Архив на категория: Извън кадър

“Мафията управлява тази държава!”

Тези знаменателни думи принадлежат на президента Плевналиев. Не сме ги чули официално никъде, защото как да съобщиш подобно нещо пред електората?! Нали електоратът, колкото и прост и загубен да е, би могъл да си помисли, че и самият президент е приел да бъде кукла на конци? Затова най-добре е на подобни прозрения да не се дава гласност. Но думите са изречени и то не веднъж, а както е известно, думите не се губят. Като потвърждение ще ви разкажа една история, на която всички сме били свидетели и която преди години ни хвърли в смут и догадки, които си останаха обаче в сферата на предположенията.

Истината за действителните събития стигна до нас силно изопачена. Известно е, че българската история е пълна с изфабрикувани за ширпотреба “истини”, така че описаният случай не е изключение. Понякога само един чистосърдечен разказ би могъл да възстанови реалната картина. Това, което ще прочетете, е разказ на очевидец. Засега няма да споменавам името му заради неговата сигурност, но когато той прецени, сам ще излезе от анонимност и ще разкаже и други любопитни подробности, които допълнително ще осветлят манталитета и прилаганите методи на така наречените народни избраници в политическия ни и обществен живот. 

Основното действие се развива в “Боянския сарай”, годината е 2015, месец декември, по време на  традиционното новогодишно парти на почетния председател Ахмед Доган. 

Три години преди въпросното паметно събитие, на 19 януари 2013, по време на VIII -та Националната конференция на ДПС в НДК се разиграва пародия на известната от Възраждането пиеса  “Иванко, убиецът на Асеня”, а именно “Октай, убиецът на Доганя”. Тя е изградена върху множество действия и явления. В едно от явленията бързо съвзелият се от камуфлажния опит за убийство Доган, все още лидер на Партията, чрез малка добавка в устава се превръща в почетен председател с правомощия на партиен феодал до края на живота си. За свой наместник издига дългогодишния говорител на партията Лютви Местан. Местан е съзнателен, а не случаен избор. Той не блести със самостоятелност и инициатива, лоялен е към лидера, дори прекалено лоялен. След близо две десетилетия вярна служба, Местан като че ли дръзва да се еманципира и почетният председател го наказва за назидание на всички останали. За повод се изтъква декларация, написана и прочетена от Местан в Народното събрание по повод на свалянето на руския самолет, нарушил въздушното пространство на Турция. Поставеният председател на ДПС Лютви Местан е обявен за национален предател, изхвърлен от партията и морално дискредитиран като подарък за рождения му ден, а Доган се превръща в национален герой, дори някои заскандирват “Je suis Dogan, je suis  Peevski” и народът приема поредното театро за истина.

А каква е тя, не бихме научили, ако някой не се реши да наруши омертата. 

– Какво се случи в действителност на 17 декември в “Сараите”? Можете ли да разкажете?

– Трудно. Трудно бих могъл да разкажа. Г-н Местан правеше опити да промени партията. 17-ти е в резултат на всичко, което се опита да направи преди 17-ти. Тези 3 години, въпреки че беше поставен председател на Движението, до голяма степен той се опитваше да даде една нова визия.  Мисля, че беше едно от американските издания, което обвиняваше  Движението в това, че е в едно проруско управление. Заглавието на изданието звучеше така: “В България управляват две проруски партии”, визирайки БСП и ДПС. Г-н Местан не беше съгласен с това. Той беше изключително реакционен в това отношение и отговори на тези нападки. Наистина се опитваше да изчисти образа и да промени съответно някакви баланси в партията. Едно от неговите предимства е, че се опита да отърве Движението за права и свободи от тясната прегръдка на БСП. Наложи се да направим коалиция с БСП и ние да бъдем създатели на правителството на Орешарски, но никой не се чувстваше комфортно в тази среда, нещо повече, смятахме, че това правителство има трети много силен съюзник в лицето на Делян Пеевски. Голяма част от министрите бяха единствено и само под негов контрол. В тази ситуация ние се затруднявахме да провеждаме някакви политики чрез министрите, за да отговорим на очакванията на нашите избиратели с оглед на обещанията, които им давахме по време на изборната кампания. Затруднявахме се, защото друг контролираше част от тези министри. Прави чест на г-н Местан решението да прекратим мандата на г-н Орешарски. Може би е резултат от консултации, а може би в по-голяма степен е еднолично. Това се случи най-вече с една друга цел – да преориентираме политиката на движението от левите партии към десните. Една подадена ръка към Бойко Борисов и другите партии, които се определят като демократични и десни, защото нашите избиратели не от вчера, не от днес, са много силно притеснени и не одобряват политиката на Движението да влизаме единствено и само в коалиции и сътрудничество с БСП и партиите около БСП. Те не са доволни от това и от факта, че се наложи  да подкрепим г-н Първанов за президент. Те не бяха съгласни с това, че до голяма степен винаги отговаряхме на очакванията на БСП, т.е. правим това, което те искат, те желаят, те целят. Г-н Местан искаше да се отърве от хватката на БСП и кръга около БСП, опита се да направи преориентиране и това беше една от причините една част от депутатите в Движението или една част от ръководството на Движението да му се противопостави и да повлияе на решението на г-н Ахмед Доган спрямо него. Една от причините, не единствената.

– Твърдите, че част от министрите на Орешарски са били под контрол на Пеевски. Какви качества притежава Пеевски, та той да бъде по-силен от Ахмед Доган?

– Не знам дали бихме могли да определим наистина кой е по-силният. Аз смятам, че въпреки всичко, г-н Доган е силният на деня в партията. Смятам, че имат общи интереси с г-н Пеевски, смятам, че те са взаимносвързани, че те провеждат, може би, по-голямата част от политиките заедно, вземат заедно решенията, но не смятам, че г-н Пеевски е по-силният в партията. Той е удобно лице за изпълнението на дадени, на поставени задачи, той е удобно лице, което може и трябва да провежда определени дейности извън политиката, а понякога и политически, и съответно да поема критичните удари, както на електората, така и на цялата общественост.

– Да се върнем на 17 декември.

– 17 декември, между другото, трябва да започнем от тук, че за всички народни предствители, общински кметове или областни председатели на Движението за права и свободи е изключителна чест да присъстват на тържеството в “Сараите”. По принцип такива тържества се провеждат по два повода. Единият е новогодишно парти, вторият е рожден ден на г-н Доган. 17-ти декември беше едно тържествено мероприятие, което се провежда предколедно и предновогодишно. Този път на 17-ти декември бяха поканени повече представители от структурите –  в по-голям  и по-широк състав, отколкото в други години и по други поводи. Присъстваха народни представители, председатели на областни съвети и почти всички общински кметове. Имаше представители на младежките структури, бивши министри и народни представители, и лични приятели на г-н Доган. Всичко беше както винаги досега на други случаи и мероприятия – забава, музика, песни, танци – тържество, с единствената разлика, че изказването на г-н Доган напълно промени средата и обстановката. На почти всички мероприятия г-н Местан и г-н Доган  произнасят слово. Този път г-н Местан също взе думата, поздрави всички колеги, почетния председател с много голямо уважение, с пиетет към неговата личност и към неговия образ. Словото на почетния председател започна по-късно от обичайното. Някои от гостите са се опитали да си тръгнат, но не са успели, защото просто им казали: ех все пак нека да не си тръгваме, защото почетният председател иска да каже нещо, след малко ще го произнесе, нека да го чуем, неуважително е. Г-н Доган произнесе словото си импровизирано. Но в последствие, когато прочетохме текста в сайта на Движението за права и свободи, мога да кажа три неща: това не е целият текст, второ, това е коригиран и редактиран текст по отношение на някои понятия и думи и трето, смятам, че има добавени също понятия и думи. Разбира се, трудно ми е да го твърдя, защото една толкова дълга реч не може  да бъде запаметена и не може да бъде наизустена само с едно чуване  и слушане. Всички бяхме концентрирани, за да чуем  какво ще се каже и как ще бъде произнесено. Аз, лично, не съм очаквал това, което се случи. В последствие получавам информация за това, че някои са били посветени какво предстои. Това, което чухме, разбира се, беше втрещяващо. Нашият електорат много често е проявявал съмнение, казвам електорат, защото въпреки всичко е гласувал за нас, проявявал е съмнение както за образа и поведението на г-н Доган, проявявал е съмнение за неговите обвързаности и за влиянието, което тегне над него, проявявал е критично отношение и към политиката на ДПС и въпреки всичко е гласувал и е давал отново и отново доверието си, както заради единството и заради това че не може само по подозрения да лишава от подкрепа партията си. Говоря най-общо за електората на Движението и за това, което съм уловил, усетил от тяхното поведение и разговорите, които съм провеждал с тях. Но след това слово, след това, което се случи и след словото, съответно отстраняването на Местан, изказванията на съпредседателите по някои политики на Движението, всичко това в комбинация, подейства много силно на електората, много отрезвяващо и те казаха следното: “Подозирахме, че има нещо нередно в тази партия. Ние като че ли подочувахме, четяхме в различни сайтове анализи за това, че тегне някакво влияние над тази партия, но не трябваше да се издават. Не трябваше да се разконспирират, не трябваше да си признават. Трябваше да продължим. Ние просто да не знаем истината, тя да не бъде публично оповестявана и обявявана. Как да гласуваме оттук-насетне за Движението, как да подкрепяме Ахмед Доган след неговото признание затова, че от една страна той е под влиянието на Русия и съответно прилага и провежда руски интереси, как да подкрепяме Доган заради влиянието му от Пеевски и олигархичните кръгове, които тегнат над Движението – това вече е много сериозно и силно, и как да подкрепяме Движението като гледаме тримата съпредседатели и виждаме, че партията няма бъдеще.” Съответно всичко, което се случи от вечерта на 17-ти и след 17-ти дава вече повод на нашия електорат да се замисли над процесите и да каже, че се е получил един много  сериозен разлом между политиката на Движението и интересите на електората и на избирателите. 

