Архив на категория: Без категория

Отворено писмо

До Г-н Румен Радев

Президент на Република България

Господин Президент,

С Отворено писмо от 22 февруари към Вас се обърнаха 282 изявени български филмови дейци с апел за вето на ЗИД на ЗФИ, приет от НС на 17 февруари.

В навечерието на Националния празник 3 март с изненада узнахме от Държавен вестник, че още на 24 февруари Вие сте издал Указ за обнародване, с който “бетонирахте” един ретрограден и откровено лобистки закон.

Смайваща е бързината и лекотата, с която пренебрегнахте апела за вето, внесените правни аргументи, познанията и опита на хора, в област, която Вие малко познавате. Толкова често ли се срещате с талантливи и доказани творци и киноспециалисти, та предпочетохте мълчаливия отказ пред диалога?

Не само хората от киното, но и мнозина извън него, си задават въпроси и гадаят какви са истинските причини за подобно отношение, след като то по нищо не се различава от това на създателите на Закона.

Ясно е, че и за Вас българското филмово изкуство не е важно за духовността и културата на българския народ.

04/03/2021г.

гр.София

                                                Малина Петрова – режисьор

                                                Галина Тонева – продуцент

                                                Кирил Кирилов – продуцент

                                                Георги Чолаков – продуцент

                                                Диана Андреева-Попйорданова – финансист

                                                Боряна Пунчева – режисьор

                                                Иван Тонев – оператор

                                                Биляна Томова – икономист

                                                Иван Попйорданов – културен мениджър

                                                Петър Попзлатев – режисьор

                                                Екатерина Димитрова – координатор

                                                Владимир Андреев – продуцент

                                                Елица Матеева – кинокритик

                                                Павла Раковска – режисьор

                                                Жанина Драгостинова – кинокритик

                                                Иван Кирилов – изпълнителен продуцент

                                                Анна Петкова – режисьор

                                                Георги Дюлгеров – режисьор

                                                Росица Вълканова – продуцент

                                                Валери Йорданов – актьор и режисьор

                                                Таня Доганова-Христова – режисьор

                                                Костадин Бонев – режисьор

                                                Соня Александрова – кинокритик

                                                Киран Коларов – режисьор

                                                Явор Веселинов – режисьор

                                                Мина Стойкова – режисьор

                                                Християн Ночев – режисьор

                                                Искра Димитрова – кинокритик  

                                                Георги Тодоров – Жози – художник  

                                                Людмила Махалнишка – звукорежисьор

                                                Васил Живков – режисьор  

                                                Иглика Трифонова – режисьор

                                                Александър Грозев – кинокритик

                                                Асен Владимиров – продуцент

                                                Надежда Славова – фестивален директор  

                                                Любо Йончев – режисьор  

                                                Ценка Куюмджиева – режисьор  

                                                Елдора Трайкова – режисьор  

                                                Велислав Казаков – режисьор  

                                                Росен Елезов – режисьор  

                                                Иван Плачков – оператор

                                                Ивайло Христов – актьор и режисьор

                                                Кристина Янева – актриса

                                                Марина Янева – сценограф

                                                Тамара Пещерка – режисьор

                                                Невелина Попова – сценарист  

                                                Светлана Кирилова – режисьор по монтажа

                                                Валентин Кирилов – звукорежисьор

                                                Георги Борисов – поет и издател

                                                Ивайла Александрова – журналист 

                                                Боян Папазов – драматург

                                                Весела Данчева – режисьор

                                                Жезко Давидов – режисьор

                                                Иван Трайков – режисьор

                                                Павлина Михайлова – сценарист

                                                Боряна Матеева – кинокритик

                                                Емил Пенев – оператор

                                                Мария Аверина – режисьор

                                                Руси Люцканов – изпълнителен продуцент

                                                Ваня Баждарова – режисьор  

                                                Огнян Купенов – режисьор

 

 

 

     

     

       

 

 

 

 

 

 

 

Рицари на честта

На 24 февруари 2021 година Президентът Румен Радев издава указ за обнародване на Закона за филмовата индустрия, едва седмица  след приемането му на второ ченете в Народното събрание. Отвореното писмо за налагане на вето, под което са се подписали 282 творци, както и писмо за среща с Президента на Република България са отминати с мълчание. На 2 февруари 2021 година ЗФИ е обнародван.

Приемам мълчаливия отказ на Президента като обида на културния елит на нацията, щом за него мнението на една посредствена посланичка е по-важно от аргументите на доказали се български творци.

А сега всички Кирилометодиевци, Паисийхилендарци, Старопланинци с и без огърлия да си съберат отличията в една торба и да ги върнат на тези, които са им ги дали по протокол.

И това би бил най-достойният отговор – пример за самоуважение и гражданско поведение.

Шестнайсета република или пореден щат?

Този текст първоначално беше предназначен за колегите ми от киното, но сагата със Закона за киното надхвърли съсловните рамки и затова реших да го публикувам с надеждата да го прочетат и такива, които си мислят, че това не ги засяга: 

Това, което се случва с киното е скандално!

Особено след отправената похвала на американската посланичка г-жа Херо Мустафа към г-н Вежди Рашидов, че приемането на Закона за филмовата индустрия бил исторически момент.

Вече знаем какво се случва след подобни подкрепи от страна на велики сили.

Достатъчно си патихме от “подкрепата” на съветските братя, та сега да ги заменим с американските такива. Да, наистина е исторически момент за всички наивници. Сега вече няма капка съмнение защо г-жа Жана Караиванова, отново актриса, подобна на Будинов и Биков, е докарана чак от Америка да “спасява” българското кино, кого обслужва и какви са връзките й с господата Вежди Рашидов, Боил Банов, Томислав Дончев, Бойко Борисов и с госпожа американската посланичка.

Американците са прагматични и защитават техния интерес и естествено е да ни разиграват подобни политически кадрили. Известно е също, че има достатъчно продажници, независимо от етническата им принадлежност, които са готови да продадат всичко, което в  България става за продан, заради политически, корпоративни, икономически и какви ли не частни интереси.

На кого от вас, например, е известно, че при продажбата на Киноцентъра двама твърде известни политици на среща с тогавашния американски посланик са поискали един милион – от шок не запомних паричната единица, за да лобират в полза на американците при покупката на Киноцентъра?  Дали тези двама хубостници са получили комисионните или някои други, е нещо, което е в компетентността на разследващите органи.

Така че, американската посланичка може да прави баници, мартенички, да ни пее популярни български песнички, но до там – ние не сме туземци!

Явно обаче, че управляващите в Република България са на друго мнение, щом похваленият г-н Вежди Рашидов кани г-жа Херо Мустафа да присъства на приемането на “историческите” поправки по Закона за киното в Народното събрание!

Като не станахме шестнайсета република на Съветския съюз, защо пък да не станем пореден щат на Съединените щати?!

 Призив към господин Б.

Поводът за настоящия призив е предизвикан от един господин, станал депутат по съвместителство. Вярно, фамилията му започва с б., но това е поредната гербаджийска пешка, която не може да каже нещо, без да е съгласувала с главната буква “Б.” 

Затова аз се обръщам към главна буква “Б.”

