Разговор с Малина Петрова

От Виолета Цветкова , списание „Култура“, брой 7/2020 г. (оригинална статия)

Тя е от режисьорите, за които не се говори често. Електронните медии рядко излъчват документалните ѝ филми, а би трябвало да се надпреварват за тях – там е есенцията от случилото ни се преди и по време на прехода.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 г. в Бургас, но 70-ият ѝ рожден ден по-скоро не я вълнува. От първите ѝ филми през 80-те до ден днешен я вълнува истината за онова, за което „не бива“ да се говори. А това лято позволи на сп. „Култура“ да сподели размислите ѝ.

Малина, ваша е репликата: „Когато някой не казва истината, аз правя филм“. Доста истини не се изговарят, а вие – непокорната режисьорка, пишете в личния си блог от къща в Балкана. Задава ли се нов филм, филм изповед?

Вярно е, че чрез тази реплика някога се опитах да обясня кратко мотивите да се захващам с теми, за които мнозина ме предупреждаваха, че няма как да стигна до истината. По-точният отговор би бил: „Когато много искам да разбера истината, правя филм“. Не само напоследък, а откакто се помня, все някакви важни, но и срамни истини се подминават, подменят, забулват се в романтични съчинения и измислици, потъват в забрава. Но колкото и да обича човек истината, не може цял живот да прави филми все за лъжи и лъжегерои, иска му се да разкаже и за светлата страна на живота, и за хората, които са му били пример и вдъхновение.

Та блогът прилича на оцеляло по чудо селско кино, в което „събирам парчета от лента“, подобно на Валери Петров в стихотворението „Младостта като филм е обаче…“, превърнато в песничка от Божидар Петков за филма „Пътешествие“. Аз съм прожекционистът, аз съм и зрителят. Ако някой заблуден надникне – добре дошъл! Всъщност този блог не е мое хрумване и заслуга. Дължа го на любимите ми Ан Фам и Йовко Ламбрев, чиято независима медия toest.bg храбро защитава истината и заслужава нашата подкрепа. А се намерих в Габровския Балкан, след като добри хора ми погромиха къщата легенда недалеч от Троян и ми съсякоха гумите на колата. Подобно нещо ме сполетя и на Силистар, където имам наследствен имот отпреди сто години – не мирясаха, докато не го разсипаха, посегнаха и на мен от пустия мерак да го притежават. Така, след поредица житейски корабокрушения, „намерих се в лес тъмен по зла чест“, но не като Данте „на попрището жизнено в средата“.

Дали се задава нов филм? Задава се, но не бих го нарекла изповед, макар че много ми се искаше и се надявах на откровение, не авторско, а на участниците в заблуждаването на обществото, уж в негов интерес. Но и този път не се получи филм покаяние. Ще ни трябват сигурно векове да стигнем до подобно нещо. А и дали въобще някога ще стигнем?!

Коя е истината, заради която бихте се поровили в архивите от най-близкото ни минало или настояще?

С години съм се ровила в архивите, някои старателно прочистени; разговаряла съм със свидетели, научила съм толкова много печални, стъписващи и направо зловещи неща, каквито не можеш да откриеш в никакви архиви, че ми стигат за тоя живот. Не се сещам за нещо, на което бих посветила остатъка от него. Но има и друго – преди издръжливост и търпение ми даваше мисълта, че истината, до която съм стигнала, ще е от полза за останалите. Сега съм доста скептична. Голяма част от хората не се интересуват от истината, предпочитат лъжата. Иначе нямаше да сме на този хал!

Това лято спомените ни върнаха 30 г. назад – към синя София от 7 юни 1990, но и към подпалването на бившия Партиен дом на 26 срещу 27 август. Ако сега трябва да добавите епилог към трите части на вашия филм „Приключено по давност“, какъв щеше да е той?

На 7 юни 1990 г. бях на митинга като част от предизборното студио на СДС, което трябваше да отрази събитието и да завърши с него предизборната надпревара. Докато операторите снимаха, аз се разходих почти до хотел „Плиска“ и това беше незабравимо преживяване – непознати хора се поздравяваха, прегръщаха се спонтанно, толкова много щастливи и светнали лица, събрани на едно място, никога не бях виждала. И макар че осъмнахме над заснетия материал в монтажната на БНТ, никой не почувства умора. Беше вдъхновяващо. Тези картини и досега ме изпълват, но не с радост, а с гняв към онези, които мислеха повече за личния си интерес, за власт, за постове, за кариери, за пари, за комбинации, за надхитряне, за чужбина, за кражби, присвояване, забогатяване и заради които народната енергия изтече в канализацията.