Веднага след изказването на г-н Доган почти всички втрещени се отказаха да празнуват. Тягостната обстановка започна от момента, в който приключи словото на господин Доган.  Нямаше бурни аплодисменти, ограничено, от чиста куртоазия, може би, някои не можаха да разберат за какво става дума, защото все пак беше един и половина нощес. Празник е. Нормално е. Но една част от присъстващите бяха крайно несъгласни с това, което чуха. Едно лице беше даже леко агресивно: “Как е възможно тук да се говори по този начин на Председателя! – бяха думите му. – Така ли се говори пред толкова хора!” Тоест, не само това, което се каза, но и начинът, с който се подходи и отношението към Местан като човек не беше одобрено от никого.  Веднага след това по-голямата част се разотидохме. После научих, че много малка част от всички, които сме били там, са останали до сутринта и са продължили празнуването. 

Разполагам с много информация. Тя до известна степен е разобличителна, но и до голяма степен част от нея излезе по медиите и беше оповестена. Някои от нещата бяха обаче дискретно прикрити, бяха изопачени, някои от нещата бяха премълчани. Още на 18 декември научих, че г-н Делян Пеевски в прав текст е поставил ултиматум към г-н Местан. 

– По телефона ли?

– Не, на живо. Поканил го е на определено място, където са провеждали и по-рано срещи и му е поставил ултиматум. Съответно, не да вземе решение, или да помисли, говоря с термина и понятието ултиматум. Ултиматумът съдържа условие. Условие, което ако не бъде изпълнено, ще последват определени действия. В този ултиматум е имало както срокове, така и параметри на действие. На него му е казано, че трябва да подаде оставка с мотивирано отворено писмо, включително и до медиите, ясно и аргументирано по определен начин до 22-ри декември, мисля, че часът беше 19 или 19.30. Г-н Местан е казал, че на този етап няма намерение, но трябва да помисли. Г-н Местан винаги е бил лоялен към г-н Доган. Ако наистина смятаме, че г-н Доган е визионерът на прехода, че той е човекът, който разполага с компетенция, опит, с познания, човекът, който е изградил до известна степен даже и култ към личността си, то тогава много добре е трябвало да прецени кой е Местан, дали го познава достатъчно, дали да го подкрепя като депутат в продължение на 16 години преди да го предложи за председател на партията.  Ако наистина е визионер. Следователно, познавайки кой е Местан, на какво е способен и дали би бил коректен и лоялен към партийната политика и към почетния председател, е получил подкрепата за този пост. Причините, които се изтъкват за неговото отстраняване са изключително неприемливи. Неговите “провинения”, неговите “грехове”, “грешки” даже, не са до степен, че да бъде отстранен. Може да бъде критикуван, можеше да се обсъдят съответно някои негови дейности или поведение, но в никакъв случай не биха били достатъчни като аргументи да бъде отстраняван от поста. Г-н Местан винаги е бил в колаборация и в комуникация с г-н Доган. До голяма степен той не е взимал самолично решенията си.  Първо, е консултирал своите действия с г-н Доган, второ, почти винаги е консултирал своите действия и с партийната група, областни председатели или депутати.

В цялата тази галимация г-н Лютви Местан е бил в позицията да мисли и да взима решение. Решение за това как да постъпи. Ако наистина беше му поискана оставката по един нормален начин затова че не се справя със задачите, затова че почетният председател оттегля своето доверие, нещата щяха да бъдат различни, но му е поставен ултиматум с условие да приеме изцяло критиката на г-н Доган от нощта на 17-ти декември. Т.е. в писмото му за оставка трябва да присъства именно това признание: не се справих, г-н Доган е прав за всичко, което спомена на 17-ти, давам оставка, опозорен и виновен. Едва ли не това е трябвало да каже в това писмо.  Една от причините той да бъде свален по този начин е уважението, което се породи към г-н Местан. Електоратът припозна в негово лице новия лидер на партията, електоратът го прие, електоратът се гордееше с неговите изказвания, гордееше с това, че нашият председател е не само най-добре говорещият български политик и най-добре изразяващ своите идеи, но същевременно и задълбочено мислещ политик. Това е една от причините да бъде изревнуван и да бъде отстранен, според мен.

На 22-ри декември г-н Местан не подава оставка. Решението му е да действа като мъж, да действа като политик, който не е виновен за нищо и не се признава за такъв. Интересното е, че именно до часа на изтичане на ултиматума г-н Местан не е бил предупреждаван за това, което предстои, а именно снемане на охраната, която в продължение на няколко години се е грижела за неговата сигурност. Г-н Местан имаше една от най-сериозните охрани в тази държава. Той се охраняваше както президента, така и министър-председателя. Нивото на неговата сигурност по една или друга причина е преценка на други компетентни органи, не моя. Дали това е било пресилено, дали е било необходимо, дали е било отново провокирано от някакви приятелски отношения към него, не знам. Той беше пазен не само на мероприятия, в парламента или където и да е, той беше пазен и в дома си. Той разполагаше с 24-часова охрана, която съответно пазеше дома му, семейството му и самия него, когато е там или когато не е там. За всичко, което се случваше около него, отговаряше тя. Съвпадението на часа на изтичане на ултиматума и часа на снемане на охраната е с разлика от три минути, което, разбира се, е доста опасно, без съмнение. Той е предупреден от началника на охраната за това, че преди 3 минути му е снета охрана  и от тук нататък Националната служба за охрана не се грижи за неговата сигурност и безопасност. Изведнъж този човек, който е бил пазен по определен ред и начин, остава без охрана. Той остава и с предупреждението, което е получил преди няколко дни. Трябва да вземе някакво решение. Звъни на президента и провежда разговор. Задава му въпрос: знае ли това, което се случва с него с охраната? Отговорът на президента е, че не знае, че не е информиран, че не е разпореждал такава процедура за снемане на охрана и че не е уведомяван за започването на такава процедура. Разбира се, че г-н Местан се обръща: добре, аз какво да правя в тази ситуация? Президентът му казва: “Съжалявам, ще трябва да проверя нещата и оттук-насетне ще вземем някакво решение.” Има и едно друго, много паметно изречение. Г-н президентът казва:” Аз, г-н Местан, откога ви обяснявам, че не аз, а мафията управлява тази държава!” 

Доколкото знам е имал два разговор и с Даниел Митов, външния министър, но не знам какво са си казали. В тази минута цялата налична техника, целият ресурс бива изнесен от дома на г-н Местан. Той остава със семейството си там и разбира се с мисълта си за ултиматума. Президентът и външният министър можеха да му предложат варианти, с които г-н Местан да се почувства в сигурни ръце. Не му е предложен такъв вариант.  Да се обърне към някого. Към кого? Аз или Вие към кои институции в тази страна имаме безрезервно отношение и доверие?

– Нито една.

– Вероятно и г-н Местан разколебан в тази ситуация как да постъпи е постъпил както и знаем. Доколкото ми е известно по съвсем друг повод той е имал вече уговорена среща същата вечер на 22-ри в малко по-късен час с посланика на Република Турция. Поводът е предстоящо гостуване на високо ниво от страна на турската държава на министри от турското правителство на възпоменателния митинг на Тюркян чешме, който предстои след няколко дни. Г-н Местан звъни на посланика и го уведомява какво се е случило с него. Затова, че много е вероятно да не може да отиде на тази среща. От там насетне, това, което знаем, че е изпратена кола на турското посолство, той отива в посолството, колко време остава там, за какво разговарят, кои са вече новите актуални теми, които са повдигнали на този разговор, аз не знам. Но така или иначе той е останал там до момента, когато вече му е осигурена охрана и знам, че отпътува извън София в дома на свой приятел, който е много сериозно обезопасен. Г-н Местан със семейството си остава там. Критиката към господин Местан защо именно се е обърнал към посланика, защо е влязъл в посолството, защо по този начин осигурява своята безопасност, може би има някакво основание, ако не се знае всичко това, което споменах досега. Ултиматумът, бързите решения, които е трябвало той да вземе за няколко минути буквално, институциите, които до голяма степен са подвластни на извънправителствени и извънинституционални връзки и контакти. Но искам да ви спомена следният сантимент, който битува в съзнанието на всеки един турчин, а и мюсюлманин в тази страна. Винаги, когато ние сме били под угрозата от някаква опасност, винаги когато не сме се чувствали сигурни, за голямо съжаление, в собствената си родина, и тази несигурност е породена от различни обстоятелства и причини, ние сме търсили утеха, подкрепа и помощ в Република Турция. Ако в момента ние задаваме въпрос на г-н Местан защо отидохте точно в това посолство, то ние трябва да зададем въпроса към всеки един български гражданин, принуден да напусне страната си 89-та година, защо отиде в Турция? Защо не отиде някъде другаде, а отиде именно в Република Турция? Това предателство ли е спрямо Родината? Когато не се чувстваш сигурен тук, когато не знаеш какво предстои с теб, с имота ти, със семейството ти, с живота ти и когато си принуден да вземеш някакво бързо решение, за да съхраниш, за да опазиш себе си и семейството си, а понякога и ценностите, културата си, някой може ли да  задава такива въпроси? Животът е свещен, здравето е свещено, културата ни също е свещена. Когато трябва да бъдат съхранени, опазени, всеки има право да действа както намери за добре. Много е смешно в ХХI век и съответно в едно модерно общество да бъде критикуван за това, че е влязъл в посолството и точно това действие да бъде възприемано и да бъде определяно като национално предателство. Предателство може да бъде, ако аз предоставя на вражеска страна нещо, с което да злепоставя народа или родината си. Нямало е такава ситуация. Влизането в посолството само по себе си е един човешки, а не политически акт на човек, който е трябвало или да изпълни ултиматума, или да вземе друго непопулярно решение.