Уважаеми господин Б.,

Пиша този текст не само заради себе си и приятелите на киното, но и заради паметта на много доказали се творци в областта на киното, които страдаха, когато едни нефелни хора закриха кината и ги превърнаха в игрални зали и магазини за ширпотреба, или когато продадоха българския Киноцентър на американците, дано им приседнат комисионните, или когато осъзнаха, че съдбата на българското кино е предрешена и му е отредено място със затихващи функции. Тези хора обичаха киното, то беше тяхна съдба – Христо Ганев, Бинка Желязкова, Ирина Акташева и Христо Писков, Рангел Вълчанов, Димо Коларов, Христо Христов, Атанас Тасев, Въло Радев, Никола Корабов, Иван Андонов, Людмил Кирков, Едуард Захариев и още много даровити и достойни личности… 

Свидетел съм и мога да Ви разказвам с дни какво и как, и най-вече благодарение на кого се случиха всички неблагополучия. Започна се с хората. Всички работещите в Студия за игрални филми “Бояна”, над 2000 души, първи бяха изхвърлени на улицата да оцеляват кой както може – хора със специфични професии и знания, които трудно можеха да си намерят работа. Някои станаха амбулантни търговци или продавачи на гевреци, а на други им беше отредено позорно място в току зараждащите се частни телевизии. Веднъж видях в центъра на София талантливия български оператор Атанас Тасев да тепа с камерата си подир някаква госпожица, едва прохождаща репортерка. Тя високомерно и наперено му даваше през рамо невежите си указания! Сърцето ми се обърна. Откъде можех да знам, че подобни жалки картинки ще станат ежедневие!

Ето че дойде ред и на държавната субсидия за кино – чрез поправки в Закона за киното една част от субсидията да се пренасочи към чуждите продукции, оказали ни височайша чест да снимат в България, а друга към “изнемогващите” частни телевизионни мастодонти – да спонсорира техните сериали и шоупрограми, които били като въздуха и водата за българския народ, но някои са добри и за изглаждане на мозъчни гънки. Вашата закачка към българите: “Вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме.” –   вече е почти реалност.

През 90-те години на миналия век започнаха първите дебати за Закона за киното. По липса на преводач, който да владее терминологията, се наложи да преведа германския закон за киното, та инициаторите да стъпят върху опита за държавна протекция на германското кино. Германците акуратно и детайлно бяха разработили своя закон със съзнанието, че киното е не само индустрия, но и изкуство с важна роля в съхраняването на националния дух, култура и самобитност на германския народ, което не би могло да изпълни тази мисия без подкрепата на държавата.

За съжаление, нашите любители-законотворци взеха да се упражняват върху българския закон за киното с години. Все нещо не им достигаше, все търсеха други чужди закони за модел, все го работеха, все някому не беше угоден, все някой се заиграваше и заради комисионни, хонорари, постове, сметки и обещания законът тръгна едва след петнайсетина години. И по българска традиция, започнаха поправките, та да се стигне до днес, след близо 30 години умуване, да се приема закон, с който ще бъде окончателно опропастено киното. Няма да влизам в спор кое да предпочетем: киното или телевизията, защото е разговор за лаици. 

Когато Вие, г-н Б., сте бил невръстно дете, а най-големите радетели на въпросните промени, не са били родени, едни ентусиасти като Георги  Стоянов – Бигор, Александър Александров, Тони Андрейков – да ми простят пропуснатите, обикаляха страната и чрез филмите на Роселини, Фелини, Бергман, Бунюел, Антониони, Рене Клер, Реноар, Годар, Трюфо и други световни режисьори, просвещаваха младежите, че киното е изкуство, а не движещи се картинки за запълване на времето, че киното има свой език и за да го разбереш и обикнеш е нужно образование и възпитание. Тези филми отвориха очите на мнозина. Тези мисионери на киното имат голям принос в духовното израстване на много поколения. Те заслужават да бъдат обявени за истински будители. 

Казвам Ви го аз, един от тези, които на 16 години с вълнение чакаха срещите и след лекцията и прожекцията до среднощ мереха улиците на Бургас, възбудени от видяното и чутото – това преживяване беше равносилно на културен шок, каквото поколението на Вашите депутати – актьори Евгени Будинов и Тома Биков, мой съгражданин, едва ли са имали. И аз им съчувствам. Но те сигурно ще гласуват лобисткия закон за киното в полза на телевизиите и чуждите продукции, защото става дума за пари и то за много пари, заради които националните интереси, особено духовните, се пожертват.

И ако Вие, господин Борисов, действително милеете за този народ и съзнавате отговорността си не само за неговото физическо, но и духовно съхранение и израстване, не може да не знаете, че това не се постига с телевизионни гмо-та и шоупрограми, а с истинска духовна храна и култура. Вкусът се възпитава. Може и да имаш очи, но да не виждаш, може да имаш уши, но да не чуваш, можеш дори да си мислиш, че имаш душа, но да си бездушен. А за всичко това е нужно разбиране и специална грижа.

Дано чуете този мой призив и убедите подчинените си съгласни букви от “Герб” да не гласуват Закона за киното, защото това е един лобистки закон, чрез който киноизкуството в България ще се превърне в спомен. 

А ако моите аргументи не са Ви достатъчни, вслушайте се във Федерико Фелини:

“Защо комерческото кино има такъв голям успех? Защото не тревожи зрителите. Те излизат от залата със същото незнание и със същото фалшиво спокойствие, с което са влезли в нея. Хората, които обичат такъв род изкуство, не искат да се тревожат, не искат да бъдат отговорни, не искат да се пробуждат.”

На такъв народ ли искате да бъдете водач?

 

Прочел простакът една книга

Не се подвеждайте по заглавието, моля! Досещам се за кого си мислите, но това няма нищо общо с “Винету” и неговия легендарен читател.

Всеки път, когато чуя председателката на Народното събрание да ораторства и да ни поучава, се сещам за една чудесна история от началото на преврата, наречен Деветосептемврийско въстание, и ми напира да ви я разкажа.

Било в първите години след “народната революция”. Навред – хаос, тотално объркване и безхаберие. Взели да назначават хора на работа с и без ценз, стига да са “наши”. Бюра бол, седят хора на тях, а какво да работят, няма кой да им каже, но почти не минавал ден без събрание. Присъствието задължително! В едно такова замаяно от бездействие бившо престижно издателство назначили един, който много обичал да се изказва. Едва се събрали в залата в приземието и “ораторът” вземал думата и започвал да намила до без край.

Наред с тези, които нямали хал хабер от език и литература, слушали глупостите и алабализмите му образовани хора, завършили класическа и българска филологии, с френски, немски, латински, специалисти по сравнително езикознание на какви ли не езици, изчели класиците в оригинал и накратко, едни от най-добрите езикови редактори, но никой не смеел да се обади. Ха се обадиш, ха започнат разследвания от партийния, от профсъюзния комитет, от тричленки, двучленки, едночленки и прочие “грешки на растежа” – изваждат ти сто години назад “тъмни” петна от биографията на родители и роднини, за които дори не си чувал.

Ала веднъж, при поредното словоизлияние на многознайкото, на един от присъстващите му кипнало, забравил чувството за самосъхранение, скочил и изкрещял: “Прочел простакът му с простак една книга и иска да ни я разкаже, ама не може-еее!” Това било толкова неочаквано, че вместо да се скрият под столовете и зад колоните от страх, всички се разтресли от смях.

До тук беше комичното, а по-натам следва трагичното. Не само за онези, които са се посмели от сърце, а за всички, защото случаят в издателството не бил изключение. Навсякъде плъпнали подобни чукундури, станали началници и взели да ръководят. Който не им вървял по гайдата, имал талант, знаел повече от тях или владеел тънкостите на занаята си, бил заплаха и го затривали по бързата процедура. И така вместо към цивилизацията, културата и прогреса, завъртяли кормилото на държава и тя се понесла известно накъде. А откъде се взело това бедствие?

Не е ли било от призива на гениалния Ленин: „Да създадем такива условия за образование и възпитание, при които всяка готвачка може да вземе участие в държавното управление.“?

За условията забравили, но втората част от мантрата добила популярност и с лозунга:   „Да претворим думите в дела!“ всевъзможни „готвачки“ се втурнали да управляват. Управляват и днес.

