Архив за етикет: Българският преход

Стената на покаянието

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си, която стартира точно на днешния ден. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, са на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Когато отивах на възпоминанието през 2011 г., наивно си мислех, че ще има стълпотворение. Представях си все картини от всенародни чествания като 9 септември и 1 май. В деня на празника, преди задължителните манифестации пред ръководителите на БКП, улиците, площадите и градинките се изпълваха с възбуден народ. Събираха се по райони, по предприятия, училища, фабрики и заводи. Трудно беше да си пробиеш път. Да се чудиш откъде се взимаха толкова много хора. И всички празнично облечени, с байрачета я с трикольора, я в червено – да напомня за скрепената ни навеки дружба със Съветския съюз…

Бързах през парка на НДК. Той ми се струваше необичайно пуст за подобен повод – панихида за хилядите жертви. Хората, скупчени около Мемориала, бяха малко и с годините щяха да стават все по-малко. Бяха главно оцелели от репресиите и близки на жертвите. Но другите, които са допринесли за страданията на тези хора, ги нямаше.

В архива си имам цял куп молби до Върховния съд от роднините на прибраните от Държавна сигурност, изпълнени с вяра в правосъдието, което няма да позволи арест на невинни хора. Историите са различни, заподозрените също, но по едно си приличат всички молби – по резолюцията „Оставя се без последствие“. Без последствие се оставя дори нормалният човешки въпрос: къде е синът ми, къде е мъжът ми, къде е баща ми?

На стената са изписани имената на 7526 души. Тя е малка, за да побере имената на всички жертви: убити без съд и присъда или в скалъпени процеси, заточени по лагери, вкарани в затвора по донос, по презумпция за виновност, защото някой погледнал някого накриво или си мълчал, когато тълпата френетично скандирала лозунги; защото слушал западни станции, говорел чужди езици, имал роднини и приятели на Запад, пеел песни или разказвал вицове, които подкопавали вярата в победата на комунизма; защото пуснал грамофон в деня, когато погребват Вожда и осиротелият народ оплаквал загубата; или някой имал хубава квартира, а на другаря Х. тази квартира му легнала на сърцето и не намерил покой, докато не изселил собственика от пределите на града, а за по-сигурно го изпратил в затвора като „класов враг“. Колко са онези, които са изчезнали безследно, които са били хвърлени в Дунава – никой не знае. Жертви са и останалите по чудо живи, но със съсипан живот и разбита психика. Сенките на хиляди хора са вградени в сградата на най-хуманния строй!

Печалното е, че е извършвано от свои над свои. Трагичното е, че са го правили с хъс, с убеденост, с омраза (защото врагът трябва да се мрази дори когато е приятел или човек от семейството), с ентусиазъм, с готовност да служи на новата власт, да се хареса, да бъде изобретателен в старанието си, за да получи похвала пред строя, да докаже предаността и верноподаничеството си.

Какви са били хората, които са били способни да извършват това?

Най-обикновени,
които изпълняваха дълга си, служеха на родината и нейната Държавна сигурност;
които слухтяха, следяха и донасяха, че някой си не бил в крак с времето;
които изопачаваха събитията и подменяха историята;
които бяха трибуни на пропагандата и факири в манипулацията;
които продадоха таланта си и се превърнаха в придворни ласкатели;
които проповядваха идеи, в които не вярваха, покровителстваха лицемерието и поощряваха лъжата;
които разделяха населението на „ние“ и „те“;
които се разпореждаха с живота и съдбата на другите на закрити партийни събрания;
които аплодираха палачите и скандираха „слава“ и „да живей“;
които заграбиха имотите на убитите, изселените, натиканите в затворите, интернираните;
които смятаха, че са заслужили привилегиите си, защото за тази власт са се борили;
които, преди да пропеят първи петли, се отрекоха от това, в което довчера се кълняха;
които трепереха след промяната, че жертвите ще отмъстят за издевателствата и ще им отнемат имотите, както на тях са им били отнети;
които прочистваха архивите, за да не остане и следа от злодеянията;
които опожариха Партийния дом и прикриха престъпленията срещу народа си;
които бяха верните войници на Партията;
които продължават да викат: „Много сме, силни сме!“, вместо да прочетат истинските страници на историята;
които поучават Европа и света от позицията на постовете си, които са заслуга на гузната съвест на родителите и сродниците им;
които се обявиха за първи натовци и поклонници на Запада с червените партийни книжки до сърцето;
които с цинизъм и насмешка ни навират досиетата като доказателство за аморалността на жертвите;
които не изпитаха срам за недостойната игра, в която са били главни действащи лица, с оправданието, че са работили за родината;
които яростно защитават миналото и истината за него наричат клевета;
които…

Обикновени хора като обикновените хора от „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром.

В името на какво бяха убити и пожертвани толкова хора? За какво беше всичко това, господа-другари?

За благополучието и просперитета на бивши комунисти и ченгета, които се преродиха в бизнесмени, банкери, капиталисти, демократи, професори, декани, шефове на фирми и холдинги, собственици на медии и които от партиен елит се превърнаха в икономически? Дали са се замисляли поне веднъж, че сметката за техния житейски успех е платена от тези, чиито имена са изписани на Стената на покаянието, както и от много други, които ще останат неизвестни?

