Архив на категория: Интервюта

Великото чувство за свобода. Разговор с Малина Петрова

От Виолета Цветкова, списание „Култура“, брой 8/2020 г. (оригинална статия)

В миналия брой публикувахме първата част от разговора с Малина Петрова – кинорежисьорка, сценаристка, събираща парчета от съвременната ни история, авторка на текстове, които публикува в блога си. След размислите ѝ за зората на т.нар. преход, за пожара в Партийния дом, за учителите ѝ в киното Христо Христов, Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов, разлистваме историята на други нейни филми.

Малина, филмите Ви са като визитна картичка на България от последните 40 години. Как се носи това бреме?

Не мога да се въздържа да не се пошегувам със себе си. Един господин предложил любов на едно момиче със стаж в известната професия, а тя му отговорила: „Аз на такваз любов, мерси!“. Та и аз като нея, ще река: „Аз на такваз визитна картичка, мерси!“. А сериозният отговор е в края на текста „Дупка в стената“ в моя блог. Понякога една случайно изпусната реплика, едно мигновение може да ви даде шанс да откриете истината, а „истината ще ви направи свободни“. Това не са само думи. Изпитала съм го, знам го и понеже „човек не е остров“, опитвах се да давам шанс и на други да изпитат великото чувство за свобода.

След игралните филми „Пътешествие“ и „Синът на Мария“ през 80-те, случайно или не, заснемате „Тетевенска 24“ и някак се обричате на документалното кино – може ли да се каже, че този филм преобръща мисленето Ви? Впрочем защо десетилетия по-късно споменавате, че една от героините в сградата за мъчения преди 9 септември 1944 г. е Юлия Огнянова, а в друг текст пишете: „Струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“ – преди или днес е по-трудно да не се боиш от личната си гледна точка?

Разбира се, че обръщането ми към документалното кино след два игрални филма не е случайно. Видя се, че игралното кино е под постоянно наблюдение, че трябва да си готов да мислиш правилно и да избягваш идеологическите забежки, за да не те изпратят в девета глуха, да приемаш глупавите забележки с възторг и благодарност. Това, което преживях около „Синът на Мария“, с който ръководството на Кинематографията възнамеряваше да се представи достойно пред ЦК и Политбюро, сега е сюжет за комедия. Вместо „младия положителен герой“ – пълна противоположност. То не бяха истерични сцени, то не беше тръшкане, до сълзи го докараха: „Какво ще отговорим сега на другаря Ненов, като ни каже: Вие провалихте българското кино!“. Цяла година след като филмът беше предаден, продължаваха да ме притискат да преснема последната част в духа на социалистическия реализъм.

Има още

Парчета от лента. Разговор с Малина Петрова

От Виолета Цветкова, списание „Култура“, брой 7/2020 г. (оригинална статия)

Тя е от режисьорите, за които не се говори често. Електронните медии рядко излъчват документалните ѝ филми, а би трябвало да се надпреварват за тях – там е есенцията от случилото ни се преди и по време на прехода.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 г. в Бургас, но 70-ият ѝ рожден ден по-скоро не я вълнува. От първите ѝ филми през 80-те до ден днешен я вълнува истината за онова, за което „не бива“ да се говори. А това лято позволи на сп. „Култура“ да сподели размислите ѝ.

Малина, Ваша е репликата: „Когато някой не казва истината, аз правя филм“. Доста истини не се изговарят, а Вие – непокорната режисьорка, пишете в личния си блог от къща в Балкана. Задава ли се нов филм, филм изповед?

Вярно е, че чрез тази реплика някога се опитах да обясня кратко мотивите да се захващам с теми, за които мнозина ме предупреждаваха, че няма как да стигна до истината. По-точният отговор би бил: „Когато много искам да разбера истината, правя филм“. Не само напоследък, а откакто се помня, все някакви важни, но и срамни истини се подминават, подменят, забулват се в романтични съчинения и измислици, потъват в забрава. Но колкото и да обича човек истината, не може цял живот да прави филми все за лъжи и лъжегерои, иска му се да разкаже и за светлата страна на живота, и за хората, които са му били пример и вдъхновение.

