Архив на категория: Извън кадър

“Осъдени души” 

Из “Записки от обоза”

Изминаха неусетно 40 дни, откакто Вълчо Камарашев ни напусна. Много от нас го помнят още от детските си години, когато театърът беше нашият “телевизор”. Никога не съм предполагала, че двадесетина години по-късно ще се запозная с него извън сцената.

На 2 май 2020 година от една стара тетрадка ми изпаднаха няколко изписани с химикал листчета от 2 май 1977 година. Записвала съм си смешни истории по време на снимките на “Авантаж” в Ловеч. Накрая с молив съм прибавила разказа на Вълчо Камарашев за премиерата на “Осъдени души” в Ловеч, няколко години по-рано. Ето и разказът:

“ Пристигаме в Ловеч – Въло Радев, артисти, екип – всички облечени официално.

– Сега ще направим прожекцията. – казва местният представител.

– Защо първо прожекцията? – изненадани сме ние.  – Е, нищо, Вие гледайте. Влезте в залата, ние ще почакаме.

– А, не! Ние друг път ще го гледаме. Хайде на колите. 

Кола и половина за гостите, останалите с местните тузове. И хайде на вилата на ЦК.  Ядене и пиене до сутринта. Като се почне през разните там риби и т.н. Към 2 часа започна програмата. В народни носии – песни и танци. Масата в буквата “П” за 50-60 души, от които 7-8 гости, отпред – естрада. Хем да пият шефовете, хем да гледат. Така до 6 часа. Те се изпонапиха около 5 часа и си отидоха. Останахме ние да допием. Към 6 часа идват и казват: 

– Хайде, тръгваме!

– Къде?

– За глигани.

Какви глигани! Едва се движим от преяждане и препиване.

Имало трима съветски генерали в града. От три дни действали по тяхната програма. Стовариха ни в някаква гора. Нищо не виждам. Не ми е до глигани.

– Вие идете, – казвам. – ние ще постоим тук.

Извадиха сгъваеми масички, бели покривки, водка, мезета и хайде наново. Столове обаче няма. Три часа, докато пушкат, не можем да стоим прави. Както сме с дрехите за премиерата и бутилките сядаме на тревата.

Върнахме се в града. На обяд сме в стола на Окръжния комитет на Партията.

– Сега, – казват. – два часа почивка и срещи.

Среща с комсомолците, после с някакъв завод. Вечерта – банкетът по-кратко, до 2 часа. Изпозаспахме на масите. Първият секретар на Партията в Ловеч, Балевски, казва на Въло Радев:

– Така я караме непрекъснато. До гуша ми дойде. Три дни с генералите, сега вие. Не ми остава време да си огледам работата. Хайде да си отивате по-бързо. Два дни почивка и след това идва един шеф от София. Пак ще гърмим.

– Кара ли ви някой? – пита го Въло.

– Ами как? Нали после ще ходите да ме разнасяте из София как съм ви посрещал!

А имал болно сърце, кръвно и разни други болести. И всички са такива.  Сутринта отиват на работа спиртосани от собствените си алкохолни пари.

След няколко дни в София Въло казва:

– Заминаваме на премиера в Смолян. 

И там същото. В ресторанта музиканти в народни носии свирят на ухо. Вечерта в Пампорово. Там поне хотели, барове – безкраен празник!”

Ето как можеш да усетиш духа на публиката!

Е, питам, след този разказ, преседял в архива ми 43 години, ще дръзне ли някой да каже, че не сме си живяли славно?! 

Светла да е паметта на Камарашите!   

Целунат от Бога

В памет на Божидар Петков

Десетки са филмите и театралните представления, в които Божидар Петков е оставил част от себе си. Всеки, който е работил с него, сигурно има какво да разкаже за този талантлив, чувствителен и деликатен човек и композитор.

В днешния ден, когато се навършват 5 години, откакто си отиде от нашия свят, ще ви разкажа нещо, което не знам да се е случвало в друг филм, освен в “Сърцето умира последно” – документален филм за процеса срещу Трайчо Костов. Бях избрала друго име на филма – “Фантасмагорична история”, но по онова време, около 1990 година, обществото се лашкаше от едната крайност в другата и гледаше на събитията от 1949 година противоречиво, та това заглавие беше отхвърлено от абсолютно всички.

Независимо от това, историята беше и си остава фантасмагорична.

Предложих на Божидар Петков да напише музика. Показах му филма със свито сърце. Къде да сложиш музика във филм, който те залива с потоци от думи, монолози и документи, та дъх не можеш да си поемеш? Той изгледа мълчаливо филма. Нищо не можах да прочета по лицето му. Очаквах отказ. Но вместо него, получих смайващо предложение – да запишем музиката по картина.