– Можем ли да направим паралел с “оня списък”, който Доган предава в турското посолство в началото на прехода с имената на свързаните с ДС дипломати в различни посолства, но не е обявен за национален предател?  

– Не можем да правим паралел. Тук няма “списък”.  А и аз не съм запознат с подробностите.

– Какво се случи след 22-ри декември?

– Чухме, че се подготвя партийно събрание в “Сараите”. На 23-ти няколко пъти бях поканен да присъствам на мероприятие на 24-ти, съответно без да бъда уведомяван за дневния ред. В 13 часа има събиране на парламентарната група на Движението за права и свободи, в 13 и 30 – Централният съвет на Движението за права и свободи. Г-н Местан не е бил поканен. Той звъни на г-н Рушен Риза многократно, за да го попита дали ще бъде допуснат. Съмненията се носеха във въздуха, че ще му се иска оставката или ще бъде свален от поста чрез гласуване и ако това се случи, дали ще има възможност да изкаже своята позиция, или най-малкото да вземе думата пред целия колектив. Звъни многократно, но не получава отговор. Вечерта на 23-ти г-н Рушен Риза отговоря на обаждането на г-н Местан и казва следното: “Не съм сигурен дали ще ви бъде позволено и дали ще бъдете допуснат. Това не е в моята компетенция, но аз съответно ще разговарям с когото е необходимо, г-н Местан, и ако бъдете допуснат, ще ви се обадя, ще ви предупредя утре сутринта до 9.30.” Съответно до 9.30 на другия ден отговор не е последвал. 

На 23-ти имах колебание дали да присъствам на това събиране, дали с моето неприсъствие да покажа несъгласието си за начина, по който се провежда това събрание в един частен дом. Много добре знаехме, че всички, които се намират там, начинът, по който се събират, още повече, че няма добри условия за толкова голямо множество от хора, знаехме, че това ще бъде едно предрешено решение, че натискът ще бъде много голям, че всеки, който е попаднал в капана да се появи там, ще трябва да изпълнява поставени задачи, а не да взема решение, според своята логика, мислене, компетентност или съвест.  Затова сам за себе си реших да не участвам в този водевил.  Подобно на мен, една част не са искали да отидат, но са били заставени и предупредени да отидат – имало е натиск върху тях, една част, които са били там, въобще не са вдигнали ръка за гласуване, но са били преброени, т.е. те не са гласували “за”, “против”, “въздържал се”, но са били преброени. Има колеги, които казват: просто обстановката беше изключително опасна, тягостна, беше обидно отношението още като влизахме, защото винаги сме били проверявани преди да влезем в “Сараите”, но никога такива крути мерки до степен унизителни. Имало е съответно колеги, които са взели думата и са били критични към това, което се случва там, но не се дава гласност на това, така че не всичко знаем за това, какво се е случило там. 

– Но нали голямата вина на Местан се съдържа в прочутата декларация за сваления руски самолет на турска територия?

– Аз бях в стаята на Осман Имамов, където г-н Местан съчиняваше текста на декларацията.  Когато влязох, той вече беше започнал работа с група народни представители, включително и някои от съпредседателите, които в момента са в ръководството на партията. Вероятно г-н Местан нямаше да вземе никакво отношение, ако преди него други партии не бяха заявили своя позиция в Народното събрание. Той диктуваше, колега набираше текста на компютъра, след това дълго се умуваше с наше съучастие – някои по-скромно, някои с повече участие, за прецизност на текста – да не обидим Русия, да не вземаме явна страна. Той се опитваше съвсем деликатно да изрази позиция като го направи, според мене, перфектно. Аз, когато чета текста и днес, все още не мога да си обясня с какво и как подразни той когото и да било. Там имаше ясни послания в тази декларация. На първо място се задава един реторичен въпрос: все пак всички ще спазваме ли международните правни норми и съответната териториална цялост на всяка една страна? Вторият момент е по отношение на тази криза, създала се в Турция – ние по-скоро подкрепяме позицията на НАТО, която беше изразена вече към този момент. Третият момент, има един конфликт, има една тежка ситуация, веднага всички засегнати страни да седнат да се разберат, за да гарантираме мира – това е наша отговорност. Това беше в тази декларация. Призоваваме към някакво споразумение, към диалогични действия, които да успокоят ситуацията в страната и региона. Това каза г-н Местан. Нещо друго може ли да споменете в тази декларация, какво е толкова страшно и лошо?

– Доган дал ли е съгласието си за тази декларация?

– Това не зная. Не зная това дали предварително се е консултирало с г-н Доган. Не мога да отговоря на този въпрос. Но нещо друго да ви кажа. Какво мисли избирателят за тази декларация. Това е най-важното. “Колективното тяло” не е само ръководство, не е само структури. Обикновеният избирател със своята политическа логика и познания мисли за ситуацията по следния начин: имаме една агресивна страна, която се чувства толкова силна, че прави каквото и където пожелае и никой по никакъв начин не може да я спре. Има една страна, от която и ние исторически сме си патили толкова много, че все още не можем да забравим болката от “Възродителния процес”. Ние от 45-та години насам, а някои смятат и по-рано не сме видели нищо добро от тази страна, освен най-малкото един тоталитарен модел, а понякога влияние до степен, че отнема човешки права и живот. Това е, което знаем за Русия преди 89-та година и най-вече след 45-та година. Именно тази агресивна страна по отношението си към Украйна, по отношение към своите политици, които са опоненти на Путин, действа по определен начин. Една страна, която е безпардонна, когато реши нещо, една страна, която е известна с това, че понякога действа агресивно по свое осмотрение, например, решава да бомбардира позиции на една терористична групировка, тъй наречената “Ислямска държава”. Това, разбира се, може само да породи адмирации на който и да е политик или гражданин. Но когато чрез тези бомбардировки се помага на един сатрап и диктатор като Башар Асед, когато чрез тези бомбардировки се избива мирно цивилно население, каквото е тюркменското, това вече е съвсем друга ситуация. Турчинът, който живее тук, не може да приеме убийството на жени и деца от другата страна на Турция. Без значение дали това са тюркмени, кюрди, араби, никакво значение няма – това са живи същества, това са хора. Ние не можем да делим хората на етнически групи, но силният, сантиментален момент се поражда от факта, че това са тюркмени, те са турци и именно са избивани от руските ракети, които не винаги попадат до целта си, т.е. “Ислямска държава”. И това има вече съмнение, че се прави нарочно, за да бъде освободена тази територия от цивилно население. Всичко това дразни и турчинът, живеещ в България. Той смята това за страшно неприемливо и агресивно. Какво казва нашият избирател? “Ма тая декларация е едно нищо в сравнение с това, което прави Русия към мирното цивилно население!” Какво е една декларация – нищо! И никой нищо не е искал от нас  – нито Турция, нито  посланикът, нито Ердоган е искал някаква позиция от нас. Никой не е искал да подкрепяме Турция или да бъдем срещу Русия. Но задавам следния въпрос: г-н Местан или аз не мога ли откровено, смело като политик, като свободен гражданин на свободна Европа да изляза със своето лице и да изразя своя позиция по какъвто и да е въпрос в тоя свят?

– Известно ми е, че тази декларация е създала големи грижи на Доган, но публичната му реакция идва след повече от 20 дни. Има ли нещо друго извън нея?