През 1946 г. известният учен, лекар, психиатър и психоаналитик Вилхелм Райх написал забележителна книга – едно обръщение към обикновения човек.

То беше резултат от вътрешните бури на един природоизпитател и лекар, който в продължение на десетилетия преживяваше дълбоко, първо с наивност, след това с изумление и накрая с ужас това, което сам си причинява малкият човек от народа; как страда, как се бунтува, как се прекланя пред враговете си и убива приятелите си; как винаги като „представител на народа“ получава властта, злоупотребява с нея и си служи с по-голяма жестокост, отколкото е изтърпял при предишната власт от страна на отделни садисти от по-горните класи. […]

Малкият човек трябва да узнае как се превръща в черен или червен фашист. Всеки, който се бори за сигурността на живите и запазването на децата ни, трябва да бъде както срещу черните, така и срещу червените фашисти. Не само защото червеният фашист днес, подобно на черния фашист по-рано, има идеология на унищожението, а защото превръща живи и здраво родени деца в инвалиди, марионетки и морални идиоти; защото поставя държавата над правото, лъжата над истината и войната над мира; защото детето и запазването на неговата жизненост са единствената надежда, която ни остава.*

Целта на това eсе била да накара обикновения човек да се обърне към себе си и след всичко преживяно, в което не е бил наблюдател и статист, а активен участник, понесъл възхода и падението, минал през чистилището на страданието, да потърси в себе си вината и отговорността за случващото се в света. Тази беседа не е била предназначена само за германския народ, макар че поводът е бил току-що отминалата Втора световна война. Тя е отправена към всички обикновени хора.

Дали не е дошло време да научим този урок и да го предадем на децата? Може би някой ден градинката на НДК ще се окаже малка да побере разкаялите се, които имат принос за Деня на жертвите на комунизма.

Може би… Но едва ли.

Стената на покаянието все още очаква нашето лично покаяние.

*През 1948 г. книгата Rede an den kleinen Mann е преведена на английски език от Теодор П. Волф със заглавие Listen, Little Man! Може да я прочетете на следния адрес.

Изгубени във властта (упражнение по баналност или още веднъж за “танковата касета”)

Защо реших да нарека този разказ “Изгубени във властта”, по аналогия с известния филм “Изгубени в превода”, надявам се да ви стане ясно, стига да имате търпението да го прочетете докрай. Този текст е само един фрагмент от сложен пъзел и не си поставя за цел да ви разкаже цялата истина или да ви убеди в каквото и да е, а само да хвърли светлина върху една мистификация.

Днес е 14 декември – дата, влязла в историята през 1989 година. Беше изминал едва месец от “революционния” преврат в Политбюро на Българската комунистическа партия, а гражданските настроения рязко се промениха. В паметната нощ напрежението на площада пред Народното събрание беше стигнало толкова висок градус, че сценарият можеше да излезе извън контрол и събитията да тръгнат в неочаквана и нежелана посока. Членовете на ПБ, осъществили свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар, бяха освиркани на същия този площад, на който бяха приветствани доскоро като герои.

Тази нощ беше запомнена и с репликата за танковете на президента Петър Младенов. Години наред темата за автентичността на записа и спорът – изрекъл ли е или не Петър Младенов фразата “Най (по)-добре е танковете да дойдат”, или е фалшификация на “танкиста” Евгени Михайлов, – ще се върти до баналност. Дали в някоя лаборатория на Държавна сигурност или в американска такава в Полша е бил манипулиран оригиналният запис и вместо невинното: “Станко да дойде!”, враговете или своите под прикритие са вмъкнали в устата на президента катастрофалната фраза, остава загадка.

Кой ли не се изказа по темата, кой ли не се кле, какви ли не експертни комисии и експерти не се произнасяха, кой ли не проклина или не благославя, до какви ли не чуждестранни специалисти не се допитваха, или се заканваха да се допитат, що демонстрации в подкрепа, закани със съд и разправа, та разпити, та следствия – напразно пропиляно време в безсмислици за отвличане на вниманието.

Е, нека и аз накрая да кажа нещо, та дано приключи този спор. Евгени Михайлов беше заснел детайлно случилото се в онази фатална нощ, но след половин година аз направих предаването, което беше излъчено в предизборното студио на СДС. И е време да разкажа кое и как се случи и защо на самия финал на предизборната кампания през 1990 година излъчихме въпросния запис.

Ще започна отдалече.

Евгени Михайлов завърши режисура в Москва заедно със съпругата си Ели, много талантлив оператор. Бащата на Евгени му донесе камера VHS някъде от чужбина и Евгени се втурна да снима. Дай му на режисьора камера и му гледай сеира!

Взехме да се шегуваме, че Евгени влезе в политиката благодарение на тази камера. Но извън шегата Евгени вложи цялата си душа, енергия, непримиримост и всеотдайност в тези репортажи, а кадрите му, заснети с любителска камера, се превърнаха и все повече ще се превръщат в един уникален документ на времето. Видеоархивът на Евгени е огромен, сниман със страст, каквато много професионалисти не познават. Знам това, защото във филма “Приключено по давност” голяма част от архивните кадри са именно от тази “филмотека”.