Знаех, че Божидар Петков е изключителен импровизатор и не ми беше нужно време да обмислям, приех с възторг и започнахме да търсим къде да направим записа. Божидар Петков знаеше, че пианото на Любомир Пипков е подходящо, стига да получим разрешение от дъщеря му, Яна Пипкова, и внучката му, Ани Вълчанова. Помолих Рангел Вълчанов за съдействие и ето ни в дома на Любомир Пипков.

Опънаха кабели, сложиха микрофони, направиха проби. В малката стаичка с пианото бяхме само двамата с Божидар, а в хола с цялата звукозаписна апаратура останаха звукорежисьорката Людмила Махалнишка и помощниците й. Инсталирахме видеото, свързахме го с телевизора. Казахме начало, пуснахме филма без звук и в продължение на час и половина, колкото трае филмът, станах свидетел на нещо, което не може да се разкаже – присъствах на раждането на музиката.

Музиката се “залепи” за филма и тя стана неотлъчна част от него. Тя върви през цялото време като втория прикрит план на героите – това което те премълчават или изопачават, суетата им, надлъгването, жестокостта, лицемерието и подлостта, заблудата и безизходицата – и всичко това с една дълбока проникновеност, доброта, съчувствие и състрадание, които присъстват дори в иронията.

Някои от участниците във филма ми бяха много сърдити и искаха публичния ми линч насред София, въпреки че не се бях намесвала в нищо от това, което бяха казали. Бяха потресени от образите си, но едва ли си даваха сметка, че до голяма степен това се дължеше на музиката, която беше направила портрет на вътрешния им свят, на това, което криеха и от себе си.

Минаха доста години и веднъж реших да изслушам записа на музиката. Бях поразена и веднага с диска отидох в дома на Божидар Петков. “Моля те, изслушай музиката!”

Слушахме заедно. Божидар също беше изненадан – музиката звучеше като цялостно самостоятелно произведение, ако и да беше импровизация. Това можеше да се случи само на човек, целунат от Бога!

„Пеперуда“

Животът ни е пълен със смешни истории, които обаче станаха смешни едва след като приключихме с миналото. Само че на това минало не му пука дали сме му сложили кръст или не и току изскача ненадейно отнякъде – от нещо невинно като една стихосбирка, да речем. Не помня как е попаднала в библиотеката ми, но сигурно не е било от симпатия към поета. По-скоро е било от любопитство, защото познавам автора и не само го познавам, но се оказа и мой “кръстник”. 

Запознах се с него по повод на първия ми документален филм “Тетевенска 24”.  За тези, които няма да изгледат този филм-документ, ще кажа, че в него се разказва историята на една сграда на сегашната улица “Будапеща”, някогашна “Тетевенска”. Със собствениците й – майка и син – се запознах десетина години по-късно, съвсем случайно, в Тел Авив, докато снимахме “Раздвоеното сърце”, филм за оцелелите български евреи през Втората световна война. Когато казаха къде им е къщата в София, едва не паднах от изненада. Чак такова съвпадение може да се случи само в страната на Мойсей! 

Та в тази къща, превърната в Разузнавателен отдел, съкратено РО-2, са били извършвани едни от най-жестоките изтезания. Тук са попадали обявените за особено опасни престъпници срещу режима, по който се води спор дали е бил фашистки или не. След побой там е починало едно лъчезарно момиче – Анушка. И тъй като с годините тя е била превърната в икона на съпротивата, поисках от МВР да ми предоставят досието на Анушка Драгиева, за да видя кое е истина и кое пропаганда. От Министерството се отзоваха и ми изпратиха човек от службите да ме проучи, за да решат дали заслужавам доверие.

Служителят беше млад, красив и чаровен. Ако не знаех къде работи, никога нямаше да се досетя с какво се занимава. Та седнахме ние в едно престижно кафене на “Руски” и той от самото начало започна да разговаря с мен като с колега от сферата на изкуството – бил завършил архитектура и пишел стихове. С този ход, разбира се, свали гарда ми и разговорът потръгна. Заговорихме си като млади “колеги”, аз открито, защото все още нямах какво да крия, а и той като че ли беше откровен. 

Въпросът защо от архитектурата се е оказал в Държавна сигурност взе да напира и аз го попитах, без да се двоумя. Отговорът ме смая – когато бил студент, влязъл в някаква нелегална организация, внедрен ли е бил или после са го “внедрили”, не помня, но той изпълнил блестящо задачата по разобличаването на групата и получил предложение за работа в ДС. Удар в слънчевия сплит!

Офицерът от ДС си направи заключенията за мен, според критериите за лоялност към властта, а и аз си направих негов портрет по критериите на човекознанието. Какъв портрет ми е направил той, стана ясно след няколко месеца, когато по телефона хладно ми съобщи, без обяснение, че не ми е разрешен достъп до досието на Анушка. Е, справих се и без него. Но неговият автопортрет ми се заби в главата. 

