Архив на категория: Без категория

Разпети петък

На Разпети петък времето беше чудесно и реших да напиша слово за един любим приятел, по повод недочакания 80-годишен юбилей – композитора Божидар Петков. Чак по-късно се сетих, че едва ли е случайно в такъв ден да си спомня за човек, който и в живота, и в музиката си беше останал верен на името, дадено му от родителите му – Божи дар.

Но вместо нещо в духа на “или добро, или нищо”,  излезе съвършено друго. Можем само да гадаем дали духът на Божидар не ме е подтикнал към това:

Каква невероятна утрин – слънцето топло е огряло, все едно преди два дни не беше валял сняг, разцъфтели ябълки и череши, поляни в жълтурчета и маргаритки и тишина! Всичко хем се е умълчало, хем сякаш тихо жужи и ти се чини, че въздухът е препълнен със звуци.

Все едно цялата вселена е замряла в очакване. Не в очакване на чудото на възкръсението, а в очакване на разпъването. Това е по-важният ден, защото без него всичко щеше да бъде друго. 

Ако тълпата не беше пожелала да бъде спасен престъпникът Варава, вместо праведният и благ Христос, нищо по-натам нямаше да се случи, и нямаше да ги има последвалите фантазии за липсващото тяло на разпънатия и възкресението му.

Не знам дали легендата за разпънатия Христос почива на истина или е плод на въображение, но както и да се е появила, тя е пълна с пророчества и прозрения за човешката природа. И ако вчера е бил Денят на предателя (с най-вероятен патрон Юда, превърнал целувката си в символ на  подлостта), то днес би трябвало да бъде Денят на несправедливостта и жестокостта, защото какво друго е това, което се е разиграло преди близо две хиляди години и многократно като ехо е отеквало и продължава да отеква в човешката история, независимо от цивилизацията и културата. 

А всичко останало – че той сам е пожелал да го разпънат, за да изкупи нашите грехове –    е оправдание и самозаблуда.

Не, Разпети петък не е апотеоз на човешкото благородство на един, а позора на множеството. И затова, дори да не си го признаваме, се изпълваме с печал не само за напразно и безсмислено отишлия си живот на един свят човек, а и за всички нас, които продължаваме да извършваме обикновените си предателства, и докато Той ни гледа кротко и без упрек дори, продължаваме неистово да крещим “Разпни го!” Подобно на Разколников, убиеца на една нещастна бабичка, се връщаме на местопрестъплението. Така година след година тази легенда ще ни преследва до края на дните ни, без надежда да получим опрощение, докато не разберем истинския смисъл на легендата. Амин!

Остров или полуостров?

Директорът на продукцията търси по телефона тонколони за снимките на документалния филм “Човек не е остров”. С апломб съобщава името на филма. Отсреща го питат: 

– Че какво е като не е остров?

– Полуостров. – без замисляне изстрелва директорът. 

Посмяхме се и стана лаф, но кой можеше да допусне, че ще дойде време да проверим дали човек е остров или полуостров.

Това, което се случва в цял свят прилича на грандиозен спектакъл на зъл гений. Театър, без зрители, в който всички сме актьори. В тази пиеса на абсурда човек лесно може да се обърка, отчае и възнесе. Както твърди известният невролог и психиатър Виктор Франкъл, човек си отива от света, когато изгуби смисъла на живота си. Какво по-голямо доказателство на твърдението от оцеляването на самия Франкъл в нацистките концентрационни лагери? Далеч по-здрави и жизнени хора от него са си отишли заради изгубения смисъл. Затова има нещо по-важно от това да трупаме като мравки запаси от храна.

Когато избухнала чумата в средата на ХIV век, Бокачо написал великолепната си книга “Декамерон”. В нея героите, десетина млади жени и мъже, се отделят в една вила и всеки ден в продължение на десет дни си разказват забавни и поучителни истории, а животът им се превръща в карнавал, напук на чумата. Тази книга е станала пример за спасение чрез жизнелюбие. Шест века по-късно може и да не можем да се събираме, но можем да запазим вкуса и радостта си от живота като си разказваме не измислени, а истински истории, къде със смях и самоирония, къде с тъга и печал. Да отворим сърцата и душите си един към друг и заедно да запазим смисъла на живота, защото човек не е остров, той не е и полуостров. А какво е?

Да си отидеш по английски

Отиде си Вълчо!

Не Волф, не Вълчан, а Вълчо – игриво, закачливо и ласкаво, сякаш да ни подскаже, че е  рядко изключение от породата си.

Беше не само артист, но и човек с голямо сърце.  И затова познати и непознати го поздравяваха  по улиците с усмивка: “Добър ден, другарю Камарашев! Добър ден, господин, Камарашев!”, и той радостно и топло им отвръщаше.

Казват, че добротата не била професия, да, тя е повече от професия, тя е изкуство и който владее това изкуство, влиза в сърцата на хората.