И така, няма нищо изненадващо и необичайно, че съдбата беше решила именно Евгени и единствен той да увековечи изпуснатата реплика на нервирания президент. Много хора знаеха, някои бяха видяли и чули този запис месеци преди излъчването му по телевизията.

И аз го видях. Бях им на гости, Евгени ми се хвалеше като на колега какво е заснел, касета след касета, и между всичко – въпросния запис. Шумът от площада беше много силен и аз първоначално не разбрах репликата, затова Евгени ми пусна записа отново. Да, действително Петър Младенов казваше, че е добре да дойдат танковете. Приех го само като проява на безсилие. Какво ли не казва човек в яда си!?

По това време се занимавах усилено с филма за процеса на Трайчо Костов, който беше спрян заради участието ми в Русенския комитет и пуснат в производство отново сутринта на 11 ноември, веднага след преврата. Имах куп работа и много неща от актуалните събития пропусках.

Така случайно на улицата разбрах от сценариста Боян Папазов, че са създали телевизионно студио на СДС, че го ръководят заедно с писателя Георги Данаилов и имат нужда от помощ – появила се незнайно откъде една госпожа Илияна Беновска, която се опитвала да се разпорежда. Така попаднах за малко и в движение в студиото, в което се бяха включили вече 20-30 души – все изявени млади кинематографисти, с филми, в които разказваха истината за нашата действителност, далеч преди да се е чуло за гласност и преустройство. Нямах време за нищо друго извън филма си, но не можех да откажа да дам рамо на колегите си.

И от “едно рамо” спрях работата си по филма и се преселих в телевизията. Всеки ден трябваше да излъчваме по едно предаване. Много режисьори и оператори работеха по различните теми и епизоди-филмчета, но накрая един трябваше да подбере, да сглоби и да направи нещо, което да се гледа на един дъх. В началото се редувахме с режисьора Васил Живков, но той се разболя и след първите няколко предавания аз поех всичко до края. Беше инфарктна работа, която имаше и добра страна – след три месеца развих такава невероятна бързина в студиото, че за минути можех да направя нещо, за което в обикновена ситуация отиваха часове.

По едно време започнаха да пристигат от “Раковска” 134 непознати емисари на СДС с настояването да пуснем записа на Петър Младенов за танковете. Покрай дейността на Кабинета на младите филмови дейци и перипетиите около създаването на Русенския комитет познавах почти всички, на които можеше да се разчита. Не бяха много. Сега изведнъж изпълзяха някакви хора с поведение и манталитет на ченгета, които ни даваха нареждания.

Младите кинаджии, особено тези в документалното кино, по онова време бяха далеч напред с материала, филмите им и сега не са изгубили стойността си, бяха достойни хора със самочувствие и нямаше сила, която да ги накара да се подчинят на новоизлюпените демократи. Агресивността на тези неясни субекти ме хвърли в съмнение и аз категорично отказах да включа записа в предизборното студио. Георги Данаилов, един от отговорниците, ме подкрепи, и двамата споделяхме, че зад тяхната упоритост може би се крие нечий интерес.

Евгени, като всеки чувствителен автор, много се наскърби и го прие лично. Работехме в едно студио, но напрежението между нас нарастваше заради неотстъпчивостта ми. Така повече не можеше да се работи и един ден свикахме целия състав на предизборното студио – все режисьори, оператори и сценаристи с биографии. Събрахме се в една апаратна, изключихме всички връзки, за да не ни следят какво гледаме, и пуснахме материалите, за които се двоумяхме. Най-спорният беше този с “танковата реплика”. Застъпвахме диаметрални позиции и затова Евгени и аз изложихме последователно мотивите си. Останалите изгледаха материала, изслушаха дебата и взеха решение: няма да излъчваме този клип. Защо ли? Защото в онова смутно време не знаехме вече кой кой е, какво и за кого играе, за какво се бори, и не можехме да преценим кого ще обслужи този запис. Решението ни беше окончателно и непоклатимо.

Атаките от СДС продължиха, дори се пусна слух, че предизборното студио е превзето от хора на Държавна сигурност (разбирайте мен). Възпитаваните 40 години в недоверие и подозрителност мозъци привиждаха конспирация там, където я нямаше.

Така мина първият тур и предстоеше балотаж. Ръководителите на предизборните студия – на БСП, на СДС и на БЗНС, се споразумяха по време на балотажа да не се излъчват клипове, а само монолози на кандидатите от съответните партии. Това много опрости работата – само избираш откъси и ги лепиш. Вечер всички сядахме в стаята в телевизията и колективно гледахме ефира. И ето неприятна изненада – в предпоследното предаване екипът на БСП беше включил клип, в който бяха монтирали паралелно Емил Кошлуков и млад националсоциалист от забележителния филм “Кабаре”, с разтърсващ дикторски текст-обвинение, на фона на нацистка песен от филма. Накратко, всички в СДС са фашисти! Класически урок, описан в букварите по манипулация!

Когато видях и най-вече чух “произведението” им, толкова се възмутих, че първа казах: “Евгени, можеш ли да приготвиш твоя материал за утре?” Евгени подскочи – месеци беше чакал този миг. По това време работата в предаванията беше елементарна и ръководителите на нашето студио Георги Данаилов и Боян Папазов бяха заминали за провинцията. Аз ги замествах. Взехме решението на своя глава. На другия ден ми предстояха снимки по филма за процеса на Трайчо Костов. Бяха свързани с финала на филма – обявяване на съдебно решение в открито заседание, което не можеше да бъде отменено за друг ден. Поради тази причина помолих Олег Ковачев да монтира последното предаване.

