И аз като мнозина знайни и незнайни участници в историческите събития, наречени “преход”, реших да се впиша в общия хор на спомените. Много от въпросните дебели книги с прозрения за миналото и настоящето са пълни с измишльотини, натаманявания, така че авторите да се изкарат по-големи герои, или да си припишат чужди заслуги и биографии. Но ако си имал, да речем, досие и то не е било публично обявено, съвсем не означава, че не си сътрудничил на ДС. Може да са ти унищожили досието съвсем в началото, защото са сметнали, че си особено ценен агент, или сте се договорили да не ти изнасят името. Не знам как точно се случва това, но знам имена, чието оповестяване ще втресе обществеността и цялото им творчество, с което толкова се гордеят, ще бъде запратено в небитието, не поради липса на талант и умения, а заради моралната им еквилибристика, в която фантастично се били специализирали до степен сами да си повярват, че са това, което не са.
И така, спомням си, че преди много, много години край един огън в балкана сме насядали – съседи и приятели, печем пържоли и кебапчета, пием руйно вино, вслушани в оглушителния хор на жаби и щурци. Романтика. Отвреме-навреме някой ще подхвърли нещо или ще разкаже случка и разговорът ще тръгне в посока, която не се знае къде ще ни отведе. Дългогодишните приятели имат какво да си спомнят и споделят. Единият беше емигрирал навремето в Америка, там се оженил за американка и дошъл в България вече като гостенин, заедно с нея. Тя не беше някоя средностатистическа американка, а професор в престижен университет. Не беше научила български и кротко понасяше нашето бъбрене на български. Понякога съпругът кратко ѝ превеждаше за какво говорим.