Колкото до „Приключено по давност“, по сценарий филмът имаше още една важна част, която беше ампутирана, преди да е заснета – финалът беше свързан с подземията на Партийния дом, но не бяхме допуснати да снимаме там дори след като осъдихме Народното събрание в лицето на тогавашния му председател Георги Пирински заради смешните и недостойни аргументи, с които ни отказаха достъп – щели сме да блокираме дейността на НС и цялото УБО трябвало да ни пази. Да пази трима души, колкото беше екипът! А докато забраняваха на нас, разрешаваха на едни другарки да се ровят в архивите на Партийния дом и да отделят документи за нуждите на „Позитано“ без надзора на УБО. Знаел ли е г-н председателят? Разбира се, че е знаел. Последната част на филма трябваше да отговори на интересни въпроси, като например: какво криеха подземните потайности и дали случайно връзките с Москва не минаваха през тях? Щеше да бъде любопитно и стряскащо. Затова не ни пуснаха.

Във филма има знакови лица, чуваме знакови реплики и истини за прехода, включително за забогатяването и раждането на мафията. Една от новите мантри е да се разследва кой как си е спечелил милионите, какви връзки е имал с властта – възможно ли е „да разплетем чорапа“?

Приказки под шипковия храст! Важно е кои са авторите на новите мантри и кое повече ги интересува – правосъдието или разправата с конкурентите. Аз не знам какво още не е ясно! Че сме кастово, болно и разкапано общество?! Че това Тони Андрейков го каза през 1987 г. в „Пантеон“ и заради неговото изказване вдигнаха мерника на филма. Две години по-късно си легнахме като комунистическо общество и осъмнахме като капиталистическо, а след още 30 всичко е проядено от метастазите и все още сме живи! Други народи отдавна да са измрели. Ашколсун на гена! Не 500, 1500 години да ни тъпчат, пак ще издържим! Не знам какво трябва още да се случи, та да изревем „баста“!

В свой текст казвате, че пожарът през август 1990 г. е запален от страха. Какви метаморфози претърпя той и има ли безстрашни днес?

Да, страхът беше истинският подпалвач. Страхът, че може да се разбере какви са ги вършили и ако жертвите решат да им го върнат – жална им майка! Как да оправдаят убийствата на невинни край Дунава веднага след 9 септември 1944 или изтезанията, загиналите в лагерите, скалъпените политически процеси, насилията, манипулациите, кражбите, финансовите измами и фалшификации, геноцида спрямо собствените си граждани, предаването на националните интереси, оплячкосването на държавата, кражбите в особено големи размери, узаконяването на беззаконията и нарушенията на Конституцията чрез решения на Политбюро?! И накрая, как да бъде извършена подмяната: вместо идеологически монопол – икономически? По какъв друг начин освен чрез класически инсцениран пожар, в който уж ще изгорят документите?!

Днес обаче учениците надминаха учителите си! И страхът се завърна с нова сила, защото ни притиснаха с икономически хватки. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само страх. Откъде да се вземат безстрашните? Преди години, когато правех „Заличаване“, разбрах случайно, че точно преди Коледа, в суматохата около предстоящите празници, Министерският съвет, с настоящия министър-председател, взел решение да започнат сондажи за нефт и газ в Черно море. Отивам в Министерството на околната среда по друг повод и между другото питам дали е вярно. Първоначално отричат, после го удрят на молба да не се разчуе, че еколозите щели да блокират министерството.

Междувременно стана аварията в Мексиканския залив. Светът гърми, а у нас плаха информация и неведение. Мобилизирахме се няколко души и създадохме филмче по метода „направи си сам“, наехме залата на Дома на киното, разпратихме покани. Отзоваха се стотина души приятели и познати, но нито един представител на институция. Каниш ги да видят до какво водят алчността, авантюрата и невежеството. Страх ги е да дойдат на прожекцията, а тези, които са дошли, се страхуват да се изкажат. Не получаваш подкрепа дори от тези, които са израснали край морето.

От какво се страхуват? Не могат да ти отговорят. Като са те възпитавали в страх – страх от родители, страх от учители, страх от началници, от приятели, съседи, роднини, страх от властта, от полицията и от какво ли не, накрая стигаш до страх от мене си. Колкото и основателен да е страхът, все пак и той, и безстрашието са въпрос на личен избор. Да не би Валери Петров да не е изпитвал страх? Страхувал се е и още как! Не е случайна закачката на Радой Ралин: „Зайчето Валери пише и трепери“. Трепери, ама пише!

Радостта на митингуващите на 18 ноември 1989 г. за вас е повод за сълзи. Проучвайки архивите по делото срещу Трайчо Костов за филма „Сърцето умира последно“, вече сте знаели колко силна е машината за обществено манипулиране. Казвахте ли си: „Тяхната академия (на политическите кукловоди) е по-силна от нашата“, или имахте надежда, че сълзите ви може и да не са напразни?

