“Държавни тайни” е документален филм, който разказва за събития и “герои на нашето време”, за митовете и легендите, в които са обраснали миналото и настоящето ни, за истинските борци за права и свободи и за подставените лица, добре осребрили чужди биографии.
Нагледен урок как да си купите избори:
Следващият откъс е в памет на един забележителен човек и истински борец срещу Възродителния процес, отказал да си смени името и лежал в затвора заради създаването на нелегална организация – Шукри Топчу от Ардино, следвал математика, строително инженерство, работил като зидаро-мазач, за да се издържа, за разлика от платения агент на Държавна сигурност, провъзгласен за спасител на България – човекът с много лица:
Възродителният процес е нещо, с което не можем да се гордеем, независимо дали сме участвали пряко или сме били само свидетели на геноцида над нашите сънародници от друг етнос.
Тази болезнена история ще продължава да трови обществения ни живот, докато не прогледнем и не осъзнаем, че с равнодушието си сме станали съучастници. А оправданието, че те са си го заслужили,е било необходимата лъжа.
Това не е поредният филм за изоставени деца. Не е и за поредния “спасител”.
Това е филм за душата. За душата на всеки един от нас.
През 1997 година една учителка по рисуване ме помоли да помогна на съпруга ѝ в едно благородно начинание. Художник, завършил в Румъния килимарство, абсолютно безвъзмездно започнал да учи на рисуване изоставени деца в някакъв дом. Дори не подозирах, че има такъв дом и то съвсем близо до мен. Та художникът открил невероятен усет към цветове и форми най-вече при деца, за които специалистите са се произнесли, че от тях нищо не може да стане.
Отидох в Дома. Такава отчайваща бедност и мизерия не допусках, че може да съществува почти в центъра на София, а не в някое затънтено село. Става дума за дом с 200 деца.
Видях училищната сграда, учебните стаи, видях децата. Те се залепиха за мен, както се залепят за всеки новодошъл с надеждата, че „техният“ човек най-сетне се е появил.
Обещах да направя нещо и цяла година се опитвах да намеря пари, та художникът да продължи обучението им. Учителка и художник-килимар. Бяха на границата на бедността в онези години и не можеха със свои средства дълго да поддържат подобно занимание.
Още на първата среща едни момченца ме помолиха да им намеря някакъв ключ, изпълних поръчката – всичките ми приятели и роднини носеха купища ключове, та дано открием въпросния ключ номер 5. Та ето този въпросен ключ ми обърна съдбата за години.
Накратко, намериха се парите, намериха се и ентусиастите – първо заниманията бяха с изкуство – първосигнално всички, които се захващат с подобни деца, смятат, че това е най-важното. А те не бяха извеждани от Дома, не познаваха абсолютно нищо, възпитателите се срамуваха да ходят по улиците с тях. Започнах да ги извеждам, да ги водя къде ли не, да им показвам това, което децата на тяхна възраст отдавна знаят. В трамваите възпитателите отиваха на другия край, за да не си мислят гражданите, че имат нещо общо с тези деца.
Що приятели, колеги, познати имах, всички се включиха да помагат. Дори Рангел Вълчанов беше въвлечен в тази авантюра. Хората, които ни виждаха редовно по улиците, ни разпознаваха и ни викаха да дават подаръци на децата. Каква ли жалка картина сме представлявали, щом хората така масово се трогваха – една жена със сурия деца подире?
И не става дума само за десетина деца и за инцидентни срещи през ваканции и по празници. Става дума за дълготрайни, многопосочни връзки, каквито се изграждат между родители и деца. По израза на децата, бях „майка, баща и всичките им роднини“.
При това положение трябва да направиш избор: или да приемеш това с цялата сериозност и отговорност, или да си намериш оправдание и да си гледаш филмите.
Направих избора: това беше по-важно от всичките ми филми и му се посветих за дълги години. Не за да се изживявам като спасител на децата, а за да ги науча как да се спасяват сами.
Първоначално възпитателите ми обявиха война, че искам да ги изместя и да им взема работата, но постепенно се убедиха, че нямам такива намерения и започнаха да ме възприемат като част от тях и децата. Работата така се обърна, че когато нямаха пари или имаха проблем, възпитателите ми се обаждаха да измисля нещо. И аз измислях. Но това е за друг филм.
Първо минахме през занимания с изкуство – пеене, рисуване, балет, театър и т.н., после – с труд и спорт – готварство, цветарство, шивачество, ориентиране, катерене по стени с необичайното за онези години „Можеш и сам“ (на тези занимания е посветен филмът „Децата на Мария Магдалена”). Моята къща в София беше станала и тяхна, но режимът в Дома и навиците им там не можеха да бъдат променени, ако децата не бъдат изведени от София за по-дълго. Поне докато им създадем и затвърдим новите навици.
Селската къща и всичко там им хареса и припознаха тази къща за свой дом. Обичайно беше в деня на заминаване, по тъмно, много часове преди уговорения час, да чакат като паленца до вратата. Ставаха и лягаха с приказки за тази къща не само тези, които идваха, но и останалите, които знаеха с пълни подробности какво и как, с кого сме се срещали, какво сме правили, все едно са били там.
Това, което е включено във филма, е една нищожна част от преживяното и заснетото.
Снимането не беше основното, но беше особено вълнуващо за децата. Сами ме подканяха да извадя камерата. Нямаше нищо скрито, нищо задкулисно и притворно. Доверието на възпитателите беше напълно спечелено след един форум по проблемите на домовете за подобни деца. Тогавашната директорка ме помоли да отида и аз. По него време бях в къщата в планината с най-малките от Дома. Бяха ми ги изпратили на отглеждане за три месеца, докато направят ремонт на Дома в София. Нямаха пари и бяха решили по наш пример да го направят с големите деца, които бяхме обучили в строителство на къщата. Е, тогава наистина едва не умрях – повечето деца се напикаваха по няколко пъти на нощ, нещо което възпитателите бяха скрили, за да не им откажа. Мъкнех вода от половин километър и нон-стоп перях.