Достатъчно е да се вгледаме и заслушаме в нашите избранници в Народното събрание. Не ви ли напомнят много от тях на полуграмотния редактор в онова издателство?

А какво да кажем за умника, назначил проектантка на алуминиеви кофи на най-важния пост в Републиката!? Как да не се смееш!

Ах този Владимир Илич какъв шегобиец бил!

“Мафията управлява тази държава!”

Тези знаменателни думи принадлежат на президента Плевналиев. Не сме ги чули официално никъде, защото как да съобщиш подобно нещо пред електората?! Нали електоратът, колкото и прост и загубен да е, би могъл да си помисли, че и самият президент е приел да бъде кукла на конци? Затова най-добре е на подобни прозрения да не се дава гласност. Но думите са изречени и то не веднъж, а както е известно, думите не се губят. Като потвърждение ще ви разкажа една история, на която всички сме били свидетели и която преди години ни хвърли в смут и догадки, които си останаха обаче в сферата на предположенията.

Истината за действителните събития стигна до нас силно изопачена. Известно е, че българската история е пълна с изфабрикувани за ширпотреба “истини”, така че описаният случай не е изключение. Понякога само един чистосърдечен разказ би могъл да възстанови реалната картина. Това, което ще прочетете, е разказ на очевидец. Засега няма да споменавам името му заради неговата сигурност, но когато той прецени, сам ще излезе от анонимност и ще разкаже и други любопитни подробности, които допълнително ще осветлят манталитета и прилаганите методи на така наречените народни избраници в политическия ни и обществен живот. 

Основното действие се развива в “Боянския сарай”, годината е 2015, месец декември, по време на  традиционното новогодишно парти на почетния председател Ахмед Доган. 

Три години преди въпросното паметно събитие, на 19 януари 2013, по време на VIII -та Националната конференция на ДПС в НДК се разиграва пародия на известната от Възраждането пиеса  “Иванко, убиецът на Асеня”, а именно “Октай, убиецът на Доганя”. Тя е изградена върху множество действия и явления. В едно от явленията бързо съвзелият се от камуфлажния опит за убийство Доган, все още лидер на Партията, чрез малка добавка в устава се превръща в почетен председател с правомощия на партиен феодал до края на живота си. За свой наместник издига дългогодишния говорител на партията Лютви Местан. Местан е съзнателен, а не случаен избор. Той не блести със самостоятелност и инициатива, лоялен е към лидера, дори прекалено лоялен. След близо две десетилетия вярна служба, Местан като че ли дръзва да се еманципира и почетният председател го наказва за назидание на всички останали. За повод се изтъква декларация, написана и прочетена от Местан в Народното събрание по повод на свалянето на руския самолет, нарушил въздушното пространство на Турция. Поставеният председател на ДПС Лютви Местан е обявен за национален предател, изхвърлен от партията и морално дискредитиран като подарък за рождения му ден, а Доган се превръща в национален герой, дори някои заскандирват “Je suis Dogan, je suis  Peevski” и народът приема поредното театро за истина.

А каква е тя, не бихме научили, ако някой не се реши да наруши омертата. 

– Какво се случи в действителност на 17 декември в “Сараите”? Можете ли да разкажете?

– Трудно. Трудно бих могъл да разкажа. Г-н Местан правеше опити да промени партията. 17-ти е в резултат на всичко, което се опита да направи преди 17-ти. Тези 3 години, въпреки че беше поставен председател на Движението, до голяма степен той се опитваше да даде една нова визия.  Мисля, че беше едно от американските издания, което обвиняваше  Движението в това, че е в едно проруско управление. Заглавието на изданието звучеше така: “В България управляват две проруски партии”, визирайки БСП и ДПС. Г-н Местан не беше съгласен с това. Той беше изключително реакционен в това отношение и отговори на тези нападки. Наистина се опитваше да изчисти образа и да промени съответно някакви баланси в партията. Едно от неговите предимства е, че се опита да отърве Движението за права и свободи от тясната прегръдка на БСП. Наложи се да направим коалиция с БСП и ние да бъдем създатели на правителството на Орешарски, но никой не се чувстваше комфортно в тази среда, нещо повече, смятахме, че това правителство има трети много силен съюзник в лицето на Делян Пеевски. Голяма част от министрите бяха единствено и само под негов контрол. В тази ситуация ние се затруднявахме да провеждаме някакви политики чрез министрите, за да отговорим на очакванията на нашите избиратели с оглед на обещанията, които им давахме по време на изборната кампания. Затруднявахме се, защото друг контролираше част от тези министри. Прави чест на г-н Местан решението да прекратим мандата на г-н Орешарски. Може би е резултат от консултации, а може би в по-голяма степен е еднолично. Това се случи най-вече с една друга цел – да преориентираме политиката на движението от левите партии към десните. Една подадена ръка към Бойко Борисов и другите партии, които се определят като демократични и десни, защото нашите избиратели не от вчера, не от днес, са много силно притеснени и не одобряват политиката на Движението да влизаме единствено и само в коалиции и сътрудничество с БСП и партиите около БСП. Те не са доволни от това и от факта, че се наложи  да подкрепим г-н Първанов за президент. Те не бяха съгласни с това, че до голяма степен винаги отговаряхме на очакванията на БСП, т.е. правим това, което те искат, те желаят, те целят. Г-н Местан искаше да се отърве от хватката на БСП и кръга около БСП, опита се да направи преориентиране и това беше една от причините една част от депутатите в Движението или една част от ръководството на Движението да му се противопостави и да повлияе на решението на г-н Ахмед Доган спрямо него. Една от причините, не единствената.

– Твърдите, че част от министрите на Орешарски са били под контрол на Пеевски. Какви качества притежава Пеевски, та той да бъде по-силен от Ахмед Доган?

– Не знам дали бихме могли да определим наистина кой е по-силният. Аз смятам, че въпреки всичко, г-н Доган е силният на деня в партията. Смятам, че имат общи интереси с г-н Пеевски, смятам, че те са взаимносвързани, че те провеждат, може би, по-голямата част от политиките заедно, вземат заедно решенията, но не смятам, че г-н Пеевски е по-силният в партията. Той е удобно лице за изпълнението на дадени, на поставени задачи, той е удобно лице, което може и трябва да провежда определени дейности извън политиката, а понякога и политически, и съответно да поема критичните удари, както на електората, така и на цялата общественост.

– Да се върнем на 17 декември.