– Аз ще се върна на 15-ти. На 15 декември в България пристига министър-председателят на Република Турция проф. Ахмет Давитоглу. Той е на държавническо посещение, гост е на министър-председателя Бойко Борисов. Доколкото ми е известно, аз знам от сигурни източници това, е имало момент, в който се е провела среща на шест очи между двамата министър-председатели в присъствието на г-н Местан като той е бил и преводач. Г-н Давитоглу и г-н Борисов са разговаряли не само в присъствието на г-н Местан, но също са го допуснали да се включи в разговора. Ето още една причина, поради която беше свален от поста. Преди да ми зададете въпроса дали г-н Местан е консултирал своето отиване на тази среща с г-н Ахмед Доган, с много голяма категоричност твърдя: да. Имало е свидетели на този разговор, защото отново се е провела в стаята на г-н Имамов, където почти винаги се събират колегите и г-н Местан провежда там част от срещите си. 

Доган не е успял да преглътне и да приеме всичко, което се е казало или не е приел резултатите от разговора там. Но г-н Доган е знаел за тази среща. Съответно, по моя информация, аз не съм бил наистина на този разговор, г-н Местан получава обаждане от министър-председателя Бойко Борисов. Г-н Борисов го кани на среща като казва: “Изпращам ти правителствени автомобили, за да може дискретно да влезете тук, където сме ние.” Вероятно една от резиденциите в “Бояна”. Казва: “Имаме среща с г-н Давитоглу, на която ще присъстваш само ти, включително и като преводач.” Това, разбира се, смутява до известна степен г-н Местан, който казва: “Искам няколко минути да помисля.” Веднага се обажда на г-н Доган и г-н Доган казва: “Няма как да не приемеш тази покана. Няма какво да мислиш.” Г-н Местан му казал: “Въпреки това аз имам колебания, защото форматът ме притеснява. Кажете какво да направя. Искам съвет от Вас, г-н Доган.” Има колеги, които са били там, на този разговор по телефона. Може да бъде проверена разпечатката на телефонните му разговори, около обедните часове, около 12 часа, на 15-ти. Г-н Доган му казва: “Не, няма какво да се мисли, тази среща трябва да бъде проведена, защото става въпрос за премиерите на двете страни. Отиваш.” Въпреки своите колебания, г-н Местан отива на тази среща и аз знам за част от разговора, не всичко. Тази информация трябва да бъде публична, защото наистина в голяма степен защитава и касае българския интерес, не национален, но все пак български интерес. Част от разговорите, които са се провели там са за предложението, което има г-н Ахмет Давитоглу, не знам дали не е в резултат на искане на г-н Борисов, но съответно желанието и готовността на проф. Давитоглу да подпомогне българските граждани в няколко направления. За азерския газ знаете, нали? Това, между другото е тема, която беше и коментирана за това, че е възможно да се предоставя по-евтин азерски газ, а даже да бъдем и съответно транзитен път за такъв газ, което пък е ново условие, което предоставя възможности за България не само от финансово-парично естество, но и за нашите енергийни източници и независимостта от Русия. Това е тема, която също се е коментирала там.  Другите три предложения обаче са по-интересни, а именно, г-н Давитоглу е предложил безлихвени заеми и кредити на всеки един български гражданин, който желае и иска да се занимава със земеделие за производство на биопродукти или за отглеждане на животни. Безлихвен заем, който ще бъде поставен в някакви рамки. Г-н Давитоглу подчертал необходимостта от хранителни продукти, включително и за бежанците, които трябва ежедневно да се изхранват в Турция.  Като, доколкото ми е известно, е предложил цена малко по-висока, отколкото пазарната в момента на изкупуване. Това е условие без да се иска нищо насреща. Т.е. даваме безлихвени кредити, едно семейство има възможност три, пет, десет крави, които да отглежда и пазарът е осигурен. Това е първото предложение. Второто предложениее относно безлихвени кредити за дребен и среден бизнес. Всеки един български гражданин, който има бизнес или иска да започне бизнес, може да започне посредством банков кредит на определена банка, която договорят двете страни и съответно да получи една сума, с която да доразвие своя бизнес, да го разшири, своето ателие, своето малко предприятие, да закупи нови машини, нови инструменти за определения труд. Това е вторият момент. Съответно това се прави за всеки един български гражданин, без да се иска нищо насреща от българската държава. Тези две предложения, разбира се, стават между двете правителства – правителството на Република България и Република Турция. Ще бъдат договаряни всички подробности, съответно това ще бъде постигнато като споразумение и с оглед на законите на Република България, която ще получи тези средства чрез финансови институции. Всичко ще бъде договорено допълнително как ще се случи, въпросът е да има политическа воля някой да подпомогне процеса.  Третото предложение е да бъде установен офис съответно на ТИКА и на една фондация, така наречената “ЮнусЕМ”. Тези две институции съществуват почти навсякъде на Балканите, работят за опазването, съхранението и развитието на османската, турската и ислямска култура. Те предлагат един определен бюджет, с който да разполага съответният офис и да бъдат ремонтирани както религиозни храмове, не знам дали това включва и християнски. Но най-вече за ислямски храмове, за изграждането някъде може би на детски градини, за ремонтирането на читалища, именно там където предимно живеят мюсюлмани и турци. Малки проектчета за по 5-20 хиляди, не изграждането на големи читалища или културни домове.Тъй като българската държава не може винаги да се ангажира, тук се дава възможност чисто законово, открито, прозрачно чрез финансиране от Република Турция да се поддържат така необходимите за идентичността на българския мюсюлманин. В този разговор е постигнато това съгласие. Г-н Местан е бил свидетел на този разговор. Не знам доколко е бил участник в него, доколко се е включвал.  Същата вечер ние имаме официална вечеря в резиденцията на турския посланик с проф. Ахмет Давитоглу и неговия екип. Присъстваха народни представители, политици, както от Турция така и от България, хора от софийската турска интелигенция. Аз бях също там. Имаше един добър, приятелски разговор, опознаване, защото имаше и народни представители от други партии, извън управляващата в Турция  и такива народни представители, които са преселници от България в по-ранен исторически момент. Един приятелски разговор. Но имам информация, че в тези часове, когато ние сме били там, г-н Борисов е посетил г-н Доган в “Сараите”.  На тази среща г-н Борисов е предал дословно не само темата и съдържанието на разговора, но е анализирал ситуацията като обезпокоителна спрямо г-н Доган. Г-н Борисов е казал в своя анализ на Ахмед Доган: “Ти вече нямаш партия, ти изпускаш конците. Ако се случи това, Местан става силният на деня, ти ще бъдеш изолиран. Не позволявай.” Това е моята информация. Самият г-н Борисов е обезпокоен, не само защото г-н Местан знае много за него, знае не само за неща, които са се случвали по времето на кабинета Орешарски и след това, г-н Местан знае много за отношенията между г-н Борисов и г-н Делян Пеевски. Разбира се, че г-н Местан може в даден момент да говори за това, но когато говорим за събитията на 15-ти, г-н Борисов е подходил именно по този начин. Това е доста обезпокоително с оглед на националните интереси на нашата страна. Едва ли не отговорът на г-н Борисов към г-н Давитоглу е: ние сме много добре икономически, не ни трябват инвестиции, не ни трябват нови възможности. Всички проблеми, които имаме в страната си като социални, политически, в сферата на образованието, в сферата на здравеопазването могат да бъдат решени с воля и средства. Съответно, ако имаме воля, а нямаме средства, няма да се получат нещата. Ако имаме средства, а нямаме воля, пак няма да се получат. 

– Как да си обясним в светлината на това случилото се?

– Това ми е трудно да определя. Тук отново трябва да намесим едно трето лице – г-н Делян Пеевски. Вероятно, наистина, ако г-н Местан беше усвоил всички механизми в партията, включително и с този принос, който вече споменахме, по отношение на инвестиции в страната от страна на турската държава, г-н Местан беше станал силният на деня, много по-лесно ние можехме да се лишим от влиянието, тежестта и най-вече необходимостта от Делян Пеевски в партията. Това щеше да бъде един естествен процес на откъсване от тази зависимост. Най-малкото ние щяхме да предоставим такива възможности на нашия електорат, че да не провеждаме само кампании, пищни, големи, струващи много пари чрез влиянието на Пеевски, а по един естествен път. Това може да бъде едно от обясненията. Аз вече давам и едно друго обяснение. Г-н Борисов не знам доколко е бил критичен… Аз смятам, че г-н Доган е щял да вземе решение и без мнението на г-н Борисов. Няма как. Други колеги в партията са провели разговор с г-н Доган в тази посока, без да знаят подробности или пък какво се е случвало в този разговор между министър-председателите. Те са се срещнали с други представители на турската държава и са подразбрали, че Турция изключително се доверява на авторитета на г-н Местан. Това също е било отнесено към Ахмед Доган. Опитът да се сближи г-н Местан до такава степен с Турция като цяло, контактите, разбира се не ги сближава той, той ги сближава посредством всички свои народни представители, г-н Местан много малко е пътувал до Турция през този период, много малко е контактувал с някой от Турция. Съответно даде свободата ние да пътуваме до Турция, но не само на държавно ниво, а да говорим с нашия избирател, с хората, с български граждани, живеещи в Турция и по този начин да подобрим авторитета на партията. Това беше начинът на сближаване. Някой може ли въобще да сметне и да приеме, че това може да се случи без разрешението, позволението и благословията на г-н Доган. Наивно е да се смята така. Г-н Местан правеше опити за сближаване много по-рано чрез различни препратки, поздравителни адреси, много со начините, чрез които постави основите на един диалог, подтикван от г-н Доган към тези действия. Г-н Местан го постигна. Г-н Доган е изревнувал достатъчно силно и без г-н Борисов е щял да отстрани г-н Местан. 