Та блогът прилича на оцеляло по чудо селско кино, в което „събирам парчета от лента“, подобно на Валери Петров в стихотворението „Младостта като филм е обаче…“, превърнато в песничка от Божидар Петков за филма „Пътешествие“. Аз съм прожекционистът, аз съм и зрителят. Ако някой заблуден надникне – добре дошъл! Всъщност този блог не е мое хрумване и заслуга. Дължа го на любимите ми Ан Фам и Йовко Ламбрев, чиято независима медия Toest.bg храбро защитава истината и заслужава нашата подкрепа. А се намерих в Габровския Балкан, след като добри хора ми погромиха къщата легенда недалеч от Троян и ми съсякоха гумите на колата. Подобно нещо ме сполетя и на Силистар, където имам наследствен имот отпреди сто години – не мирясаха, докато не го разсипаха, посегнаха и на мен от пустия мерак да го притежават. Така, след поредица житейски корабокрушения, „намерих се в лес тъмен по зла чест“, но не като Данте „на попрището жизнено в средата“.

Има още

Няма партия без грехове в Странджа

Интервю пред Николай Коцев, в-к Политика, 06.04.2007 г. (оригинална статия)

Вие имате активна позиция около апетитите за застрояване на парк “Странджа”, как свързахте работата си с екологията?

Не съм еколог в класическия смисъл на думата. Човек избира кое е по-важно за него: железобетонът или природата. Тази лакомия на принципа “След мен и потоп” ми е чужда, обичам природата и смятам, че е наш дълг да я запазим за идните поколения. Освен това съм от странджанския край и следя какво се случва там.

По времето, когато започнаха да връщат земите в Странджа, снимах филма “Реката” за селата от двете страни на Резовска река – Резово и Бейендик, бившето Стефаново. Така станах непосредствен свидетел на опитите да бъдат измамени местните хора. Беше им внушено, че цялата Странджа е резерват и няма смисъл да търсят имотите си. Поземлената комисия в Царево бавеше плановете за земеразделяне, лъжеше и заблуждаваше всички – дори Министерството на земеделието и Президентството – за статута на земята, а в същото време се извършваха разпродажби в най-привлекателните местности до морето.

Подобно поведение имаше своето обяснение. До преустройството този край попадаше в забранена гранична зона, достъпът на хора беше ограничен и природата беше запазила своята девственост и чистота. Но вместо радост, те събудиха ненаситното желание за притежание и лесно забогатяване. Само за няколко години прекрасни места бяха затрити. Последният залив преди Резово, защитената местност Силистар, сега няма нищо общо с това, което представляваше през 90-те години.

Кой има интерес да унищожи тази девствена територия?

Всеки, който идва на власт, идва със своите апетити. Затова спокойно мога да кажа, че абсолютно всички политически партии имат грехове в Странджа. Ако започне сериозно разследване от страна на държавата, ще излязат имена и от СДС, и от БСП, и от ДПС, а сигурно и от НДСВ с техния “нов морал”. Не става дума за партийни интереси, а за чисто икономически. Просто всички искат, ако може, да вземат това място на безценица, да си построят хотелите, паркингите, кръчмите, и да печелят. И затова си мисля, че е крайно време някой в тази държава да се самосезира и да започне разследване за нередностите в парк “Странджа”. Ама някой трябва да има воля и кураж за това!

Има още

За режисирания преход

Едно интервю пред портал „Култура“ от 10 ноември 2014 г. (оригинална статия)

Напоследък мнозина признават, че преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции. След като смятат така, нека разкажат къде са сбъркали и да не премълчават участието, съветите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите.

Твърдите, че българският преход е нещастен, защото не е прекъсната пъпната връв със старата власт. Наскоро по БНТ бе показан филм за прехода, според който и България, и хората, които живеят тук, са една голяма грешка. Успя ли българската документалистика да осмисли случилото се?

Преди години само допусках мисълта, че не всичко е наред с прехода. Казвах си, че може би греша, че нямам достатъчно информация. Напоследък обаче мнозина започнаха да признават, че всъщност преходът е грешка. Признават го дори хора, които са заемали ключови позиции, които са така да се каже строителите на нова България и са знаели какво правят. След като те смятат, че преходът е грешка, би трябвало да разкажат къде са сбъркали. Сега всички пишат и разказват митове и легенди, разбиват едни митове и създават други.

