Архив на категория: Полемика

Медицински феномен

Само хленчим, сънародници! Само се вайкаме! Все нещо не ни е наред и все някой ни е виновен. Взряли сме се в черното като в черна дупка, а и тя се е взряла в нас и всеки миг ще ни погълне, та помен няма да остане от нас.

А колко весел и забавен е нашият живот, а най-вече здравеопазването ни. Напоследък дори имам прозрение, че то нарочно е такова, за да ни развеселява и вместо с лекарства, да ни лекува със смях. Да оставим кахърния тон, защото човек, колкото и да е здрав, все един ден се разболява. 

И аз уж не знаех що е болест, а най-внезапно взех да заспивам нерегламентирано. Заспивах по всяко време, при всички обстоятелства, във всевъзможни пози и състояния, на неподходящи за сън места: докато шофирах, докато пишех на компютъра,  докато хапвах, докато гледах телевизия или четях, заспивах в театрални, концертни и кинозали, докато говорех, докато слушах, докато гледах с широко отворени очи  – с една дума “кошмар”.

Но от друга страна, се почувствах най-сетне човек като всички останали – обикалях болници и лекари. Ежедневно се сдобивах с диагнози, една от друга по-зловещи, отричащи предишните. За някои до този момент не бях й чувала, та се наложи да се поограмотя в интернет. Те фаталистично се струпаха върху ми и ако бях с по-лабилна нервна система, сигурно нямаше да научите за моите необикновени приключения в света на медицината, пред които бледнеят и коронавирусът и неговите производни. 

Диагноза първа – Тумор в мозъка

Не обичам да ходя при джипито си от състрадание. Само като го видя как се тътри по коридорите, се чудя кой му е направил това зло – да го сватоса с медицината. А после в кабинета е толкова печално и занесено, че мигом оздравяваш. Но да заспивам на всеки          5-3 минути беше нетърпимо и  нямаше как – прежалих джипито и го посетих в кабинета.

То, всъщност тя, защото джипито е жена, ме изслуша с бакелитов поглед и каза, че това, т.е. заспиването, сигурно е от възрастта. Като чуя, че нещо било от възрастта, ми иде да скъсам дипломата на доктора. Така на 30 години изкарах пневмония на крак, защото било от възрастта и докторката не се научила да разчита ренгенова снимка на бял дроб, както се оказа след години. Идентичен случай, си рекох.

– Заспивам и като шофирам. 

Това, че шофирам, а не че заспивам, направи по-силно впечатление на докторката и тя се замисли безрезултатно. Предложих й да направим ядрено-магнитен резонанс. 

– О-о, – каза тя. – това е толкова скъпо! Здравната каса няма да се съгласи. Невъзможно. А и без невролог не може.    

– Добре. Дайте ми направление за невролог.

Три дни преседях пред кабинета на невролога. Всяка сутрин – тълпа. Брех, тоя народ или се е побъркал, или тук трябва да приема някое светило на неврологията. Хеле, на третата сутрин се изхитрих, наредих се по тъмно и се вредих.

Светилото се оказа една докторка, ако не на моите години, то близо до тях. Заставам пред нея като на изпит, едва споменавам, че заспивам и докторката отсича:

– Имате тумор в мозъка!

Засмях се на нейната категоричност и меко казах:

– Не, нямам тумор в мозъка. Аз съм гледала човек с такава диагноза и знам какво е.

Но Докторката си знае нейното: “Тумор, та тумор!” – сигурна била.

– Е, добре. – примирено казвам. – Хайде да направим ядрено-магнитен резонанс.

– Ха! Ядрено-магнитен резонанс! То е толкова скъпо!

– Добре, тогава скенер. 

И скенерът бил скъп.

– Поне електроенцефалограма. 

И докторката, и медицинската й сестра вече ме гледат враждебно, че се инатя и им губя времето.

– Нямам направления. Вижте колко хора чакат навън! Елате след един месец!

– Не мога да чакам цял месец. Може да заспя на пешеходна пътека и да ме сгазят.

– Хайде, следващият! – строго казва лекарката и сестрата се втурва към вратата.

– А ако си платя?

– Ако си платите, може. 

Ура! Отивам на касата, плащам за скенера, защото в тази болница нямали ядрено-магнитен резонанс и отивам на горния етаж пред ренгеновите кабинети. Пациенти няма, защото кой е луд да даде една пенсия за скенер, а сестрите и лекарите се мотаят по коридорите. Втурват се с радост да ме обслужат. И като свършва обработката, един млад лекар ми връчва снимката и пита за какво са ме изпратили. Казвам му още топлата диагноза.