Филмът “Тетевенска 24” получи наградата на Съюза на филмовите дейци за документално кино, а аз забравих злополучния епизод. След четири години направих филма “Пантеон”, въпреки забраната да се дава гласност на една криминална тайна – деца на отговорни другари разбивали системно “Пантеона” в Бургас, издигнат в памет на жертвите против фашизма, за да си правят от буквите на паметните плочи олово за въдиците. Много високопоставени партийни другари се почувстваха засегнати от анализа на причините, довели до случката и ми бяха ядосани. По същото време ме избраха за председател на Кабинета на младите филмови дейци, въпреки неудобрението на ЦК на Партията.

Кабинетът на младите традиционно организираше преглед и обсъждания на филмите на младите в Смолян. И аз като председател носех отговорност за провеждането му. За първи път щяхме да имаме гости – двама колеги от Гърция. Забравила съм вече кой ги предложи, къде се беше запознал с тях, но всички се радваха, че вече се вдига желязната завеса, щом ни разрешават да ги поканим. Годината беше 1987.

Преди отпътуването за Смолян ми съобщиха, че един другар иска да ме види и ми е определил среща в Дома на киното. В онези години Домът на киното беше наистина Дом на киното и на ДС в частност. Един млад мъж ме очакваше в кафенето. Младежът се представи като служител на ДС, командирован бил с нас в Смолян и се надявал на моето съдействие като председател на Кабинета. Империализмът се бил прицелил в младежта на социалистическия лагер, нашите гости от капиталистическия свят можели да ни повлияят идеологически, а можели да имат тайна мисия, за която ние да не подозираме, и прочие шпиономански глупости. Предлагаше ми сътрудничество. Отказах да следя и да им донасям за моите колеги и за разговорите, които водят.

На следващия ден във влака, между многото кинаджии, видях двама, облечени туристически. Може би са си мислели, че с анураците по-незабелязано ще се впишат, но ефектът беше обратен – набиваха се на очи. Единият беше младежът от кафенето, той ми кимна, другият, по-възрастен и по-як, се намъкна сред нас мълчаливо, без да поздрави и без да се представи.

Започна купонът в Смолян. Всички бяхме настанени в един голям хотел и по цял ден гледахме филми, обсъждахме, издавахме бюлетин, закусвахме, обядвахме, купонясвахме вечер, все заедно. Двете “ануракчета” неотлъчно сред нас, седят на масите редом с колегите, всички ги приемат за свои и си дрънкат, а онези кой знае какво пишат и докладват нощем. Младият ми се усмихваше, кимваше ми, а началникът му същински турук – дума не обелваше. Кипеше ми отвътре от този тепегьозлък, та чак щях да се пръсна, но нямаше за какво да се хвана.

Настъпи денят, в който щеше да бъде показан “Пантеон”. Свърши обядът и всички се отправиха към градското кино. Аз продължих да се мотая във фоайето на хотела, та ако “ануракчетата” се появат, да ги забавя. Тръгнах късно за прожекцията, вървях бавно. Задъхан ме застигна младият служител на ДС и в движение ми подхвърли: 

– Хайде, по-бързо, че ще закъснеем! На мен са ми поръчали този филм непременно да го гледам!

– Е, тичайте, тичайте. – му отговорих. – Аз този филм съм го гледала.

И той отпраши.

Когато пристигнах, филмът вече беше започнал. Между правостоящите беше и младежът от ДС. Филмът свърши и той в тъмното си проправи път до мен – беше разбрал, че аз съм авторът, дискретно ми стисна ръката и прошепна “Браво!”

На другата сутрин – обичайното обсъждане на филмите от предишния ден. Залата, в която се събирахме, беше част от ресторанта на партера и се отделяше от него с разгъваща се врата. Слязох доста по-рано, за да предупредя хората да внимават какво говорят. Влизам и …я, някой вече ме е изпреварил! По-възрастният от ДС е заел позиция  – настанил се в кресло пред вратата с поглед към залата за обсъждане. Всичко е ясно. И както му бях набрала цяла седмица, доближих го и казах:

– Добро утро! Гледам Ви цяла седмица сред нас, не беше ли редно поне на мен да се представите?

– Ние се познаваме.

Вгледах се в него изумено и разпознах онзи другар, който ме проучваше за филма “Тетевенска 24”. Беше се поналял и понаедрял, а младежкият му плам беше потънал неизвестно къде. Нямам памет за имена, но изрекох спонтанно името му:

– Чавдар Тепешанов. –  Той кимна. – Заповядайте вътре. Ние тази врата ще я затворим.

Казах това на глас, а вътрешно се молех дано се успят колегите и никой да не дойде на обсъждането. Но в този момент взеха да прииждат, ако и да бяха купонясвали до трети петли, и залата се напълни. Не успях да предупредя никого. Като знаех колко свободно и без задръжки говорят, нямах съмнение какъв доклад за младите в киното ще получи ДС и ЦК на Партията и Комсомола. Боже мой, казах си, сега на всички ще ни скроят кюляфа! 