Единственото спасение – за да може човек да се оправи в тази джунгла от митове и легенди, – е всеки, който реши да разказва, да бъде така добър да признае и авторството на митовете, които сам е създал, тоест като разказва нещо, да не премълчава ключови детайли. Да не премълчава участието, съветите, консултациите или режисурата на хора, които биха събудили неприязън у зрителите и биха ни помогнали да разберем, че този наш преход е режисиран от сили, които би трябвало отдавна да сме забравили. Това, което казвам, е – има ли например Андрей Луканов ключово участие в създаването на т. нар. демократична опозиция. Той не бил създал СДС! Но е участвал в създаването му.

От всички материали, които познавам, от интервютата, които съм правила, се оказва, че той наистина има ключово участие. Тогава нека тези, които са участвали в онези събития, да разкажат докъде и колко са използвали съветите на хора от миналото ни. Искам да кажа, че на нас ни се губят възлови детайли. Например, филмът „Приключено по давност” разказва за едно основно събитие – подпалването на Партийния дом, – за което продължавам да твърдя, че е ключово, но което се неглижира и премълчава. Има хора обаче, които знаят какво точно се е случило.

Има още

Истината няма давност

Едно интервю пред Дневник от 26 август 2013 г. (оригинална статия)

„Протестите срещу управляващите днес са на подходящото място. Дано повече хора направят асоциацията.“

Точно 23 години след пожара в Партийния дом Малина Петрова, автор на документалния филм по случая „Приключено по давност“ от 2009 г., смята, че вече е казала всичко, което знае, и е направила опит да го каже на възможно най-много хора.

За нея връзката между началото на 90-те и последвалите политическите събития, включително днешните, никога не е прекъсвана. Затова темата за пожара я препраща към протестите срещу кабинета.

„Остава ми само да призова в този трагичен за България ден колкото се може повече хора да дойдат на площада пред Партийния дом. И да помълчим. Те продължават да се плашат, че истината за този пожар може да излезе“, казва Петрова.

„Палежът беше част от мимикрията − опитът на управляващите да преминат от комунизма в капитализъм, като останат на власт. Също както преименуването на БКП от комунистическа на социалистическа партия, без тя да се промени по същество“, обобщава Петрова причините за пожара, официално неизяснени до днес. За нея няма съмнение, че зад него стои не друг, а управляващите.

Смисълът от двегодишната денонощна работа по филма „Приключено по давност“ е тази мимикрия никога да не бъде забравяна, казва тя. „Преди да изтече срокът за давност по делото за палежа, група интелектуалци написаха писмо до председателя на парламента, до прокурора и до министъра на вътрешните работи. Настояха, че все още има време истината да излезе наяве − но трябва да бъде възстановено не делото срещу онези нещастници, обвинени, че са извършили пожара, а срещу тези, които стоят зад българския преход. Това настояване беше отминато с мълчание, за да изтече 20-годишният срок и въпросът да бъде забравен. Не, не трябва да бъде забравян“.

Има още

Огън, (раз)следвай ме

Едно интервю пред Ива Рудникова, в-к Капитал, 29 ноември 2009 г. (оригинална статия)

„Лельо, ти си ни се паднала от тотото все едно!“, възкликва преди време едно от децата на софийския интернат „Ран Босилек“ (по-късно „П. Р. Славейков“) в малкия апартамент, където кипи мирен труд. Всички готвят, шият или просто се забавляват. „Лелята“ се казва Малина Петрова и е причината те, 40 момичета и момчета, да започнат да излизат от дома, да обикалят изложби, да ходят на театър, да учат полезни неща и да откриват света.

Формалното ѝ представяне би минало през подробности, които тя искрено предпочита да прескача. Например: член на Обществения комитет за екологична защита на Русе, учредител на фондация „Утре“, която въвежда в социален живот деца, лишени от родителска грижа, първи носител на Наградата за гражданска доблест „Паница“ (2006 г.). Едва ли ще срещнете нещо писано за Малина, в което да не присъстват думите достойнство, почтеност, скромност, морал. И кино, разбира се. Малина Петрова е режисьор с 12 документални и 2 игрални филма зад гърба си.