– 17 декември, между другото, трябва да започнем от тук, че за всички народни предствители, общински кметове или областни председатели на Движението за права и свободи е изключителна чест да присъстват на тържеството в “Сараите”. По принцип такива тържества се провеждат по два повода. Единият е новогодишно парти, вторият е рожден ден на г-н Доган. 17-ти декември беше едно тържествено мероприятие, което се провежда предколедно и предновогодишно. Този път на 17-ти декември бяха поканени повече представители от структурите –  в по-голям  и по-широк състав, отколкото в други години и по други поводи. Присъстваха народни представители, председатели на областни съвети и почти всички общински кметове. Имаше представители на младежките структури, бивши министри и народни представители, и лични приятели на г-н Доган. Всичко беше както винаги досега на други случаи и мероприятия – забава, музика, песни, танци – тържество, с единствената разлика, че изказването на г-н Доган напълно промени средата и обстановката. На почти всички мероприятия г-н Местан и г-н Доган  произнасят слово. Този път г-н Местан също взе думата, поздрави всички колеги, почетния председател с много голямо уважение, с пиетет към неговата личност и към неговия образ. Словото на почетния председател започна по-късно от обичайното. Някои от гостите са се опитали да си тръгнат, но не са успели, защото просто им казали: ех все пак нека да не си тръгваме, защото почетният председател иска да каже нещо, след малко ще го произнесе, нека да го чуем, неуважително е. Г-н Доган произнесе словото си импровизирано. Но в последствие, когато прочетохме текста в сайта на Движението за права и свободи, мога да кажа три неща: това не е целият текст, второ, това е коригиран и редактиран текст по отношение на някои понятия и думи и трето, смятам, че има добавени също понятия и думи. Разбира се, трудно ми е да го твърдя, защото една толкова дълга реч не може  да бъде запаметена и не може да бъде наизустена само с едно чуване  и слушане. Всички бяхме концентрирани, за да чуем  какво ще се каже и как ще бъде произнесено. Аз, лично, не съм очаквал това, което се случи. В последствие получавам информация за това, че някои са били посветени какво предстои. Това, което чухме, разбира се, беше втрещяващо. Нашият електорат много често е проявявал съмнение, казвам електорат, защото въпреки всичко е гласувал за нас, проявявал е съмнение както за образа и поведението на г-н Доган, проявявал е съмнение за неговите обвързаности и за влиянието, което тегне над него, проявявал е критично отношение и към политиката на ДПС и въпреки всичко е гласувал и е давал отново и отново доверието си, както заради единството и заради това че не може само по подозрения да лишава от подкрепа партията си. Говоря най-общо за електората на Движението и за това, което съм уловил, усетил от тяхното поведение и разговорите, които съм провеждал с тях. Но след това слово, след това, което се случи и след словото, съответно отстраняването на Местан, изказванията на съпредседателите по някои политики на Движението, всичко това в комбинация, подейства много силно на електората, много отрезвяващо и те казаха следното: “Подозирахме, че има нещо нередно в тази партия. Ние като че ли подочувахме, четяхме в различни сайтове анализи за това, че тегне някакво влияние над тази партия, но не трябваше да се издават. Не трябваше да се разконспирират, не трябваше да си признават. Трябваше да продължим. Ние просто да не знаем истината, тя да не бъде публично оповестявана и обявявана. Как да гласуваме оттук-насетне за Движението, как да подкрепяме Ахмед Доган след неговото признание затова, че от една страна той е под влиянието на Русия и съответно прилага и провежда руски интереси, как да подкрепяме Доган заради влиянието му от Пеевски и олигархичните кръгове, които тегнат над Движението – това вече е много сериозно и силно, и как да подкрепяме Движението като гледаме тримата съпредседатели и виждаме, че партията няма бъдеще.” Съответно всичко, което се случи от вечерта на 17-ти и след 17-ти дава вече повод на нашия електорат да се замисли над процесите и да каже, че се е получил един много  сериозен разлом между политиката на Движението и интересите на електората и на избирателите. 

Веднага след изказването на г-н Доган почти всички втрещени се отказаха да празнуват. Тягостната обстановка започна от момента, в който приключи словото на господин Доган.  Нямаше бурни аплодисменти, ограничено, от чиста куртоазия, може би, някои не можаха да разберат за какво става дума, защото все пак беше един и половина нощес. Празник е. Нормално е. Но една част от присъстващите бяха крайно несъгласни с това, което чуха. Едно лице беше даже леко агресивно: “Как е възможно тук да се говори по този начин на Председателя! – бяха думите му. – Така ли се говори пред толкова хора!” Тоест, не само това, което се каза, но и начинът, с който се подходи и отношението към Местан като човек не беше одобрено от никого.  Веднага след това по-голямата част се разотидохме. После научих, че много малка част от всички, които сме били там, са останали до сутринта и са продължили празнуването. 

Разполагам с много информация. Тя до известна степен е разобличителна, но и до голяма степен част от нея излезе по медиите и беше оповестена. Някои от нещата бяха обаче дискретно прикрити, бяха изопачени, някои от нещата бяха премълчани. Още на 18 декември научих, че г-н Делян Пеевски в прав текст е поставил ултиматум към г-н Местан. 

– По телефона ли?

– Не, на живо. Поканил го е на определено място, където са провеждали и по-рано срещи и му е поставил ултиматум. Съответно, не да вземе решение, или да помисли, говоря с термина и понятието ултиматум. Ултиматумът съдържа условие. Условие, което ако не бъде изпълнено, ще последват определени действия. В този ултиматум е имало както срокове, така и параметри на действие. На него му е казано, че трябва да подаде оставка с мотивирано отворено писмо, включително и до медиите, ясно и аргументирано по определен начин до 22-ри декември, мисля, че часът беше 19 или 19.30. Г-н Местан е казал, че на този етап няма намерение, но трябва да помисли. Г-н Местан винаги е бил лоялен към г-н Доган. Ако наистина смятаме, че г-н Доган е визионерът на прехода, че той е човекът, който разполага с компетенция, опит, с познания, човекът, който е изградил до известна степен даже и култ към личността си, то тогава много добре е трябвало да прецени кой е Местан, дали го познава достатъчно, дали да го подкрепя като депутат в продължение на 16 години преди да го предложи за председател на партията.  Ако наистина е визионер. Следователно, познавайки кой е Местан, на какво е способен и дали би бил коректен и лоялен към партийната политика и към почетния председател, е получил подкрепата за този пост. Причините, които се изтъкват за неговото отстраняване са изключително неприемливи. Неговите “провинения”, неговите “грехове”, “грешки” даже, не са до степен, че да бъде отстранен. Може да бъде критикуван, можеше да се обсъдят съответно някои негови дейности или поведение, но в никакъв случай не биха били достатъчни като аргументи да бъде отстраняван от поста. Г-н Местан винаги е бил в колаборация и в комуникация с г-н Доган. До голяма степен той не е взимал самолично решенията си.  Първо, е консултирал своите действия с г-н Доган, второ, почти винаги е консултирал своите действия и с партийната група, областни председатели или депутати.

В цялата тази галимация г-н Лютви Местан е бил в позицията да мисли и да взима решение. Решение за това как да постъпи. Ако наистина беше му поискана оставката по един нормален начин затова че не се справя със задачите, затова че почетният председател оттегля своето доверие, нещата щяха да бъдат различни, но му е поставен ултиматум с условие да приеме изцяло критиката на г-н Доган от нощта на 17-ти декември. Т.е. в писмото му за оставка трябва да присъства именно това признание: не се справих, г-н Доган е прав за всичко, което спомена на 17-ти, давам оставка, опозорен и виновен. Едва ли не това е трябвало да каже в това писмо.  Една от причините той да бъде свален по този начин е уважението, което се породи към г-н Местан. Електоратът припозна в негово лице новия лидер на партията, електоратът го прие, електоратът се гордееше с неговите изказвания, гордееше с това, че нашият председател е не само най-добре говорещият български политик и най-добре изразяващ своите идеи, но същевременно и задълбочено мислещ политик. Това е една от причините да бъде изревнуван и да бъде отстранен, според мен.