Отидох на това съвещание. Представители на държавни институции – министерство, агенции и прочие; на фондации; възпитатели, учители, директор, кой ли не. Слушах ги няколко часа и накрая взех думата. Разказах цялото безумие по отглеждането на тези деца, какво съм преживяла само през тези три месеца и че съм благославяла съдбата, че е за кратко и по мой избор, но какво им е на тези възпитатели, които са оставени да се спасяват кой как може и са принудени да правят какво ли не в чудовищна мизерия, да хранят децата с мухлясали храни и с десетилетия изтекъл срок на годност от държавния резерв. (От солидарност ядях с тях, за да не изпълни заканата си един предишен директор на Дома, че ако не ядат тази помия, няма да ги пуска на любимото им „готварство”.)
Всички онемяха, а възпитателите промениха окончателно отношението си – за първи път някой се застъпваше за тях, включиха ме в настоятелството си и паролата да се разреши на децата да бъдат с мен, независимо къде, и от възпитателите, и от родителите, които имаха такива, беше „леля Малина“.
Амбициозен млад журналист попада на интригуващ материал – една жена е скочила в кофа с разтопен метал. Разследването твърди, че е самоубийство. Оставила е дете от неизвестен баща. Кандидат-бащите са трима.
Журналистът решава да направи „удар“ в кариерата си чрез сензанционно разкритие. Но животът се оказва по-сложен от литературните му представи.
Продуцент: Студия за игрални филми „Бояна“ Сценарист: Светослав Мичев Режисьор: Малина Петрова Оператор: Пламен Хинков Композитор: Боян Воденичаров Соло: Йълдъз Ибрахимова Актьори: Кирил Варийски, Камен Делчев, Петър Слабаков, Константин Димчев, Васил Попилиев, Полина Доростолска, Георги Дюлгеров, Тошко Николов, Крикор Хугасян, Трайко Иванов
Войниче от Северна България, на служба в София, е изпратено за куриер в неясно ведомство на ул. „Тетевенска“ 24, днешната „Будапеща“. Попаднал в едно от най-страшните места за изтезание преди 9 септември 1944 г. – РО-2 (разузнавателен отдел) и неволен свидетел на извършваното в неговите „канцеларии“, той е потресен и изтерзан от виковете на „престъпниците“. В тази „къща“ е починала от побой Анушка Драгиева, едно младо и възторжено момиче. В тази „къща“ е била пребита и превърната в труп Юлия Огнянова, също толкова млада, но която е имала шанс да оживее и да стане голям театрален режисьор. За първи път в душата на обикновеното селско момче се появява съмнение, че не всичко, което внушава пропагандната машина, отговаря на истината.
Чудесен пример за методите на манипулацията, за осъзнаването и отхвърлянето й с чистосърдечността на един непокварен човек.
Награда на СБФД за най-добър документален филм през 1984 г.
Година: 1984 Сценарий и режисура: Малина Петрова Оператор: Георги Николов Музикално оформление: Божидар Петков Диктор: Жана Караиванова Продукция: Студия за игрални филми, Творчески колектив „Глобус“
Достиженията на социализма в България са очевидни, особено в областта на селското стопанство. Но за пълната победа е нужно популяризиране на „гигантските крачки, с които се движи нашата родина напред“, както изрича ръководителят на партията и държавата Вълко Червенков. Каква по-добра нагледната агитация и пропаганда от героите на социалистическия труд! Филмът е за първия „герой на социалистически труд“, Петър Пазачев, който от едно 14-15-годишно свинарче за нагледен пример се превръща във „нагледен“ враг на социализма и партията. Неговата необикновена съдба е аргумент на истината за това кой, как и защо съсипа българското селско стопанство.
Година: 1988
Сценарий: Мария Желева Режисьор: Малина Петрова Оператор: Христо Димитров Музикално оформление: Божидар Петков Диктор: Богдан Глишев
Продукция: Студия за документални и научно-популярни филми „Време“
Към видеото има и български субтитри. Превключете от менюто на плейъра (Subtitles/CC).
Джем сешън или джазова импровизация в двора на Археологическия музей във Варна под мотото на стихотворение от Джон Дън „Никой човек не е остров“ – с участието на легендарния пловдивски музикант Веселин Николов и неговия джаз състав, певицата Йълдъз Ибрахимова и кавалджията Теодосий Спасов, както и художници от Варна – Ванко Урумов, Георги Лечев, Милко Божков, Петьо Маринов, Васко Василев и др. На шевната машина – поетесата Мирела Иванова.
Ето и стихотворението:
Човек не е остров, за себе си сам, всеки човек е част от континент, част от сушата, и ако вълна събори крайбрежната скала
Европа ще стане по-малка.
Както и ако откъсне полуостров
или разруши замъка твой или на твоя приятел.
Смъртта на всеки човек ме намалява,
защото аз съм частица от човечеството.
И затова никога не питай за кого бие камбаната –
тя бие за теб.
Джон Дън (1572 г. – 1631 г.)
Година: 1985 Сценарист: Боян Папазов Режисьори: Малина Петрова, Боян Папазов Оператори: Пламен Хинков, Емил Пенев
Диктор на „Човека“ – Николай Бинев Диктор: Николай Бинев Соло: Сузана Ерова, според надписите, в действителност – преименуваната Йълдъз Ибрахимова Продукция: „Интерфилм“