Столовете в залата бяха наредени в полукръг от двете страни на вратата-хармоника. Отпред, посредата на пътеката между двете крила, имаше масичка, на която сядаше водещият дебатите. Днес беше моят ред, а и щеше да се обсъжда моят “Пантеон”. Направо ме втресе. Влязохме с другаря от ДС в залата. Той седна зад всички, до врата – избра най-удобната позиция за наблюдение на присъстващите в залата. Аз седнах зад масичката и така се оказахме лице срещу лице, без никаква преграда помежду ни. Той следеше всички в залата, аз следях него.

Започна говорилнята. Обсъждахме филм след филм. Все още се траеше, но ето че дойде ред на “Пантеон” и сега вече беше сигурно, че ще наджапаме в дълбокото. Няколко души веднага вдигнаха ръце, но вместо да им дам думата, избрах да потъне един, вместо всички:

– Колеги, преди да започнем обсъждането на “Пантеон”, ви предлагам да чуем мнението на нашия гост. Да ви го представя, – и бързо изстрелях, – Чавдар Тепешанов, архитект по образование, поет и служител на Държавна сигурност. 

Той пребледня, ако имаше начин, щеше да ме изпепели с поглед.

Моментално всички глави се обърнаха към него в очакване. Той запази самообладание, ако и да ми беше бесен, благодари и отказа, защото не бил гледал филма. Това обаче беше без значение. Всички схванаха какво им казвам и дебатът около филма пропадна. 

След два месеца на събрание на Кабинета на младите филмови дейци беше учреден Русенският комитет. Другарят от ДС, подполковник Чавдар Тепешанов, не бил кой да е, а главният отговорник за киното. Отново взе “интервю” от мен в елитно кафене на “Руски” и след това, според запазеното картонче от досието ми, ме превърнал в обект за оперативна разработка с окраска “антипартийна и държавна агитация и пропаганда”, под кодовото име “Пеперуда”. Поетът си е поет, дори в ДС.

Благодаря, Кръстник!

 

Дупка в стената

Случвало ли ви се е да изпадне тухла от наглед монолитна стена и през дупката да откриете, че има тунел, извеждащ неизвестно къде? Аз имах такъв късмет на млади години и оттогава знам, че не всичко е такова, каквото изглежда. 

Та, имаше един режисьор, когото на времето, когато бях още студентка, много хора        бяха намразили. Не го познавах, но харесвах филмите му и все се чудех как е възможно да прави хубави филми, а да бъде толкова лош човек, според разказите. И за да си отговоря на този въпрос, реших да почерпя вода от извора.

Нашият учител по режисура, Георги Дюлгеров, се пребори да вземе студенти за асистенти в “Авантаж”, въпреки съпротивата на директора си. На самия финал на снимките разбрах, че Крикор Хугасян, вторият режисьор, е поканен от Рангел Вълчанов в новия му филм за пръв помощник и къде на шега, къде на истина, го помолих да ме вземе със себе си. Всъщност Крики беше дебютирал като втори режисьор именно при Рангел Вълчанов, който го беше издигнал от касиер на тази престижна позиция. Дали Рангел се е влюбил в него, като в достоен за имитиране образ, или е прозрял, че Крики с неговия благ характер и предизвикваща усмивка нестандартност, дори за арменец, заслужава повече от това да прекара живота си в броене на банкноти, не знам, но Крики не беше забравил полушеговитата ми молба и един ден тържествено ми съобщи, че другарят Вълчанов е съгласен. Така попаднах в продукцията на “Буря в чаша вино” по сценарий на Валери Петров, познат по-късно като “С любов и нежност”. 

В екипа се бяха събрали все приятели, които заедно бяха направили първите си филми. Известни имена, интересни хора, весело, приповдигнато, щуро – все едно са се събрали не за работа, а за забава. В цялата тази купонджийска атмосфера само на мен ми се струваше, че не съм попаднала на точното място. Не ми бяха понятни реакциите им, разговорите – говореха иносказателно за хора и събития, за които нямах хабер, за техни си работи от младини, с намеци, с недомлъвки, не им разбирах закачките и хумора.

Артистичният безпорядък завладя всички и на баш-артистът-режисьор започнаха да му избиват балансите – ставаше все по-нервен и все по-сърдит. Вторият режисьор стоеше пред него с наклонена към едното рамо главица и се опитваше да вдене какво се иска от него. Изводът, който правеше след дългата тирада на режисьора, беше хем кратък, хем далеч от инструкцията и звучаше обикновено така:

– Значи ти, Рангеле, искаш ……………., фактически.

Ето това “фактически”, което Крики прибавяше в края на всяко изречение, довършваше Рангел фактически. Той ми хвърляше изпепеляващ поглед и вбесен отиваше сам да си свърши работата.

