Чудно нещо е пиарът. Първоначално за много хора не беше ясно що е то и има ли почва у нас. Нямаше я “Уикипедия” да ни просветли, че тази фамозна дума е със стогодишна история и означава просто “връзки с обществеността”. Смятаният за автор на термина “пиар” виенчанин Едуард Бернайс, стъпил на идеите на чичо си Зигмунд Фройд за безсъзнателното и ирационалното и повлиян от “Психология на тълпите” на Густав Льо Бон, успешно е приложил прийомите за контрол и управление на съзнанието при вземане на решения и неслучайно е обявен за голям манипулатор на общественото мнение в САЩ в началото на ХХ век, дори написал книгата “Пропагандата” през 1923 година. Дали от самото начало невинното “Public relations” не е било замислено като прикритие на пропагандата?

С времето така привикнахме да ни обработват, че започнахме безкритично и дори с ентусиазъм да приемаме какви ли не дивотии за наше добро. А на пиара бе отредено достойно място, без негативната му окраска.

В България пиарът като такъв се появи в средата на 90-те години. Пред очите ни израснаха не един и двама пиари с неподозирани качества в предишната им социалистическа битност. Първите им стъпки бяха плахи, докато се изпълниха с увереност, самочувствие и финансова обезпеченост. В психологически план по-интересен е обаче въпросът дали самите те не бяха обект на манипулации, или безскрупулно прилагаха стратегии за омайване на обществото, за да угодят на възложителя. Оттам и предпочитанията към определен кандидат-пиар – каквато организацията и личностите, които я представляват, такъв и пиарът.

Днес едва ли щяхме да се занимаваме с тази тема, ако не беше разразилата се истерия около Народния театър, породена от конфликта между главния режисьор Александър Морфов и преобразената пиарка на театъра Велислава Кръстева. Видял режисьорът една снимка или репортаж по телевизията, в който госпожа Кръстева съпровожда почетния председател на ДПС Доган до урната по време на изборите, разядосал се и си го изкарал на вратата на кабинета на госпожата, като надраскал “ДПС” и “Вън!”. Какво пък чак толкова, че двама другари отиват да гласуват заедно!

Само че работата не е толкова безобидна, както искат да ни я представят защитниците на пиарката. Публичните биографии на създателя на ДПС и на самата партия са пълни с измислици, фалшификации и откровени лъжи, а госпожа Кръстева, в качеството си на пиар, ги е обслужвала в продължение на 15 или 20 години.

Аз имам преки впечатления от въпросната особа и не пазя ласкави спомени за нея. Тя имаше големи правомощия и се изявяваше като цербер на ДПС. Политическите прояви на ДПС като митинги, пресконференции и прочие се пазеха в тайна. Медиите не бяха желани, а ако някой все пак успееше да попадне нерагламентирано на тяхно събитие, госпожата с груб, нетърпящ възражение тон изискваше легитамация или отказваше на нарочения екип достъп до събитието. Когато питах, възмутена от поведението ѝ, запознати с потайностите на ДПС лица “Каква е тази?”, отговорът беше: “Тя има най-малко чин полковник.” Дали има, или няма чин, нито тя, нито някой друг ще признае, но по-важното е, че се държеше като фелдфебел. Пази, Боже, от подобни дами!

От друга страна, г-жа Велислава Кръстева е пример за успешен пиар на най-доброто, което ни е споходило по време на прехода, а именно създаването на ДПС. Това гръмкогласно ни оповестява от трибуната на Народното събрание г-н Карадайъ, поредният назначен за лидер от почетния председател Ахмед Доган. Той и други подобни нему по всеки повод ни проглушават със славославенето на д-р Доган. Разбираемо е. Нали без този благодетел щяха да бъдат част от миманса.

Но да не се отклоняваме с незначителни политически пешки, а да се захванем с главното – митовете и легендите за създаването на партия “Движение за права и свободи” и най-вече за неговия създател. Има много въпроси, на които би трябвало да отговори самият той, но подобна храброст не можем да очакваме от обвития в мълчание гений от Делиормана. На неудобните въпроси има кой да отговаря – отговорникът за пиара!