На 22-ри декември г-н Местан не подава оставка. Решението му е да действа като мъж, да действа като политик, който не е виновен за нищо и не се признава за такъв. Интересното е, че именно до часа на изтичане на ултиматума г-н Местан не е бил предупреждаван за това, което предстои, а именно снемане на охраната, която в продължение на няколко години се е грижела за неговата сигурност. Г-н Местан имаше една от най-сериозните охрани в тази държава. Той се охраняваше както президента, така и министър-председателя. Нивото на неговата сигурност по една или друга причина е преценка на други компетентни органи, не моя. Дали това е било пресилено, дали е било необходимо, дали е било отново провокирано от някакви приятелски отношения към него, не знам. Той беше пазен не само на мероприятия, в парламента или където и да е, той беше пазен и в дома си. Той разполагаше с 24-часова охрана, която съответно пазеше дома му, семейството му и самия него, когато е там или когато не е там. За всичко, което се случваше около него, отговаряше тя. Съвпадението на часа на изтичане на ултиматума и часа на снемане на охраната е с разлика от три минути, което, разбира се, е доста опасно, без съмнение. Той е предупреден от началника на охраната за това, че преди 3 минути му е снета охрана  и от тук нататък Националната служба за охрана не се грижи за неговата сигурност и безопасност. Изведнъж този човек, който е бил пазен по определен ред и начин, остава без охрана. Той остава и с предупреждението, което е получил преди няколко дни. Трябва да вземе някакво решение. Звъни на президента и провежда разговор. Задава му въпрос: знае ли това, което се случва с него с охраната? Отговорът на президента е, че не знае, че не е информиран, че не е разпореждал такава процедура за снемане на охрана и че не е уведомяван за започването на такава процедура. Разбира се, че г-н Местан се обръща: добре, аз какво да правя в тази ситуация? Президентът му казва: “Съжалявам, ще трябва да проверя нещата и оттук-насетне ще вземем някакво решение.” Има и едно друго, много паметно изречение. Г-н президентът казва:” Аз, г-н Местан, откога ви обяснявам, че не аз, а мафията управлява тази държава!” 

Доколкото знам е имал два разговор и с Даниел Митов, външния министър, но не знам какво са си казали. В тази минута цялата налична техника, целият ресурс бива изнесен от дома на г-н Местан. Той остава със семейството си там и разбира се с мисълта си за ултиматума. Президентът и външният министър можеха да му предложат варианти, с които г-н Местан да се почувства в сигурни ръце. Не му е предложен такъв вариант.  Да се обърне към някого. Към кого? Аз или Вие към кои институции в тази страна имаме безрезервно отношение и доверие?

– Нито една.

– Вероятно и г-н Местан разколебан в тази ситуация как да постъпи е постъпил както и знаем. Доколкото ми е известно по съвсем друг повод той е имал вече уговорена среща същата вечер на 22-ри в малко по-късен час с посланика на Република Турция. Поводът е предстоящо гостуване на високо ниво от страна на турската държава на министри от турското правителство на възпоменателния митинг на Тюркян чешме, който предстои след няколко дни. Г-н Местан звъни на посланика и го уведомява какво се е случило с него. Затова, че много е вероятно да не може да отиде на тази среща. От там насетне, това, което знаем, че е изпратена кола на турското посолство, той отива в посолството, колко време остава там, за какво разговарят, кои са вече новите актуални теми, които са повдигнали на този разговор, аз не знам. Но така или иначе той е останал там до момента, когато вече му е осигурена охрана и знам, че отпътува извън София в дома на свой приятел, който е много сериозно обезопасен. Г-н Местан със семейството си остава там. Критиката към господин Местан защо именно се е обърнал към посланика, защо е влязъл в посолството, защо по този начин осигурява своята безопасност, може би има някакво основание, ако не се знае всичко това, което споменах досега. Ултиматумът, бързите решения, които е трябвало той да вземе за няколко минути буквално, институциите, които до голяма степен са подвластни на извънправителствени и извънинституционални връзки и контакти. Но искам да ви спомена следният сантимент, който битува в съзнанието на всеки един турчин, а и мюсюлманин в тази страна. Винаги, когато ние сме били под угрозата от някаква опасност, винаги когато не сме се чувствали сигурни, за голямо съжаление, в собствената си родина, и тази несигурност е породена от различни обстоятелства и причини, ние сме търсили утеха, подкрепа и помощ в Република Турция. Ако в момента ние задаваме въпрос на г-н Местан защо отидохте точно в това посолство, то ние трябва да зададем въпроса към всеки един български гражданин, принуден да напусне страната си 89-та година, защо отиде в Турция? Защо не отиде някъде другаде, а отиде именно в Република Турция? Това предателство ли е спрямо Родината? Когато не се чувстваш сигурен тук, когато не знаеш какво предстои с теб, с имота ти, със семейството ти, с живота ти и когато си принуден да вземеш някакво бързо решение, за да съхраниш, за да опазиш себе си и семейството си, а понякога и ценностите, културата си, някой може ли да  задава такива въпроси? Животът е свещен, здравето е свещено, културата ни също е свещена. Когато трябва да бъдат съхранени, опазени, всеки има право да действа както намери за добре. Много е смешно в ХХI век и съответно в едно модерно общество да бъде критикуван за това, че е влязъл в посолството и точно това действие да бъде възприемано и да бъде определяно като национално предателство. Предателство може да бъде, ако аз предоставя на вражеска страна нещо, с което да злепоставя народа или родината си. Нямало е такава ситуация. Влизането в посолството само по себе си е един човешки, а не политически акт на човек, който е трябвало или да изпълни ултиматума, или да вземе друго непопулярно решение.

– Можем ли да направим паралел с “оня списък”, който Доган предава в турското посолство в началото на прехода с имената на свързаните с ДС дипломати в различни посолства, но не е обявен за национален предател?  

– Не можем да правим паралел. Тук няма “списък”.  А и аз не съм запознат с подробностите.

– Какво се случи след 22-ри декември?

– Чухме, че се подготвя партийно събрание в “Сараите”. На 23-ти няколко пъти бях поканен да присъствам на мероприятие на 24-ти, съответно без да бъда уведомяван за дневния ред. В 13 часа има събиране на парламентарната група на Движението за права и свободи, в 13 и 30 – Централният съвет на Движението за права и свободи. Г-н Местан не е бил поканен. Той звъни на г-н Рушен Риза многократно, за да го попита дали ще бъде допуснат. Съмненията се носеха във въздуха, че ще му се иска оставката или ще бъде свален от поста чрез гласуване и ако това се случи, дали ще има възможност да изкаже своята позиция, или най-малкото да вземе думата пред целия колектив. Звъни многократно, но не получава отговор. Вечерта на 23-ти г-н Рушен Риза отговоря на обаждането на г-н Местан и казва следното: “Не съм сигурен дали ще ви бъде позволено и дали ще бъдете допуснат. Това не е в моята компетенция, но аз съответно ще разговарям с когото е необходимо, г-н Местан, и ако бъдете допуснат, ще ви се обадя, ще ви предупредя утре сутринта до 9.30.” Съответно до 9.30 на другия ден отговор не е последвал. 

На 23-ти имах колебание дали да присъствам на това събиране, дали с моето неприсъствие да покажа несъгласието си за начина, по който се провежда това събрание в един частен дом. Много добре знаехме, че всички, които се намират там, начинът, по който се събират, още повече, че няма добри условия за толкова голямо множество от хора, знаехме, че това ще бъде едно предрешено решение, че натискът ще бъде много голям, че всеки, който е попаднал в капана да се появи там, ще трябва да изпълнява поставени задачи, а не да взема решение, според своята логика, мислене, компетентност или съвест.  Затова сам за себе си реших да не участвам в този водевил.  Подобно на мен, една част не са искали да отидат, но са били заставени и предупредени да отидат – имало е натиск върху тях, една част, които са били там, въобще не са вдигнали ръка за гласуване, но са били преброени, т.е. те не са гласували “за”, “против”, “въздържал се”, но са били преброени. Има колеги, които казват: просто обстановката беше изключително опасна, тягостна, беше обидно отношението още като влизахме, защото винаги сме били проверявани преди да влезем в “Сараите”, но никога такива крути мерки до степен унизителни. Имало е съответно колеги, които са взели думата и са били критични към това, което се случва там, но не се дава гласност на това, така че не всичко знаем за това, какво се е случило там. 

– Но нали голямата вина на Местан се съдържа в прочутата декларация за сваления руски самолет на турска територия?