Дали обаче ревността не е банално обяснение? Може би е било съвпадение, но на същия знаменателен 17-ти декември 2015 година Путин отговаря на въпроси пред 1400 журналисти и очевидци твърдят, че словото на Доган е закъсняло, защото е гледал до късно записа. Други твърдят, че словото на Доган е било близко по същество до тезите, развити от Путин. Дали това е случайно, няма как да разберем, ако самият Доган не наруши омертата и не разкаже истината. Но както казва самият той: “Все още не му е дошло времето.” Дали ще доживеем?

Знам, че въпросът кой е разказал тази история, ще измести съдържанието на разказа, подобно на случаите с обнародваните записи на министър-председателя, където не смисълът на разговорите и недопустимият каруцарски език, е важен, а кой и как го е записвал. С което не искам да защитя подслушването и проследяването като нещо в реда на нещата до степен, че вече не реагираме на неговата дълбока неморалност и обществена деградация. Приели сме методите на Държавна сигурност за нещо нормално. Може и да не се съгласите с всичко, което е казано, но има над какво да се замислим, защото то не засяга някакви отвлечени теми и някакви неизвестни хора, а нас и нашия живот. В кратка ни среща самият почетен председател Доган сподели, че хората не обичали да мислят и затова той трябвало да мисли вместо тях. Подобна е философията и на Борисов – ако не е той, щяла да се счупи държавата! Докажете им, че грешат или оставете те да продължават да мислят вместо вас, да решават съдбата ви и съдбата на децата ви, според собствените си интереси и амбиции.

/Текстът е публикуван в „Портал Култура“ на 2. 09.2020 г./

“Осъдени души” 

Из “Записки от обоза”

Изминаха неусетно 40 дни, откакто Вълчо Камарашев ни напусна. Много от нас го помнят още от детските си години, когато театърът беше нашият “телевизор”. Никога не съм предполагала, че двадесетина години по-късно ще се запозная с него извън сцената.

На 2 май 2020 година от една стара тетрадка ми изпаднаха няколко изписани с химикал листчета от 2 май 1977 година. Записвала съм си смешни истории по време на снимките на “Авантаж” в Ловеч. Накрая с молив съм прибавила разказа на Вълчо Камарашев за премиерата на “Осъдени души” в Ловеч, няколко години по-рано. Ето и разказът:

“ Пристигаме в Ловеч – Въло Радев, артисти, екип – всички облечени официално.

– Сега ще направим прожекцията. – казва местният представител.

– Защо първо прожекцията? – изненадани сме ние.  – Е, нищо, Вие гледайте. Влезте в залата, ние ще почакаме.

– А, не! Ние друг път ще го гледаме. Хайде на колите. 

Кола и половина за гостите, останалите с местните тузове. И хайде на вилата на ЦК.  Ядене и пиене до сутринта. Като се почне през разните там риби и т.н. Към 2 часа започна програмата. В народни носии – песни и танци. Масата в буквата “П” за 50-60 души, от които 7-8 гости, отпред – естрада. Хем да пият шефовете, хем да гледат. Така до 6 часа. Те се изпонапиха около 5 часа и си отидоха. Останахме ние да допием. Към 6 часа идват и казват: 

– Хайде, тръгваме!

– Къде?

– За глигани.

Какви глигани! Едва се движим от преяждане и препиване.

Имало трима съветски генерали в града. От три дни действали по тяхната програма. Стовариха ни в някаква гора. Нищо не виждам. Не ми е до глигани.

– Вие идете, – казвам. – ние ще постоим тук.

Извадиха сгъваеми масички, бели покривки, водка, мезета и хайде наново. Столове обаче няма. Три часа, докато пушкат, не можем да стоим прави. Както сме с дрехите за премиерата и бутилките сядаме на тревата.

Върнахме се в града. На обяд сме в стола на Окръжния комитет на Партията.

– Сега, – казват. – два часа почивка и срещи.

Среща с комсомолците, после с някакъв завод. Вечерта – банкетът по-кратко, до 2 часа. Изпозаспахме на масите. Първият секретар на Партията в Ловеч, Балевски, казва на Въло Радев:

– Така я караме непрекъснато. До гуша ми дойде. Три дни с генералите, сега вие. Не ми остава време да си огледам работата. Хайде да си отивате по-бързо. Два дни почивка и след това идва един шеф от София. Пак ще гърмим.

– Кара ли ви някой? – пита го Въло.

– Ами как? Нали после ще ходите да ме разнасяте из София как съм ви посрещал!

А имал болно сърце, кръвно и разни други болести. И всички са такива.  Сутринта отиват на работа спиртосани от собствените си алкохолни пари.

След няколко дни в София Въло казва:

– Заминаваме на премиера в Смолян. 

И там същото. В ресторанта музиканти в народни носии свирят на ухо. Вечерта в Пампорово. Там поне хотели, барове – безкраен празник!”

Ето как можеш да усетиш духа на публиката!

Е, питам, след този разказ, преседял в архива ми 43 години, ще дръзне ли някой да каже, че не сме си живяли славно?! 

Светла да е паметта на Камарашите!   

Целунат от Бога

В памет на Божидар Петков

Десетки са филмите и театралните представления, в които Божидар Петков е оставил част от себе си. Всеки, който е работил с него, сигурно има какво да разкаже за този талантлив, чувствителен и деликатен човек и композитор.

В днешния ден, когато се навършват 5 години, откакто си отиде от нашия свят, ще ви разкажа нещо, което не знам да се е случвало в друг филм, освен в “Сърцето умира последно” – документален филм за процеса срещу Трайчо Костов. Бях избрала друго име на филма – “Фантасмагорична история”, но по онова време, около 1990 година, обществото се лашкаше от едната крайност в другата и гледаше на събитията от 1949 година противоречиво, та това заглавие беше отхвърлено от абсолютно всички.

Независимо от това, историята беше и си остава фантасмагорична.

Предложих на Божидар Петков да напише музика. Показах му филма със свито сърце. Къде да сложиш музика във филм, който те залива с потоци от думи, монолози и документи, та дъх не можеш да си поемеш? Той изгледа мълчаливо филма. Нищо не можах да прочета по лицето му. Очаквах отказ. Но вместо него, получих смайващо предложение – да запишем музиката по картина.

Знаех, че Божидар Петков е изключителен импровизатор и не ми беше нужно време да обмислям, приех с възторг и започнахме да търсим къде да направим записа. Божидар Петков знаеше, че пианото на Любомир Пипков е подходящо, стига да получим разрешение от дъщеря му, Яна Пипкова, и внучката му, Ани Вълчанова. Помолих Рангел Вълчанов за съдействие и ето ни в дома на Любомир Пипков.

Опънаха кабели, сложиха микрофони, направиха проби. В малката стаичка с пианото бяхме само двамата с Божидар, а в хола с цялата звукозаписна апаратура останаха звукорежисьорката Людмила Махалнишка и помощниците й. Инсталирахме видеото, свързахме го с телевизора. Казахме начало, пуснахме филма без звук и в продължение на час и половина, колкото трае филмът, станах свидетел на нещо, което не може да се разкаже – присъствах на раждането на музиката.

Музиката се “залепи” за филма и тя стана неотлъчна част от него. Тя върви през цялото време като втория прикрит план на героите – това което те премълчават или изопачават, суетата им, надлъгването, жестокостта, лицемерието и подлостта, заблудата и безизходицата – и всичко това с една дълбока проникновеност, доброта, съчувствие и състрадание, които присъстват дори в иронията.

Някои от участниците във филма ми бяха много сърдити и искаха публичния ми линч насред София, въпреки че не се бях намесвала в нищо от това, което бяха казали. Бяха потресени от образите си, но едва ли си даваха сметка, че до голяма степен това се дължеше на музиката, която беше направила портрет на вътрешния им свят, на това, което криеха и от себе си.

Минаха доста години и веднъж реших да изслушам записа на музиката. Бях поразена и веднага с диска отидох в дома на Божидар Петков. “Моля те, изслушай музиката!”

Слушахме заедно. Божидар също беше изненадан – музиката звучеше като цялостно самостоятелно произведение, ако и да беше импровизация. Това можеше да се случи само на човек, целунат от Бога!

„Пеперуда“

Животът ни е пълен със смешни истории, които обаче станаха смешни едва след като приключихме с миналото. Само че на това минало не му пука дали сме му сложили кръст или не и току изскача ненадейно отнякъде – от нещо невинно като една стихосбирка, да речем. Не помня как е попаднала в библиотеката ми, но сигурно не е било от симпатия към поета. По-скоро е било от любопитство, защото познавам автора и не само го познавам, но се оказа и мой “кръстник”. 