Седя отстрани с книга. Изфирясва режисьорът, на мен ми дожалява за Крикито – върти се насред терена и не знае откъде да я подхване, та хем режисьор-постановчикът да е доволен, хем и работата да потръгне.

Ясно ми е като ден какво трябва да се направи и отивам да подам рамо. 

– Крики, дай да свърша нещо. 

– А не,  не, чети си, чети си. Той, Рангел, е станал много капризен!

Едва се сдържам да не хвана юздите, но пуста иерархия – аз съм подчинена на втория режисьор и е немислимо да иззема функциите му и да направя каквото и да е през неговата глава. А и аз съм никой в продукцията –  нещо като човек от улицата, който е дошъл да погледа как се снима филм и като му писне, да си тръгне. 

Така си кретаме ден след ден. Що книги изчетох! Що книги изчете Валери Петров! Що нерви скъса режисьорът! Вечер се прибирах у дома в Бургас, а сутрин пак в “читалнята” в Поморие. Рангел Вълчанов вече не можеше да ме понася, Крикито – “Няма нужда, няма нужда! Ти си чети, чети! ” 

Можех да си чета и в къщи, вместо да вися безсмислено на терена, и реших да ги напусна. Съобщих го на другаря Дюлгеров, който освен, че ми беше учител, ми беше и градски. Сакън!

– Не го прави. – казва. – Рангел ще те намрази!

Защо ще ме намрази не ми беше ясно, защото в действителност бях с волния статут на неангажиран човек – без права и задължения. Въпреки това се вслушах в съвета и продължих да присъствам тялом.

Един ден цялата продукция, добре похапнала, насяда около декора при водонапорната кула в Поморие, запрепича се на слънце и съвсем се разхайти. Само режисьорът не го свърташе и даваше нареждане: “Да се построи фарт!” Никой не го чу. Втори път: “Да се построи фарт!” Оглеждам ги – никаква реакция. Бре, тези хора да не са оглушели! Трети път: “Постройте фарт!” Не само не го чуват, ами не го и виждат! Тук вече не издържах, скочих и взех да редя фарта, ако и да не съм фартаджия. И изведнъж всички скочиха и се втурнаха да редят фарта. Режисьор-постановчикът се облещи пред този небивал трудов ентусиазъм и взе да се вглежда в мен.

На другия ден моят “началник” – Крикито притеснено и тайнствено ме вика на конфиденциален разговор. Трябвало да замине за София на поредния шофьорски изпит и дали имам нещо против да го заместя. “О, разбира се. – великодушно казах аз. – Заминавай и не бери грижа.” 

Едни роднини от Америка му бяха подарили кола – “Фолксваген”, от тези, в които по филмите се возят героите от Гестапо и Абвера. Вярно, колата хубава, ама не беше случила на кандидат – шофьор. Шофьорският изпит се беше превърнал в непреодолимо препятствие за Крики. 

Поощрих моя “началник”, пожелах му успех и за кратко се приготвих да го заместя достойно.

Замина той и аз рано-рано се паркирах с първото служебно такси от Бургас на терена. И ето изненада – ще снимаме за първи в път не в Поморие, а на “Фрегатата” в Слънчев бряг. Решили го, но аз нали съм външен човек, съобщават ми го като свършен факт. 

Натоварват се всички на колите. Режисьорът изкомандва в неговата лична кола да се качат главният изпълнител – скулптурът Александър Дяков, скриптърката Емилия Масларова и моя милост. “Започва се.” – рекох си. И наистина, докато шофира, Рангел Вълчанов взе да разказва каква организация имало в “Барандов”, нали беше снимал в Чехия няколко филма, – какво правели организаторите, какви програми изготвяли за всеки един, каква точност, какъв график, че каква дисциплина, каква организация, а асистентите какво правели с художниците, с масовката, с костюмите, с гримьорите, че чак репетирали с актьорите и когато всичко било готово, казвали: “Просим, пане!”

Ние седим с Емата отзад. Ставам все по-червена и по-червена. Може и да съм глупава, но не чак толкова, та да не разбера, че целият този монолог е отправен към мен и са камъни за моята градина.  Когато стигнахме в Слънчев бряг, бях червена като презрял домат. Ако бях тогава по-нахакана, сигурно щях да го попитам: “А те там даром ли работеха?” Но не бях и дори не ми хрумна, че е повече от странно да имаш претенции към човек, който по никакъв начин не е обвързан с продукцията.   

“Е, сега ще ти направя едно показно, ако и да не съм била в любимия ти “Барандов!” – си рекох и започнах. Стана като в онзи виц: “Можеш ли да свириш на пиано?” , “Може и да мога, не съм опитвал.” Издирижирах целия “оркестър” от организатори, художници, реквизитори, масовка и дори направих репетиция с главните изпълнители, докато си научат репликите и мизансцена и го поканих: “Заповядайте да снимате!”

