Архив на категория: Без категория

Отворено писмо до Султана

През 90-те години, когато още не бяха избуяли апетитите за притежание на крайбрежието, че и на морето, бях една от малкото, за които се разбра, че има наследствен имот на първа линия на Силистар, недалече от Резово, граничното село с Турция. Започнаха да ме търсят и да ми предлагат да го продам, дори високопоставени другари от братския Съветски Съюз. Не помня дали вече се беше разпаднал или не, но това едва ли има значение за голямата тайна, в която ме бяха посветили – имало инструкция или негласно указание, не знам, да се изкупуват от руснаци имоти по Черноморието. Имаше ли логика? Имаше, стига да познаваш имперския манталитет, с който бяха заразени дори обикновени, а иначе симпатични съветски граждани и гражданки.

Представях си как ще дойдат, ще оградят, та пиле да не може да прехвръкне и ще го обявят за неприкосновена руска територия, че ако пристъпиш, може и да те застрелят. А с каква сервилност и готовност щяха да разпродадат и Странджа, без да им мигне окото! Обикновените българи имаше да цъкат от шосето, без достъп до брега. Отказах на посредника категорично – това е българска територия и правото да посещават свободно крайбрежието е на суверена на тази страна. Така това малко местенце на залива Силистар не стана руско. Но това съвсем не означава, че на други места не се е случило. Отиваш, например, в центъра на Поморие и отвсякъде чуваш руска реч, на изненадата ти отговарят, че това било “Малката Москва”.

Запазих имота за радост на безимотните по морето българи, но затова пък нашенци ми разказаха играта от “а” до “я”, докато не го опустошаха и не ме прогониха. Пак добре, че останах жива, защото там не си поплюват – ще те заровят в пясъка и никой няма да те открие. Поучителната сага “Резово-Силистар”, публикувана в блога ми, е тридесетгодишен модел на беззаконието в страната, в която обикновените граждани нямат права. Тя е печална предистория на позорното видео с бившия министър на правосъдието Христо Иванов, когото държавните гавази на един псевдонационален герой и псевдофилософ, не допускат до брега, обявен според закона за “общодържавна собственост”.

Аз съм бургазлийка. Научих буквите в същото онова училище “Кирил и Методий” в центъра на Бургас, на което директорка е станала майката на настоящия кмет, след като заснех в него филма си “Пантеон”. Станала е директор на мястото на предишния достоен директор Марчо Друмев, наказан заради невъзпитаните синове на високопоставените партийни другари. Но години преди това, в началното на социализма, градът беше предимно рибарски с много шкембеджийници. Сега пред най-голямата се кипри кукла на “Макдоналдс” и от онзи град няма и помен.

Като деца редовно ни извеждаха на екскурзии в околностите на Бургас. Най-често до местността “Отманли”, известна днес като “Росенец” и летния сарай на Доган. В торбички или мрежички си носехме храна за цял ден. Бяхме почти равни. Ех, в някои торбички имаше салам, а в други само сиренце, но на когото каквото са му сложили родителите. Семето на завистта все още не беше посято и нямахме представа от отровните му плодове. На тази местност имаше само една хижа и една каменна чешма със студена вода, около която обикновено играехме. Тази местност беше и за отмора на работниците от многото фабрики и заводи на Бургас – правеха си пикници, палеха огньове, печаха риби и кебапчета, пееха странджански песни, пълни с мъка и страдание. Колко поколения са минали през тази прочута местност, сегашните владетели на Бургас нямат представа! Колко деца са израстнали! После предприятията си построиха почивни станции и “Отманли” се превърна в китно летовище.