Късно през нощта Георги Данаилов се обади от Пловдив и каза, че щом БСП са нарушили споразумението, трябва да пуснем записа. Незабавно се връща в София.

На другия ден снимките по филма ми се проточиха и едва към 17-18 часа успях да отида в телевизията да видя готовото предаване. Ужасих се – епизодите бяха по монтажните маси, всички автори бяха паникьосани, чупеха ръце и се тюхкаха, че няма да успеем. И действително нямаше време за каквото и да е. Като капак миниатюрната монтажна стаичка, която ни бяха дали за този ден, беше на единия етаж, а на по-горния се зареждаха рулоните с изходните материалите, без директен контакт. Само чудо можеше да ни спаси. Помолих Олег Ковачев да отиде при рулоните и при поискване бързо да ги сменят, а аз поех монтажа.

Вече бяхме в технологично нарушение: два часа преди излъчването трябваше да внесем материала в бокса. Беше невъзможно да го спазим. Помолих дежурния на ефира да ми се довери и да получи рулона в последния момент. Познавахме се, цели три месеца бяхме работили денонощно заедно и той рискува. При други обстоятелства едва ли щеше да ми мине през главата подобно нещо, защото смятах и смятам, че правилата важат за всички, но в онзи момент дори не изпитах угризения – бяха нарушили джентълменското споразумение и правилата на фейърплея! Това беше нашият отговор.

В този момент в телевизията пристигна Димитър Луджев. Освен че сме съграждани, учили сме в съседни класове, били сме заедно в ръководството на пионерската организация, помагал ми е във филма за процеса на Трайчо Костов и аз от своя страна на него с каквото мога. Казва: “Малинке, след снощното излъчване Желев смята, че трябва да пуснете записа на Младенов.” Ама ние вече сме го решили!, отговорих и се втурнах да монтирам.

Включихме един монитор до екрана на монтажната маса, за да следим ефира, предупредих екипа, че от напрежение сигурно ще крещя, да не се сърдят и започнахме – докъдето успеем, ако ще само 10 минути да направим. По коридорите през няколко метра, готови за старт, стояха хора от предизборното студио, а останалите се бяха затворили в стаята, за да не будят подозрение, и стискаха палци. Впрочем, твърде много хора от телевизия участваха в тази завера, но не се намери нито един “предател”! Излъчваха пресконференция на ДПС в НДК, тя се удължи точно толкова, колкото беше нужно, за да завършим предаването в пълния му обем. Ефирът с предизборните клипове вече беше започнал, когато запъхтените щафетници отнесоха рулона в апаратната.

Веднага след излъчването се качих на колата и с екипа на филма за Трайчо Костов заминахме за Белград. За следващата сутринта беше уговорено интервю с Милован Джилас. По пътя чухме по радиото, че президентът Петър Младенов завежда дело за клевета срещу предизборното студио на СДС.

След две или три години, не помня вече, следователят Бойко Рашков беше стигнал до мен и ме извика в Главно следствено управление. Аз бях един от последните разпитани. Скоро след това той приключи делото, защото се беше уверил, че репликата не беше фалшифицирана.

Но след време се появи червеят на съмнението. Фантасмагорията, разпространена от ДС, беше направо смехотворна, но се намериха хора да ѝ повярват: че аз съм свалила Младенов, за да направя моя приятел Желев президент!

Изведнъж и Евгени започна да ме подпитва: как така аз от толкова яростен противник изведнъж съм решила да пусна записа. И дали това не е било свързано с появата на Луджев в телевизията? Някой бил казал, че Луканов и Желев го били решили, а Желев изпратил Луджев да ме убеди.

“Евгени, – удивих се, – нали бяхме заедно, нали заедно го решихме?! Откъде мога да знам какво са си говорили? Дори да е така, за подобно нещо се изисква време. Те не знаят, но ти си режисьор, обясни ми как щеше да бъде направено предаването, ако ние не го бяхме решили вечерта? Колко време ви трябваше да се подготвите? Цял ден. Кой сериозен човек ще остави такава мащабна операция на риск в ръцете на случайността?”

А защо внезапно реших да излъчим записа?

В студиото на БСП имаше един, който от младини беше овладял тънкостите на пропагандата и ораторското изкуство, бяхме го слушали по съвети в Киноцентъра, на конгреси на Съюза на филмовите дейци, по събрания. В дикторския текст на клипа разпознахме автора. Той, като член на художествения съвет, участваше в моя филм “Пантеон” и защитаваше правото да се направи този филм, въпреки забраната на съпартийците му. Той говореше вдъхновено и убедително за гласността, за перестройката, но в края на снимките, когато кинокритикът Тони Андрейков спомена, че до 1947 година в България е имало опозиция, той стреснато ме погледна и притеснено промълви: “Това го отрежете.” Не го отрязах. Но се появи една огромна въпросителна: не служат ли думите за истина, гласност, перестройка за прикритие, щом и след 40 години разгромът на опозицията и обесването на Никола Петков са тема табу и дори споменаването им събуждат тревога и страх?

