Архив на категория: Извън кадър

Една шепа запетайки

Моята приятелка и колежка Искра Йосифова имаше свойско отношение към препинателните знаци, което ще рече, че често ги пренебрегваше или дори не ги зачиташе. Сещаше се за тях, но ги слагаше артистично – където й падне, а не където налага правилото. А аз се дразнех и мърморех като счетоводител, щом видех кривване от правия път. Мърморех под нос с натъртване: “Запетайка, …тире, …точка,…точка и запетайка, запетайка, тире, запетайка, запетайка, запетайка…”. Авторката на ръкописа пушеше и се правеше, че не ме чува.

Но веднъж ми дава един бая дебеличък, напечатан текст. Започвам да чета и се облещвам – след всяка дума запетайка!
– Ама какво е това?
А тя невъзмутимо ми отговаря:
– Нали все са ти малко запетайките? Хвърлих една шепа, обери излишните!

Класически урок! Разсмях се до сълзи и от този ден слагам запетайките мълчаливо.

Прости ни, Професоре!

На 11 април е роден нашият Професор Христо Христов. За него не се говори и рядко се споменава, а беше време, когато неговото име беше институция.

Като видят снимката му, мнозина ще се сетят, че са го срещали редовно по “Раковска”.    Не можеш да го отминеш, без да го забележиш. Върви той като лорд, бавно, изправен,      с красота, която напомня на Диего Ривера и мексиканска живопис, изпълнен с достойнство и съзнание за своята сила и неповторимост, по детски суетен, поглежда витрините небрежно, подсвирква си любовната мелодия от филма “Кръстникът”, уж гледа разсеяно, а забелязва всичко, особено, ако си пропуснал да го поздравиш за последния му филм. Забавно фуклив, обичаше да го хвалят. Кой ли не обича! Но той нямаше никакъв имунитет срещу ласкателите. Радваше се чистосърдечно на похвалите и затова по-късно болезнено понесе жестокостта на довчерашните си обожатели. Те скачаха невъздържано и безмилостно му говореха в упор: “Христо, ти не си никакъв режисьор! Ти никога не си бил режисьор!” А какво породи тази шеметна метаморфоза? Другарят Тодор Живков, нашият любим партиен и държавен ръководител, се бил изказал неласкаво за филма “Една жена на 33”. Какво толкова казал, дето не го знаем, та сащисал опитните лъвове в киното? Бил казал, “Какво излиза? Че ние принуждаваме нашите жени да стават …”, и употребил думата, пред която поетът Валери Петров заекваше: “ъъъ…жени с леко поведение”.

Едва ли Христов е бил толкова заслепен, че да взема насериозно мерилото на Тодор Живков за “творчество и красота”, или да не си е давал сметка, че тази спонтанно избухнала колегиална откровеност, е била възложена, а желанието да се харесат на когото трябва, е улеснило изпълнението на поръчката.

Месеци, а може би година по-рано, се срещнахме случайно в Киноцентъра. Стояхме в кафенето един зад друг и той, по негов маниер, през рамо, ми каза: “Искала си да правиш “Една жена на 33”. Е, аз ще го правя. Само аз мога да го направя.” И от това “само аз”, ставаше ясно, че той знае с какво се захваща. Направи го и му взеха главата. А филмът и тогава, и сега е един бледен намек за действителността, която беше много по-брутална и цинична.

Как и защо беше забравил спряната си постановка по Георги Марков и колко се ядоса, когато като неосведомена и наивна студентка му казах, че искам да правя „Асансьорът“: „Какъв Георги Марков! Аз не можах, а ти!“

Не режисираното клакьорство беше засегнало Христов. Нещо същностно в самочувствието му беше уязвено – неизвестно откога появила се увереност, че на него е разрешено това, което на другите не е позволено. Можем само да гадаем какво е станало в душата му, та този злополучен филм и последвалият цирк да му подействат толкова фатално. Той помръкна, посивя, сви се, умълча се, суетата се претопи и на нейно място се появиха мекота и търпение. И те бяха доказателство, че Христо Христов беше аристократ по дух.