Би трябвало да сте чували поне за „Приключено по давност“ − нейното двугодишно разследване на пожара в партийния дом в нощта на 26 срещу 27 август 1990 г. Образуваното следствено дело 15 години не влиза в съдебната зала и накрая е прекратено по давност. В този филм тя доказва кой, защо и как е запалил бастиона на бившата БКП. „Когато някой не казва истината, аз правя филм.“ За Малина Петрова този пожар е едно от най-печалните събития в новата история на България, защото легитимира версията за „липсващите“ документи. В пламъците изчезват свидетелствата за съдбовни действия и решения на комунистическата партия.

Самата Малина Петрова влиза в партийния дом в нощта на пожара, за да спасява документи от архива, свързани с процеса на Трайчо Костов, върху който тя работи по онова време (резултатът е не по-малко разтърсващият „Сърцето умира последно“, 1991).

„Пожарът стана в първата седмица, когато аз най-после започнах да чета в същата сграда документите от процеса Трайчо Костов, за да направя филм за него. Бяха огромни усилия да получа достъп до този архив и не можех да си представя да изгорят. Документите са огромни масиви в мазето на сградата и казваха, че до тях са имали достъп само Тодор Живков и Милко Балев. Само няколко папки-дело от следствието на Трайчо Костов бяха в хранилището до читалнята, но в тях имаше ужасяващи документи и аз исках да ги спася. На другия ден бе разпространено, че всички архиви по Трайчо-Костовите процеси са изгорели. Тогава аз поисках да дам показания, за да кажа, че това е блъф.“

Има още

Как забогатяха мутри, палили Партийния дом?

Едно интервю пред Таня Джоева, в-к Труд, 24 август 2009 г. (оригинална статия)

Режисьорката Малина Петрова, автор на филма “Приключено по давност”, пред Таня Джоева

– Г-жо Петрова, утре стават 19 г. от пожара на бившия Партиен дом. Истината около ключовото събитие остана скрита. За случилото се в нощта на 26 август 1990 г. днес разказва само вашият филм “Приключено по давност”.

– Така е. Много вода изтече от събитието насам и ако някой нещичко беше направил за разкриване на истината, филмът едва ли щеше да трае 167 минути. Но зрителите стоят и гледат.

– От премиерата минаха пет месеца. В киносалоните документалната лента се радва на интерес, а нито една телевизия не го излъчи досега. Защо?

– На прожекциите има и правостоящи. Но наистина досега не го показа нито една телевизия. Нещо повече – редно беше националната телевизия да го излъчи. От БНТ могат да ви кажат, че не знаят за филма. Не е вярно. Знаят. Не беше удобно да го покажат при предишната власт.

– Може да го излъчат при сегашната?

– Може. Знаете, че заведохме дело срещу Народното събрание за отказ да допуснат наш екип за снимки за 2 дни в сградата на бившия Партиен дом. Спечелихме го. Но още никой не е изпълнил решението на съда. Искам да благодаря на “Труд”, защото бяхте единствените, които написаха за проблема.

– Ако сегашният парламент поправи грешката на стария, ще снимате ли, след като филмът вече е готов?

– Защо не? Ще пусна кадрите като нов епилог. Изпълнението на съдебното решение е тест за новите управляващи. Като твърдят, че искат да се разкрие истината за прехода, нека депутати и министри дойдат утре, 26 август, от 17,30 ч в Дома на киното да гледат филма. Нека им се признае за работно време. Ще видят как е зачената прочутата ни мафия. Оттук трябва да започнем да разплитаме чорапа. 20 г. се чудим защо ни управляват бандити. Ами защото са в комбина с бандитите! Вижда се във филма.

– Вашият филм доказва участието в палежа на дебеловратите момчета с бухалките – палеж, изпипан и манипулиран.

– По време на разследванията и снимките имах нееднократни свидетелства, че някои от участниците веднага след това се оказват със скъпи магазини и имоти в центъра на София. Карат скъпи коли. Как става това?! Готова съм да дам материалите на всеки, който има интерес към темата. Нека направи свое разследване.

Има още