Не са ме занимавали прозрения за кукловодите и не те са били повод за сълзите ми. Когато едни хора казват: „Ние тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“, не мога да имам илюзии, че ще подбират средствата, за да я запазят. Сълзите ми бяха породени от поведението на хората, които довчера се криеха от всяка гражданска проява, която не е дирижирана от властта, скандираха „Осанна!“ на Тодор Живков, а днес – „Разпни го!“, и се превърнаха в поборници за часове. Ако сме преодолели хамелеонството, значи има надежда и сълзите ми са били напразни.

Завършвате първия випуск по кинорежисура при проф. Христо Христов, за когото от години не се говори. С какво ви „беляза“ вашият учител и вярно ли е, че сте искали да заснемете „Една жена на 33“, заради който той е низвергнат?

Христо Христов беше запомняща се фигура, личност, каквото и да говорят. Това, което му се случи, беше голям урок за всички. Аз не бях близка с Христо Христов, макар че го харесвах и дори суетата му ми беше забавна, но не можех и не желаех да я подхранвам, а той приемаше това като неуважение. Но беше широко скроен, аристократичен, над нещата. Само веднъж, след като рицарски ме защити заради мое поредно „неуважение“ към някого от властта, подхвърли: „А бе ти и на мен си го правила този номер!“. Той ме беше приел в класа си не защото съм му направила някакво впечатление, а заради асистента си Георги Дюлгеров, който ме бе запомнил на приемните изпити. Жестът му към мен беше голям и аз нито за миг не съм забравяла какво му дължа, но вместо благодарност все с нещо го огорчавах. Най-голямото ни разминаване беше в това, че приемаше истините за нашето минало и настояще като „дискредитиране на българския народ и държава“ и горещо отстояваше тази позиция въпреки преживяното покрай „Една жена на 33“.

Вярно е, че ми се искаше да направя „Една жена на 33“, но до „годеж“ не е стигало. Бях изпитала на гърба си липсата на софийско жителство, и то в най-уродливия му вид – достатъчно беше да видят в паспорта ти, че си от провинцията, за да те заплашат, че с теб ще се занимава нравствената милиция и ще те закарат под конвой, ако не си отидеш сама в родното място. Зер какво друго можеш да правиш в столицата, освен да проституираш! Нищо че си студентка, а после вече и режисьор в Киноцентъра – достатъчно е, че нямаш заветния печат. Нито сценаристът, нито режисьорът имаха хабер от истинската драма, а и по-добре, защото ако бяха бръкнали по-дълбоко, кой знае какво щеше да им се случи.

Имало е и друг кандидат да прави този филм – Иван Андонов, на когото дори Боян Папазов го бил обещал, но накрая предпочел Христо Христов. Докато беше председател на Съюза на българските филмови дейци, той беше обект на голяма любов и ласкателства. Дори след прожекция на някой не съвсем сполучлив филм се хвърляха на врата му, прегръщаха го, целуваха го, и то мъже на възраст, с биография и авторитет. Гледаш и не вярваш ни на очите, ни на ушите си! Добре, ама направи „Една жена на 33“, генералният секретар на БКП се обиди, повлече партията след себе си и едва минала премиерата, се започна кампания срещу филма. В СБФД правят разгорещено партийно събрание, на което възмутени кинотворци заклеймяват Христов, минават всяка граница на възпитание, приличие и колегиалност: „Христо, ти не си режисьор, не, ти никога не си бил режисьор, един добър филм нямаш!“ и все в тоя дух, от което излиза, че най-голямото недоразумение в киното им е било председател.

Навремето четох стенограмата и онемях. Чудя се как Христов не е получил инфаркт от предозиране на верноподаничеството. Няколко години по-късно присъствах на подобно аутодафе на режисьора Вили Цанков и отново с активното участие на киноавторитетите нашенски. Е, как един не стана и не каза: „Чакайте, другари, освестете се, какво правим!“. Чудите се, че никой сега не споменава Христо Христов. Обяснимо е – кой иска да си спомня собствения позор!

А какво бяха за вас другите двама големи режисьори – Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов? Работили сте заедно в „Авантаж“, в „С любов и нежност“ и „Лачените обувки на незнайния воин“…

Имах късмет да се запозная и с двамата, да се уча от техните успехи и грешки. Научила съм много неща от тях, особено такива, каквито няма в никоя учебна програма. Например, че не трябва да притискаш хората и да им налагаш какво и как да мислят, защото ти знаеш по-добре. Ами ако те знаят нещо, за което ти дори не си чувал?! От тях научих как можеш да накараш хората да ти повярват, с какво да ги спечелиш, та да работят, все едно филмът е техен, какви изненади да очакваш от различните звена в екипа, кои са най-капризните и как да се справиш с егоцентризма им, кога не трябва да очакваш от хората героизъм, как да овладееш умората и нетърпението им, та да не те бойкотират. Разбрах, че талантът не е оправдание за компромиса с морала, а изборът ти е мярка за компромиса, който си готов да направиш; че да си гъвкав, не означава да се усукваш при всяка по-рискована ситуация; да си твърд, когато отстояваш позиция, но не прекалено твърд, за да не си счупиш главата; че да изоставиш приятеля, другаря си или колегата в тежка ситуация с оправданието, че не си вещ или имаш по-важна работа, е недостойно – мога да изреждам десетки.