Разбира се, както подхожда на всеки велик човек, и той има биограф, и то не един. Най-изявеният от тях е историкът Веселин Ангелов, помак от село Ягодина, Смолянско, член на първата комисия за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност и т.н. – гаранция за добра информираност. В сборници с досадно повтарящи се документи съставителят извайва образа на героя. Целта е видима – да обслужи легендата, че Ахмед Доган е баш тарторът на огромна нелегална организация и като такъв е вдъхновил и ръководил от най-кошмарния от всички затвори, Пазарджишкия, така наречените “майски събития”, свързани с протестите на българските мюсюлмани за връщане на насилствено отнетите им имена по време на Възродителния процес. Със самочувствие на единствен задълбочен изследовател г-н Ангелов твърди, че едва ли ще се намери втори като него да се рови толкова детайлно в архивите. Буди обаче недоумение защо педантичният в проследяване на събитията биограф е пропуснал твърде любопитни обстоятелства и документи, до които е имал достъп.

От два от тях научаваме, че по нареждане на директора на Пазарджишкия затвор, майор Кискинов, лицето Меди Доганов – най-опасният затворник, страшилището на комунистическа България, турският Левски, както се самоопределя, обвинен и осъден за създаване и ръководене на нелегална организация с цел извършване на престъпления против НР България, отслабване на властта, разстройване и подриване на промишлеността, транспорта, селското стопанство и другите стопански отрасли, е пуснат в полагаемия му се годишен отпуск от 14 дни. Първата заповед се отнася до лятото на 1988 година, когато в България ври и кипи, когато се създават организации и е мобилизиран целият репресивен апарат за справяне с врага. Пускането на подобен затворник в домашен отпуск е напълно необяснимо. 

Вторият документ е от есента на 1989 година. На кого е известно, че десетина дни преди Деветоноемврийския пленум, на който е отстранен Тодор Живков и се слага началото на прехода, главният враг на държавата разпуска на свобода, необезпокояван от властта цели две седмици? 

Още по-интересният въпрос, на който би трябвало да отговори Ахмед Ахмедов – “Доган” или неговата пиарка е: къде е бил и какво е правил през време на тези отпуски, с кого се е срещал, какви беседи е провеждал, защо никой от вече нароилите се дисиденти и организации и дори мюсюлманските активисти, минали през затворите и лагера Белене, не са чували за него? Нима Държавна сигурност не го е следила, нима не го е контролирала, нима няма доклади, нима няма запазен документ или свидетелства къде и какво е правил главният враг на държавата през времето, прекарано на свобода? 

В “Лично! Строго секретно! Държавна сигурност срещу неформалните организации в България 1987–1989”, изд. 2012 г., близо хиляда страници, съставителят Веселин Ангелов подробно ни информира за нескончаемите обзорни оперативни сводки на МВР за обстановката в страната по области, за поведението на най-активните личности, влезли в нейното полезрение, за проявите на “Подкрепа”, “Екогласност”, “Екофорума”, “Клуб за гласност и преустройство”, на мюсюлманите по места, на интелигенцията и прочие, но в нито един документ не се споменава за пуснатия в годишен отпуск опасен престъпник Доган! Мълчание. Табула раза. 

В нито една от книгите на Веселин Ангелов няма да откриете и този документ. Вместо него той е тиражирал подобен за същия период, но издаден два дни по-късно. /Виж “Протестите на турците в България.Документи”, 2010, стр. 484, №210; “Ахмед Доган. Документална биография”, 2011, стр. 334, № на док. 112; “Протестите на турците в България срещу Възродителния процес 20-30 май 1989 г.”, 2015, стр.163, № на док. 49./ 

Класическо раздвояване на личността Меди Доганов – хем в годишен отпуск, хем в наказателна килия за 14 дни!

На това необикновено явление би трябвало да хвърли светлина бившият пиар на ДПС и лично на Доган. Докато не получим удовлетворителен отговор, г-жа Велислава Кръстева няма място като ръководител на връзките с обществеността и рекламата не само на Народния театър, ами и на Цирка. А ако директорът на Народния театър не иска да се разделя с нея, би могъл да включи госпожата в актьорския състав и нейният актьорски дебют да бъде в ролята на сестра Рейчид в “Полет над кукувиче гнездо” в постановка на Александър Морфов. Тази роля много би ѝ прилягала, уверявам Ви, защото съм виждала артистичните ѝ изпълнения. Откриването на този талант ще бъде най-големият принос на директора на Народния театър. А още по-добре би било господин Васил Василев да назначи Ахмед Доган за главен режисьор на Народния театър на мястото на Александър Морфов. Опит и професионализъм не му липсват – щом 33 години може да режисира цял народ, колко му е да режисира един Народен театър.