Дойдоха промените и всичко беше разграбено и присвоено. Струва си да се направи разследване кой и как е приватизирал имотите. Така, например, почивната станция на Нефтохима стана собственост на руската фирма “Лукойл ”, дори през 2012 година Председателят на Управителния съвет на “Лукойл Бургас” АД, Сергей Михайлович Андронов, става почетен гражданин на Бургас, а после подставена собственичка от Якоруда, Благоевградско, продава завода за панели „Хермес Солар“, свързан по медийни публикации с ДПС, замитат се кредитите от КТБ и собствеността на „Лукойл“ в „Отманли“ преминава 

В близост до сегашната така наречена “Марина” се намира рибарското селище “Ченгене скеле”. Това място някога беше отпуснато на бургаските рибари, за да не загрозяват с лодките си Бургас! Пази, боже, селянин да стане гражданин! И така някогашният рибарски град Бургас изгони рибарите от Бургас. Рибарите си направиха канали с артистични къщи и колиби от всевъзможни вехтори и “Ченгене скеле” заприлича на Венеция. Там щях да снимам “Малката Венеция” през 90-те години, ако не бяха се нароили “дисиденти”, които и сега проглушават ефира със закъснелите си прозрения. Но и това място беше постепенно обсебено, за да се радваме днес на архитектурния “шедьовър” на Доган.

Чудя се дали родителите на настоящия кмет и многопочитаем член на “ГЕРБ” са имали подобни на моите спомени, какво самият той е съхранил от детството си и дали нещо му трепва, когато и с неговата благословия се осъществява безобразието “Росенец”?

Че това е безобразие, едва ли има съмнение, но то е само следствие от цяла серия нарушения, които са направени все с нечие разпореждане, по силата на поста и Големановското правило: “Над мене – небе!” Това не би могло да се случи, ако отговорните по веригата не са давали съгласието си, не са се споразумявали и не са поставяли подписите си. Нарушения, за които те си знаят най-добре, и от които треска ги тресе, защото тези, които са ги заставили да сложат подписите си със заплаха, с принуда, с изнудване, ще излязат невредими, а ако един ден се разбере какъв компромис са направили със съвестта си, никакво оправдание с близки, деца и внуци няма да има стойност. Те първи ще се отрекат от тях.

И все пак кой, кой, питаш се, извърши тези безобразия? Как могат да бъдат осъществени толкова мащабни престъпления, в които здравият разум не може да повярва, без активното съдействие на цялата държавна администрация, без управляващия елит и политическата паплач, която се движи след победителите?

Писателят Върбан Стаматов разказва в книгата си “Българинът и морето” за един боцман, по прякор Шопа, който пътувал цял живот по морета и океани и всеки път като виждал безбрежната морска шир, въздишал: “Ех, да беше нива морето! Че да я разора…” Селянинът си остава селянин, дори и мореплавател.

Ето така можем да си обясним как морето се е превърнало в нива в главата на шефката на агенцията по кадастъра и нейните подчинени, и в главата на кмета и кметската администрация, и в главата на министър-председателя и на пригласящата му свита, и на архитекти-наглеци, и на началници по опазване на околната среда и на надзора по строителството, и на следователи, прокурори, полицаи, служби за охрана и прочие слуги на един порочен селянин от Делиормана, взел се насериозно за философ и изживяващ се като султан. А ако не вярвате на твърдението ми, поровете се из архивите и ще откриете това, което открих и аз, че биографията му е пълна с нескопосани измислици на Държавна сигурност, с подмяна на фактите, които срещу заплащане един летописец тиражира в книгите си с надеждата, че няма да се намери поне един да прочете търпеливо архивите и да открие фалшификациите.

Какво му остава на народа в мое лице, освен да напише писмо до Султана с надеждата той да отвори вселенското си око, да се взре в огледалото и да се засрами от себе си!

/Текстът е публикуван в „Портал Култура“ на 9.7. 2020 г. и препубликуван в „Дневник“ /

 

Медицински феномен

Само хленчим, сънародници! Само се вайкаме! Все нещо не ни е наред и все някой ни е виновен. Взряли сме се в черното като в черна дупка, а и тя се е взряла в нас и всеки миг ще ни погълне, та помен няма да остане от нас.