– Аз бях в стаята на Осман Имамов, където г-н Местан съчиняваше текста на декларацията.  Когато влязох, той вече беше започнал работа с група народни представители, включително и някои от съпредседателите, които в момента са в ръководството на партията. Вероятно г-н Местан нямаше да вземе никакво отношение, ако преди него други партии не бяха заявили своя позиция в Народното събрание. Той диктуваше, колега набираше текста на компютъра, след това дълго се умуваше с наше съучастие – някои по-скромно, някои с повече участие, за прецизност на текста – да не обидим Русия, да не вземаме явна страна. Той се опитваше съвсем деликатно да изрази позиция като го направи, според мене, перфектно. Аз, когато чета текста и днес, все още не мога да си обясня с какво и как подразни той когото и да било. Там имаше ясни послания в тази декларация. На първо място се задава един реторичен въпрос: все пак всички ще спазваме ли международните правни норми и съответната териториална цялост на всяка една страна? Вторият момент е по отношение на тази криза, създала се в Турция – ние по-скоро подкрепяме позицията на НАТО, която беше изразена вече към този момент. Третият момент, има един конфликт, има една тежка ситуация, веднага всички засегнати страни да седнат да се разберат, за да гарантираме мира – това е наша отговорност. Това беше в тази декларация. Призоваваме към някакво споразумение, към диалогични действия, които да успокоят ситуацията в страната и региона. Това каза г-н Местан. Нещо друго може ли да споменете в тази декларация, какво е толкова страшно и лошо?

– Доган дал ли е съгласието си за тази декларация?

– Това не зная. Не зная това дали предварително се е консултирало с г-н Доган. Не мога да отговоря на този въпрос. Но нещо друго да ви кажа. Какво мисли избирателят за тази декларация. Това е най-важното. “Колективното тяло” не е само ръководство, не е само структури. Обикновеният избирател със своята политическа логика и познания мисли за ситуацията по следния начин: имаме една агресивна страна, която се чувства толкова силна, че прави каквото и където пожелае и никой по никакъв начин не може да я спре. Има една страна, от която и ние исторически сме си патили толкова много, че все още не можем да забравим болката от “Възродителния процес”. Ние от 45-та години насам, а някои смятат и по-рано не сме видели нищо добро от тази страна, освен най-малкото един тоталитарен модел, а понякога влияние до степен, че отнема човешки права и живот. Това е, което знаем за Русия преди 89-та година и най-вече след 45-та година. Именно тази агресивна страна по отношението си към Украйна, по отношение към своите политици, които са опоненти на Путин, действа по определен начин. Една страна, която е безпардонна, когато реши нещо, една страна, която е известна с това, че понякога действа агресивно по свое осмотрение, например, решава да бомбардира позиции на една терористична групировка, тъй наречената “Ислямска държава”. Това, разбира се, може само да породи адмирации на който и да е политик или гражданин. Но когато чрез тези бомбардировки се помага на един сатрап и диктатор като Башар Асед, когато чрез тези бомбардировки се избива мирно цивилно население, каквото е тюркменското, това вече е съвсем друга ситуация. Турчинът, който живее тук, не може да приеме убийството на жени и деца от другата страна на Турция. Без значение дали това са тюркмени, кюрди, араби, никакво значение няма – това са живи същества, това са хора. Ние не можем да делим хората на етнически групи, но силният, сантиментален момент се поражда от факта, че това са тюркмени, те са турци и именно са избивани от руските ракети, които не винаги попадат до целта си, т.е. “Ислямска държава”. И това има вече съмнение, че се прави нарочно, за да бъде освободена тази територия от цивилно население. Всичко това дразни и турчинът, живеещ в България. Той смята това за страшно неприемливо и агресивно. Какво казва нашият избирател? “Ма тая декларация е едно нищо в сравнение с това, което прави Русия към мирното цивилно население!” Какво е една декларация – нищо! И никой нищо не е искал от нас  – нито Турция, нито  посланикът, нито Ердоган е искал някаква позиция от нас. Никой не е искал да подкрепяме Турция или да бъдем срещу Русия. Но задавам следния въпрос: г-н Местан или аз не мога ли откровено, смело като политик, като свободен гражданин на свободна Европа да изляза със своето лице и да изразя своя позиция по какъвто и да е въпрос в тоя свят?

– Известно ми е, че тази декларация е създала големи грижи на Доган, но публичната му реакция идва след повече от 20 дни. Има ли нещо друго извън нея?

– Аз ще се върна на 15-ти. На 15 декември в България пристига министър-председателят на Република Турция проф. Ахмет Давитоглу. Той е на държавническо посещение, гост е на министър-председателя Бойко Борисов. Доколкото ми е известно, аз знам от сигурни източници това, е имало момент, в който се е провела среща на шест очи между двамата министър-председатели в присъствието на г-н Местан като той е бил и преводач. Г-н Давитоглу и г-н Борисов са разговаряли не само в присъствието на г-н Местан, но също са го допуснали да се включи в разговора. Ето още една причина, поради която беше свален от поста. Преди да ми зададете въпроса дали г-н Местан е консултирал своето отиване на тази среща с г-н Ахмед Доган, с много голяма категоричност твърдя: да. Имало е свидетели на този разговор, защото отново се е провела в стаята на г-н Имамов, където почти винаги се събират колегите и г-н Местан провежда там част от срещите си. 