Спомням си 80-годишния му юбилей в кино “Одеон”, но не помня нито един от предишните му рождени дни. Сигурно е имало такива и ние, всички студенти, сме се надпреварвали да засвидетелстваме почит, уважение и любов към учителя, подобно на върволицата таланти и поклонници, която неспирно го обсаждаше. След драматичните събития, обърнали съдбата му, тя внезапно оредя и с времето все повече оредяваше, та да се стигне до днес да питат “кой беше той?”

Но той не е единственият в пантеона на нашата забрава.

На юбилея го доведе любимият му ученик Киран Коларов. За честването бяха избрали “Последно лято”. Не знам дали той беше пожелал този филм, но за мен той беше и си остава най-проникновеният му и мъдър филм, в който беше вложил себе си като художник и цялата си душа.

Приемаше поздравленията във фоайето с една блага и всеопрощаваща усмивка. После седна на първия ред. Сам на целия ред. Гледаше филма, без да помръдне. Тази самотна фигура на фона на екрана ми се е запечатала в съзнанието и е станала неотделима част от филма “Последно лято”. И досега споменът ме изпълва с болка и състрадание.

Когато филмът свърши, последваха ръкопляскания, но Христов продължи да седи с гръб към залата, все едно не се отнасяха за него. Все така самотен. Никой не се втурна, никой не го разцелува, никой дори не се приближи. Може би е било проява на такт, но някакво непреодолимо съчувствие ме изпълни и без да мисля, отидох при него, приседнах на съседен стол и преди да изрека някоя баналност, го погледнах в лицето. Не можах да кажа дума от изумление – лицето му беше обляно в сълзи. Христо плачеше.

Прости ни, Професоре!

И корабът потъва

Миналото все повече се отдалечава от нас, граждани, подобно на онзи призрачен кораб във филма на Фелини “И корабът пътува”. Вече не знаем имало ли го е или е било само мираж. В нашия случай по-подходящото би било да го наречем “И корабът потъва”. 

Забравяме, дами и господа, много забравяме. Толкова забравяме, че дори себе си не можем да разпознаем. А щом себе си можем да забравим, значи можем да забравим всичко. И няма как, щом мигът е най-важен, само днес и само сега. Миналото е отминало и може да го запратим в небитието като ненужна вещ. Само че това минало, подобно на сянка, ни следва с всички наши предишни образи и превъплащения, с думите и жестовете ни, и няма отърване от него.

А сега ще открехна вратата и който има очи, ще види, който има уши, ще чуе през тази пролука фантома на миналото.

През 1979 година започнах да се ровя и да търся истината за първите месеци след 9.9.1944 година, по повод на един безобиден детски сценарий “Пътешествие”. Бях разтърсена от едно откритие: това, което четях, нямаше нищо общо с това, което неуморно ни набиваха в главите. Същото се повтори, когато през 1983 година започнах да правя документалния филм “Една фотография”. Не сте чували за такъв филм? Няма и да чуете, защото няма такъв. Така се наричаше сценарият на Боян Папазов. Беше за Анушка Драгиева и поета Александър Вутимски, направили различен избор в живота си. Една фотография беше запечатала ученическите образи на забележителни личности. Освен двамата, там бяха Валери Петров, Невена Стефанова, Михаил Величков и много други.

Месеци наред снимах някогашни ремсистки, приятелки и съученички на Анушка Драгиева, умряла след изтезания в РО-2 /Разузнавателен отдел на полицията/. Колкото повече снимах, толкова повече губех надежда от това да излезе приличен филм. Разказваха ми романтично за ремсовата си младост сред добре уредния си бит и образът на загиналата им другарка Анушка едва се мержелееше. Разказваха ми неща, втръснали и на тях от повтаряне.

Гледах и пропагандните кинохроники. Не бях виждала досега, а и не бях чувала за възторга, с който народът е посрещал германските войски. Дори децата от детските градини, дори академиците в тогите. Повсеместна радост и гостоприемство с хора и ръченици. Знаех за всенародната радост, с която сме посрещапи съветските “братушки”, но нищо не знаех за това веселие, с което сме посрещали германските. Може би са били организирани масовки? Може би. Но как е била постигната тази спонтанност, остава загадка за мен. Едва ли се е дължала единствено на пропагандата. Отговорът ми е горчив, затова оставям сами да си отговорите. 