А колко весел и забавен е нашият живот, а най-вече здравеопазването ни. Напоследък дори имам прозрение, че то нарочно е такова, за да ни развеселява и вместо с лекарства, да ни лекува със смях. Да оставим кахърния тон, защото човек, колкото и да е здрав, все един ден се разболява. 

И аз уж не знаех що е болест, а най-внезапно взех да заспивам нерегламентирано. Заспивах по всяко време, при всички обстоятелства, във всевъзможни пози и състояния, на неподходящи за сън места: докато шофирах, докато пишех на компютъра,  докато хапвах, докато гледах телевизия или четях, заспивах в театрални, концертни и кинозали, докато говорех, докато слушах, докато гледах с широко отворени очи  – с една дума “кошмар”.

Но от друга страна, се почувствах най-сетне човек като всички останали – обикалях болници и лекари. Ежедневно се сдобивах с диагнози, една от друга по-зловещи, отричащи предишните. За някои до този момент не бях й чувала, та се наложи да се поограмотя в интернет. Те фаталистично се струпаха върху ми и ако бях с по-лабилна нервна система, сигурно нямаше да научите за моите необикновени приключения в света на медицината, пред които бледнеят и коронавирусът и неговите производни. 

Диагноза първа – Тумор в мозъка

Не обичам да ходя при джипито си от състрадание. Само като го видя как се тътри по коридорите, се чудя кой му е направил това зло – да го сватоса с медицината. А после в кабинета е толкова печално и занесено, че мигом оздравяваш. Но да заспивам на всеки пет минути беше нетърпимо и  нямаше как – прежалих джипито и го посетих в кабинета.

То, всъщност тя, защото джипито е жена, ме изслуша с бакелитов поглед и каза, че това, т.е. заспиването, сигурно е от възрастта. Като чуя, че нещо било от възрастта, ми иде да скъсам дипломата на доктора. Така на 30 години изкарах пневмония на крак, защото било от възрастта и докторката не се научила да разчита ренгенова снимка на бял дроб, както се оказа след години. Идентичен случай, си рекох.

– Заспивам и като шофирам. 

Това, че шофирам, а не че заспивам, направи по-силно впечатление на докторката и тя се замисли безрезултатно. Предложих й да направим ядрено-магнитен резонанс. 

– О-о, – каза тя. – това е толкова скъпо! Здравната каса няма да се съгласи. Невъзможно. А и без невролог не може.    

– Добре. Дайте ми направление за невролог.

Три дни преседях пред кабинета на невролога. Всяка сутрин – тълпа. Брех, тоя народ или се е побъркал, или тук трябва да приема някое светило на неврологията. Хеле, на третата сутрин се изхитрих, наредих се по тъмно и се вредих.

Светилото се оказа една докторка, ако не на моите години, то близо до тях. Заставам пред нея като на изпит, едва споменавам, че заспивам и докторката отсича:

– Имате тумор в мозъка!

Засмях се на нейната категоричност и меко казах:

– Не, нямам тумор в мозъка. Аз съм гледала човек с такава диагноза и знам какво е.

Но Докторката си знае нейното: “Тумор, та тумор!” – сигурна била.

– Е, добре. – примирено казвам. – Хайде да направим ядрено-магнитен резонанс.

– Ха! Ядрено-магнитен резонанс! То е толкова скъпо!

– Добре, тогава скенер. 

И скенерът бил скъп.

– Поне електроенцефалограма. 

И докторката, и медицинската й сестра вече ме гледат враждебно, че се инатя и им губя времето.

– Нямам направления. Вижте колко хора чакат навън! Елате след един месец!

– Не мога да чакам цял месец. Може да заспя на пешеходна пътека и да ме сгазят.

– Хайде, следващият! – строго казва лекарката и сестрата се втурва към вратата.

– А ако си платя?

– Ако си платите, може. 