За Георги Дюлгеров мога да разказвам с часове. Той беше асистент на Христо Христов, другият беше Людмил Стайков. Аз попаднах в групата на Дюлгеров. Той беше млад, нямахме голяма разлика във възрастта и общуването беше по-скоро като с по-старши приятел. Ентусиазмът му беше заразителен, беше напорист и бързо се палеше, ама и бързо даваше заден. Почти не съм писала за него, а той заслужава, защото много ми е повлиял в първите години, дори бях започнала да приличам на него и от страх да не стана негово лошо копие и да изгубя индивидуалността си, отидох да се поуча от Рангел. Можех да избера някой друг режисьор, но избрах Рангел по време, когато имаше много негативи срещу него – беше се върнал от Чехия, беше направил „Бягство в Ропотамо“, който не събуди възторг, и въобще по онова време говореха за него неласкаво. И като избирах при кого да отида, този факт предопредели решението ми. „На малкия остров“, „Първи урок“, „Вълчицата“, „Инспекторът и нощта“, все филми, които ми харесваха, а режисьорът – с голяма питанка. И за да разбера какво се крие зад тази питанка, се запознах с него. Колкото и странно да звучи. Но животът е пълен със странности. За Рангел съм писала много, а и знам какви ли не истории, защото той обичаше да говори, да разказва, да играе, да имитира, да направи шарж от един детайл и в него да видиш целия човек, да видиш и себе си, но да не се обидиш, защото, ако човек има око за комичното, ще го открива навсякъде.

По време на снимките на „Лачените обувки…“, докато другите още спяха, ние ставахме между 4 и 5, пиехме кафе, той разказваше какво е сънувал през нощта, уточнявахме разкадровката, всеки детайл за всеки кадър и оставаше време за какви ли не разговори. Това беше моята втора Академия – уроци на ранина. И около 6 и половина поемах пеш за селото, където беше декорът, да посрещна изпълнителите, които бяхме избрали от всички села в Софийска област. Те пристигаха с автобуси, облечени в костюмите си, носеха баници и погачи, месени посред нощ, цял ден играеха хора, веселяха се – на сватба като на сватба, а вечер автобусите ги отвеждаха обратно в селата им да поливат градини, да си вършат полската работа и отново да правят по никое време баници за техния Рангел, с когото бяха равни в шопския хумор. „Лачените обувки…“ беше направил живота им ярък и необикновен и затова на финалната вечер на раздялата много сълзи се проляха. Малкият изпълнител Боби се разплака, след него бабите, мъжете взеха да си потъркват очите. Дори Рангел се просълзи пред величието на тази сцена. Виждали ли сте шопи да плачат? Е, аз видях.

Продължава в следващия брой.

От Виолета Цветкова,  списание „Култура“, брой 8/2020 г. (оригинална статия)

В миналия брой публикувахме първата част от разговора с Малина Петрова – кинорежисьорка, сценаристка, събираща парчета от съвременната ни история, авторка на текстове, които публикува в блога си. След размислите ѝ за зората на т.нар. преход, за пожара в Партийния дом, за учителите ѝ в киното Христо Христов, Георги Дюлгеров и Рангел Вълчанов, разлистваме историята на други нейни филми.

Малина, филмите ви са като визитна картичка на България от последните 40 години. Как се носи това бреме?

Не мога да се въздържа да не се пошегувам със себе си. Един господин предложил любов на едно момиче със стаж в известната професия, а тя му отговорила: „Аз на такваз любов, мерси!“. Та и аз като нея, ще река: „Аз на такваз визитна картичка, мерси!“. А сериозният отговор е в края на текста „Дупка в стената“ в моя блог. Понякога една случайно изпусната реплика, едно мигновение може да ви даде шанс да откриете истината, а „истината ще ви направи свободни“. Това не са само думи. Изпитала съм го, знам го и понеже „човек не е остров“, опитвах се да давам шанс и на други да изпитат великото чувство за свобода.

След игралните филми „Пътешествие“ и „Синът на Мария“ през 80-те, случайно или не, заснемате „Тетевенска 24“ и някак се обричате на документалното кино – може ли да се каже, че този филм преобръща мисленето ви? Впрочем защо десетилетия по-късно споменавате, че една от героините в сградата за мъчения преди 9 септември 1944 г. е Юлия Огнянова, а в друг текст пишете: „Струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“ – преди или днес е по-трудно да не се боиш от личната си гледна точка?