Запознах се с него по повод на първия ми документален филм “Тетевенска 24”.  За тези, които няма да изгледат този филм-документ, ще кажа, че в него се разказва историята на една сграда на сегашната улица “Будапеща”, някогашна “Тетевенска”. Със собствениците й – майка и син – се запознах десетина години по-късно, съвсем случайно, в Тел Авив, докато снимахме “Раздвоеното сърце”, филм за оцелелите български евреи през Втората световна война. Когато казаха къде им е къщата в София, едва не паднах от изненада. Чак такова съвпадение може да се случи само в страната на Мойсей! 

Та в тази къща, превърната в Разузнавателен отдел, съкратено РО-2, са били извършвани едни от най-жестоките изтезания. Тук са попадали обявените за особено опасни престъпници срещу режима, по който се води спор дали е бил фашистки или не. След побой там е починало едно лъчезарно момиче – Анушка. И тъй като с годините тя е била превърната в икона на съпротивата, поисках от МВР да ми предоставят досието на Анушка Драгиева, за да видя кое е истина и кое пропаганда. От Министерството се отзоваха и ми изпратиха човек от службите да ме проучи, за да решат дали заслужавам доверие.

Служителят беше млад, красив и чаровен. Ако не знаех къде работи, никога нямаше да се досетя с какво се занимава. Та седнахме ние в едно престижно кафене на “Руски” и той от самото начало започна да разговаря с мен като с колега от сферата на изкуството – бил завършил архитектура и пишел стихове. С този ход, разбира се, свали гарда ми и разговорът потръгна. Заговорихме си като млади “колеги”, аз открито, защото все още нямах какво да крия, а и той като че ли беше откровен. 

Въпросът защо от архитектурата се е оказал в Държавна сигурност взе да напира и аз го попитах, без да се двоумя. Отговорът ме смая – когато бил студент, влязъл в някаква нелегална организация, внедрен ли е бил или после са го “внедрили”, не помня, но той изпълнил блестящо задачата по разобличаването на групата и получил предложение за работа в ДС. Удар в слънчевия сплит!

Офицерът от ДС си направи заключенията за мен, според критериите за лоялност към властта, а и аз си направих негов портрет по критериите на човекознанието. Какъв портрет ми е направил той, стана ясно след няколко месеца, когато по телефона хладно ми съобщи, без обяснение, че не ми е разрешен достъп до досието на Анушка. Е, справих се и без него. Но неговият автопортрет ми се заби в главата. 

Филмът “Тетевенска 24” получи наградата на Съюза на филмовите дейци за документално кино, а аз забравих злополучния епизод. След четири години направих филма “Пантеон”, въпреки забраната да се дава гласност на една криминална тайна – деца на отговорни другари разбивали системно “Пантеона” в Бургас, издигнат в памет на жертвите против фашизма, за да си правят от буквите на паметните плочи олово за въдиците. Много високопоставени партийни другари се почувстваха засегнати от анализа на причините, довели до случката и ми бяха ядосани. По същото време ме избраха за председател на Кабинета на младите филмови дейци, въпреки неудобрението на ЦК на Партията.

Кабинетът на младите традиционно организираше преглед и обсъждания на филмите на младите в Смолян. И аз като председател носех отговорност за провеждането му. За първи път щяхме да имаме гости – двама колеги от Гърция. Забравила съм вече кой ги предложи, къде се беше запознал с тях, но всички се радваха, че вече се вдига желязната завеса, щом ни разрешават да ги поканим. Годината беше 1987.

Преди отпътуването за Смолян ми съобщиха, че един другар иска да ме види и ми е определил среща в Дома на киното. В онези години Домът на киното беше наистина Дом на киното и на ДС в частност. Един млад мъж ме очакваше в кафенето. Младежът се представи като служител на ДС, командирован бил с нас в Смолян и се надявал на моето съдействие като председател на Кабинета. Империализмът се бил прицелил в младежта на социалистическия лагер, нашите гости от капиталистическия свят можели да ни повлияят идеологически, а можели да имат тайна мисия, за която ние да не подозираме, и прочие шпиономански глупости. Предлагаше ми сътрудничество. Отказах да следя и да им донасям за моите колеги и за разговорите, които водят.

На следващия ден във влака, между многото кинаджии, видях двама, облечени туристически. Може би са си мислели, че с анураците по-незабелязано ще се впишат, но ефектът беше обратен – набиваха се на очи. Единият беше младежът от кафенето, той ми кимна, другият, по-възрастен и по-як, се намъкна сред нас мълчаливо, без да поздрави и без да се представи.

Започна купонът в Смолян. Всички бяхме настанени в един голям хотел и по цял ден гледахме филми, обсъждахме, издавахме бюлетин, закусвахме, обядвахме, купонясвахме вечер, все заедно. Двете “ануракчета” неотлъчно сред нас, седят на масите редом с колегите, всички ги приемат за свои и си дрънкат, а онези кой знае какво пишат и докладват нощем. Младият ми се усмихваше, кимваше ми, а началникът му същински турук – дума не обелваше. Кипеше ми отвътре от този тепегьозлък, та чак щях да се пръсна, но нямаше за какво да се хвана.

Настъпи денят, в който щеше да бъде показан “Пантеон”. Свърши обядът и всички се отправиха към градското кино. Аз продължих да се мотая във фоайето на хотела, та ако “ануракчетата” се появат, да ги забавя. Тръгнах късно за прожекцията, вървях бавно. Задъхан ме застигна младият служител на ДС и в движение ми подхвърли: 

– Хайде, по-бързо, че ще закъснеем! На мен са ми поръчали този филм непременно да го гледам!

– Е, тичайте, тичайте. – му отговорих. – Аз този филм съм го гледала.

И той отпраши.

Когато пристигнах, филмът вече беше започнал. Между правостоящите беше и младежът от ДС. Филмът свърши и той в тъмното си проправи път до мен – беше разбрал, че аз съм авторът, дискретно ми стисна ръката и прошепна “Браво!”

На другата сутрин – обичайното обсъждане на филмите от предишния ден. Залата, в която се събирахме, беше част от ресторанта на партера и се отделяше от него с разгъваща се врата. Слязох доста по-рано, за да предупредя хората да внимават какво говорят. Влизам и …я, някой вече ме е изпреварил! По-възрастният от ДС е заел позиция  – настанил се в кресло пред вратата с поглед към залата за обсъждане. Всичко е ясно. И както му бях набрала цяла седмица, доближих го и казах:

– Добро утро! Гледам Ви цяла седмица сред нас, не беше ли редно поне на мен да се представите?

– Ние се познаваме.

Вгледах се в него изумено и разпознах онзи другар, който ме проучваше за филма “Тетевенска 24”. Беше се поналял и понаедрял, а младежкият му плам беше потънал неизвестно къде. Нямам памет за имена, но изрекох спонтанно името му:

– Чавдар Тепешанов. –  Той кимна. – Заповядайте вътре. Ние тази врата ще я затворим.

Казах това на глас, а вътрешно се молех дано се успят колегите и никой да не дойде на обсъждането. Но в този момент взеха да прииждат, ако и да бяха купонясвали до трети петли, и залата се напълни. Не успях да предупредя никого. Като знаех колко свободно и без задръжки говорят, нямах съмнение какъв доклад за младите в киното ще получи ДС и ЦК на Партията и Комсомола. Боже мой, казах си, сега на всички ще ни скроят кюляфа! 

Столовете в залата бяха наредени в полукръг от двете страни на вратата-хармоника. Отпред, посредата на пътеката между двете крила, имаше масичка, на която сядаше водещият дебатите. Днес беше моят ред, а и щеше да се обсъжда моят “Пантеон”. Направо ме втресе. Влязохме с другаря от ДС в залата. Той седна зад всички, до врата – избра най-удобната позиция за наблюдение на присъстващите в залата. Аз седнах зад масичката и така се оказахме лице срещу лице, без никаква преграда помежду ни. Той следеше всички в залата, аз следях него.

Започна говорилнята. Обсъждахме филм след филм. Все още се траеше, но ето че дойде ред на “Пантеон” и сега вече беше сигурно, че ще наджапаме в дълбокото. Няколко души веднага вдигнаха ръце, но вместо да им дам думата, избрах да потъне един, вместо всички:

– Колеги, преди да започнем обсъждането на “Пантеон”, ви предлагам да чуем мнението на нашия гост. Да ви го представя, – и бързо изстрелях, – Чавдар Тепешанов, архитект по образование, поет и служител на Държавна сигурност. 

Той пребледня, ако имаше начин, щеше да ме изпепели с поглед.

Моментално всички глави се обърнаха към него в очакване. Той запази самообладание, ако и да ми беше бесен, благодари и отказа, защото не бил гледал филма. Това обаче беше без значение. Всички схванаха какво им казвам и дебатът около филма пропадна. 

След два месеца на събрание на Кабинета на младите филмови дейци беше учреден Русенският комитет. Другарят от ДС, подполковник Чавдар Тепешанов, не бил кой да е, а главният отговорник за киното. Отново взе “интервю” от мен в елитно кафене на “Руски” и след това, според запазеното картонче от досието ми, ме превърнал в обект за оперативна разработка с окраска “антипартийна и държавна агитация и пропаганда”, под кодовото име “Пеперуда”. Поетът си е поет, дори в ДС.