Видях образа на тоталната забрава. И това ми се стори по-страшно от разсъждението за избора на път в живота.

Така, вместо “Една фотография”, се появи съвършено различен филм. Появи се благодарение на Юлия Огнянова, която не искаше да се знае ремсовата й младост, не искаше да се снима и за да се отърве, ни разказа за едно непознато войниче, което се е грижило за нея, докато е била захвърлена след побой в коридорите на РО-2. Това беше толкова силно, че отвя всички досегашни разкази на участничките в съпротивата. 

Художествен ръководител на документалната студия към Студия за игрални филми “Бояна” беше Христо Ковачев. Неговият художествен съвет и лично той бяха пуснали сценария в производство. Макар че имаше славата на личен оператор и режисьор на Тодор Живков, той беше съхранил усета си за находка и нямаше нужда дълго да го убеждавам да запратим заснетото в коша, да открием човека и да подменим умозрителната “Фотография” с автентичния “Тетевенска 24”. Той се съгласи и не сбърка.

Филмът стана, дори го похвалиха, получи награда. Разшумя се, разчу се и участничките-ремсистки сами организираха прожекция в залата на Отечествения фронт. Дори бяха поканили председателя на Клуба на активните борци против фашизма и капитализма, зет на Анушка Драгиева. Неизбежна беше срещата с тази публика. Отидох със свито сърце, защото във филма нямаше и помен от това, което тя очакваше да види. Той беше изграден върху разказа на някогашното войниче, изпратено за куриер в РО-2, и вътрешното му потресение от разминаването между това, което са му внушавали и това, на което по неволя е станал свидетел. 

Залата беше пълна. Председателят на активните борци пристигна със служебната кола, накуцваше. Прожекцията се заточи в гробно мълчание. Стоях права на страничната пътека и едва понасях това изтезание.

Най-сетне свърши. Светнаха лампите. Тишина. Взеха да се надигат бавно. И изведнъж буквално всички, повечето жени, се втурнаха по пътеката към мен с викове. Нали сте виждали разярени жени? Е, това беше. Настъпваха към мен с крясъци, че съм осквернила паметта на Анушка като съм снимала един полицай! Напираха, аз взех да отстъпвам. Отстъпвах, отстъпвах, докато вече нямаше накъде и се залепих за стената. Председателят на борците си проби път, гневно размаха бастуна си над главата ми: “Сега като те запукам, ще ти дам да разбераш!” 

Не помня как успях да се изсуля и хукнах към кабината на прожекциониста да се скрия от освирепелите ремсистки. А насреща ми самата Искра Панова. И с нея бях разговаряла, бях я записвала дори, макар че и тя като Юлия Огнянова отказа снимките, и тя беше лежала в затвора. Стъписах се. Няма накъде да се измъкна! А тя ми се усмихна и каза: “Браво, моето момиче! Като идвах насам, си мислех какво ли ще гледам, пак сигурно ще разказват за ремсовата си младост. Добре, че не си го направила.” Тя, единствена, разбра за какво беше филмът. Изчаках всички да напуснат и чак тогава се престраших да изляза.

Когато през 1991 година за първи път показах “Сърцето умира последно” в залата на Дома на армията, където се е провеждал процесът срещу Трайчо Костов и неговата банда, отново насред София, на булевард “Руски”, и активните борци, и техните опоненти бяха готови да ме линчуват. 

А през 2009 година в една друга зала, на Дома на киното, след първата прожекция на “Приключено по давност” отново хора, наречени “активни”, сигурно щяха да се разправят с мен, ако не бяха малцинство. 

И защо се случваше всичко това? Заради пустата памет и нейните производни. 

Оттогава минаха още 10 години и сме на път съвсем да забравим кои сме, откъде идваме и накъде сме тръгнали, господа и другари.

Аз бях хунвейбин

Имало ли е в България хунвейбини? Да, аз съм един от тях.