“Държавни тайни” е документален филм, който разказва за събития и “герои на нашето време”, за митовете и легендите, в които са обраснали миналото и настоящето ни, за истинските борци за права и свободи и за подставените лица, добре осребрили чужди биографии. 

Нагледен урок как да си купите избори:

Следващият откъс е в памет на един забележителен човек и истински борец срещу Възродителния процес, отказал да си смени името и лежал в затвора заради създаването на нелегална организация – Шукри Топчу от Ардино, следвал математика, строително инженерство, работил като зидаро-мазач, за да се издържа, за разлика от платения агент на Държавна сигурност, провъзгласен за  спасител на България – човекът с много лица:

Възродителният процес е нещо, с което не можем да се гордеем, независимо дали сме участвали пряко или сме били само свидетели на геноцида над нашите сънародници от друг етнос.

Тази болезнена история ще продължава да трови обществения ни живот, докато не прогледнем и не осъзнаем, че с равнодушието си сме станали съучастници. А оправданието, че те са си го заслужили,  е било необходимата лъжа.

През 90-те години, когато още не бяха избуяли апетитите за притежание на крайбрежието, че и на морето, бях една от малкото, за които се разбра, че има наследствен имот на първа линия на Силистар, недалече от Резово, граничното село с Турция. Започнаха да ме търсят и да ми предлагат да го продам, дори високопоставени другари от братския Съветски Съюз. Не помня дали вече се беше разпаднал или не, но това едва ли има значение за голямата тайна, в която ме бяха посветили – имало инструкция или негласно указание, не знам, да се изкупуват от руснаци имоти по Черноморието. Имаше ли логика? Имаше, стига да познаваш имперския манталитет, с който бяха заразени дори обикновени, а иначе симпатични съветски граждани и гражданки.

Представях си как ще дойдат, ще оградят, та пиле да не може да прехвръкне и ще го обявят за неприкосновена руска територия, че ако пристъпиш, може и да те застрелят. А с каква сервилност и готовност щяха да разпродадат и Странджа, без да им мигне окото! Обикновените българи имаше да цъкат от шосето, без достъп до брега. Отказах на посредника категорично – това е българска територия и правото да посещават свободно крайбрежието е на суверена на тази страна. Така това малко местенце на залива Силистар не стана руско. Но това съвсем не означава, че на други места не се е случило. Отиваш, например, в центъра на Поморие и отвсякъде чуваш руска реч, на изненадата ти отговарят, че това било “Малката Москва”.

Запазих имота за радост на безимотните по морето българи, но затова пък нашенци ми разказаха играта от “а” до “я”, докато не го опустошаха и не ме прогониха. Пак добре, че останах жива, защото там не си поплюват – ще те заровят в пясъка и никой няма да те открие. Поучителната сага “Резово-Силистар”, публикувана в блога ми, е тридесетгодишен модел на беззаконието в страната, в която обикновените граждани нямат права. Тя е печална предистория на позорното видео с бившия министър на правосъдието Христо Иванов, когото държавните гавази на един псевдонационален герой и псевдофилософ, не допускат до брега, обявен според закона за “общодържавна собственост”.

Аз съм бургазлийка. Научих буквите в същото онова училище “Кирил и Методий” в центъра на Бургас, на което директорка е станала майката на настоящия кмет, след като заснех в него филма си “Пантеон”. Станала е директор на мястото на предишния достоен директор Марчо Друмев, наказан заради невъзпитаните синове на високопоставените партийни другари. Но години преди това, в началното на социализма, градът беше предимно рибарски с много шкембеджийници. Сега пред най-голямата се кипри кукла на “Макдоналдс” и от онзи град няма и помен.

Като деца редовно ни извеждаха на екскурзии в околностите на Бургас. Най-често до местността “Отманли”, известна днес като “Росенец” и летния сарай на Доган. В торбички или мрежички си носехме храна за цял ден. Бяхме почти равни. Ех, в някои торбички имаше салам, а в други само сиренце, но на когото каквото са му сложили родителите. Семето на завистта все още не беше посято и нямахме представа от отровните му плодове. На тази местност имаше само една хижа и една каменна чешма със студена вода, около която обикновено играехме. Тази местност беше и за отмора на работниците от многото фабрики и заводи на Бургас – правеха си пикници, палеха огньове, печаха риби и кебапчета, пееха странджански песни, пълни с мъка и страдание. Колко поколения са минали през тази прочута местност, сегашните владетели на Бургас нямат представа! Колко деца са израстнали! После предприятията си построиха почивни станции и “Отманли” се превърна в китно летовище.