Разбира се, че обръщането ми към документалното кино след два игрални филма не е случайно. Видя се, че игралното кино е под постоянно наблюдение, че трябва да си готов да мислиш правилно и да избягваш идеологическите забежки, за да не те изпратят в девета глуха, да приемаш глупавите забележки с възторг и благодарност. Това, което преживях около „Синът на Мария“, с който ръководството на Кинематографията възнамеряваше да се представи достойно пред ЦК и Политбюро, сега е сюжет за комедия. Вместо „младия положителен герой“ – пълна противоположност. То не бяха истерични сцени, то не беше тръшкане, до сълзи го докараха: „Какво ще отговорим сега на другаря Ненов, като ни каже: Вие провалихте българското кино!“. Цяла година след като филмът беше предаден, продължаваха да ме притискат да преснема последната част в духа на социалистическия реализъм.

Нашата специалност във ВИТИЗ беше кино- и телевизионна режисура, така че „Тетевенска 24“ не беше нещо съдбоносно, което да изглежда като обричане на документалното кино или да ми преобръща мисленето. Мислех по същия начин, по който мислех, когато правех „Пътешествие“. „Тетевенска 24“ продължава неговата линия с други средства. Темата за обработката на съзнанието, за манипулацията и прийомите, с които си служи пропагандата, е видима и в двата толкова различни филма. Опитът в документалното кино по-скоро беше начин да избегна цензурата в игралното. След няколко документални филма отново имах игрален проект – „Муа у тупан“, за който със сизифовски мъки се бях преборила, но в мига, в който беше пуснат, беше и спрян. В него нямаше нищо идеологическо, но личен конфликт между тогавашния директор на Кинематографията Никола Ненов и сценариста Боян Папазов стана причина за този провал. Тъкмо когато художественият съвет беше взел вече решение да подкрепи режисьорския сценарий и ми пожелаваха успех, вратата се отвори и надникна Ненов, дори не влезе: „Какво правите?“. И като разбра, отсече: „Нали казах, че докато аз съм директор, сценарий на Папазов няма да мине!“. Рече и отсече.

Но да се върнем на „Тетевенска 24“. Във филма не се уточнява, че една от пребитите ремсистки в РО-2 е Юлия Огнянова, защото по онова време – 1984 г., тя не искаше тези детайли от биографията ѝ да се знаят и аз уважих желанието ѝ. Колкото до цитата „струваше ми се, че сякаш съм стъпила накриво още от самото начало“, той не се отнася до боязън да изразя лична гледна точка, а до занаята. Как да започнеш разказа, как да подадеш необходимата информация и това да не прозвучи отстранено, информативно, а да приковеш вниманието на слушателя или на зрителя и да го направиш съпричастен от първия миг, от първия кадър.

Правите го и с филмите за ученическото вандалство в края на соцвремената и за изоставените деца, за които се заговори много по-късно, но вие ги приемате като лична отговорност. Кога ви беше по-трудно – с „Виновни няма“ и „Пантеонът“ през 80-те или с „Децата на Мария Магдалена“ и „Кристалът на душата“ през новия век?

Не ми беше трудно да снимам „Виновни няма“ и „Пантеон“. Бяхме млади, нахъсани, идеите сами идваха, сприятелявахме се с хората, които снимахме, те ни помагаха всеотдайно. Дори и после не мога да кажа, че е имало кой знае какви трудности – е, отговорните другари не можеха да преглътнат някои истини, но само след няколко години не само ги преглътнаха, ами първи забиха тъпана на промяната. А това с децата от интерната е по-особено. Там водещото не беше киното – филмчетата бяха следствие, не първопричина! Важно беше да се направи нещо за едни онеправдани от съдбата деца, изоставени от родители, в полудиво състояние, вечно гладни, облечени в харизани дрехи, без любов, без състрадание, без милост. Да ги направиш нормални и да се почувстват като всички останали е много трудна задача. Ако не си готов да им посветиш цялото си време, да забравиш себе си, дори професията си, нищо няма да постигнеш. „Децата на Мария Магдалена“ и „Кристалът на душата“ бяха заснети между другото.

Следователят от филма „Пантеонът“ за потулените безчинства на деца на „отговорни другари“ казва: „Не изпитват срам – това е най-страшното“. По-страшно ли е неизпитването на срам днес?

Да, не изпитваха срам. И сега не изпитват срам. Понятието се изврати – срамът се превърна в предразсъдък. Кой изпитва днес срам и за какво? Чета тези дни как една млада жена с какви ли не умения, квалификации, способности и езици се срамува да каже каква е професията ѝ и че едва оцелява. Познах много колеги в този разказ. Познах и себе си. Чета във форумите колко хора се срамуват от записите и изцепките на министър-председателя и свитата му. И аз се срамувам. Защо ние се срамуваме, а те – не? Има защо да ни е срам. Защото търпим цялото това безобразие.

