Архив за етикет: Българският преход

Име като мръсна дума

 И аз като мнозина знайни и незнайни участници в историческите събития, наречени “преход”, реших да се впиша в общия хор на спомените. Много от въпросните дебели книги с прозрения за миналото и настоящето са пълни с измишльотини, натаманявания, така че авторите да се изкарат по-големи герои, или да си припишат чужди заслуги и биографии. Но ако си имал, да речем, досие и то не е било публично обявено, съвсем не означава, че не си сътрудничил на ДС. Може да са ти унищожили досието съвсем в началото, защото са сметнали, че си особено ценен агент, или сте се договорили да не ти изнасят името. Не знам как точно се случва това, но знам имена, чието оповестяване ще втресе обществеността и цялото им творчество, с което толкова се гордеят, ще бъде запратено в небитието, не поради липса на талант и умения, а заради моралната им еквилибристика, в която фантастично се били специализирали до степен сами да си повярват, че са това, което не са.

И така, спомням си, че преди много, много години край един огън в балкана сме насядали – съседи и приятели, печем пържоли и кебапчета, пием руйно вино, вслушани в оглушителния хор на жаби и щурци. Романтика. Отвреме-навреме някой ще подхвърли нещо или ще разкаже случка и разговорът ще тръгне в посока, която не се знае къде ще ни отведе. Дългогодишните приятели имат какво да си спомнят и споделят. Единият беше емигрирал навремето в Америка, там се оженил за американка и дошъл в България вече като гостенин, заедно с нея. Тя не беше някоя средностатистическа американка, а професор в престижен университет. Не беше научила български и кротко понасяше нашето бъбрене на български. Понякога съпругът кратко ѝ превеждаше за какво говорим. 

Има още

Стената на покаянието

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си, която стартира точно на днешния ден. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, са на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Има още

Изгубени във властта (упражнение по баналност, или още веднъж за “танковата касета”)

Защо реших да нарека този разказ “Изгубени във властта”, по аналогия с известния филм “Изгубени в превода”, надявам се да ви стане ясно, стига да имате търпението да го прочетете докрай. Този текст е само един фрагмент от сложен пъзел и не си поставя за цел да ви разкаже цялата истина или да ви убеди в каквото и да е, а само да хвърли светлина върху една мистификация.

Днес е 14 декември – дата, влязла в историята през 1989 година. Беше изминал едва месец от “революционния” преврат в Политбюро на Българската комунистическа партия, а гражданските настроения рязко се промениха. В паметната нощ напрежението на площада пред Народното събрание беше стигнало толкова висок градус, че сценарият можеше да излезе извън контрол и събитията да тръгнат в неочаквана и нежелана посока. Членовете на ПБ, осъществили свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар, бяха освиркани на същия този площад, на който бяха приветствани доскоро като герои.

Има още

10 ноември – носталгично

След почти половинвековна дълбока арктическа нощ според едни, а само слънчево затъмнение според други, най-сетне слънцето изгря на 10 ноември 1989 г. Но както и да наречем сполетялото ни природно бедствие, то някак внезапно свърши за изненада на верноподаниците, които примирено бяха приели неговата вечност и така се бяха закротили в него, че дори бяха започнали да го харесват. И не поради травматични отклонения, известни като “Стокхолмския синдром”, а по съвсем обективни нравствено-естетически причини.

Например, ставаш сутрин, бодрост струи от радиото – песни за родината и най-вече за Партията, ред възторжени слова, ред маршове – къде, какво и как, “дела и документи”. Едни са делата, други са документите, но това са подробности! Изпълнен с оптимизъм, разтваряш още топлото “Работническо дело”. Дори няма нужда да го разтваряш – от уводната страница всичко ти става ясно – кой управлява и защо, какви са великите Му провидения, на кого заслужено са му взели главата, т.е. свалили го от един пост и го запратили да се мъчи в някоя вражеска империалистическа страна, която ние в пъти сме задминали по всички възможни показатели в близкото и далечно минало и настояще и сме с обиколки напред, та дори не могат да ни видят номера на фланелката, а камо ли да ни догонят до края на века, че и на следващия. И ти става ясно и просто в ума и душата, изпълва те гордост, че и ти имаш пръст в тая абракадабра, та чак ти иде да литнеш. И като летиш по улици и булеварди, все ти се изпречва онази шикозно-монументална сграда в Центъра, обвита в тайнственост, в която едни мъдри мъже в мъдри кабинети творят мъдро бъдещето ти.

Има още

За режисирания преход

Едно интервю пред портал „Култура“ от 10 ноември 2014 г. (оригинална статия)

Напоследък мнозина признават, че преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции. След като смятат така, нека разкажат къде са сбъркали и да не премълчават участието, съветите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите.

Твърдите, че българският преход е нещастен, защото не е прекъсната пъпната връв със старата власт. Наскоро по БНТ бе показан филм за прехода, според който и България, и хората, които живеят тук, са една голяма грешка. Успя ли българската документалистика да осмисли случилото се?

Преди години само допусках мисълта, че не всичко е наред с прехода. Казвах си, че може би греша, че нямам достатъчно информация. Напоследък обаче мнозина започнаха да признават, че всъщност преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции, които са така да се каже строителите на нова България и са знаели какво правят. След като те смятат, че преходът е грешка, би трябвало да разкажат къде са сбъркали. Сега всички пишат и разказват митове и легенди, разбиват едни митове и създават други.