Доган не е успял да преглътне и да приеме всичко, което се е казало или не е приел резултатите от разговора там. Но г-н Доган е знаел за тази среща. Съответно, по моя информация, аз не съм бил наистина на този разговор, г-н Местан получава обаждане от министър-председателя Бойко Борисов. Г-н Борисов го кани на среща като казва: “Изпращам ти правителствени автомобили, за да може дискретно да влезете тук, където сме ние.” Вероятно една от резиденциите в “Бояна”. Казва: “Имаме среща с г-н Давитоглу, на която ще присъстваш само ти, включително и като преводач.” Това, разбира се, смутява до известна степен г-н Местан, който казва: “Искам няколко минути да помисля.” Веднага се обажда на г-н Доган и г-н Доган казва: “Няма как да не приемеш тази покана. Няма какво да мислиш.” Г-н Местан му казал: “Въпреки това аз имам колебания, защото форматът ме притеснява. Кажете какво да направя. Искам съвет от Вас, г-н Доган.” Има колеги, които са били там, на този разговор по телефона. Може да бъде проверена разпечатката на телефонните му разговори, около обедните часове, около 12 часа, на 15-ти. Г-н Доган му казва: “Не, няма какво да се мисли, тази среща трябва да бъде проведена, защото става въпрос за премиерите на двете страни. Отиваш.” Въпреки своите колебания, г-н Местан отива на тази среща и аз знам за част от разговора, не всичко. Тази информация трябва да бъде публична, защото наистина в голяма степен защитава и касае българския интерес, не национален, но все пак български интерес. Част от разговорите, които са се провели там са за предложението, което има г-н Ахмет Давитоглу, не знам дали не е в резултат на искане на г-н Борисов, но съответно желанието и готовността на проф. Давитоглу да подпомогне българските граждани в няколко направления. За азерския газ знаете, нали? Това, между другото е тема, която беше и коментирана за това, че е възможно да се предоставя по-евтин азерски газ, а даже да бъдем и съответно транзитен път за такъв газ, което пък е ново условие, което предоставя възможности за България не само от финансово-парично естество, но и за нашите енергийни източници и независимостта от Русия. Това е тема, която също се е коментирала там.  Другите три предложения обаче са по-интересни, а именно, г-н Давитоглу е предложил безлихвени заеми и кредити на всеки един български гражданин, който желае и иска да се занимава със земеделие за производство на биопродукти или за отглеждане на животни. Безлихвен заем, който ще бъде поставен в някакви рамки. Г-н Давитоглу подчертал необходимостта от хранителни продукти, включително и за бежанците, които трябва ежедневно да се изхранват в Турция.  Като, доколкото ми е известно, е предложил цена малко по-висока, отколкото пазарната в момента на изкупуване. Това е условие без да се иска нищо насреща. Т.е. даваме безлихвени кредити, едно семейство има възможност три, пет, десет крави, които да отглежда и пазарът е осигурен. Това е първото предложение. Второто предложениее относно безлихвени кредити за дребен и среден бизнес. Всеки един български гражданин, който има бизнес или иска да започне бизнес, може да започне посредством банков кредит на определена банка, която договорят двете страни и съответно да получи една сума, с която да доразвие своя бизнес, да го разшири, своето ателие, своето малко предприятие, да закупи нови машини, нови инструменти за определения труд. Това е вторият момент. Съответно това се прави за всеки един български гражданин, без да се иска нищо насреща от българската държава. Тези две предложения, разбира се, стават между двете правителства – правителството на Република България и Република Турция. Ще бъдат договаряни всички подробности, съответно това ще бъде постигнато като споразумение и с оглед на законите на Република България, която ще получи тези средства чрез финансови институции. Всичко ще бъде договорено допълнително как ще се случи, въпросът е да има политическа воля някой да подпомогне процеса.  Третото предложение е да бъде установен офис съответно на ТИКА и на една фондация, така наречената “ЮнусЕМ”. Тези две институции съществуват почти навсякъде на Балканите, работят за опазването, съхранението и развитието на османската, турската и ислямска култура. Те предлагат един определен бюджет, с който да разполага съответният офис и да бъдат ремонтирани както религиозни храмове, не знам дали това включва и християнски. Но най-вече за ислямски храмове, за изграждането някъде може би на детски градини, за ремонтирането на читалища, именно там където предимно живеят мюсюлмани и турци. Малки проектчета за по 5-20 хиляди, не изграждането на големи читалища или културни домове.Тъй като българската държава не може винаги да се ангажира, тук се дава възможност чисто законово, открито, прозрачно чрез финансиране от Република Турция да се поддържат така необходимите за идентичността на българския мюсюлманин. В този разговор е постигнато това съгласие. Г-н Местан е бил свидетел на този разговор. Не знам доколко е бил участник в него, доколко се е включвал.  Същата вечер ние имаме официална вечеря в резиденцията на турския посланик с проф. Ахмет Давитоглу и неговия екип. Присъстваха народни представители, политици, както от Турция така и от България, хора от софийската турска интелигенция. Аз бях също там. Имаше един добър, приятелски разговор, опознаване, защото имаше и народни представители от други партии, извън управляващата в Турция  и такива народни представители, които са преселници от България в по-ранен исторически момент. Един приятелски разговор. Но имам информация, че в тези часове, когато ние сме били там, г-н Борисов е посетил г-н Доган в “Сараите”.  На тази среща г-н Борисов е предал дословно не само темата и съдържанието на разговора, но е анализирал ситуацията като обезпокоителна спрямо г-н Доган. Г-н Борисов е казал в своя анализ на Ахмед Доган: “Ти вече нямаш партия, ти изпускаш конците. Ако се случи това, Местан става силният на деня, ти ще бъдеш изолиран. Не позволявай.” Това е моята информация. Самият г-н Борисов е обезпокоен, не само защото г-н Местан знае много за него, знае не само за неща, които са се случвали по времето на кабинета Орешарски и след това, г-н Местан знае много за отношенията между г-н Борисов и г-н Делян Пеевски. Разбира се, че г-н Местан може в даден момент да говори за това, но когато говорим за събитията на 15-ти, г-н Борисов е подходил именно по този начин. Това е доста обезпокоително с оглед на националните интереси на нашата страна. Едва ли не отговорът на г-н Борисов към г-н Давитоглу е: ние сме много добре икономически, не ни трябват инвестиции, не ни трябват нови възможности. Всички проблеми, които имаме в страната си като социални, политически, в сферата на образованието, в сферата на здравеопазването могат да бъдат решени с воля и средства. Съответно, ако имаме воля, а нямаме средства, няма да се получат нещата. Ако имаме средства, а нямаме воля, пак няма да се получат. 

– Как да си обясним в светлината на това случилото се?

– Това ми е трудно да определя. Тук отново трябва да намесим едно трето лице – г-н Делян Пеевски. Вероятно, наистина, ако г-н Местан беше усвоил всички механизми в партията, включително и с този принос, който вече споменахме, по отношение на инвестиции в страната от страна на турската държава, г-н Местан беше станал силният на деня, много по-лесно ние можехме да се лишим от влиянието, тежестта и най-вече необходимостта от Делян Пеевски в партията. Това щеше да бъде един естествен процес на откъсване от тази зависимост. Най-малкото ние щяхме да предоставим такива възможности на нашия електорат, че да не провеждаме само кампании, пищни, големи, струващи много пари чрез влиянието на Пеевски, а по един естествен път. Това може да бъде едно от обясненията. Аз вече давам и едно друго обяснение. Г-н Борисов не знам доколко е бил критичен… Аз смятам, че г-н Доган е щял да вземе решение и без мнението на г-н Борисов. Няма как. Други колеги в партията са провели разговор с г-н Доган в тази посока, без да знаят подробности или пък какво се е случвало в този разговор между министър-председателите. Те са се срещнали с други представители на турската държава и са подразбрали, че Турция изключително се доверява на авторитета на г-н Местан. Това също е било отнесено към Ахмед Доган. Опитът да се сближи г-н Местан до такава степен с Турция като цяло, контактите, разбира се не ги сближава той, той ги сближава посредством всички свои народни представители, г-н Местан много малко е пътувал до Турция през този период, много малко е контактувал с някой от Турция. Съответно даде свободата ние да пътуваме до Турция, но не само на държавно ниво, а да говорим с нашия избирател, с хората, с български граждани, живеещи в Турция и по този начин да подобрим авторитета на партията. Това беше начинът на сближаване. Някой може ли въобще да сметне и да приеме, че това може да се случи без разрешението, позволението и благословията на г-н Доган. Наивно е да се смята така. Г-н Местан правеше опити за сближаване много по-рано чрез различни препратки, поздравителни адреси, много со начините, чрез които постави основите на един диалог, подтикван от г-н Доган към тези действия. Г-н Местан го постигна. Г-н Доган е изревнувал достатъчно силно и без г-н Борисов е щял да отстрани г-н Местан. 

Дали обаче ревността не е банално обяснение? Може би е било съвпадение, но на същия знаменателен 17-ти декември 2015 година Путин отговаря на въпроси пред 1400 журналисти и очевидци твърдят, че словото на Доган е закъсняло, защото е гледал до късно записа. Други твърдят, че словото на Доган е било близко по същество до тезите, развити от Путин. Дали това е случайно, няма как да разберем, ако самият Доган не наруши омертата и не разкаже истината. Но както казва самият той: “Все още не му е дошло времето.” Дали ще доживеем?

Знам, че въпросът кой е разказал тази история, ще измести съдържанието на разказа, подобно на случаите с обнародваните записи на министър-председателя, където не смисълът на разговорите и недопустимият каруцарски език, е важен, а кой и как го е записвал. С което не искам да защитя подслушването и проследяването като нещо в реда на нещата до степен, че вече не реагираме на неговата дълбока неморалност и обществена деградация. Приели сме методите на Държавна сигурност за нещо нормално. Може и да не се съгласите с всичко, което е казано, но има над какво да се замислим, защото то не засяга някакви отвлечени теми и някакви неизвестни хора, а нас и нашия живот. В кратка ни среща самият почетен председател Доган сподели, че хората не обичали да мислят и затова той трябвало да мисли вместо тях. Подобна е философията и на Борисов – ако не е той, щяла да се счупи държавата! Докажете им, че грешат или оставете те да продължават да мислят вместо вас, да решават съдбата ви и съдбата на децата ви, според собствените си интереси и амбиции.