Нали той няколко месеца по-късно ме убеждаваше да не показвам филма си “Фермата” за първия герой на социалистическия труд, защото съм щяла да обезсмисля усилията на партията им. Значи не те се бяха самокомпрометирали с безумията си, а аз щях да ги компрометирам, като разказвам истината. Направих филма, но той никога не беше излъчен. Нали той, приятелят на Андрей Луканов, беше сред ораторите на митинга на опозицията на 18 ноември пред храм “Александър Невски”, и отново разпалено говореше пред развълнуваните граждани за преустройството, а аз, притисната от екзалтираното множеството, безутешно плачех заради мимикрията и хвърлените нахалост усилия. Плачех заради всички тези възторжени хора, които след време щяха да разберат как са били подведени. Човекът, който им говореше от стълбите пред храма, след няколко месеца щеше да нарече опонентите на БСП фашисти!

Колегата му Георги Данаилов отговори благородно. Неговият дикторски текст не разобличаваше, не заклеймяваше, не пропагандираше, не настройваше, а беше изпълнен с милост, съчувствие и разбиране на човешката природа – че всеки в такава ситуация може да изгуби присъствие на духа, и в гнева си да изрече какво ли не, но това все още не го прави фашист. Такъв беше текстът във финалния клип на кампанията на СДС, ако имаше кой да го чуе.

И всичко можеше да приключи бързо и Петър Младенов да си остане на поста, докато неговите не решаха да го свалят, подобно на Тодор Живков, ако беше излязъл и простичко си беше признал, че в опитите си да надвика ревящото множество, е изгубил самообладание и е изпуснал тази фраза. И на никого нямаше да му хрумне да му иска оставката, и никакви студенти нямаше да стачкуват по този повод, и дори щеше да събуди съчувствие, ако съветниците му бяха по-умни.

И тук сигурно ще се намери някой да каже, ами ако все пак бяха дошли танковете? Мили мои, в историята “ако да беше” няма никаква стойност. Все пак танковете не дойдоха, нали?!

И все пак, кой го свали? Свали се сам, защото не намери кураж да си признае, и излъга, а това неговите съпартийци, обикновените редови комунисти-социалисти, които публично защитаваха лидера си като невинно оклеветен, не му простиха.

А главната заслуга да видите записа от “танковата касета” е на неуморния трибун на БСП, Анжел Вагенщайн.

Може би си мислите, че това са стари работи, ненужни и неважни, както е казал поетът, че никой вече не си спомня за тях. Но неразбраното, неосъзнатото минало винаги се връща като бумеранг, понякога като карикатура. Защо ли? Защото не сме имали смелост да научим истината за миналото и мястото си в него.

Но как да открием истината в хора на надвикващи се истини? На кого да повярваме? Лъжата е гръмогласна, самонадеяна и безпардонна. Истината говори тихо, изисква се усилие, за да я чуеш, не се натрапва и търпеливо изчаква да я забележите и откриете, сами да стигнете до нея. Тя е като любовта.

10 ноември – носталгично

След почти половинвековна дълбока арктическа нощ според едни, а само слънчево затъмнение според други, най-сетне слънцето изгря на 10 ноември 1989 г. Но както и да наречем сполетялото ни природно бедствие, то някак внезапно свърши за изненада на верноподаниците, които примирено бяха приели неговата вечност и така се бяха закротили в него, че дори бяха започнали да го харесват. И не поради травматични отклонения, известни като “Стокхолмския синдром”, а по съвсем обективни нравствено-естетически причини.

Например, ставаш сутрин, бодрост струи от радиото – песни за родината и най-вече за Партията, ред възторжени слова, ред маршове – къде, какво и как, “дела и документи”. Едни са делата, други са документите, но това са подробности! Изпълнен с оптимизъм, разтваряш още топлото “Работническо дело”. Дори няма нужда да го разтваряш – от уводната страница всичко ти става ясно – кой управлява и защо, какви са великите Му провидения, на кого заслужено са му взели главата, т.е. свалили го от един пост и го запратили да се мъчи в някоя вражеска империалистическа страна, която ние в пъти сме задминали по всички възможни показатели в близкото и далечно минало и настояще и сме с обиколки напред, та дори не могат да ни видят номера на фланелката, а камо ли да ни догонят до края на века, че и на следващия. И ти става ясно и просто в ума и душата, изпълва те гордост, че и ти имаш пръст в тая абракадабра, та чак ти иде да литнеш. И като летиш по улици и булеварди, все ти се изпречва онази шикозно-монументална сграда в Центъра, обвита в тайнственост, в която едни мъдри мъже в мъдри кабинети творят мъдро бъдещето ти.

Аз съм деветосептемврийче. Доживях 80-та година, когато беше пророкувано да се появи отнейде КомунизЪмът. Въжделената дата настъпи, но К. не се яви и неговото неявяване се премълча, а по-късно се оправда с прозрението, че не бил и в състояние да се яви, защото изначално бил едно недоносче, за което неизвестно защо обаче захласнато съчиняваха дитирамби и надуваха фанфарите за омая на будалявото население. То бива, бива будалявост, ма не чак толкова!