Дойдоха промените и всичко беше разграбено и присвоено. Струва си да се направи разследване кой и как е приватизирал имотите. Така, например, почивната станция на Нефтохима стана собственост на руската фирма “Лукойл ”, дори през 2012 година Председателят на Управителния съвет на “Лукойл Бургас” АД, Сергей Михайлович Андронов, става почетен гражданин на Бургас, а после подставена собственичка от Якоруда, Благоевградско, продава завода за панели „Хермес Солар“, свързан по медийни публикации с ДПС, замитат се кредитите от КТБ и собствеността на „Лукойл“ в „Отманли“ преминава 

В близост до сегашната така наречена “Марина” се намира рибарското селище “Ченгене скеле”. Това място някога беше отпуснато на бургаските рибари, за да не загрозяват с лодките си Бургас! Пази, боже, селянин да стане гражданин! И така някогашният рибарски град Бургас изгони рибарите от Бургас. Рибарите си направиха канали с артистични къщи и колиби от всевъзможни вехтори и “Ченгене скеле” заприлича на Венеция. Там щях да снимам “Малката Венеция” през 90-те години, ако не бяха се нароили “дисиденти”, които и сега проглушават ефира със закъснелите си прозрения. Но и това място беше постепенно обсебено, за да се радваме днес на архитектурния “шедьовър” на Доган.

Чудя се дали родителите на настоящия кмет и многопочитаем член на “ГЕРБ” са имали подобни на моите спомени, какво самият той е съхранил от детството си и дали нещо му трепва, когато и с неговата благословия се осъществява безобразието “Росенец”?

Че това е безобразие, едва ли има съмнение, но то е само следствие от цяла серия нарушения, които са направени все с нечие разпореждане, по силата на поста и Големановското правило: “Над мене – небе!” Това не би могло да се случи, ако отговорните по веригата не са давали съгласието си, не са се споразумявали и не са поставяли подписите си. Нарушения, за които те си знаят най-добре, и от които треска ги тресе, защото тези, които са ги заставили да сложат подписите си със заплаха, с принуда, с изнудване, ще излязат невредими, а ако един ден се разбере какъв компромис са направили със съвестта си, никакво оправдание с близки, деца и внуци няма да има стойност. Те първи ще се отрекат от тях.

И все пак кой, кой, питаш се, извърши тези безобразия? Как могат да бъдат осъществени толкова мащабни престъпления, в които здравият разум не може да повярва, без активното съдействие на цялата държавна администрация, без управляващия елит и политическата паплач, която се движи след победителите?

Писателят Върбан Стаматов разказва в книгата си “Българинът и морето” за един боцман, по прякор Шопа, който пътувал цял живот по морета и океани и всеки път като виждал безбрежната морска шир, въздишал: “Ех, да беше нива морето! Че да я разора…” Селянинът си остава селянин, дори и мореплавател.

Ето така можем да си обясним как морето се е превърнало в нива в главата на шефката на агенцията по кадастъра и нейните подчинени, и в главата на кмета и кметската администрация, и в главата на министър-председателя и на пригласящата му свита, и на архитекти-наглеци, и на началници по опазване на околната среда и на надзора по строителството, и на следователи, прокурори, полицаи, служби за охрана и прочие слуги на един порочен селянин от Делиормана, взел се насериозно за философ и изживяващ се като султан. А ако не вярвате на твърдението ми, поровете се из архивите и ще откриете това, което открих и аз, че биографията му е пълна с нескопосани измислици на Държавна сигурност, с подмяна на фактите, които срещу заплащане един летописец тиражира в книгите си с надеждата, че няма да се намери поне един да прочете търпеливо архивите и да открие фалшификациите.

Какво му остава на народа в мое лице, освен да напише писмо до Султана с надеждата той да отвори вселенското си око, да се взре в огледалото и да се засрами от себе си!

/Текстът е публикуван в „Портал Култура“ на 9.7. 2020 г. и препубликуван в „Дневник“ /