– Какъв тумор! Кой Ви каза?

– Вашата колежка от долния етаж.

– Никакъв тумор! Вие имате “сънна апнея”. 

– Какво е това?

– Нещо като епилепсия. – бодро ми обяснява лекарят. – Ще отидете на горния етаж при     д-р Х., който е най-големият специалист по “сънна апнея”. Но да ви направят електроенцефалограма преди това.

– Вашата колежка вече отказа .

– Предайте й, че аз съм ви изпратил!

Връщам се в кабинета на невроложката. Тълпата се е увеличила, не мога да се промуша. Сестрата се опитва да въдвори ред и като регулировчик ми дава път към кабинета. На таблото за рентгенови плаки невроложката поставя снимката, осветява я и възторжено казва:

– Ох, слава Богу, нямате тумор! Сега ще ви дам едни хапчета и ще дойдете след един месец.

– Никакви хапчета, вашият колега каза, че имам “сънна апнея” и трябва да ми се направи електроенцефалограма.

Тя безропотно ми дава направление и с това първата диагноза отпадна.

Диагноза втора – Сънна апнея

Вместо с тумор в мозъка се сдобих със “сънна апнея”.

Правенето на електроенцефалограма се оказа също много трудоемка и сложна работа. След няколкочасов престой пред съответния кабинет в същата болница, вкиснатите медицински сестри благоволиха да ме забележат и незабавно ме отсвириха да си търся късмета в някой от кварталите, защото били претрупани с работа. Намерих го в един отдалечен от центъра частен кабинет. Лекарката, за да пести пари, сама ми слагаше електродите, после се мота на компютъра толкова дълго, че се унесох, заспах и едва не паднах от стола. Получих заветната енцефалограма с отклонения на мозъчните ми вълни и пътят ми към новата диагноза беше открит.

Върнах се в болницата и се качих направо в отделението, където се подвизаваше поредният специалист. Беше сравнително млад и суетлив, поласка се от оценката, че е най-добрият по сънни апнеи, и се разбъбри – че кой ми е казал, че имал частен кабинет, ама защо да ме разкарвал до там, въпреки че бил наблизо. Веднага ми светна.

– Докторе, – казах. – аз ще ви платя консултацията.  

Той се успокои и ме вкара в лекарската стая на отделението, взе да разглежда изследванията, да цъка, да се чуди. Не знам какво видя и изобщо видя ли нещо, но реши, че съм много интересен случай и че трябва да ме прегледа по-сериозно. Преместихме се няколко етажа по-надолу отново в лекарска стая. Каза на колегите си, че трябва да ме прегледа и те, горките, напуснаха. Няма по-смешно нещо от преглед при невролог. Мърдах си ръцете, пръстите, какво ли не, но от нийде прозрение взорът на доктора не види. Докато ме изследваше, докторът се поинтересува с какво се занимавам и щом разбра, интересът му към мен се утрои – имал дъщеря и тя много искала да учи режисура, а съм и такъв необикновен случай. 

– Ще трябва да дойдете за една нощ в болницата да ви запишем, докато спите. Имаме компютърна програма, но не знаем още да работим на нея. 

Завъртя той телефон, забрави хрисимия тон и се развика:

– Трябва да дойдеш веднага да изпробваме програмата. Имаме пациентка! 

Даде нареждането той, затвори и стана отново любезен:

– Това е мой студент. Ще пробваме върху някой друг. Няма Вие да ставате опитно зайче!

И само след два дни докторът ми се обади и ми съобщи, че всичко е готово, направили проба върху един болен и ме очакват утре вечер в толкова и толкова часа. Беше по време на големите протести в София срещу детето-чудо Пеевски, което, ако рекат да го изследват, ще ме бие по диагнози.

Отидох в болницата с нощничката, готова за изпитание. Вярно, бяха определили една самостоятелна стая с две легла, коридор и баня. Задръстиха коридора и част от стаята с апаратурата и компютъра – цяла лаборатория. И започна едно поставяне на електроди по главата ми. Поради неопитност, на сестрата й бяха нужни няколко часа. Разгеле към 24 – 1 часа главата ми беше оборудвана и свързана с компютъра. Докторът възбудено попита:

– Вие сега бързо ли ще заспите? 

– Не знам, докторе, при стеклите се обстоятелства не знам дали въобще ще заспя.