Ура! Отивам на касата, плащам за скенера, защото в тази болница нямали ядрено-магнитен резонанс и отивам на горния етаж пред ренгеновите кабинети. Пациенти няма, защото кой е луд да даде една пенсия за скенер, а сестрите и лекарите се мотаят по коридорите. Втурват се с радост да ме обслужат. И като свършва обработката, един млад лекар ми връчва снимката и пита за какво са ме изпратили. Казвам му още топлата диагноза.

– Какъв тумор! Кой Ви каза?

– Вашата колежка от долния етаж.

– Никакъв тумор! Вие имате “сънна апнея”. 

– Какво е това?

– Нещо като епилепсия. – бодро ми обяснява лекарят. – Ще отидете на горния етаж при     д-р Х., който е най-големият специалист по “сънна апнея”. Но да ви направят електроенцефалограма преди това.

– Вашата колежка вече отказа .

– Предайте й, че аз съм ви изпратил!

Връщам се в кабинета на невроложката. Тълпата се е увеличила, не мога да се промуша. Сестрата се опитва да въдвори ред и като регулировчик ми дава път към кабинета. На таблото за рентгенови плаки невроложката поставя снимката, осветява я и възторжено казва:

– Ох, слава Богу, нямате тумор! Сега ще ви дам едни хапчета и ще дойдете след един месец.

– Никакви хапчета, вашият колега каза, че имам “сънна апнея” и трябва да ми се направи електроенцефалограма.

Тя безропотно ми дава направление и с това първата диагноза отпадна.

Диагноза втора – Сънна апнея

Вместо с тумор в мозъка се сдобих със “сънна апнея”.

Правенето на електроенцефалограма се оказа също много трудоемка и сложна работа. След няколкочасов престой пред съответния кабинет в същата болница, вкиснатите медицински сестри благоволиха да ме забележат и незабавно ме отсвириха да си търся късмета в някой от кварталите, защото били претрупани с работа. Намерих го в един отдалечен от центъра частен кабинет. Лекарката, за да пести пари, сама ми слагаше електродите, после се мота на компютъра толкова дълго, че се унесох, заспах и едва не паднах от стола. Получих заветната енцефалограма с отклонения на мозъчните ми вълни и пътят ми към новата диагноза беше открит.

Върнах се в болницата и се качих направо в отделението, където се подвизаваше поредният специалист. Беше сравнително млад и суетлив, поласка се от оценката, че е най-добрият по сънни апнеи, и се разбъбри – че кой ми е казал, че имал частен кабинет, ама защо да ме разкарвал до там, въпреки че бил наблизо. Веднага ми светна.

– Докторе, – казах. – аз ще ви платя консултацията.  

Той се успокои и ме вкара в лекарската стая на отделението, взе да разглежда изследванията, да цъка, да се чуди. Не знам какво видя и изобщо видя ли нещо, но реши, че съм много интересен случай и че трябва да ме прегледа по-сериозно. Преместихме се няколко етажа по-надолу отново в лекарска стая. Каза на колегите си, че трябва да ме прегледа и те, горките, напуснаха. Няма по-смешно нещо от преглед при невролог. Мърдах си ръцете, пръстите, какво ли не, но от нийде прозрение взорът на доктора не види. Докато ме изследваше, докторът се поинтересува с какво се занимавам и щом разбра, интересът му към мен се утрои – имал дъщеря и тя много искала да учи режисура, а съм и такъв необикновен случай. 

– Ще трябва да дойдете за една нощ в болницата да ви запишем, докато спите. Имаме компютърна програма, но не знаем още да работим на нея. 

Завъртя той телефон, забрави хрисимия тон и се развика:

– Трябва да дойдеш веднага да изпробваме програмата. Имаме пациентка! 

Даде нареждането той, затвори и стана отново любезен:

– Това е мой студент. Ще пробваме върху някой друг. Няма Вие да ставате опитно зайче!

