пропуснати от историците, но които внасят яснота в поредицата от печални събития:

Секретно

Протокол

Заседание на комисията по МВР от 12.6.45 г.
Присъстват: Трайчо Костов, Антон Югов, Руси Христозов, Никола Павлов и Стоян Караджов

Решения:

1. Да се издаде окръжно до партийните организации, в кое като се изтъкне раздвижването на реакционните сили, да се призоват партийците да засилят своята бдителност по отношение на врага и да окажат помощ на народната милиция, която е призована да води борба с реакционните сили.

Има още →

<< Към част 6

И ето че стигнахме до осъществяването на фантастичния замисъл по изобличаването и разгромяването на шпионската банда на Трайчо Костов.

Какво е необходимо за един автентичен процес? Да се намерят обвиняеми, свидетели и доказателства.

За целта тълпи оперативни работници и доносници следят всяка стъпка на заподозрените, подслушват се телефони, разследват се предприятия, министерства, търсят се подходящи за целта хора, подработвани по няколко линии – полицейски, шпионски, идеологически. Където не достига шантажът, има партийна съвест. Неизброим е броят на услужливите верноподаници. Допустими са всевъзможни средства, отпаднали са всички морални задръжки в името на интересите на държавата.

В тази връзка е подходящо да припомним думите на Николай Бердяев:

Няма такава низост, която да не бъде оправдана с интересите на държавата. В името на величието на държавата и престижа на властта са изтезавани хора и народ. Най-малко от всичко държавата уважава правата на човека, въпреки че единствената нейна задача се заключава в охраната на тези права.

Професионалните информатори са под псевдоними (“Лили”, “Виктория”, “Теменуга”, “Мильо”, “Марица”, “Чичо”), оперативните работници – под номера (240, 312, 971, 1985, 3658, 2805, 447, 712), а жертвите – под знакови наименования – отличителна черта на жертвата (“Доктора”, “Християнче”, “Сврака”, “Врагове”, “Оратор”, “Ренегат”, “Негодник”, “Потайник”, “Провокатор”, “Рогач”).

Има още →

<< Към част 5

А сега да видим какво са научили нашите другари от съветските другари.

Пристъпваме към най-съществената част. Как “пъкленият план” на Трайчо Костов и бандата му е бил осъществявян, да се намерят доказателствата, свидетелите и да се даде материал за обвинителния акт.

“Независимата” дирекция Държавна сигурност не е чак толкова независима, че да не се нуждае от инструкции.

Инструкция по даване санкции за вербовка на с.с., разработките, реализациите и др. оперативни мероприятия в ДС.

Одобрили: Васил Коларов, Вълко Червенков, Георги Чанков, Антон Югов, Георги Дамянов, Добри Терпешев, Владимир Поптомов, Титко Черноколев, Райко Дамянов, М.Нейчев.

От 11 август 49 г.
Предлага министър Р. Христозов.

А. По вербовката на секретни сътрудници

Общи положения

1. Всички вербовки на с.с. /агенти, информатори и резиденти/ в ДС стават с мотивирано писмено предложение от съответния оперативен работник при съгласието на неговите началници по йерархически ред и съответната санкция. Санкцията по правило се дава: за секторите – от секторните началници, за гр.София – от началника на отделението за ДДС – от съответните началници на отдели или началниците на самостоятелни отделения и служби. Това се отнася до цялата процедура на вербовката /предложението за проучване с цел за вербовка, плана за вербовката и нейното основание, утвърждението на вербовката и евентуалното изключване на с.с. от агентурната мрежа на ДС./

Има още →