Легнах. Изгасиха осветлението. Остана само някаква светлинка зад медицинската барикада. Виждах само гърба на допотопния компютър, първоначално имаше шумове, които издаваха, че има хора в коридора, но после утихна. Да заспя, да заспя, брей, аз дето не можех да се събудя, сега не знам какво е сън. Придремвах леко и веднага се стрясках. Така карах докъм 4 часа. Тези не може да невиждат на компютъра, че съм будна, но си мълчат. Въобще не знам там ли са или не. Не мога и да стана, нали съм вързана с кабелите. И като ми дойде до гуша, изохках: “Ох, стига толкова!” Сестрата веднага изскочи: 

– Ама будна ли сте? 

– Да, от часове. Искам да си отида в къщи да си отспя, че се уморих.

Тя ми свали бързо електродите. 

– Къде е докторът? Той ми каза да не си тръгвам, без да му се обадя.

– Защо ще му се обаждате! – тросна ми се сестрата. – Той тъкмо си полегна, цяла нощ вися тук.

Отидох си с голяма радост и веднага заспах. Към 11 часа ме стресна телефонът. Докторът ми се разкрещя – как може да си тръгна, без да му се обадя! Той искал да запише подробности от симптомите и прочие медицинска анамнеза, да не си мисля, че интересът му е само за научния му труд. Опа! Значи вече и в медицинската литература ще ме опишат!  На въпроса кога ще разчете записа, обаче отговори, че това изисква много време и знам ли аз какво значи да разчетеш 8-часов запис?! Естествено, че не знам, макар че записът не беше по-дълъг от 4-5 часа, но да не се заяждаме.

И започна чакането. Аз продължих да си заспивам когато и както ми падне, докторът все не можеше да намери време да разчете записа. Накрая ми писна и реших сама да си организирам ядрено-магнитния резонанс. Отидох във Военно-медицинска академия, уведомих ги, че ми е поставена диагноза “тумор в мозъка”, но по здравна каса не можело да се направи въпросното изследване и затова ще си платя сама. Поискаха всички предишни изследвания. За целта трябваше да се срещна със специалиста по апнеите. Бяха минали месеци. Той беше още по-нервен – сега спасявал майка си в отделението и не му било до мен.

– Докторе, – успокоих го аз. – нищо не искам от Вас. Само изследванията, за да ги представя на колегите Ви.

Започна треска в отделението – привикана беше сестрата, оказа се, че нищо не са пипнали от онази фатална нощ и нямат какво да дадат.

– Разпечатайте им няколко странички. – нареди специалистът. – Те и без друго нищо няма да разберат. 

– Искам и енцефалограмата.

Той разгърна енцефалограмата и отново се ядоса:

– Къде сте я правили? Защо не сте я направили в нашата болница?

– Правих я там където вашата сестра ме изпрати, защото нямали тук време за мен.

– Аз ще им дам да разберат!

Взех си документите и така и не разбрах дали им е дал да разберат, защото повече не се видях с него. Минаха 5-6 години оттогава, не знам дали му е останало време да разчете записа или не.

Диагноза трета: епилепсия

Вече всички приятели знаеха за моя проблем със заспиването. Една сутрин приятелка се обади, че в “Токуда” започват безплатни прегледи на хора с проблеми на съня и големи отстъпки при лечението. Тъкмо по моя въпрос. Веднага се записах. Същият ден, в по-късен час, беше насрочен и ядрено-магнитният резонанс. Не пречи. От едното – на другото.

Оказвам се единствен пациент. Лекарят – млад. Разказвам накратко историята на заболяването. Разглежда документите и избухва:

– Нищо не разбирам. Кой ги е правил!? За нищо не стават. Трябва да влезете в нашата болница да ги направим отново. 

– Добре. Ще си помисля.

– Какво има да мислите! 30% намаление! Вие работите ли?

– Да, работя.

– Че как може да работите в това състояние!

– Какво все пак Ви се струва, че ми има, докторе?

– Ами най-вероятно – епилепсия.

Аде холъм – епилепсия!

Отидох във Военно-медицинска академия. Съобщих им всички диагнози преди да вляза в “саркофага”. Извиниха ми се, че вътре в него е малко шумно, ако не мога да издържа, да им дам знак. Легнах, затвориха ме, виждах ги от прозорчето какво правят зад стъклената преграда. Пуснаха бубините и все едно се пренесох в Космоса. Звучаха ми като небесна музика. Когато сеансът свърши, отново ми се извиниха за шума, отговорих, че е бил най-фантастичният концерт, който съм слушала. Засмяха се: “Ей, да се намери един, на когото да му хареса!”    