И само след два дни докторът ми се обади и ми съобщи, че всичко е готово, направили проба върху един болен и ме очакват утре вечер в толкова и толкова часа. Беше по време на големите протести в София срещу детето-чудо Пеевски, което, ако рекат да го изследват, ще ме бие по диагнози.

Отидох в болницата с нощничката, готова за изпитание. Вярно, бяха определили една самостоятелна стая с две легла, коридор и баня. Задръстиха коридора и част от стаята с апаратурата и компютъра – цяла лаборатория. И започна едно поставяне на електроди по главата ми. Поради неопитност, на сестрата й бяха нужни няколко часа. Разгеле към 24 – 1 часа главата ми беше оборудвана и свързана с компютъра. Докторът възбудено попита:

– Вие сега бързо ли ще заспите? 

– Не знам, докторе, при стеклите се обстоятелства не знам дали въобще ще заспя.

Легнах. Изгасиха осветлението. Остана само някаква светлинка зад медицинската барикада. Виждах само гърба на допотопния компютър, първоначално имаше шумове, които издаваха, че има хора в коридора, но после утихна. Да заспя, да заспя, брей, аз дето не можех да се събудя, сега не знам какво е сън. Придремвах леко и веднага се стрясках. Така карах докъм 4 часа. Тези не може да не виждат на компютъра, че съм будна, но си мълчат. Въобще не знам там ли са или не. Не мога и да стана, нали съм вързана с кабелите. И като ми дойде до гуша, изохках: “Ох, стига толкова!” Сестрата веднага изскочи: 

– Ама будна ли сте? 

– Да, от часове. Искам да си отида в къщи да си отспя, че се уморих.

Тя ми свали бързо електродите. 

– Къде е докторът? Той ми каза да не си тръгвам, без да му се обадя.

– Защо ще му се обаждате! – тросна ми се сестрата. – Той тъкмо си полегна, цяла нощ вися тук.

Отидох си с голяма радост и веднага заспах. Към 11 часа ме стресна телефонът. Докторът ми се разкрещя – как може да си тръгна, без да му се обадя! Той искал да запише подробности от симптомите и прочие медицинска анамнеза, да не си мисля, че интересът му е само за научния му труд. Опа! Значи вече и в медицинската литература ще ме опишат!  На въпроса кога ще разчете записа обаче отговори, че това изисква много време и знам ли аз какво значи да разчетеш 8-часов запис?! Естествено, че не знам, макар че записът не беше по-дълъг от 4-5 часа, но да не се заяждаме.

И започна чакането. Аз продължих да си заспивам когато и както ми падне, докторът все не можеше да намери време да разчете записа. Накрая ми писна и реших сама да си организирам ядрено-магнитния резонанс. Отидох във Военно-медицинска академия, уведомих ги, че ми е поставена диагноза “тумор в мозъка”, но по здравна каса не можело да се направи въпросното изследване и затова ще си платя сама. Поискаха всички предишни изследвания. За целта трябваше да се срещна със специалиста по апнеите. Бяха минали месеци. Той беше още по-нервен – сега спасявал майка си в отделението и не му било до мен.

– Докторе, – успокоих го аз. – нищо не искам от Вас. Само изследванията, за да ги представя на колегите Ви.

Започна треска в отделението – привикана беше сестрата, оказа се, че нищо не са пипнали от онази фатална нощ и нямат какво да дадат.

– Разпечатайте им няколко странички. – нареди специалистът. – Те и без друго нищо няма да разберат. 

– Искам и енцефалограмата.

Той разгърна енцефалограмата и отново се ядоса:

– Къде сте я правили? Защо не сте я направили в нашата болница?

– Правих я там където вашата сестра ме изпрати, защото нямали тук време за мен.

– Аз ще им дам да разберат!

Взех си документите и така и не разбрах дали им е дал да разберат, защото повече не се видях с него. Минаха 5-6 години оттогава, не знам дали му е останало време да разчете записа или не.

