Чудно нещо е пиарът. Първоначално за много хора не беше ясно що е то и има ли почва у нас. Нямаше я “Уикипедия” да ни просветли, че тази фамозна дума е със стогодишна история и означава просто “връзки с обществеността”. Смятаният за автор на термина “пиар” виенчанин Едуард Бернайс, стъпил на идеите на чичо си Зигмунд Фройд за безсъзнателното и ирационалното и повлиян от “Психология на тълпите” на Густав Льо Бон, успешно е приложил прийомите за контрол и управление на съзнанието при вземане на решения и неслучайно е обявен за голям манипулатор на общественото мнение в САЩ в началото на ХХ век, дори написал книгата “Пропагандата” през 1923 година. Дали от самото начало невинното “Public relations” не е било замислено като прикритие на пропагандата?

С времето така привикнахме да ни обработват, че започнахме безкритично и дори с ентусиазъм да приемаме какви ли не дивотии за наше добро. А на пиара бе отредено достойно място, без негативната му окраска.

Има още →

“Държавни тайни” е документален филм, който разказва за събития и “герои на нашето време”, за митовете и легендите, в които са обраснали миналото и настоящето ни, за истинските борци за права и свободи и за подставените лица, добре осребрили чужди биографии. 

Нагледен урок как да си купите избори:

Следващият откъс е в памет на един забележителен човек и истински борец срещу Възродителния процес, отказал да си смени името и лежал в затвора заради създаването на нелегална организация – Шукри Топчу от Ардино, следвал математика, строително инженерство, работил като зидаро-мазач, за да се издържа, за разлика от платения агент на Държавна сигурност, провъзгласен за  спасител на България – човекът с много лица:

Възродителният процес е нещо, с което не можем да се гордеем, независимо дали сме участвали пряко или сме били само свидетели на геноцида над нашите сънародници от друг етнос.

Тази болезнена история ще продължава да трови обществения ни живот, докато не прогледнем и не осъзнаем, че с равнодушието си сме станали съучастници. А оправданието, че те са си го заслужили,  е било необходимата лъжа.

През 90-те години, когато още не бяха избуяли апетитите за притежание на крайбрежието, че и на морето, бях една от малкото, за които се разбра, че има наследствен имот на първа линия на Силистар, недалече от Резово, граничното село с Турция. Започнаха да ме търсят и да ми предлагат да го продам, дори високопоставени другари от братския Съветски Съюз. Не помня дали вече се беше разпаднал или не, но това едва ли има значение за голямата тайна, в която ме бяха посветили – имало инструкция или негласно указание, не знам, да се изкупуват от руснаци имоти по Черноморието. Имаше ли логика? Имаше, стига да познаваш имперския манталитет, с който бяха заразени дори обикновени, а иначе симпатични съветски граждани и гражданки.

Представях си как ще дойдат, ще оградят, та пиле да не може да прехвръкне и ще го обявят за неприкосновена руска територия, че ако пристъпиш, може и да те застрелят. А с каква сервилност и готовност щяха да разпродадат и Странджа, без да им мигне окото! Обикновените българи имаше да цъкат от шосето, без достъп до брега. Отказах на посредника категорично – това е българска територия и правото да посещават свободно крайбрежието е на суверена на тази страна. Така това малко местенце на залива Силистар не стана руско. Но това съвсем не означава, че на други места не се е случило. Отиваш, например, в центъра на Поморие и отвсякъде чуваш руска реч, на изненадата ти отговарят, че това било „Малката Москва“. 

Има още →