Рано, рано приключихме снимките. Рангел подскача, пълен с енергия, готов е за купон: “За първи път не съм уморен!” Аз обаче бях пълен аут.

И на следващия ден – пак така – всичко по ноти.

Но дойде краят на тази режисьорска идилия – титулярът втори режисьор се завръща. Рангел изчезна някъде за цял ден. Когато се върна, ме извика да ми съобщи, че е ходил на среща с директора на СИФ “Бояна”, за да получи разрешение да смени втория режисьор с мен. Изслушах го и му казах:

– Това няма как да се случи! Аз съм тук благодарение на Крики и никога не бих му направила такъв номер.

Рангел помръкна.

– Нека той си остане втори режисьор, а аз мога всеки ден да бъда дежурен асистент на терена.

Той нищо не отговори.

По-късно, когато го опознах, се чудех дали цялото това “допитване” до директора не е било измислено – коронният му номер да провери лоялността на човека и склонността му да забие нож в гърба на приятеля си. По онова време аз не бях служител на Студия за игрални филми и шефът й нямаше никакви права над мен. Той нямаше такива права и по-късно, когато бях официално обявена за втори режисьор на “Лачените обувки на незнайния войн”, но ми плащаха само две седмици в месеца като на общ работник и то само по време на снимачния период, защото не можело по друг начин?!

Схванах тези ненормалности много, много години по-късно.  Припомних си ги едва, когато Тодор Живков, ядосан на новоучредения Русенски комитет, беше избухнал по мой адрес: “ И ние ги търпим и на заплата, и на хонорар!” Какво да кажеш на човек с морална недостатъчност, издрапал до върха на държавата с цената на всичко и превърнал я в бащиния, освен: “Прости му, Боже, той не знае какво говори!”

Но да се върнем в далечната 1979 година, когато скъсаният за пореден път шофьор на мпс ме извика рано сутринта на разговор:

– Другарят режисьор е много доволен от теб. – казва и като чупи притеснено вратле пита: – Ти би ли се съгласила да бъдеш всеки ден дежурен асистент на терен?

Засмях се на шопския гяволък. 

От този ден не четях книги, не пътувах до Бургас и се “вихрех” по цял ден като дежурен асистент на терен. Само една единствена вечер наруших програмата – прескочих до Бургас на рожден ден на най-близката ми приятелка от гимназията. Баща й, влиятелен местен функционер, но изпаднал от голямата игра в резултат на висши партийни интриги, за първи път в живота ми ме заговори: 

– Малинке, вярно ли е, че си асистентка на Рангел Вълчанов?

Изненадах се, че познава Рангел Вълчанов, нали все си мислим, че животът започва от нас.

– Онази нощ гледах “На малкия остров” по телевизията. Хубав филм. Чудих се защо толкова го ругахме навремето.

Ето тук стената, за която споменах в началото, се пропука и зад нея видях неподозиран тунел, който отвеждаше в миналото. 

Не казах на Рангел Вълчанов, нито на Валери Петров за този странен за мен разговор. И добре съм направила. Като съдя по по-късния си злощастен опит, в онези години сигурно щяха да ме вземат за човек на Държавна сигурност. Тогава и през ум не ми минаваше, че това, с което ни бяха надъхали  – да бъдем бдителни и да донасяме за шпиони, провокатори и саботьори на светлото комунистическо бъдеще, е параван за нещо друго. Откъде можех да знам, че съм била на вечеря с един от най-активните участници в развихрилата се идеологическа кампания срещу “На малкия остров” и неговите автори, или че от “дупката в стената” щяха да изпълзят сенки и призраци от деветте кръга на ада?

Но ако не беше онази “дупка”, едва ли щеше да се роди едно необикновено приятелство. А знае се, че истинското приятелство е като дар от Бога – то е по-силно от егото, от парите, от любовта дори, защото разбира със сърцето, нищо не изисква, нищо не очаква, и е като въздуха.

А защо Рангел Вълчанов беше станал обект на омраза и какво стоеше зад намеците и недомлъвките, ми стана ясно едва когато разлистих “Работническо дело” от 1958 година и разбрах накъде води зазиданият тунел. Разлистете го и вие, заслужава си!

А може да искам да сгреша!

Вече звучи като мантра, че щели сме да се оправим, след като измрат няколко предишни поколения. Като се появи коронавирусът и започнаха да се тюхкат за хора, за които до скоро говореха като за ненужен баласт от миналото, взех да се питам дали мнозина скришом не благославят коронавируса, който най-сетне ще отнесе всички, дето заприщват пътя към светлото бъдеще и световния прогрес.

Е, добре, да речем, че си отидат тълпи от хора, превърнали се в справочник за болести, че рестартират системата и човечеството тръгне по нов път. Как ще стане това? Дали да не върнем часовника на световния компютър с десетилетия и всички останали подкомпютри да се равнят по него? Важното в тази Машина на времето е да знаем къде да спрем връщането на стрелките. Къде е онзи момент, онази точка, в която сме сбъркали в разсъжденията и сметките си и от която всичко по-натам се е оказало погрешно? А може би като сме сбъркали, сме научили уроци, които никога не бихме научили, ако не бяхме сбъркали?