Диагноза трета: епилепсия

Вече всички приятели знаеха за моя проблем със заспиването. Една сутрин приятелка се обади, че в “Токуда” започват безплатни прегледи на хора с проблеми на съня и големи отстъпки при лечението. Тъкмо по моя въпрос. Веднага се записах. Същият ден, в по-късен час, беше насрочен и ядрено-магнитният резонанс. Не пречи. От едното – на другото.

Оказвам се единствен пациент. Лекарят – млад. Разказвам накратко историята на заболяването. Разглежда документите и избухва:

– Нищо не разбирам. Кой ги е правил!? За нищо не стават. Трябва да влезете в нашата болница да ги направим отново. 

– Добре. Ще си помисля.

– Какво има да мислите! 30% намаление! Вие работите ли?

– Да, работя.

– Че как може да работите в това състояние!

– Какво все пак Ви се струва, че ми има, докторе?

– Ами най-вероятно – епилепсия.

Аде холъм – епилепсия!

Отидох във Военно-медицинска академия. Съобщих им всички диагнози преди да вляза в “саркофага”. Извиниха ми се, че вътре в него е малко шумно, ако не мога да издържа, да им дам знак. Легнах, затвориха ме, виждах ги от прозорчето какво правят зад стъклената преграда. Пуснаха бобините и все едно се пренесох в Космоса. Звучаха ми като небесна музика. Когато сеансът свърши, отново ми се извиниха за шума, отговорих, че е бил най-фантастичният концерт, който съм слушала. Засмяха се: “Ей, да се намери един, на когото да му хареса!”    

Нямах тумор в мозъка, нямах сънна апнея, нямах епилепсия. Имах възпаление в някакви кухини в главата. Не знаех, че имало такива. Запознах се с тях подробно в интернет и отидох на другия ден при джипито. Бяха минали месеци от нашата среща. Тя се оживи като ме видя, все едно виждаше възкръснал. Тупнах изследването от ядрено-магнитния резонанс на бюрото й.

– Ето го туморът в мозъка!

Тя прочете заключението и възкликна:

– Ама къде се намират тези кухини?!  Ние това не сме го учили! Ами аз не знам как да Ви лекувам! Може би с антибиотик? Но с какъв? Вие може би знаете повече?

– Да, не трябва да ме лекувате с антибиотици. 

И докато се чудеше какво да прави, в кабинета свойски влезе млад доктор.

– А, ето, ще питаме този колега, той знае повече. Вижте, колега!

И тя му подаде ядрено-магнитното заключение. Той небрежно го прегледа.

– Че тия от Военно-медицинска какво разбират! Нищо й няма.

– Ама, колега, тя заспива…

– Че като й се спи, да спи! Какъв й е проблемът?

– Ама, колега, тя заспива и като шофира. Може да катастрофира или да смачка някого.

– Добре. Трябва да й направим всички изследвания отново в нашата болница! В понеделник Ви очаквам. 

И си излезе. Кръгът се затвори. Стигнах там, откъдето бях тръгнала. Джипито съчувствено ме гледаше. Май за първи път видях в очите й човешка реакция. 

– Вижте, нищо повече не искам от Вас. Само ми кажете при какъв специалист да отида.

– Трябва да е някой учен. Най-малко професор.

– Добре, кажете ми поне един професор.

И тя ми препоръча един професор, даде адреса на кабинета му  и ми пожела успех.

Направих справка в интернет за професора – оказа се психиатър.

И тогава си казах: “А аз защо ли не ви бия шута!?” и тутакси им го бих и се хванах, както аз си знам, – купих си хималайска сол, направих наситен разтвор и започнах да си “лекувам” кухините по метода на самолечението и инструкцията от книжката на двама германци за целебните свойства на водата и солта. И си подкарах колата, без да заспивам.      

Така завърши моята медицинска сага. Ако не ви е разсмяла и оздравила, значи сте сериозно болен и е време да посетите джипито си, пък току-виж са ви описали в някое медицинско списание с принос в науката.