Обичам неочакваните и оригинални въпроси, като например: къде ви завари 10 ноември? Или още по-стряскащият: с какви мисли?

Хай, джанъм, отде да знам с какви мисли! Те мислите си се реят и не признават нито време, нито пространство, влизат си и си излизат от главата като през разграден двор. И вместо да се пъна над този въпрос с повишена трудност, взех да се ровя в тефтерите, та дано си издиря някоя мисъл. И ето на какво попадам, записано само няколко дни преди височайшата дата:

“Заседание на ПБ, юли 1957. Тодор Живков с братската помощ на Съветския съюз е издигнат за Първи секретар на БКП. Първостепенна задача: да отстрани претендентите за поста му в Политбюро. В премахването на главния конкурент Георги Чанков най-активен е следващият по реда на изключването от Политбюро Антон Югов. Останалите да се готвят.

Другарски реплики от стенограмата на заседанието:  Има още

За режисирания преход

Едно интервю пред портал „Култура“ от 10 ноември 2014 г. (оригинална статия)

Напоследък мнозина признават, че преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции. След като смятат така, нека разкажат къде са сбъркали и да не премълчават участието, съветите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите.

Твърдите, че българският преход е нещастен, защото не е прекъсната пъпната връв със старата власт. Наскоро по БНТ бе показан филм за прехода, според който и България, и хората, които живеят тук, са една голяма грешка. Успя ли българската документалистика да осмисли случилото се?

Преди години само допусках мисълта, че не всичко е наред с прехода. Казвах си, че може би греша, че нямам достатъчно информация. Напоследък обаче мнозина започнаха да признават, че всъщност преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции, които са така да се каже строителите на нова България и са знаели какво правят. След като те смятат, че преходът е грешка, би трябвало да разкажат къде са сбъркали. Сега всички пишат и разказват митове и легенди, разбиват едни митове и създават други.

Единственото спасение – за да може човек да се оправи в тази джунгла от митове и легенди, – е всеки, който реши да разказва, да бъде така добър да признае и авторството на митовете, които сам е създал, тоест като разказва нещо, да не премълчава ключови детайли. Да не премълчава участието, съветите, консултациите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите и биха ни помогнали да разберем, че този наш преход е режисиран от сили, които би трябвало отдавна да сме забравили. Това, което казвам, е – има ли например Андрей Луканов ключово участие в създаването на т. нар. демократична опозиция. Той не бил създал СДС! Но е участвал в създаването му.

От всички материали, които познавам, от интервютата, които съм правила, се оказва, че той наистина има ключово участие. Тогава нека тези, които са участвали в онези събития, да разкажат докъде и колко са използвали съветите на хора от миналото ни. Искам да кажа, че на нас ни се губят възлови детайли. Например, филмът „Приключено по давност” разказва за едно основно събитие – подпалването на Партийния дом, – за което продължавам да твърдя, че е ключово, но което се неглижира и премълчава. Има хора обаче, които знаят какво точно се е случило.

Има още

Истината няма давност

Едно интервю пред Дневник от 26 август 2013 г. (оригинална статия)

„Протестите срещу управляващите днес са на подходящото място. Дано повече хора направят асоциацията.“

Точно 23 години след пожара в Партийния дом Малина Петрова, автор на документалния филм по случая „Приключено по давност“ от 2009 г., смята, че вече е казала всичко, което знае, и е направила опит да го каже на възможно най-много хора.

За нея връзката между началото на 90-те и последвалите политическите събития, включително днешните, никога не е прекъсвана. Затова темата за пожара я препраща към протестите срещу кабинета.

„Остава ми само да призова в този трагичен за България ден колкото се може повече хора да дойдат на площада пред Партийния дом. И да помълчим. Те продължават да се плашат, че истината за този пожар може да излезе“, казва Петрова.

„Палежът беше част от мимикрията − опитът на управляващите да преминат от комунизма в капитализъм, като останат на власт. Също както преименуването на БКП от комунистическа на социалистическа партия, без тя да се промени по същество“, обобщава Петрова причините за пожара, официално неизяснени до днес. За нея няма съмнение, че зад него стои не друг, а управляващите.

Смисълът от двегодишната денонощна работа по филма „Приключено по давност“ е тази мимикрия никога да не бъде забравяна, казва тя. „Преди да изтече срокът за давност по делото за палежа, група интелектуалци написаха писмо до председателя на парламента, до прокурора и до министъра на вътрешните работи. Настояха, че все още има време истината да излезе наяве − но трябва да бъде възстановено не делото срещу онези нещастници, обвинени, че са извършили пожара, а срещу тези, които стоят зад българския преход. Това настояване беше отминато с мълчание, за да изтече 20-годишният срок и въпросът да бъде забравен. Не, не трябва да бъде забравян“.

Има още

Огън, (раз)следвай ме

Едно интервю пред Ива Рудникова, в-к Капитал, 29 ноември 2009 г. (оригинална статия)

„Лельо, ти си ни се паднала от тотото все едно!“, възкликва преди време едно от децата на софийския интернат „Ран Босилек“ (по-късно „П. Р. Славейков“) в малкия апартамент, където кипи мирен труд. Всички готвят, шият или просто се забавляват. „Лелята“ се казва Малина Петрова и е причината те, 40 момичета и момчета, да започнат да излизат от дома, да обикалят изложби, да ходят на театър, да учат полезни неща и да откриват света.