/Текстът е публикуван в „Портал Култура“ на 2. 09.2020 г./

Отворено писмо до Султана

През 90-те години, когато още не бяха избуяли апетитите за притежание на крайбрежието, че и на морето, бях една от малкото, за които се разбра, че има наследствен имот на първа линия на Силистар, недалече от Резово, граничното село с Турция. Започнаха да ме търсят и да ми предлагат да го продам, дори високопоставени другари от братския Съветски Съюз. Не помня дали вече се беше разпаднал или не, но това едва ли има значение за голямата тайна, в която ме бяха посветили – имало инструкция или негласно указание, не знам, да се изкупуват от руснаци имоти по Черноморието. Имаше ли логика? Имаше, стига да познаваш имперския манталитет, с който бяха заразени дори обикновени, а иначе симпатични съветски граждани и гражданки.

Представях си как ще дойдат, ще оградят, та пиле да не може да прехвръкне и ще го обявят за неприкосновена руска територия, че ако пристъпиш, може и да те застрелят. А с каква сервилност и готовност щяха да разпродадат и Странджа, без да им мигне окото! Обикновените българи имаше да цъкат от шосето, без достъп до брега. Отказах на посредника категорично – това е българска територия и правото да посещават свободно крайбрежието е на суверена на тази страна. Така това малко местенце на залива Силистар не стана руско. Но това съвсем не означава, че на други места не се е случило. Отиваш, например, в центъра на Поморие и отвсякъде чуваш руска реч, на изненадата ти отговарят, че това било “Малката Москва”.

Запазих имота за радост на безимотните по морето българи, но затова пък нашенци ми разказаха играта от “а” до “я”, докато не го опустошаха и не ме прогониха. Пак добре, че останах жива, защото там не си поплюват – ще те заровят в пясъка и никой няма да те открие. Поучителната сага “Резово-Силистар”, публикувана в блога ми, е тридесетгодишен модел на беззаконието в страната, в която обикновените граждани нямат права. Тя е печална предистория на позорното видео с бившия министър на правосъдието Христо Иванов, когото държавните гавази на един псевдонационален герой и псевдофилософ, не допускат до брега, обявен според закона за “общодържавна собственост”.

Аз съм бургазлийка. Научих буквите в същото онова училище “Кирил и Методий” в центъра на Бургас, на което директорка е станала майката на настоящия кмет, след като заснех в него филма си “Пантеон”. Станала е директор на мястото на предишния достоен директор Марчо Друмев, наказан заради невъзпитаните синове на високопоставените партийни другари. Но години преди това, в началното на социализма, градът беше предимно рибарски с много шкембеджийници. Сега пред най-голямата се кипри кукла на “Макдоналдс” и от онзи град няма и помен.

Като деца редовно ни извеждаха на екскурзии в околностите на Бургас. Най-често до местността “Отманли”, известна днес като “Росенец” и летния сарай на Доган. В торбички или мрежички си носехме храна за цял ден. Бяхме почти равни. Ех, в някои торбички имаше салам, а в други само сиренце, но на когото каквото са му сложили родителите. Семето на завистта все още не беше посято и нямахме представа от отровните му плодове. На тази местност имаше само една хижа и една каменна чешма със студена вода, около която обикновено играехме. Тази местност беше и за отмора на работниците от многото фабрики и заводи на Бургас – правеха си пикници, палеха огньове, печаха риби и кебапчета, пееха странджански песни, пълни с мъка и страдание. Колко поколения са минали през тази прочута местност, сегашните владетели на Бургас нямат представа! Колко деца са израстнали! После предприятията си построиха почивни станции и “Отманли” се превърна в китно летовище.

Дойдоха промените и всичко беше разграбено и присвоено. Струва си да се направи разследване кой и как е приватизирал имотите. Така, например, почивната станция на Нефтохима стана собственост на руската фирма “Лукойл ”, дори през 2012 година Председателят на Управителния съвет на “Лукойл Бургас” АД, Сергей Михайлович Андронов, става почетен гражданин на Бургас, а после подставена собственичка от Якоруда, Благоевградско, продава завода за панели „Хермес Солар“, свързан по медийни публикации с ДПС, замитат се кредитите от КТБ и собствеността на „Лукойл“ в „Отманли“ преминава 

В близост до сегашната така наречена “Марина” се намира рибарското селище “Ченгене скеле”. Това място някога беше отпуснато на бургаските рибари, за да не загрозяват с лодките си Бургас! Пази, боже, селянин да стане гражданин! И така някогашният рибарски град Бургас изгони рибарите от Бургас. Рибарите си направиха канали с артистични къщи и колиби от всевъзможни вехтори и “Ченгене скеле” заприлича на Венеция. Там щях да снимам “Малката Венеция” през 90-те години, ако не бяха се нароили “дисиденти”, които и сега проглушават ефира със закъснелите си прозрения. Но и това място беше постепенно обсебено, за да се радваме днес на архитектурния “шедьовър” на Доган.

Чудя се дали родителите на настоящия кмет и многопочитаем член на “ГЕРБ” са имали подобни на моите спомени, какво самият той е съхранил от детството си и дали нещо му трепва, когато и с неговата благословия се осъществява безобразието “Росенец”?

Че това е безобразие, едва ли има съмнение, но то е само следствие от цяла серия нарушения, които са направени все с нечие разпореждане, по силата на поста и Големановското правило: “Над мене – небе!” Това не би могло да се случи, ако отговорните по веригата не са давали съгласието си, не са се споразумявали и не са поставяли подписите си. Нарушения, за които те си знаят най-добре, и от които треска ги тресе, защото тези, които са ги заставили да сложат подписите си със заплаха, с принуда, с изнудване, ще излязат невредими, а ако един ден се разбере какъв компромис са направили със съвестта си, никакво оправдание с близки, деца и внуци няма да има стойност. Те първи ще се отрекат от тях.

И все пак кой, кой, питаш се, извърши тези безобразия? Как могат да бъдат осъществени толкова мащабни престъпления, в които здравият разум не може да повярва, без активното съдействие на цялата държавна администрация, без управляващия елит и политическата паплач, която се движи след победителите?

Писателят Върбан Стаматов разказва в книгата си “Българинът и морето” за един боцман, по прякор Шопа, който пътувал цял живот по морета и океани и всеки път като виждал безбрежната морска шир, въздишал: “Ех, да беше нива морето! Че да я разора…” Селянинът си остава селянин, дори и мореплавател.

Ето така можем да си обясним как морето се е превърнало в нива в главата на шефката на агенцията по кадастъра и нейните подчинени, и в главата на кмета и кметската администрация, и в главата на министър-председателя и на пригласящата му свита, и на архитекти-наглеци, и на началници по опазване на околната среда и на надзора по строителството, и на следователи, прокурори, полицаи, служби за охрана и прочие слуги на един порочен селянин от Делиормана, взел се насериозно за философ и изживяващ се като султан. А ако не вярвате на твърдението ми, поровете се из архивите и ще откриете това, което открих и аз, че биографията му е пълна с нескопосани измислици на Държавна сигурност, с подмяна на фактите, които срещу заплащане един летописец тиражира в книгите си с надеждата, че няма да се намери поне един да прочете търпеливо архивите и да открие фалшификациите.

Какво му остава на народа в мое лице, освен да напише писмо до Султана с надеждата той да отвори вселенското си око, да се взре в огледалото и да се засрами от себе си!

/Текстът е публикуван в „Портал Култура“ на 9.7. 2020 г. и препубликуван в „Дневник“ /