Разпети петък

На Разпети петък времето беше чудесно и реших да напиша слово за един любим приятел, по повод недочакания 80-годишен юбилей – композитора Божидар Петков. Чак по-късно се сетих, че едва ли е случайно в такъв ден да си спомня за човек, който и в живота, и в музиката си беше останал верен на името, дадено му от родителите му – Божи дар.

Но вместо нещо в духа на “или добро, или нищо”,  излезе съвършено друго. Можем само да гадаем дали духът на Божидар не ме е подтикнал към това:

Каква невероятна утрин – слънцето топло е огряло, все едно преди два дни не беше валял сняг, разцъфтели ябълки и череши, поляни в жълтурчета и маргаритки и тишина! Всичко хем се е умълчало, хем сякаш тихо жужи и ти се чини, че въздухът е препълнен със звуци.

Все едно цялата вселена е замряла в очакване. Не в очакване на чудото на възкръсението, а в очакване на разпъването. Това е по-важният ден, защото без него всичко щеше да бъде друго. 

Ако тълпата не беше пожелала да бъде спасен престъпникът Варава, вместо праведният и благ Христос, нищо по-натам нямаше да се случи, и нямаше да ги има последвалите фантазии за липсващото тяло на разпънатия и възкресението му.

Не знам дали легендата за разпънатия Христос почива на истина или е плод на въображение, но както и да се е появила, тя е пълна с пророчества и прозрения за човешката природа. И ако вчера е бил Денят на предателя (с най-вероятен патрон Юда, превърнал целувката си в символ на  подлостта), то днес би трябвало да бъде Денят на несправедливостта и жестокостта, защото какво друго е това, което се е разиграло преди близо две хиляди години и многократно като ехо е отеквало и продължава да отеква в човешката история, независимо от цивилизацията и културата. 

А всичко останало – че той сам е пожелал да го разпънат, за да изкупи нашите грехове –    е оправдание и самозаблуда.

Не, Разпети петък не е апотеоз на човешкото благородство на един, а позора на множеството. И затова, дори да не си го признаваме, се изпълваме с печал не само за напразно и безсмислено отишлия си живот на един свят човек, а и за всички нас, които продължаваме да извършваме обикновените си предателства, и докато Той ни гледа кротко и без упрек дори, продължаваме неистово да крещим “Разпни го!” Подобно на Разколников, убиеца на една нещастна бабичка, се връщаме на местопрестъплението. Така година след година тази легенда ще ни преследва до края на дните ни, без надежда да получим опрощение, докато не разберем истинския смисъл на легендата. Амин!

Остров или полуостров?

Директорът на продукцията търси по телефона тонколони за снимките на документалния филм “Човек не е остров”. С апломб съобщава името на филма. Отсреща го питат: 

– Че какво е като не е остров?

– Полуостров. – без замисляне изстрелва директорът. 

Посмяхме се и стана лаф, но кой можеше да допусне, че ще дойде време да проверим дали човек е остров или полуостров.

Това, което се случва в цял свят прилича на грандиозен спектакъл на зъл гений. Театър, без зрители, в който всички сме актьори. В тази пиеса на абсурда човек лесно може да се обърка, отчае и възнесе. Както твърди известният невролог и психиатър Виктор Франкъл, човек си отива от света, когато изгуби смисъла на живота си. Какво по-голямо доказателство на твърдението от оцеляването на самия Франкъл в нацистките концентрационни лагери? Далеч по-здрави и жизнени хора от него са си отишли заради изгубения смисъл. Затова има нещо по-важно от това да трупаме като мравки запаси от храна.