Единственото спасение – за да може човек да се оправи в тази джунгла от митове и легенди, – е всеки, който реши да разказва, да бъде така добър да признае и авторството на митовете, които сам е създал, тоест като разказва нещо, да не премълчава ключови детайли. Да не премълчава участието, съветите, консултациите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите и биха ни помогнали да разберем, че този наш преход е режисиран от сили, които би трябвало отдавна да сме забравили. Това, което казвам, е – има ли например Андрей Луканов ключово участие в създаването на т. нар. демократична опозиция. Той не бил създал СДС! Но е участвал в създаването му.

От всички материали, които познавам, от интервютата, които съм правила, се оказва, че той наистина има ключово участие. Тогава нека тези, които са участвали в онези събития, да разкажат докъде и колко са използвали съветите на хора от миналото ни. Искам да кажа, че на нас ни се губят възлови детайли. Например, филмът „Приключено по давност” разказва за едно основно събитие – подпалването на Партийния дом, – за което продължавам да твърдя, че е ключово, но което се неглижира и премълчава. Има хора обаче, които знаят какво точно се е случило.

Има още

Истината няма давност

Едно интервю пред Дневник от 26 август 2013 г. (оригинална статия)

„Протестите срещу управляващите днес са на подходящото място. Дано повече хора направят асоциацията.“

Точно 23 години след пожара в Партийния дом Малина Петрова, автор на документалния филм по случая „Приключено по давност“ от 2009 г., смята, че вече е казала всичко, което знае, и е направила опит да го каже на възможно най-много хора.

За нея връзката между началото на 90-те и последвалите политическите събития, включително днешните, никога не е прекъсвана. Затова темата за пожара я препраща към протестите срещу кабинета.

„Остава ми само да призова в този трагичен за България ден колкото се може повече хора да дойдат на площада пред Партийния дом. И да помълчим. Те продължават да се плашат, че истината за този пожар може да излезе“, казва Петрова.

„Палежът беше част от мимикрията − опитът на управляващите да преминат от комунизма в капитализъм, като останат на власт. Също както преименуването на БКП от комунистическа на социалистическа партия, без тя да се промени по същество“, обобщава Петрова причините за пожара, официално неизяснени до днес. За нея няма съмнение, че зад него стои не друг, а управляващите.

Смисълът от двегодишната денонощна работа по филма „Приключено по давност“ е тази мимикрия никога да не бъде забравяна, казва тя. „Преди да изтече срокът за давност по делото за палежа, група интелектуалци написаха писмо до председателя на парламента, до прокурора и до министъра на вътрешните работи. Настояха, че все още има време истината да излезе наяве − но трябва да бъде възстановено не делото срещу онези нещастници, обвинени, че са извършили пожара, а срещу тези, които стоят зад българския преход. Това настояване беше отминато с мълчание, за да изтече 20-годишният срок и въпросът да бъде забравен. Не, не трябва да бъде забравян“.

Има още

Огън, (раз)следвай ме

Едно интервю пред Ива Рудникова, в-к Капитал, 29 ноември 2009 г. (оригинална статия)

„Лельо, ти си ни се паднала от тотото все едно!“, възкликва преди време едно от децата на софийския интернат „Ран Босилек“ (по-късно „П. Р. Славейков“) в малкия апартамент, където кипи мирен труд. Всички готвят, шият или просто се забавляват. „Лелята“ се казва Малина Петрова и е причината те, 40 момичета и момчета, да започнат да излизат от дома, да обикалят изложби, да ходят на театър, да учат полезни неща и да откриват света.

Формалното ѝ представяне би минало през подробности, които тя искрено предпочита да прескача. Например: член на Обществения комитет за екологична защита на Русе, учредител на фондация „Утре“, която въвежда в социален живот деца, лишени от родителска грижа, първи носител на Наградата за гражданска доблест „Паница“ (2006 г.). Едва ли ще срещнете нещо писано за Малина, в което да не присъстват думите достойнство, почтеност, скромност, морал. И кино, разбира се. Малина Петрова е режисьор с 12 документални и 2 игрални филма зад гърба си.

Би трябвало да сте чували поне за „Приключено по давност“ − нейното двугодишно разследване на пожара в партийния дом в нощта на 26 срещу 27 август 1990 г. Образуваното следствено дело 15 години не влиза в съдебната зала и накрая е прекратено по давност. В този филм тя доказва кой, защо и как е запалил бастиона на бившата БКП. „Когато някой не казва истината, аз правя филм.“ За Малина Петрова този пожар е едно от най-печалните събития в новата история на България, защото легитимира версията за „липсващите“ документи. В пламъците изчезват свидетелствата за съдбовни действия и решения на комунистическата партия.

Самата Малина Петрова влиза в партийния дом в нощта на пожара, за да спасява документи от архива, свързани с процеса на Трайчо Костов, върху който тя работи по онова време (резултатът е не по-малко разтърсващият „Сърцето умира последно“, 1991).

„Пожарът стана в първата седмица, когато аз най-после започнах да чета в същата сграда документите от процеса Трайчо Костов, за да направя филм за него. Бяха огромни усилия да получа достъп до този архив и не можех да си представя да изгорят. Документите са огромни масиви в мазето на сградата и казваха, че до тях са имали достъп само Тодор Живков и Милко Балев. Само няколко папки-дело от следствието на Трайчо Костов бяха в хранилището до читалнята, но в тях имаше ужасяващи документи и аз исках да ги спася. На другия ден бе разпространено, че всички архиви по Трайчо-Костовите процеси са изгорели. Тогава аз поисках да дам показания, за да кажа, че това е блъф.“

Има още