Формалното ѝ представяне би минало през подробности, които тя искрено предпочита да прескача. Например: член на Обществения комитет за екологична защита на Русе, учредител на фондация „Утре“, която въвежда в социален живот деца, лишени от родителска грижа, първи носител на Наградата за гражданска доблест „Паница“ (2006 г.). Едва ли ще срещнете нещо писано за Малина, в което да не присъстват думите достойнство, почтеност, скромност, морал. И кино, разбира се. Малина Петрова е режисьор с 12 документални и 2 игрални филма зад гърба си.

Би трябвало да сте чували поне за „Приключено по давност“ − нейното двугодишно разследване на пожара в партийния дом в нощта на 26 срещу 27 август 1990 г. Образуваното следствено дело 15 години не влиза в съдебната зала и накрая е прекратено по давност. В този филм тя доказва кой, защо и как е запалил бастиона на бившата БКП. „Когато някой не казва истината, аз правя филм.“ За Малина Петрова този пожар е едно от най-печалните събития в новата история на България, защото легитимира версията за „липсващите“ документи. В пламъците изчезват свидетелствата за съдбовни действия и решения на комунистическата партия.

Самата Малина Петрова влиза в партийния дом в нощта на пожара, за да спасява документи от архива, свързани с процеса на Трайчо Костов, върху който тя работи по онова време (резултатът е не по-малко разтърсващият „Сърцето умира последно“, 1991).

„Пожарът стана в първата седмица, когато аз най-после започнах да чета в същата сграда документите от процеса Трайчо Костов, за да направя филм за него. Бяха огромни усилия да получа достъп до този архив и не можех да си представя да изгорят. Документите са огромни масиви в мазето на сградата и казваха, че до тях са имали достъп само Тодор Живков и Милко Балев. Само няколко папки-дело от следствието на Трайчо Костов бяха в хранилището до читалнята, но в тях имаше ужасяващи документи и аз исках да ги спася. На другия ден бе разпространено, че всички архиви по Трайчо-Костовите процеси са изгорели. Тогава аз поисках да дам показания, за да кажа, че това е блъф.“

Има още

Как забогатяха мутри, палили Партийния дом?

Едно интервю пред Таня Джоева, в-к Труд, 24 август 2009 г. (оригинална статия)

Режисьорката Малина Петрова, автор на филма “Приключено по давност”, пред Таня Джоева

– Г-жо Петрова, утре стават 19 г. от пожара на бившия Партиен дом. Истината около ключовото събитие остана скрита. За случилото се в нощта на 26 август 1990 г. днес разказва само вашият филм “Приключено по давност”.

– Така е. Много вода изтече от събитието насам и ако някой нещичко беше направил за разкриване на истината, филмът едва ли щеше да трае 167 минути. Но зрителите стоят и гледат.

– От премиерата минаха пет месеца. В киносалоните документалната лента се радва на интерес, а нито една телевизия не го излъчи досега. Защо?

– На прожекциите има и правостоящи. Но наистина досега не го показа нито една телевизия. Нещо повече – редно беше националната телевизия да го излъчи. От БНТ могат да ви кажат, че не знаят за филма. Не е вярно. Знаят. Не беше удобно да го покажат при предишната власт.

– Може да го излъчат при сегашната?

– Може. Знаете, че заведохме дело срещу Народното събрание за отказ да допуснат наш екип за снимки за 2 дни в сградата на бившия Партиен дом. Спечелихме го. Но още никой не е изпълнил решението на съда. Искам да благодаря на “Труд”, защото бяхте единствените, които написаха за проблема.

– Ако сегашният парламент поправи грешката на стария, ще снимате ли, след като филмът вече е готов?

– Защо не? Ще пусна кадрите като нов епилог. Изпълнението на съдебното решение е тест за новите управляващи. Като твърдят, че искат да се разкрие истината за прехода, нека депутати и министри дойдат утре, 26 август, от 17,30 ч в Дома на киното да гледат филма. Нека им се признае за работно време. Ще видят как е зачената прочутата ни мафия. Оттук трябва да започнем да разплитаме чорапа. 20 г. се чудим защо ни управляват бандити. Ами защото са в комбина с бандитите! Вижда се във филма.

– Вашият филм доказва участието в палежа на дебеловратите момчета с бухалките – палеж, изпипан и манипулиран.

– По време на разследванията и снимките имах нееднократни свидетелства, че някои от участниците веднага след това се оказват със скъпи магазини и имоти в центъра на София. Карат скъпи коли. Как става това?! Готова съм да дам материалите на всеки, който има интерес към темата. Нека направи свое разследване.

Има още

Време е ние, като общество, да пораснем и да започнем да разбираме, когато ни манипулират

Едно интервю пред Явор Дачков, Гласове, 03 юни 2009 г. (оригинална статия)

Има няколко версии (за подпалването на Партийния дом), но следствието решава да върви само по една от тях – лумпените на площада са се втурнали и един младеж, желаещ да се самозапали, причинява пожара… Това е най-безобидната версия, каза в интервю пред Явор Дачков в сутрешния блок на RE:TV режисьорът на филма „Приключено по давност“. И още: Приятели ме заведоха на концерт в подкрепа на Синята коалиция. Залата беше препълнена. Цялото събитие беше по един модел-клише. Както на митингите на БСП се вика: БСП, БСП, БСП… единство, единство.., тук видях същото, в НДК викаха: СДС, СДС, СДС… единство, единство. Трябва да осъзнаем, че ние се движим по един и същ модел.