Спомням си, че като правех “Тетевенска 24”, едно от първите ми документални филмчета, все ми се струваше, че сякаш съм стъпила на криво още от самото му начало. Затова поканих двама режисьори с опит, на които имах доверие. Изгледаха го те, по-младият седна на мувиолата и с нетърпящ възражение тон започна да преправя филма. По-възрастният се разтрепери от тази самонадеяност и напусна стаята. След малко обаче се върна, вече овладял гнева си, и каза:

– Какво правиш? Ние може да изкажем мнението си, но тя ще си реши. Това е нейният филм!

По-младият изложи напористо онова, което си бе наумил, че е правилно и отсече:

– Тя, ако не направи това, ще сгреши!

И чак тогава се обадих тихо:

– А може да искам да сгреша!

С това генералното разфасоване на филма завърши. Изслушах и двамата. По-възрастният беше схванал къде е грешката, но не размаха пръст и не ме плесна през ръцете, а само хипотетично размести няколко кадъра и ми разказа невидимото. Просветна ми къде бях сбъркала.

Затова не се страхувайте да грешите, защото всяка грешка е стъпало нагоре!

Диктатура на пролетариата

В гимназията ме споходи мечта да уча кинорежисура. Ех, наистина по онова време единствената възможност беше в Москва, но това беше мираж и аз се посветих на математиката. Но мечтата остана и аз лягах и ставах с Айзенщайн в буквалния смисъл – бях поставила портрета му отстрани на леглото си, та да заспивам и се събуждам с него. Боготворях го. Обяснението на необяснимото беше, че от много занимания с математика сигурно съм превъртяла.

Тази откачена работа с портрета продължи през цялото ми следване на математика, но след като ме приеха в първия клас по кинорежисура в България, взех старателно да крия тази своя слабост от моите колеги, за да не ми се подиграват. А те бяха царе на подигравката – подиграваха се на всичко и всички, и дори на Айзенщайн. Едни вече бяха ходили в киноцентъра в Бояна и се гордееха, че са били асистенти, организатори и прочие помощен персонал във филмова продукция, познаваха лично асовете на българското кино и покрай тях бяха придобили самочувствие на големи, ама много големи кинаджии, а други само му бяха чували името, но бяха прихванали пренебрежението, с което говореха за него някои наши саморасляци.

В режисурата ме приеха, въпреки че бях под чертата на необходимия бал, благодарение на ходатайство и благосклонност. Един възторжен и импулсивен млад човек от комисията, на когото не бях чувала дори името, се отличаваше с доброжелателно отношение към кандидатите. Той се беше застъпил за мен пред режисьора Христо Христов, който от своя страна, за да не строши хатъра на бъдещия си асистент – Георги Дюлгеров, издейства от Комитета на културата още две бройки. Така ние с Евгений Михайлов, станал известен по-късно с “танковата касета”, бяхме присъединени към класа им. После Евгени отиде войник и след казармата премина в ръцете на други учители. Дали моите учители по-късно не са съжалявали за жеста, не знам, но станалото – станало.

Нямаше по-щастлив човек от мен – все едно бях спечелила шестица от тотото. Чак не вярвах на късмета си. Очаквах всеки миг да ми се случи нещо лошо и затова вървях по средата на улиците, та да не би случайно да падне саксия върху главата ми, но пък от друга страна можеше да ме бутне трамвай. Докато се пазех от саксиите и от трамваите, ето че се появи беда, която не ми беше хрумнала. Дойде най-неочаквано от преподавателката ни по руски език и партийна секретарка на ВИТИЗ, другарката Новикова.

Аз имах стара слава на добро и изпълнително момиче, особено подходяща порода за гаулайтери, и поради това се пазех да не ме изберат за нещо. Но другарката Новикова, след като огледала театралните и кино питомци, незнайно защо се спряла на мен и решила да ме направи секретар на Учкома на ВИТИЗ. Причините тогава ми бяха напълно неясни. Чак след десетина години, когато Рангел взе да ми пише характеристика за пред отговорни фактори, ми светна – напомняла съм им на тяхната ремсова младост, както се бе изразил той, но вместо да трогне факторите, предизвикаше всеки път бурен смях. А по онова време нищо неподозиращата “ремсистка” се беше съсредоточила върху следването и времето не й стигаше да навакса пропуснатото покрай заниманията си с математиката.