Обявиха ме за “хунвейбин” през 1966 година, когато започна “културната революция” в Китай с масов терор и обвинения в предателство на революционните идеали и поддържане на капитализма. По радиото и във вестниците громяха китайските хунвейбини. Нямахме ясна представа какво чудо е това, но щом Партията и “Работническо дело” твърдят, че е нещо лошо, ще вярваш, къде ще ходиш. Накратко – и куцо и сакато разбра. Да ви призная, аз не разбрах, но затова имаше обективни причини, а именно, природен дефект, който се проявяваше, щом се опитвах да чета вестник. Няма значение дали на български или на немски, в час по превод. Нищо не разбирах, нищо не запомнях, очите ми се кръстосваха и мозъкът ми блокираше. Не че бях някакъв езиковед, напротив, нямах елементарно понятие за език. Развих комплекс за непълноценност. И затова избягвах да чета вестници.

Същата невъзприемчивост проявявах и със запомнянето на столиците на държавите. Пишех си ги на листчета като чужди думи, но все ги бърках. Та един ден разлистих един вестник и ха – позната столица, но на коя държава беше, не помнех. Рейкявик, на Исландия! Запомнила съм я и ще я помня и след като забравя собственото си име. Та в една кратка бележка официозът “Работническо дело”съобщаваше за посещението на Урхо Кекконен в Рейкявик. За какво и защо, разбира се, съм забравила. Ех, разгеле, ще я запомня тази столица по метода на асоциациите, си казах.

И същия ден – политинформация. Събират целия випуск, наблъскваме се на чиновете като сардели, отпред са класните – прави и другарят, който ще ни осветлява политически. Другарят беше някакъв, да ме простите, чукундур по практика. Каква му е била практиката не знам, защото не ни преподаваше. И започна той политинформацията си и о, боже, тя се състоеше само от онова съобщение за незабравимата моя столица Рейкявик и Урхо Кекконен.

Мотамо от вестника. Красноречието му не успяваше да догони мисълта му и ние, всички, залегнали на чиновете, взехме да мърморим. По диагонал зад мен седеше, не, лежеше отличникът от съседния клас. И той се възмущаваше от това губи време. В този момент докладчикът приключи и победоносно ни попита дали ни е харесала беседата му . Е-е, тук сърцето ми не изтрая, вдигнах ръка и му казах, че това сме можели да го прочетем във вестника. Да не го бях разгръщала този вестник! Чу се вик: “Хунвейбииин! Хунвейбин!” Зачервена крещеше любимата ми учителка по математика, с която ни свързваха взаимни чувства. Разбуни се. Оскърбеният оратор започна разследване, вдигна същия онзи полегнал отличник да каже така ли е. Момчето се изправи и хладнокръвно отговори, че е много доволен от чутото, че се чувства обогатен, че е една чудесна политическа беседа, която… и т.н. Не помня, оглушах от смайване. Евала, казах си, ще отиде далече. Излязох пророк – завърши дипломация в Москва, после на дипломатическа работа, политическа кариера. Умното си е умно!

А глупавото ще го изключват от гимназията. Събира се педагогическият съвет и взема решение за най-строго наказание, за назидание на останалите – изключване. И ха да ме изключат, обажда се учителката ми по математика, която първа ме нарече “хунвейбин”: “Колеги, тя че не постъпи добре, не постъпи, но ние нали всички си знаем, че той е един простак! Може ли да я изключим заради един простак?” Хвала!

И всички се съгласяват и не ме изключват и нищо не ми се случва, за разлика от китайските хунвейбини.

Следюбилейно

Отмина юбилейният ден в чест на Рангел. За да не прозвуча лековато на фона на общата тържественост, пропуснах веселите подробности. 

Някои от читателите обаче са се покрусили от разказа ми, без да подозират, че смехът напира ли, напира и няма да миряса, докато не помете всяка тъга и покруса. 

Част от историята с постановката на “Лазарица” остана неизвестна и най-вече за режисьорката Юлия, която щеше много да се смее, ако не се беше взела толкова насериозно.


Следюбилейно

Щом ни напусна режисьорката Юлия, започна истинска актьорска вакханалия. 