Явор Дачков: Ще разговаряме с г-жа Малина Петрова, която завърши последния си документален филм „Приключено по давност”. Филм за историята около палежа на Партийния дом. Минаха почти двайсет години от тогава. Това е срокът, след който започва истинският разговор за нацизма в Германия. Можем ли и ние да започнем истинския разговор за комунизма в България?

Малина Петрова: Мисля, че можем. Обикновено 20-30 години след даденото събитие започват истинските разговори за него.

Явор Дачков: Бихте ли представили накратко събитието, на което е посветен филмът Ви?

Малина Петрова: През август 1990 г., на 26 срещу 27 е запалена сградата, която повечето хора знаят като втората сграда на Народното събрание или бившия партиен дом на комунистическата партия. Това се случва в годината, през която се срути стената в Берлин, през която започна промяната и в България. През тази година се състояха изборите за Велико народно събрание, започва схватката между членовете на бившата БКП, преименувала се на БСП, и опозицията. Това е година, изпълнена с еуфория, дори има белези, че опозицията ще спечели изборите. Цяла София е синя… но накрая опозицията губи. Отново на власт е БСП и нейните сателити. Това води до недоволство, до формиране на „града на истината”. От това време е и известната реплика на президента Петър Младенов, който през декември 89-та година, не можейки да се справи с агресията на площада, изпуска думите: „най-добре е танковете да дойдат!”. На 1 август е избран първият демократичен президент – Желю Желев и само 25 дни след това е запален Партийният дом.

Има още

Хвърлих камъче в блатото и чакам…

Едно интервю пред Петър Бучков, Правен свят, 01 юни 2009 г. (оригинална статия)

„Приключено по давност“ е новият документален филм на режисьора Малина Петрова в търсене на истината за палежа на Партийния дом на 26-ти февруари 1990 година. Творбата и перипетиите около създаването ѝ, отново открехнаха вратата на съмненията за хигиената на демократичния ни преход. Разследването на палежа на Партийния дом е най-мащабното в новата ни история – водено е от 82-ма следователи. И не достигна до съд поради „погасяване по давност“. Премиерата на филма закъсня повече от година, тъй като Малина Петрова се сблъска с феномена „Партийният дом още пази своите тайни“. Режисьорката осъди администрацията на Народното събрание за отказа да я допуснат да снима в сградата. Но шести месец Законодателната власт демонстрира незачитане на Съдебната власт, като не изпълнява решението ѝ.

Какво ви провокира да правите филм за палежа на Партийния дом толкова години след случая?

Бях свидетел на събитията. По онова време в партийния архив четох материалите за процеса срещу Трайчо Костов − тези документи десетилетия бяха старателно укривани. На десетия ден се случи палежът. Във филма разказвам какво наблюдавах. А тогава давах свидетелски показания. После видях, че те съществуват по делото. В тях, както и в показанията на други хора, има детайли, които разследващите не са чели или съзнателно са пренебрегнати. Иначе нямаше да се „хванат“ за историята, че палежът е бил извършен от лумпени, подтикнати от Константин Тренчев и д-р Тома Попов. Има доста сериозни основания и за други версии.

Изведнъж, след 17 години, ми проблесна: „Абе, тези не искат истината да се знае.“ Започнах филма. Когато почина Радой Ралин, съжалих, че не сме разговаряли, тъй като сега ген. Атанас Семерджиев пише в книгата си, че той е бил един от главните подпалвачи. Може би сега хората ще се замислят дали тогава не сме били изиграни.

Има още

Кой подпали Партийния дом?

Едно интервю пред портал „Култура“ от 26 август 2015 г. (оригинална статия)

“Освен че заграбиха държавата и финансите, се опитаха да узурпират информацията, да си присвоят историята и да я префасонират по свой образ и подобие.” На 26 август се навършват 25 години от пожара в Партийния дом.

Измина четвърт век от подпалването на някогашния Партиен дом на БКП в центъра на София. Определяте този пожар като ключово събитие. Защо?

От няколко години, щом започне разговор на тази тема, изпитвам уплах, особено откакто един колега се провикна: “Пак ли тая ще слушаме с нейния Райхстаг?!” Това изречение се превърна в крилата фраза, достойна за възхвала на глупостта. Но не е важно колко пъти ще ме слушат, важно е да ме чуят и да се запитат защо неуморно се връщам към този пожар и защо призовавам хората да се опитат да разберат какво се е случило в онази нощ.

А това, което се случи и за което пожарът помогна, е да бъде отсечена като със сатър връзката между миналото и настояще-бъдещето. Тоест едни хора, които до този момент ни управляваха, учеха ни как и защо да живеем, ползваха се с всички блага, постове и привилегии, изведнъж си смениха биографиите. Пълна амнезия за това какво е било, какви са били и какво са говорили. Те станаха герои и на новото време. И отново започнаха да ни поучават. Това е същественото.

Има още