Благодаря, Кръстник!

 

Дупка в стената

Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото на времето, когато бях още студентка, много хора        бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си. Всъщност Крики беше дебютирал като втори режисьор именно при Рангел Вълчанов, който го беше издигнал от касиер на тази престижна позиция. Дали Рангел се е влюбил в него, като в достоен за имитиране образ, или е прозрял, че Крики с неговия благ характер и предизвикваща усмивка нестандартност, дори за арменец, заслужава повече от това да прекара живота си в броене на банкноти, не знам, но Крики не беше забравил полушеговитата ми молба и един ден тържествено ми съобщи, че другарят Вълчанов е съгласен. Така попаднах в продукцията на “Буря в чаша вино” по сценарий на Валери Петров, познат по-късно като “С любов и нежност”. 

В екипа се бяха събрали все приятели, които заедно бяха направили първите си филми. Известни имена, интересни хора, весело, приповдигнато, щуро – все едно са се събрали не за работа, а за забава. В цялата тази купонджийска атмосфера само на мен ми се струваше, че не съм попаднала на точното място. Не ми бяха понятни реакциите им, разговорите – говореха иносказателно за хора и събития, за които нямах хабер, за техни си работи от младини, с намеци, с недомлъвки, не им разбирах закачките и хумора.

Артистичният безпорядък завладя всички и на баш-артистът-режисьор започнаха да му избиват балансите – ставаше все по-нервен и все по-сърдит. Вторият режисьор стоеше пред него с наклонена към едното рамо главица и се опитваше да вдене какво се иска от него. Изводът, който правеше след дългата тирада на режисьора, беше хем кратък, хем далеч от инструкцията и звучаше обикновено така:

– Значи ти, Рангеле, искаш ……………., фактически.

Ето това “фактически”, което Крики прибавяше в края на всяко изречение, довършваше Рангел фактически. Той ми хвърляше изпепеляващ поглед и вбесен отиваше сам да си свърши работата.

Седя отстрани с книга. Изфирясва режисьорът, на мен ми дожалява за Крикито – върти се насред терена и не знае откъде да я подхване, та хем режисьор-постановчикът да е доволен, хем и работата да потръгне.

Ясно ми е като ден какво трябва да се направи и отивам да подам рамо. 

– Крики, дай да свърша нещо. 

– А не,  не, чети си, чети си. Той, Рангел, е станал много капризен!

Едва се сдържам да не хвана юздите, но пуста иерархия – аз съм подчинена на втория режисьор и е немислимо да иззема функциите му и да направя каквото и да е през неговата глава. А и аз съм никой в продукцията –  нещо като човек от улицата, който е дошъл да погледа как се снима филм и като му писне, да си тръгне. 

Така си кретаме ден след ден. Що книги изчетох! Що книги изчете Валери Петров! Що нерви скъса режисьорът! Вечер се прибирах у дома в Бургас, а сутрин пак в “читалнята” в Поморие. Рангел Вълчанов вече не можеше да ме понася, Крикито – “Няма нужда, няма нужда! Ти си чети, чети! ” 

Можех да си чета и в къщи, вместо да вися безсмислено на терена, и реших да ги напусна. Съобщих го на другаря Дюлгеров, който освен, че ми беше учител, ми беше и градски. Сакън!

– Не го прави. – казва. – Рангел ще те намрази!

Защо ще ме намрази не ми беше ясно, защото в действителност бях с волния статут на неангажиран човек – без права и задължения. Въпреки това се вслушах в съвета и продължих да присъствам тялом.

Един ден цялата продукция, добре похапнала, насяда около декора при водонапорната кула в Поморие, запрепича се на слънце и съвсем се разхайти. Само режисьорът не го свърташе и даваше нареждане: “Да се построи фарт!” Никой не го чу. Втори път: “Да се построи фарт!” Оглеждам ги – никаква реакция. Бре, тези хора да не са оглушели! Трети път: “Постройте фарт!” Не само не го чуват, ами не го и виждат! Тук вече не издържах, скочих и взех да редя фарта, ако и да не съм фартаджия. И изведнъж всички скочиха и се втурнаха да редят фарта. Режисьор-постановчикът се облещи пред този небивал трудов ентусиазъм и взе да се вглежда в мен.

На другия ден моят “началник” – Крикито притеснено и тайнствено ме вика на конфиденциален разговор. Трябвало да замине за София на поредния шофьорски изпит и дали имам нещо против да го заместя. “О, разбира се. – великодушно казах аз. – Заминавай и не бери грижа.” 

Едни роднини от Америка му бяха подарили кола – “Фолксваген”, от тези, в които по филмите се возят героите от Гестапо и Абвера. Вярно, колата хубава, ама не беше случила на кандидат – шофьор. Шофьорският изпит се беше превърнал в непреодолимо препятствие за Крики. 

Поощрих моя “началник”, пожелах му успех и за кратко се приготвих да го заместя достойно.

Замина той и аз рано-рано се паркирах с първото служебно такси от Бургас на терена. И ето изненада – ще снимаме за първи в път не в Поморие, а на “Фрегатата” в Слънчев бряг. Решили го, но аз нали съм външен човек, съобщават ми го като свършен факт. 

Натоварват се всички на колите. Режисьорът изкомандва в неговата лична кола да се качат главният изпълнител – скулптурът Александър Дяков, скриптърката Емилия Масларова и моя милост. “Започва се.” – рекох си. И наистина, докато шофира, Рангел Вълчанов взе да разказва каква организация имало в “Барандов”, нали беше снимал в Чехия няколко филма, – какво правели организаторите, какви програми изготвяли за всеки един, каква точност, какъв график, че каква дисциплина, каква организация, а асистентите какво правели с художниците, с масовката, с костюмите, с гримьорите, че чак репетирали с актьорите и когато всичко било готово, казвали: “Просим, пане!”

Ние седим с Емата отзад. Ставам все по-червена и по-червена. Може и да съм глупава, но не чак толкова, та да не разбера, че целият този монолог е отправен към мен и са камъни за моята градина.  Когато стигнахме в Слънчев бряг, бях червена като презрял домат. Ако бях тогава по-нахакана, сигурно щях да го попитам: “А те там даром ли работеха?” Но не бях и дори не ми хрумна, че е повече от странно да имаш претенции към човек, който по никакъв начин не е обвързан с продукцията.   

“Е, сега ще ти направя едно показно, ако и да не съм била в любимия ти “Барандов!” – си рекох и започнах. Стана като в онзи виц: “Можеш ли да свириш на пиано?” , “Може и да мога, не съм опитвал.” Издирижирах целия “оркестър” от организатори, художници, реквизитори, масовка и дори направих репетиция с главните изпълнители, докато си научат репликите и мизансцена и го поканих: “Заповядайте да снимате!”

Рано, рано приключихме снимките. Рангел подскача, пълен с енергия, готов е за купон: “За първи път не съм уморен!” Аз обаче бях пълен аут.

И на следващия ден – пак така – всичко по ноти.

Но дойде краят на тази режисьорска идилия – титулярът втори режисьор се завръща. Рангел изчезна някъде за цял ден. Когато се върна, ме извика да ми съобщи, че е ходил на среща с директора на СИФ “Бояна”, за да получи разрешение да смени втория режисьор с мен. Изслушах го и му казах:

– Това няма как да се случи! Аз съм тук благодарение на Крики и никога не бих му направила такъв номер.

Рангел помръкна.

– Нека той си остане втори режисьор, а аз мога всеки ден да бъда дежурен асистент на терена.

Той нищо не отговори.

По-късно, когато го опознах, се чудех дали цялото това “допитване” до директора не е било измислено – коронният му номер да провери лоялността на човека и склонността му да забие нож в гърба на приятеля си. По онова време аз не бях служител на Студия за игрални филми и шефът й нямаше никакви права над мен. Той нямаше такива права и по-късно, когато бях официално обявена за втори режисьор на “Лачените обувки на незнайния войн”, но ми плащаха само две седмици в месеца като на общ работник и то само по време на снимачния период, защото не можело по друг начин?!

Схванах тези ненормалности много, много години по-късно.  Припомних си ги едва, когато Тодор Живков, ядосан на новоучредения Русенски комитет, беше избухнал по мой адрес: “ И ние ги търпим и на заплата, и на хонорар!” Какво да кажеш на човек с морална недостатъчност, издрапал до върха на държавата с цената на всичко и превърнал я в бащиния, освен: “Прости му, Боже, той не знае какво говори!”

Но да се върнем в далечната 1979 година, когато скъсаният за пореден път шофьор на мпс ме извика рано сутринта на разговор:

– Другарят режисьор е много доволен от теб. – казва и като чупи притеснено вратле пита: – Ти би ли се съгласила да бъдеш всеки ден дежурен асистент на терен?

Засмях се на шопския гяволък. 

От този ден не четях книги, не пътувах до Бургас и се “вихрех” по цял ден като дежурен асистент на терен. Само една единствена вечер наруших програмата – прескочих до Бургас на рожден ден на най-близката ми приятелка от гимназията. Баща й, влиятелен местен функционер, но изпаднал от голямата игра в резултат на висши партийни интриги, за първи път в живота ми ме заговори: 

– Малинке, вярно ли е, че си асистентка на Рангел Вълчанов?