„Духът и камъните“ е единственият филм портрет, който правите, но и той не е типичен за жанра – защо избрахте Кирил Христов?

Да, филмът за Кирил Христов е изключение. Първо, не е мой избор и второ, прилича на портрет, който се опитва да надскочи рамката на портрета. Моята колежка и приятелка Искра Йосифова, която си отиде рано, имаше мечта да направи филм за Кирил Христов. Аз пък – за Симеон Радев от времето, когато е ученик в лицея „Галата-Сарай“ в Цариград. Кой ли не е бил запленен от „Строители на съвременна България“, но на мен и „Ранни спомени“ така ми бяха легнали на сърцето, че непременно исках да направя филм за него и „Галата-Сарай“. И така, уговорихме се, че ще кандидатстваме с двете идеи пред Националния филмов център и всяка ще направи своя филм. Да, но Искра се вдъхнови от материалите за моя филм и понеже беше в тежка ситуация – от осем години гледаше сестра си в будна кома и това я изпиваше – колкото и да ми беше скъпа идеята, аз ѝ я отстъпих и се захванах с „нейния“ Кирил Христов. Симеон Радев беше моята тръпка, но на конкурса идеята за Кирил Христов се класира, а „Галата-Сарай“ пропадна. После Искра се разболя много тежко и си отиде, а аз направих филма и го посветих на нея и на Радой Ралин, който също страстно обичаше Кирил Христов.

Правите обобщения за изпокрилата се по време на бомбардировките интелигенция, а после и за образованите от село Странско, които си дали дума да се върнат, като свършат университета, и там да останат: „Нищо не беше останало; накъдето и да се обърнех – забрава…“. Какви метаморфози претърпя интелигенцията ни от 80-те насам?

Обобщенията във филма за поведението на интелигенцията по време на бомбардировките, както и разказът за Странско са на Кирил Христов. Забележително е писмото, което той получава от един учител от това село, близо до гара Раковски. Публикувано е в дневниците на поета. Сега Странско е забутано и позабравено, но някога е имало будни младежи със съзнание за мисията на интелигенцията – да заминат за Европа, да се изучат и да се върнат, за да издигнат своя край. Дали си клетва и ѝ останали верни. Та този учител владеел няколко езика, сам научил немски, за да чете Гьоте в оригинал. В писмото прави такъв литературен анализ на творчеството му, че много професионалисти и тогава, и сега биха му завидели. Заинтригува ни това писмо и се вдигнахме с художничката Анжела Минкова да видим село Странско и да поразпитаме за тези невероятни патриоти. Това, което намерихме – забрава. Явно забравата не е отсега. Национална черта ли е, или е от ограниченост и липса на интерес, не знам, но ме изпълва с печал.

А българската интелигенция ми е болна тема. Много страници са изписани за нея, та ще се въздържа да сипвам и аз сол в раната. Любимото ми есе е на Боян Пенев „Българската интелигенция“, а най-кратката характеристика ѝ даде Николай Генчев пред претъпканата зала „Универсиада“ през 1990 г: „Българската интелигенция винаги е изоставяла народа си в трудни моменти. Дано този път не го направи!“. Е, тя го направи и продължава да го прави – една от грешките, от които не вземаме поука.

Казвате: „Не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!“. Като се огледам за грешките ни, трябва много да сме се „възвисили“…

Кои са онези грешки, които сме направили и после сме се поучили от тях? От историята ли? От съвременния политически живот? От изборите, които правим? От това, че даваме непрекъснато доверие на съмнителни хора? Че сме склонни да подкрепяме хитреци и мошеници, а да обругаваме свестните? Нима сме научили онзи урок от Ботев: „Свестните у нас считат за луди“ или сме проумели какво е искал да ни каже Левски с четирите въпросителни – „Народе????“; или онова, което е написал за него Вазов: „… в едно събрание многобройно той влезе и лепна плесница на един подлец!“. Защо още не се е намерил достоен човек да лепне плесница на позиращия пред портрета му Доган, самообявил се за турския Левски?! Ние сме факири на снишаването, не на възвисяването! Научихме ли се да мислим с главите си, да не се доверяваме прекалено на авторитети, защото и те грешат; да си следваме пътеката и да бъдем верни на себе си; да се вслушваме какво ни говорят, но да не разрешаваме да ни навикват като ученици и да ни учат невежи?! Понякога по-важно е не това, в което ни убеждават, а това, което премълчават. Научи ли човек този урок, няма от какво да се страхува.

Не само не сме се възвисили, ами не сме мръднали много. Четете Захарий Стоянов, Иван Хаджийски, Симеон Радев, Николай Генчев и кръв ще ви закапе от сърцето.

В началото споменахте „Човек не е остров“ на Джон Дън – снимате едноименен филм с участието на провокирани от него музиканти и художници. С днешна дата какъв би бил погледът ви към написаното в зората на XVII в. и кои биха били героите?