Сега, когато не можем да изразим по традиционния начин нашата любов и признателност затова, че ни е дарявал неуморно с таланта и добротата си, нека да му отдадем почитта, която заслужава – да запалим свещички в часа на заупокойната молитва за Вълчо Камарашев днес, 11 април, Лазаров ден, в 15.30 часа у дома, защото Бог не е само в църквата, той е навсякъде.

А ако получите това послание със закъснение, то е заради коронавирус в интернета.

Запалете свещичка, дори със закъснение. За душата на артиста часът е беззначение.

“Не ща са, мале!”

Вчера се разбрахме, че няма да бързаме. А като не бързаме, няма да се взираме само в телевизорите като телета в железница, а ще ни дойдат и други работи наум.

Имаше време, в което оправдавахме всичките си кривици с народопсихологията. Тези, които бяха доказали, че разбират тази материя, говореха по-рядко. Но когато казваха нещо, то се запомняше и се предаваше.

Та спомням си, че в един разговор за националното достойнство, Йордан Радичков слуша, слуша и накрая разказа за Емилиян Станев, който пък разказвал за една стара еленска мома, която се гледала в огледалото и не се харесвала: “Не ща са, мале, не ща са!” Та и аз като се гледам – заключи Радичков. – казвам си: “Не ща са, мале!”

Кой разбрал – разбрал!

Първоаприлско

Денят на шегата, подобно на много други неща, които приемахме за вечни, изчезна в небитието. Коронавирусът помете и него. На кого му е до шеги, щом Онази с косата излезе от приказките и като на шега взе да ни коси наред. Най-голямата шега би било, ако всичко, което ни се случва, е само сън, обхванал цялото човечество, а когато се събудим, с облекчение ще разберем, че е било само кошмар.

Уви, този сън е сън наяве. Само с хранителни и здравни боеприпаси, както и карциране едва ли ще се спасим.

Трябва ни нещо силно за духа, освен ракията.  Вадя от моя дълбок резерв истории, които са ме спасявали през годините и дано смехът отвее страха, който се е настанил в сърцата ни като в “Крайслер Вояджър”. Защо точно тази кола? Защото една необичайна реклама ме подмами преди години да си я купя:  “Ако искате холна гарнитура, купете си “Крайслер Вояджър”! “ Сега имам в двора си паметник с холна гарнитура.

За отскок ще ви разкажа кратка историйка за един мой любимец – Ивчо, петгодишно момченце, което посещава детска градина в един от кварталите на София. Един ден, докато пътува с учебния автобус, той споделя с шофьора нещо, което вероятно силно го е впечатлило:

– А пък, чичо Любо, моята баба се възнесе!

А чичо Любо дълбокомислено отговаря:

– Е, така е в живота, моето момче, един ден всички ще се възнесем.

– А ти, чичо Любо, кога ще се възнесеш?

– А, аз не бързам, не бързам! – бързичко му отвръща чичо Любо.

И така, мили приятели, другари, и просто случайно преминаващи през този блог,             как по-оптимистично да отговорим на погребалното “Да внимаваме-ее!” , освен с            “Да не бързаме, да не бързаме-ее! “

Честит Първи април!

Синдром на късата памет

Щастлив е този, който има къса памет. С времето тя става все по-къса, докато накрая остава само късото. Късо, късо, ама какво беше?

Днес е 8 март – дата, известна не само като “женски празник”, а и с прочулия се със своята неосъщественост Русенски комитет.

За онзи плах и неудачен опит на гражданската инициатива е казано всичко или почти всичко.  Е, има и детайли, които ще развалят ореола на събитието и ще осветлят някои играчи и тяхната роля в създалата се паника в държавата. Като, например, един комсомолски кадър, израснал до притежател на голф-игрище, който би могъл да разкаже какви ги е вършил и свършил, и с това да бъде по-полезен на целокупното население от всичките му политико-социологически поучения от екрана на телевизорите. Би могъл да разкаже, стига да не страда от синдрома на късата памет.

Това пък ме подсеща за един политик, който държал реч на предизборно събрание в зората на демокрацията.  Говорел за новото време, възхвалявал капитализма и громял социализма, особено развития. В най-пламенната част в залата се надигнал един от присъстващите и най-безцеремонно го прекъснал: “Другарю, ама вие ни говорихте обратното миналия път!” А ораторът, доскорошен преподавател от школата в Симеоново, отговорил нахакано: “Това само доказва, че съм ви учил и пак ще ви уча! “  

Щастлив човек! Че какво по-голямо щастие от това да забравиш откъде и накъде си тръгнал, какъв си бил и какъв си станал, в какво си се клел, а после дваж по-силно си проклинал, кого и в името на какво си загробил, та след време си пропял дитирамби за жертвата, защо захласнато си скандирал дивотии, но си се отметнал, когато му дошло времето?

И затова ние, българите, сме щастлив народ, колкото и да не искаме да си го признаем.