В интермедиите на “Лазарица” участваше едно чудно, прекрасно, неправдоподобно същество. Високо колкото Еверест с тяло, изваяно все едно от древногръцки скулптор. Не женско тяло, а произведение на изкуството! Къде беше срещнал Рангел това неземно създание остана тайна, но сигурно е, че е било включено в спектакъла по негово настояване. Дали са имали спор с режисьорката, не знам, па и не ми и требе да знам,  както би казал шопът.

Има още

И сега ако не у̀мрем, оно̀ никога вече няма да у̀мрем!

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

И отново е 12 октомври. Днес Рангел щеше да бъде на 90 години. Дали щеше да ни разсмее, както беше правил цял живот, или нямаше да му е до смях, един Архангел знае. Отварям торбата с историите и избирам една достойна за днешния юбилеен ден. Ако доживея до 100-годишнината му, може да чуете и останалите.

Няколко години преди края на миналия век около Сузи и Йордан Радичкови се оформил един високоинтелектуален кръжец. Кои са участвали и какво са си говорили, не знам, но една част познавам – Радичкови, Рангел Вълчанов, Юлия Огнянова, Светлин Русев. Нямах и хабер за техните сбирки, докато не разбрах, че Юлия Огнянова е започнала репетиции на „Лазарица“ на Радичков в Народния театър. В ролята на Лазар – Рангел Вълчанов. Леле!

Има още

Пловдив – Европейска столица на културата

Написах този текст в началото на 2018 година, но не го публикувах. Току-виж го прочел някой зложелателен чужденец, взел го за истина и хоп – провалила съм Европредседателството!

А то няма и не може да има нищо общо с реалността, защото е само сън. Действително в него е единствено посещението на Дипломатическия корпус, начело с нашия пръв партиен и държавен ръководител, другаря Тодор Живков – бай Тошо, в обновения по този повод град Ловеч през далечната 1986 година. Който не вярва, да гледа документалния филм на режисьора Рангел Вълчанов.

Има още

Нагледен урок по фалшифициране на историята

В предаването си по БНТ на 4 април 2018 г. по повод на 30-годишнината от учредяването на Русенския комитет г-н Кошлуков кани председателя на Комитета г-н Георги Мишев, писател и сценарист, депутат във Великото Народно Събрание, и г-н Ивайло Трифонов, физик, бивш началник на канцеларията на президента Желев, а по късно – посланик в Югославия. Това, че прави предаване по тема, за която не е подготвен, е очевидно от самото начало. Г-н Кошлуков сбърква датата на учредяването – 9-ти март, вместо 8-ми, но за това е виновен интернет, откъдето екипът му е преписвал безкритично с грешките.

А откъде е дошъл подтикът за телевизионния постфактум – месец след годишнината – е видимо от първата картинка, с която г-н Кошлуков онагледява темата – колаж с част от подписите на учредителите, изработен от независимата медия “Тоест” към есето ми “Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ”, публикувано на 8-ми март 2018 г. в toest.bg. Пропуска да съобщи обаче откъде е заемката. И нито дума както за разказаното в последната ми публикация по темата, така и в предишната – “1989” от 2014 г. в блога. Събеседниците също мълчат оглушително.

Има още

Русенският комитет – гражданска солидарност за една нощ

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

На 8 март 1988 година, точно преди 30 години, се случи нещо, което бе възприето като земетресение от 7-ма степен по скалата на Рихтер, а всъщност беше лек трус, който нито застрашаваше строя, нито управляващите, но предизвика голям уплах – учредяване на Комитет за екологична защита на Русе в Дома на киното.

Защо беше учреден по този необичаен начин? Защото бяха застрашени здравето и животът на над 200 00 души, защото хората напускаха града със семействата си, защото не беше възможно не да се живее, а да се диша в резултат на обгазяванията, причинени от химическия завод в Гюргево, защото над града тегнеше информационна карантина – да не би народът да научи, да не би да се предизвика недоволство и недай, боже, солидарност и протест, които да застрашат властта на партийните велможи.

Има още

Стената на покаянието

Този текст е написан специално за „Тоест“ – интернет медия, финансирана изцяло от читателите си, която стартира точно на днешния ден. Прочетете повече за нея и я подкрепете!

Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, са на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Има още