Изненадах се, че познава Рангел Вълчанов, нали все си мислим, че животът започва от нас.

– Онази нощ гледах “На малкия остров” по телевизията. Хубав филм. Чудих се защо толкова го ругахме навремето.

Ето тук стената, за която споменах в началото, се пропука и зад нея видях неподозиран тунел, който отвеждаше в миналото. 

Не казах на Рангел Вълчанов, нито на Валери Петров за този странен за мен разговор. И добре съм направила. Като съдя по по-късния си злощастен опит, в онези години сигурно щяха да ме вземат за човек на Държавна сигурност. Тогава и през ум не ми минаваше, че това, с което ни бяха надъхали  – да бъдем бдителни и да донасяме за шпиони, провокатори и саботьори на светлото комунистическо бъдеще, е параван за нещо друго. Откъде можех да знам, че съм била на вечеря с един от най-активните участници в развихрилата се идеологическа кампания срещу “На малкия остров” и неговите автори, или че от “дупката в стената” щяха да изпълзят сенки и призраци от деветте кръга на ада?

Но ако не беше онази “дупка”, едва ли щеше да се роди едно необикновено приятелство. А знае се, че истинското приятелство е като дар от Бога – то е по-силно от егото, от парите, от любовта дори, защото разбира със сърцето, нищо не изисква, нищо не очаква, и е като въздуха.

А защо Рангел Вълчанов беше станал обект на омраза и какво стоеше зад намеците и недомлъвките, ми стана ясно едва когато разлистих “Работническо дело” от 1958 година и разбрах накъде води зазиданият тунел. Разлистете го и вие, заслужава си!

А може да искам да сгреша!

Вече звучи като мантра, че щели сме да се оправим, след като измрат няколко предишни поколения. Като се появи коронавирусът и започнаха да се тюхкат за хора, за които до скоро говореха като за ненужен баласт от миналото, взех да се питам дали мнозина скришом не благославят коронавируса, който най-сетне ще отнесе всички, дето заприщват пътя към светлото бъдеще и световния прогрес.

Е, добре, да речем, че си отидат тълпи от хора, превърнали се в справочник за болести, че рестартират системата и човечеството тръгне по нов път. Как ще стане това? Дали да не върнем часовника на световния компютър с десетилетия и всички останали подкомпютри да се равнят по него? Важното в тази Машина на времето е да знаем къде да спрем връщането на стрелките. Къде е онзи момент, онази точка, в която сме сбъркали в разсъжденията и сметките си и от която всичко по-натам се е оказало погрешно? А може би като сме сбъркали, сме научили уроци, които никога не бихме научили, ако не бяхме сбъркали?

Спомням си, че като правех “Тетевенска 24”, едно от първите ми документални филмчета, все ми се струваше, че сякаш съм стъпила на криво още от самото му начало. Затова поканих двама режисьори с опит, на които имах доверие. Изгледаха го те, по-младият седна на мувиолата и с нетърпящ възражение тон започна да преправя филма. По-възрастният се разтрепери от тази самонадеяност и напусна стаята. След малко обаче се върна, вече овладял гнева си, и каза:

– Какво правиш? Ние може да изкажем мнението си, но тя ще си реши. Това е нейният филм!

По-младият изложи напористо онова, което си бе наумил, че е правилно и отсече:

– Тя, ако не направи това, ще сгреши!

И чак тогава се обадих тихо:

– А може да искам да сгреша!

С това генералното разфасоване на филма завърши. Изслушах и двамата. По-възрастният беше схванал къде е грешката, но не размаха пръст и не ме плесна през ръцете, а само хипотетично размести няколко кадъра и ми разказа невидимото. Просветна ми къде бях сбъркала.

Затова не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!

Диктатура на пролетариата

В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

В режисурата ме приеха, въпреки че бях под чертата на необходимия бал, благодарение на ходатайство и благосклонност. Един възторжен и импулсивен млад човек от комисията, на когото не бях чувала дори името, се отличаваше с доброжелателно отношение към кандидатите. Той се беше застъпил за мен пред режисьора Христо Христов, който от своя страна, за да не строши хатъра на бъдещия си асистент – Георги Дюлгеров, издейства от Комитета на културата още две бройки. Така ние с Евгений Михайлов, станал известен по-късно с “танковата касета”, бяхме присъединени към класа им. После Евгени отиде войник и след казармата премина в ръцете на други учители. Дали моите учители по-късно не са съжалявали за жеста, не знам, но станалото – станало.

Нямаше по-щастлив човек от мен – все едно бях спечелила шестица от тотото. Чак не вярвах на късмета си. Очаквах всеки миг да ми се случи нещо лошо и затова вървях по средата на улиците, та да не би случайно да падне саксия върху главата ми, но пък от друга страна можеше да ме бутне трамвай. Докато се пазех от саксиите и от трамваите, ето че се появи беда, която не ми беше хрумнала. Дойде най-неочаквано от преподавателката ни по руски език и партийна секретарка на ВИТИЗ, другарката Новикова.

Аз имах стара слава на добро и изпълнително момиче, особено подходяща порода за гаулайтери, и поради това се пазех да не ме изберат за нещо. Но другарката Новикова, след като огледала театралните и кино питомци, незнайно защо се спряла на мен и решила да ме направи секретар на Учкома на ВИТИЗ. Причините тогава ми бяха напълно неясни. Чак след десетина години, когато Рангел взе да ми пише характеристика за пред отговорни фактори, ми светна – напомняла съм им на тяхната ремсова младост, както се бе изразил той, но вместо да трогне факторите, предизвикаше всеки път бурен смях. А по онова време нищо неподозиращата “ремсистка” се беше съсредоточила върху следването и времето не й стигаше да навакса пропуснатото покрай заниманията си с математиката.

Моментално и категорично отказах на другарката Новикова, колкото и доброжелателно да беше направено предложението. Но и другарката Новикова не се отказваше лесно от избора си. Започна многомесечна кандърма, едно причакване по коридорите, на асансьора. Взех да ходя в академията много рано, та да избягна срещите. Колкото и да пазех в тайна, тази “любов необяснима” се разчу и колегите ми в класа започнаха да ме обработват да се съглася. Това била възможност да натрием носа на театралите, които гледали на киноспециалностите като на натрапници – най-важното било да вземем властта! “Ами вземете я като толкова я искате тази власт!” – тросках им се аз. Сигурно нямаше да откажат, но “те я дават на теб, не на нас!”

Работата вече беше решена без моето съгласие и въпреки съпротива ми. Датата на изборното събрание наближаваше и другарката Новикова вече не ме преследваше, а само заговорнически ми се усмихваше. Нямаше измъкване – от утре Комсомолът щеше да се стовари върху главата ми и сбогом режисура. Оставаше само един отчаян ход – да я накарам сама да се откаже от мен. Вечерта преди конференцията отидох в кабинета й в академията. Когато влязох, искрено ми се зарадва. Тя беше мила и добра жена, стана ми жал колко много щях да я огорча след малко.

– О, Малина, заповядайте! – възторгна се тя. – Не се безпокойте, утре ще Ви изберат.

– Другарко Новикова, за избирането – ще ме изберат, – плахо започнах аз. – но има един проблем.

– Какъв е той? – учуди се тя.

– Аз не съм член на Партията.

Тя се усмихна облекчено и снисходително каза:

– Това не е проблем. Веднага след избора ще Ви приемем.

– За приемането – ще ме приемете, но има по-голям проблем.

– Какъв по-голям?

– Майка ми и баща ми също не са членове на Партията.

– Така ли? – изненада се тя.

И още, докато е в шок, й сервирах следващата “порция”:

– Те членуват само в ОФ-то, но и то едно членство!

Другарката Новикова изумено ме гледаше, но още не й беше достатъчно.

– И освен това са най-обикновени работници. – хвърлих последния си коз и я погледнах в очите.

Другарката Новикова беше зашеметена.

– О-о, Малина, това е много голям проблем!

– Нали и аз това Ви казвам!

Би трябвало да се зарадвам, но нейният стон ме удари право в сърцето и попиля окончателно камуфлажната им идеология за диктатура на пролетариата.

По-натам всичко се разви бързо и лесно.

– Какво ще правим сега? – партийната секретарка ме гледаше безпомощно.

– Няма страшно! – вдъхнах й бодрост. – Веднага ще Ви предложа кандидат. – казах името. – Той е Ваш студент от театралите. Момчето е умно, родителите му са някакви служители, партийни членове са и мисля, че той няма да има нищо против.

– О, знам го. – зарадва се тя.

Предложих й човека, който най-много ми се подиграваше, че ми предстои комсомолска кариера.

На другата сутрин го избраха и той се “ожени” за кариерата по взаимно съгласие и цял живот й остана верен.

След години, когато ме бяха обявили за носител на много опасен политически “коронавирус” и се опитваха да открият с подслушване, следене и доносници под формата на приятелски и роднински кръг кой ме е заразил и кого аз съм заразила, никога не им хрумна да търсят история на заболяването в по-далечното минало и в себе си.