Архив на категория: Извън кадър

Дупка в стената

Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото навремето, когато бях още студентка, много хора бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си.

Има още

Да си отидеш по английски

Отиде си Вълчо!

Не Волф, не Вълчан, а Вълчо – игриво, закачливо и ласкаво, сякаш да ни подскаже, че е  рядко изключение от породата си.

Беше не само артист, но и човек с голямо сърце.  И затова познати и непознати го поздравяваха  по улиците с усмивка: “Добър ден, другарю Камарашев! Добър ден, господин, Камарашев!”, и той радостно и топло им отвръщаше.

Казват, че добротата не била професия, да, тя е повече от професия, тя е изкуство и който владее това изкуство, влиза в сърцата на хората.

Сега, когато не можем да изразим по традиционния начин нашата любов и признателност затова, че ни е дарявал неуморно с таланта и добротата си, нека да му отдадем почитта, която заслужава – да запалим свещички в часа на заупокойната молитва за Вълчо Камарашев днес, 11 април, Лазаров ден, в 15.30 часа у дома, защото Бог не е само в църквата, той е навсякъде.

А ако получите това послание със закъснение, то е заради коронавирус в интернета.

Запалете свещичка, дори със закъснение. За душата на артиста часът е беззначение.

А може да искам да сгреша!

Вече звучи като мантра, че щели сме да се оправим, след като измрат няколко предишни поколения. Като се появи коронавирусът и започнаха да се тюхкат за хора, за които до скоро говореха като за ненужен баласт от миналото, взех да се питам дали мнозина скришом не благославят коронавируса, който най-сетне ще отнесе всички, дето заприщват пътя към светлото бъдеще и световния прогрес.

Е, добре, да речем, че си отидат тълпи от хора, превърнали се в справочник за болести, че рестартират системата и човечеството тръгне по нов път. Как ще стане това? Дали да не върнем часовника на световния компютър с десетилетия и всички останали подкомпютри да се равнят по него? Важното в тази Машина на времето е да знаем къде да спрем връщането на стрелките. Къде е онзи момент, онази точка, в която сме сбъркали в разсъжденията и сметките си и от която всичко по-натам се е оказало погрешно? А може би като сме сбъркали, сме научили уроци, които никога не бихме научили, ако не бяхме сбъркали?

Има още

Диктатура на пролетариата

В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

Има още

“Не ща са, мале!”

Вчера се разбрахме, че няма да бързаме. А като не бързаме, няма да се взираме само в телевизорите като телета в железница, а ще ни дойдат и други работи наум.

Имаше време, в което оправдавахме всичките си кривици с народопсихологията. Тези, които бяха доказали, че разбират тази материя, говореха по-рядко. Но когато казваха нещо, то се запомняше и се предаваше.

Та спомням си, че в един разговор за националното достойнство, Йордан Радичков слуша, слуша и накрая разказа за Емилиян Станев, който пък разказвал за една стара еленска мома, която се гледала в огледалото и не се харесвала: “Не ща са, мале, не ща са!” Та и аз като се гледам – заключи Радичков. – казвам си: “Не ща са, мале!”

Кой разбрал – разбрал!

Първоаприлско

Денят на шегата, подобно на много други неща, които приемахме за вечни, изчезна в небитието. Коронавирусът помете и него. На кого му е до шеги, щом Онази с косата излезе от приказките и като на шега взе да ни коси наред. Най-голямата шега би било, ако всичко, което ни се случва, е само сън, обхванал цялото човечество, а когато се събудим, с облекчение ще разберем, че е било само кошмар.

Уви, този сън е сън наяве. Само с хранителни и здравни боеприпаси, както и карциране едва ли ще се спасим.

Трябва ни нещо силно за духа, освен ракията. Вадя от моя дълбок резерв истории, които са ме спасявали през годините и дано смехът отвее страха, който се е настанил в сърцата ни като в “Крайслер Вояджър”. Защо точно тази кола? Защото една необичайна реклама ме подмами преди години да си я купя: “Ако искате холна гарнитура, купете си “Крайслер Вояджър”! “ Сега имам в двора си паметник с холна гарнитура.

Има още

Синдром на късата памет

Щастлив е този, който има къса памет. С времето тя става все по-къса, докато накрая остава само късото. Късо, късо, ама какво беше?

Днес е 8 март – дата, известна не само като “женски празник”, а и с прочулия се със своята неосъщественост Русенски комитет.

За онзи плах и неудачен опит на гражданската инициатива е казано всичко или почти всичко.  Е, има и детайли, които ще развалят ореола на събитието и ще осветлят някои играчи и тяхната роля в създалата се паника в държавата. Като, например, един комсомолски кадър, израснал до притежател на голф-игрище, който би могъл да разкаже какви ги е вършил и свършил, и с това да бъде по-полезен на целокупното население от всичките му политико-социологически поучения от екрана на телевизорите. Би могъл да разкаже, стига да не страда от синдрома на късата памет.

Има още