Моментално и категорично отказах на другарката Новикова, колкото и доброжелателно да беше направено предложението. Но и другарката Новикова не се отказваше лесно от избора си. Започна многомесечна кандърма, едно причакване по коридорите, на асансьора. Взех да ходя в академията много рано, та да избягна срещите. Колкото и да пазех в тайна, тази “любов необяснима” се разчу и колегите ми в класа започнаха да ме обработват да се съглася. Това била възможност да натрием носа на театралите, които гледали на киноспециалностите като на натрапници – най-важното било да вземем властта! “Ами вземете я като толкова я искате тази власт!” – тросках им се аз. Сигурно нямаше да откажат, но “те я дават на теб, не на нас!”

Работата вече беше решена без моето съгласие и въпреки съпротива ми. Датата на изборното събрание наближаваше и другарката Новикова вече не ме преследваше, а само заговорнически ми се усмихваше. Нямаше измъкване – от утре Комсомолът щеше да се стовари върху главата ми и сбогом режисура. Оставаше само един отчаян ход – да я накарам сама да се откаже от мен. Вечерта преди конференцията отидох в кабинета й в академията. Когато влязох, искрено ми се зарадва. Тя беше мила и добра жена, стана ми жал колко много щях да я огорча след малко.

– О, Малина, заповядайте! – възторгна се тя. – Не се безпокойте, утре ще Ви изберат.

– Другарко Новикова, за избирането – ще ме изберат, – плахо започнах аз. – но има един проблем.

– Какъв е той? – учуди се тя.

– Аз не съм член на Партията.

Тя се усмихна облекчено и снисходително каза:

– Това не е проблем. Веднага след избора ще Ви приемем.

– За приемането – ще ме приемете, но има по-голям проблем.

– Какъв по-голям?

– Майка ми и баща ми също не са членове на Партията.

– Така ли? – изненада се тя.

И още, докато е в шок, й сервирах следващата “порция”:

– Те членуват само в ОФ-то, но и то едно членство!

Другарката Новикова изумено ме гледаше, но още не й беше достатъчно.

– И освен това са най-обикновени работници. – хвърлих последния си коз и я погледнах в очите.

Другарката Новикова беше зашеметена.

– О-о, Малина, това е много голям проблем!

– Нали и аз това Ви казвам!

Би трябвало да се зарадвам, но нейният стон ме удари право в сърцето и попиля окончателно камуфлажната им идеология за диктатура на пролетариата.

По-натам всичко се разви бързо и лесно.

– Какво ще правим сега? – партийната секретарка ме гледаше безпомощно.

– Няма страшно! – вдъхнах й бодрост. – Веднага ще Ви предложа кандидат. – казах името. – Той е Ваш студент от театралите. Момчето е умно, родителите му са някакви служители, партийни членове са и мисля, че той няма да има нищо против.

– О, знам го. – зарадва се тя.

Предложих й човека, който най-много ми се подиграваше, че ми предстои комсомолска кариера.

На другата сутрин го избраха и той се “ожени” за кариерата по взаимно съгласие и цял живот й остана верен.

След години, когато ме бяха обявили за носител на много опасен политически “коронавирус” и се опитваха да открият с подслушване, следене и доносници под формата на приятелски и роднински кръг кой ме е заразил и кого аз съм заразила, никога не им хрумна да търсят история на заболяването в по-далечното минало и в себе си.

Синдром на късата памет

Щастлив е този, който има къса памет. С времето тя става все по-къса, докато накрая остава само късото. Късо, късо, ама какво беше?

Днес е 8 март – дата, известна не само като “женски празник”, а и с прочулия се със своята неосъщественост Русенски комитет.

За онзи плах и неудачен опит на гражданската инициатива е казано всичко или почти всичко.  Е, има и детайли, които ще развалят ореола на събитието и ще осветлят някои играчи и тяхната роля в създалата се паника в държавата. Като, например, един комсомолски кадър, израснал до притежател на голф-игрище, който би могъл да разкаже какви ги е вършил и свършил, и с това да бъде по-полезен на целокупното население от всичките му политико-социологически поучения от екрана на телевизорите. Би могъл да разкаже, стига да не страда от синдрома на късата памет.

Това пък ме подсеща за един политик, който държал реч на предизборно събрание в зората на демокрацията.  Говорел за новото време, възхвалявал капитализма и громял социализма, особено развития. В най-пламенната част в залата се надигнал един от присъстващите и най-безцеремонно го прекъснал: “Другарю, ама вие ни говорихте обратното миналия път!” А ораторът, доскорошен преподавател от школата в Симеоново, отговорил нахакано: “Това само доказва, че съм ви учил и пак ще ви уча! “  

Щастлив човек! Че какво по-голямо щастие от това да забравиш откъде и накъде си тръгнал, какъв си бил и какъв си станал, в какво си се клел, а после дваж по-силно си проклинал, кого и в името на какво си загробил, та след време си пропял дитирамби за жертвата, защо захласнато си скандирал дивотии, но си се отметнал, когато му дошло времето?

И затова ние, българите, сме щастлив народ, колкото и да не искаме да си го признаем.