Всяко нещо с времето. Друго беше времето, други бяхме ние. Хрумването за стихотворението на Джон Дън не е мое. То е на Боян Папазов, чиято беше идеята да съберем художници от Варна и музиканти от Пловдив в Археологическия музей във Варна. И при Хемингуей в „За кого бие камбаната“, и днес това стихотворение предизвиква много и различни асоциации и чувства, които през 1984 г. не са ни хрумвали. Беше игра на форми, звуци, багри и художническо-музикални импровизации – радост за ушите и очите. Всеки от участниците се вдъхновяваше от другите и сам бе вдъхновение за останалите, защото „човек не е остров“. И сега звучи красиво, но едва ли бих направила подобен филм. Покрай коронавируса и промените, които стават с човешката психика, се боя, че човекът наистина може да се превърне в остров, защото все по-малко се чувства „частица от човечеството“.

Преди седем-осем години заснехте „Заличаване“ за унищожаването на българското Черноморие и май никой не ви чу, затова пък днес си имаме хотелски сгради, маскирани като подпорни стени. Случва ли се понякога да се питате: „Защо изобщо се захванах с моето кино“?

Зад „Заличаване“ стои личната ми драма. Все още си въобразявах, че има хора, които са готови да пренебрегнат удобството и леността, страха и конформизма си и да се включат в кауза, която си струва усилието – да запазим един прекрасен залив. Стоях две лета на законния ми имот на Силистар като Гюро Михайлов, също както в нощта на пожара на Партийния дом, кацнала на една площадка между няколко тополи, за да се пазя от мутри, чакали, концесионери, криминален контингент, горски, полицаи, гранични и прочее обслужващ управляващите персонал. И помощ отникъде. Цялата моя неравна борба от 1990 г. е описана в „Сагата Резово-Силистар“, публикувана в блога ми, заедно с писмата до агенции, полиция, прокуратура, министерства, министри, дори до министър-председателя и заместниците му. Резултатът? От умрял – писмо! И „пусната за общодържавно издирване“, щом се жалвам, а ако не се явя където трябва доброволно – под конвой! Е, аз ли съм най-големият престъпник и преди, и след 10 ноември, че все ще ме карат под конвой?!

Избягвам да се питам дали заниманията ми си струват усилията. Направеното остава. Все някой ще види и ще чуе. Не знам обаче защо чуват и виждат обикновено с около седем години закъснение. Така беше и със „Сърцето умира последно“ (за процеса срещу Трайчо Костов, б.р.). В интерес на истината, двама души ме поздравиха и ми подариха сребърна гривна с гравираното заглавие на филма. Това бяха режисьорката Бинка Желязкова и художничката Виолета Йовчева. Но какво ли не изслушах като обвинения от всички останали, на които имах доверие. Чудех се дали аз не съм сбъркала нещо, щом всички ме нападат. Не може аз само да съм правата! И вече сериозно се замислях дали да продължавам да снимам филми. Трябваше да минат седем години, да го покажат посред нощ по БНТ, та да разберат, че грешката не е била в мен. Един-единствен ми се обади в три часа сутринта да ми се извини, че не е бил прав. Беше Рангел Вълчанов.

А след работата по филми като „Реката“ за хората от двата бряга на Резовската река и „Раздвоено сърце“ за (не)спасените български евреи знаете ли какво ни пречи да бъдем просто човеци?

Ние сме човеци. Във всеки от нас има в еднаква степен и добро, и зло. Човек е така устроен, че винаги прави избор, защото природата му е дала повече от една възможност. Въпросът е накъде ще наклониш везната и затова всеки от нас има постъпки ту за гордост, ту за срам. Ще взема примери от двата филма. Имах сериозна вътрешна, да я наречем нравствена дилема, когато реших да направя „Реката“. И двата рода, от които произхождам, са бежанци от Източна Тракия. Насилието и жестокостта, преживени от моите предци, са неописуеми. Не сме го учили в училище, нямаше баби и дядовци да разказват – родителите ми сами са се справяли с живота от малки. Животът на поколения е съсипан, но е късмет, ако си оцелял. Нямаш имот, нямаш нищо – всичко е останало зад границата, къде опожарено, къде разграбено. Здраве да е, имот се събира, но не знаеш минало, не знаеш корен, а много ти се иска да запълниш тази празнина. И „Реката“ беше моят шанс да отида, да видя откъде сме дошли и да разкажа на останалите с подобна съдба за онези отсреща, които мразим за злото, което ни е било причинено. И тук се явява нравствената дилема – ако не ги мразя, дали не извършвам предателство спрямо страданието на предишните поколения? А какво са виновни онези отсреща, които и не подозират причината за нашата омраза, а какво са им внушили на тях пък, за да ни мразят те на свой ред? И доброто в крайна сметка надделя и то увлече все повече хора да помагат да се разруши тази илюзорна стена на омразата, която ни разделяше, и да се случи невъзможното – да ни допуснат да снимаме този филм в двете срещуположни села на граничната Резовска река. Светла да е паметта на посланик Ялчън Орал, който имаше голяма заслуга това да се осъществи! „Реката“ е направен от добротата и затова хората го харесват, гледат го по няколко пъти, дори си го свалят на диск и го раздават на близки и приятели. Какво повече да иска човек!

