Архив на категория: Извън кадър

Пловдив – Европейска столица на културата

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

Има още

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Има още

Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

Има още

Стената на покаянието

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си, която стартира точно на днешния ден. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, са на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Има още

Прости ни, Отечество любезно!

“Отечество любезно, как хубаво си ти!…
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци…”

Хисар, 1882                                        Иван Вазов

Прости ни, Отечество любезно,
за изсечените гори,
за потъналите в бурени ниви,
за разбитите пътища,
за прогонените от домовете им,
за изоставените къщи,
за обезлюдените села,
за забравата на историята.

Прости ни, Отечество любезно,
за горските пътеки, по които рядко ще срещнеш заблуден пътник,
за планинските върхове, от които не се чува “ехо” и “ойларипи”,
за морските брегове, превърнати в бетонни крепости,
за порутените и потънали в немара железопътни гарички,
за омайните пейзажи, на които няма кой да се порадва,
за мътните води, които някога бяха бистри,
за реките, които превърнахме в кариери,
за влаковете с по един вагон!

Има още

Имаше ли наш Митре гла̀ва?

В памет на Никола Петков и Трайчо Костов, навеки свързани в смъртта

Само преди два дни, на 14 декември, ви разказах моя спомен за “танковата касета”. От вестник „Сега“ го препубликуваха, и докато четях форума след публикацията, все ми идваше наум една приказка: “Имаше ли наш Митре гла̀ва? Трябва да е имал, щом носеше капа.”

Ето още един повод да проверите дали използвате главите си по предназначение.

Днес е 16 декември. Запомнете тази дата, подобно на 23 септември!

Две от датите на проклятието, което виси над нас със страшна сила, подобно на 19 февруари – деня, в който Левски е бил обесен, благодарение на предателството на тези, за чиято свободата е пожертвал живота си.

В нощта на 16-ти срещу 17-ти декември 1949 година е обесен Трайчо Костов по скалъпеното обвинение за шпионаж, саботаж, зловредна дейност срещу братския Съветски съюз в услуга на англо-американците. Като аргумент за исканото най-тежко наказание в съда са приложени два тома с телеграми от цялата страна. Потресеният и “възмутен до дъното на душата си български народ”, както мнозина са написали, настоява за незабавно изпълнение на смъртна присъда.

Има още

Изгубени във властта (упражнение по баналност или още веднъж за “танковата касета”)

Защо реших да нарека този разказ “Изгубени във властта”, по аналогия с известния филм “Изгубени в превода”, надявам се да ви стане ясно, стига да имате търпението да го прочетете докрай. Този текст е само един фрагмент от сложен пъзел и не си поставя за цел да ви разкаже цялата истина или да ви убеди в каквото и да е, а само да хвърли светлина върху една мистификация.

Днес е 14 декември – дата, влязла в историята през 1989 година. Беше изминал едва месец от “революционния” преврат в Политбюро на Българската комунистическа партия, а гражданските настроения рязко се промениха. В паметната нощ напрежението на площада пред Народното събрание беше стигнало толкова висок градус, че сценарият можеше да излезе извън контрол и събитията да тръгнат в неочаквана и нежелана посока. Членовете на ПБ, осъществили свалянето на Тодор Живков от поста Генерален секретар, бяха освиркани на същия този площад, на който бяха приветствани доскоро като герои.

Има още

Дебили ли сме?

Аз съм дебил по рождение и дебилите са мои братя. В пристъп на откровение един професор-депутат разбули тайната, че 80% от българския народ са дебили.

Уважаеми дами и господа дебили,

Господин професорът е прав и няма защо да му се сърдим. Само цифрата е сгрешена –
не 80%, а цели 100%. И щом е така, нека да си говорим като дебил с дебил.

Ако не сме дебили, щяхме ли да изтраем 45 години управлението на дебилите в Политбюро?

Ако не сме дебили, нямаше ли поне веднъж да им се противопоставим, подобно на други, изпаднали в нашето положение народи?

Ако не сме дебили, нямаше ли да си направим труда да разберем истината за 9 септември 1944 година, за унищожената опозиция, за така наречените успехи на народната власт?

Има още

10 ноември – носталгично

След почти половинвековна дълбока арктическа нощ според едни, а само слънчево затъмнение според други, най-сетне слънцето изгря на 10 ноември 1989 г. Но както и да наречем сполетялото ни природно бедствие, то някак внезапно свърши за изненада на верноподаниците, които примирено бяха приели неговата вечност и така се бяха закротили в него, че дори бяха започнали да го харесват. И не поради травматични отклонения, известни като “Стокхолмския синдром”, а по съвсем обективни нравствено-естетически причини.

Например, ставаш сутрин, бодрост струи от радиото – песни за родината и най-вече за Партията, ред възторжени слова, ред маршове – къде, какво и как, “дела и документи”. Едни са делата, други са документите, но това са подробности! Изпълнен с оптимизъм, разтваряш още топлото “Работническо дело”. Дори няма нужда да го разтваряш – от уводната страница всичко ти става ясно – кой управлява и защо, какви са великите Му провидения, на кого заслужено са му взели главата, т.е. свалили го от един пост и го запратили да се мъчи в някоя вражеска империалистическа страна, която ние в пъти сме задминали по всички възможни показатели в близкото и далечно минало и настояще и сме с обиколки напред, та дори не могат да ни видят номера на фланелката, а камо ли да ни догонят до края на века, че и на следващия. И ти става ясно и просто в ума и душата, изпълва те гордост, че и ти имаш пръст в тая абракадабра, та чак ти иде да литнеш. И като летиш по улици и булеварди, все ти се изпречва онази шикозно-монументална сграда в Центъра, обвита в тайнственост, в която едни мъдри мъже в мъдри кабинети творят мъдро бъдещето ти.

Има още

Честит рожден ден, Маестро!

Ако бях учителка в някое съвременно училище, сигурно щях да започна урока си така:

– На днешния ден, мили деца, се е родила голямата фолк певица Сашка Васева, известна с хитовете си: да се обръщат левовете в марки, за един Гошко, когото не можела да забрави, както и с участието си в световното шоу “Биг Брадър”.

И ако се намери някой да ме попита кой е измислил това прословуто шоу, ще получи шестица заради въпроса, а ако не се намери, ще продължа по сценария:

– На днешния ден, 12 октомври, почти преди един век, се е родил също и един български режисьор, Рангел Вълчанов. Точно преди 40 години, когато вие още не сте били родени, до водонапорната кула в Поморие беше построен декор – гигантска желязна скулптура. Защо там? Защото беше просторно и се извисяваше над къщите и от нея се виждаше морето. Водонапорната кула все още съществува, но се смали и изгуби между хотели, сергии и къщи за гости, а няма и табела, от която да научите, че: “Тук, през лятото на 1977 година, режисьорът Рангел Вълчанов, по сценарий на поета Валери Петров и в главната роля – скулпторът Александър Дяков, засне филма “Буря в чаша вино”, известен като         “С любов и нежност.” По случай рождения си ден режисьорът получи много поздравителни телеграми, които екипът през нощта беше съчинил, а пощаджийката носеше на терена до кулата.

Има още