Нямах тумор в мозъка, нямах сънна апнея, нямах епилепсия. Имах възпаление в някакви кухини в главата. Не знаех, че имало такива. Запознах се с тях подробно в интернет и отидох на другия ден при джипито. Бяха минали месеци от нашата среща. Тя се оживи като ме видя, все едно виждаше възкръснал. Тупнах изследването от ядрено-магнитния резонанс на бюрото й.

– Ето го туморът в мозъка!

Тя прочете заключението и възкликна:

– Ама къде се намират тези кухини?!  Ние това не сме го учили! Ами аз не знам как да Ви лекувам! Може би с антибиотик? Но с какъв? Вие може би знаете повече?

– Да, не трябва да ме лекувате с антибиотици. 

И докато се чудеше какво да прави, в кабинета свойски влезе млад доктор.

– А, ето, ще питаме този колега, той знае повече. Вижте, колега!

И тя му подаде ядрено-магнитното заключение. Той небрежно го прегледа.

– Че тия от Военно-медицинска какво разбират! Нищо й няма.

– Ама, колега, тя заспива…

– Че като й се спи, да спи! Какъв й е проблемът?

– Ама, колега, тя заспива и като шофира. Може да катастрофира или да смачка някого.

– Добре. Трябва да й направим всички изследвания отново в нашата болница! В понеделник Ви очаквам. 

И си излезе. Кръгът се затвори. Стигнах там, откъдето бях тръгнала. Джипито съчувствено ме гледаше. Май за първи път видях в очите й човешка реакция. 

– Вижте, нищо повече не искам от Вас. Само ми кажете при какъв специалист да отида.

– Трябва да е някой учен. Най-малко професор.

– Добре, кажете ми поне един професор.

И тя ми препоръча един професор, даде адреса на кабинета му  и ми пожела успех.

Направих справка в интернет за професора – оказа се психиатър.

И тогава си казах: “А аз защо ли не ви бия шута!?” и тутакси им го бих и се хванах, както аз си знам, – купих си хималайска сол, направих наситен разтвор и започнах да си “лекувам” кухините по метода на самолечението и инструкцията от книжката на двама германци за целебните свойства на водата и солта. И си подкарах колата, без да заспивам.      

Така завърши моята медицинска сага. Ако не ви е разсмяла и оздравила, значи сте сериозно болен и е време да посетите джипито си, пък току-виж са ви описали в някое медицинско списание с принос в науката.

С президента Желев в Йерусалим

Мили приятели, както споменах преди време, въвеждам категорията „Полемика“, за да чувате и други гласове, освен моя. Първият беше на д-р Захарий Кръстев по дискусионната тема за здравеопазването. Текстът, който публикувам днес, е на Михаил Иванов, физик, съветник на президента Желев по етническите и религиозните въпроси. Какво полемично може да има в описанието на едно държавно посещение? Много се надявам да го откриете. Ще прибавя само, че и аз бях в тази делегация, за да покажа документалния филм „Раздвоеното сърце“, направен по повод на 50-годишнината от спасяването на българските евреи. Под хрониката с отвежданите към Треблинка обречени евреи звучи гласът на споменатия в текста забележителен Нир Барух. А заглавието на този филм изразява образно не само любовта на спасените към двете родини – България и Израел, но и раздвоението на авторите по темата за спасяването. 

Някъде през ноември 1993 г. президентът събра няколко души, за да обсъдим подготовката за негово официално посещение в Израел. Аз бях включен в групата като съветник по етническите въпроси и вероизповеданията, който отговаря за връзката на президента с еврейската общност. Външнополитическият съветник Камен Величков ни разказа най-напред какво е направено, а след това премина към това, което има още да се прави.

Има още

Неотложни въпроси за решаване на здравеопазването

Приятели, от днес въвеждам в блога си нова рубрика “Полемика”, чрез която ще можете да чуете и други гласове, освен моя. Първия, на когото давам думата, е проф. д-р Захарий Кръстев. Прочетете писмото му и ако намерите тревогата му за основателна, последвайте апела му.


Здравейте, дами и господа!

Предлагам ви един материал с въпроси, отдавна известни на всички, но рядко разглеждани едновременно, въпреки че са взаимно свързани. Засега не се вижда решение. Моят апел също не е решение. Той е тема за дискусии, не само между професионалистите, но и на всички нас, защото засяга цялото население.

Аз знам, че в общи линии, това, което пледирам няма да се случи, но е възможно някои от предложенията някой ден да приемат конкретни форми. Все пак всяка реформа е процес, който продължава с години. В момента се дискутират “ малките“ болници. Вчера се обсъждаха „новите (повечето вероятно без особен принос) молекули“.

Има още