И с „Раздвоено сърце“ отново бях изправена пред драматичен избор. Дойдоха промените и вече се мислеше за бъдещето, как да оправят имиджа на България. Та като умували, решили да заложат на нещо, с което можем да се гордеем пред света – спасяването на българските евреи. И кой да го направи – търкулнала се топката към мен. Този филм е от раздела „Дай едно рамо!“ – даваш едно рамо, а като се огледаш, сам опъваш самара. Нейсе!

„Спасяването на българските евреи“ не ми е било тема, още повече че покрай смяната на имената на българските турци се бях усъмнила в толерантността на българина. Казах си: „Може пък хората да са се променили“ и се съгласих. Взех да се ровя в архивите и ми настръхна косата – едни спасяват, ама други не! „Нашите“, вярно, са спасени, ами онези от Беломорието и Македония? А какво са вършили също „нашите“ в присъединените територии? Бедна ви е фантазията! Как се пише химн на хуманността, като си прочел ужасяващи страници! Затова заложихме на светлите примери на човечност, а и на самите български евреи, които говореха с такава любов за България и които бяха запазили всички добри черти на някогашния българин – работлив, честен, думата му има тежест на договор, благодарен за доброто, което си му направил, и го помни до гроб. И така, по ръба на собствената ми съвест, без да бъде премълчана и тъмната страна на „спасяването“, беше направен филмът „Раздвоено сърце“ – раздвоено беше за евреите между две родини, но раздвоено беше и моето, между позора и славата. Филмът не се превърна в знаме, но затова пък е честен и човечен.

Днес как ви изглежда пътят на момичето от Бургас, което през 70-те искало да направи филм за фабрика „Славянка“, а след това бръкна в най-мътните води на съвременна България? И кой е филмът, който сега ви се снима?

Филмът за консервната фабрика „Славянка“, който по време на изпитите направи необяснимо за мен тогава впечатление, е проява на нетърпимостта ми към общественото лицемерие, към фалша, позата, сервилността пред властника, незачитането и неуважението на човека, колкото малък и незначителен да е за някои. За мен героите от „Улица „Консервна“, „Зимата на нашето недоволство“ и „Гневът на мравките“ на Стайнбек не бяха литературна измислица. Бях израснала сред подобни хора. От друга страна, идвах от факултета по математика. Исках да направя филми за големите математици, които имах късмет да срещна, и не ми беше минало през ума, че вместо за тях ще се заровя в историята, към която по онова време не проявявах особен интерес. Сега нямам мечта да снимам тепърва филм. Имам само съжаление за няколко филма, на които посветих много време и енергия, но останаха на хартия. Щяха да бъдат необикновени документи на времето, което отмина. Това са „Троянският слон“, „Малката Венеция“, „Диви ябълки“, филмът за опита за покушение над папата и тв сериалът „Балкански субекти“. Такъв ми бил късметът! Благодаря на всички, които помогнаха тези филми да не станат!

Георги Дюлгеров разказва и друга история за кандидатстването ви във ВИТИЗ. Като че ли съдбата е избрала него, за да не се препъне момичето от родния му град, на което е „писано“ да разплита и запечатва истории…

Действително Георги Дюлгеров се яви в ролята на съдбата. Без неговата намеса кандидатстването ми щеше да остане като неудачен епизод в биографията ми, щях да работя в някой изчислителен център, да пиша програми за тогавашните компютри, огромни мастодонти, наречени изчислителни машини, и в свободното време да разплитам чорапи. Дали ми е било писано това, което по-късно ми се случи, не знам, но в повечето случаи е било неизбежно следствие от възпитанието и характера ми.

Сега живеете в Габровския Балкан – има ли непоклатима местна правда, с която слагате точка на всяко разколебаване?

Не съм толкова веща в душевността на габровци, макар че имам известни наблюдения, които ме навеждат на мисълта, че вицовете за тях имат своето основание, макар Иван Хаджийски да твърди, че са преувеличени. Израснала съм край морето, сред рибари, не онези, за които рибарството е хоби и развлечение, а истински рибари, за които морето е съдба. Който е чел „Старецът и морето“, ще разбере. Каква непоклатима габровска правда може да устои на: „Морето! Най-голямото събитие!“. Написал го е поетът Христо Фотев от Бургас.