Когато избухнала чумата в средата на ХIV век, Бокачо написал великолепната си книга “Декамерон”. В нея героите, десетина млади жени и мъже, се отделят в една вила и всеки ден в продължение на десет дни си разказват забавни и поучителни истории, а животът им се превръща в карнавал, напук на чумата. Тази книга е станала пример за спасение чрез жизнелюбие. Шест века по-късно може и да не можем да се събираме, но можем да запазим вкуса и радостта си от живота като си разказваме не измислени, а истински истории, къде със смях и самоирония, къде с тъга и печал. Да отворим сърцата и душите си един към друг и заедно да запазим смисъла на живота, защото човек не е остров, той не е и полуостров. А какво е?

Да си отидеш по английски

Отиде си Вълчо!

Не Волф, не Вълчан, а Вълчо – игриво, закачливо и ласкаво, сякаш да ни подскаже, че е  рядко изключение от породата си.

Беше не само артист, но и човек с голямо сърце.  И затова познати и непознати го поздравяваха  по улиците с усмивка: “Добър ден, другарю Камарашев! Добър ден, господин, Камарашев!”, и той радостно и топло им отвръщаше.

Казват, че добротата не била професия, да, тя е повече от професия, тя е изкуство и който владее това изкуство, влиза в сърцата на хората.

Сега, когато не можем да изразим по традиционния начин нашата любов и признателност затова, че ни е дарявал неуморно с таланта и добротата си, нека да му отдадем почитта, която заслужава – да запалим свещички в часа на заупокойната молитва за Вълчо Камарашев днес, 11 април, Лазаров ден, в 15.30 часа у дома, защото Бог не е само в църквата, той е навсякъде.

А ако получите това послание със закъснение, то е заради коронавирус в интернета.

Запалете свещичка, дори със закъснение. За душата на артиста часът е беззначение.

“Не ща са, мале!”

Вчера се разбрахме, че няма да бързаме. А като не бързаме, няма да се взираме само в телевизорите като телета в железница, а ще ни дойдат и други работи наум.

Имаше време, в което оправдавахме всичките си кривици с народопсихологията. Тези, които бяха доказали, че разбират тази материя, говореха по-рядко. Но когато казваха нещо, то се запомняше и се предаваше.

Та спомням си, че в един разговор за националното достойнство, Йордан Радичков слуша, слуша и накрая разказа за Емилиян Станев, който пък разказвал за една стара еленска мома, която се гледала в огледалото и не се харесвала: “Не ща са, мале, не ща са!” Та и аз като се гледам – заключи Радичков. – казвам си: “Не ща са, мале!”

Кой разбрал – разбрал!

Първоаприлско

Денят на шегата, подобно на много други неща, които приемахме за вечни, изчезна в небитието. Коронавирусът помете и него. На кого му е до шеги, щом Онази с косата излезе от приказките и като на шега взе да ни коси наред. Най-голямата шега би било, ако всичко, което ни се случва, е само сън, обхванал цялото човечество, а когато се събудим, с облекчение ще разберем, че е било само кошмар.

Уви, този сън е сън наяве. Само с хранителни и здравни боеприпаси, както и карциране едва ли ще се спасим.

Трябва ни нещо силно за духа, освен ракията.  Вадя от моя дълбок резерв истории, които са ме спасявали през годините и дано смехът отвее страха, който се е настанил в сърцата ни като в “Крайслер Вояджър”. Защо точно тази кола? Защото една необичайна реклама ме подмами преди години да си я купя:  “Ако искате холна гарнитура, купете си “Крайслер Вояджър”! “ Сега имам в двора си паметник с холна гарнитура.

За отскок ще ви разкажа кратка историйка за един мой любимец – Ивчо, петгодишно момченце, което посещава детска градина в един от кварталите на София. Един ден, докато пътува с учебния автобус, той споделя с шофьора нещо, което вероятно силно го е впечатлило:

– А пък, чичо Любо, моята баба се възнесе!

А чичо Любо дълбокомислено отговаря:

– Е, така е в живота, моето момче, един ден всички ще се възнесем.

– А ти, чичо Любо, кога ще се възнесеш?

– А, аз не бързам, не бързам! – бързичко му отвръща чичо Любо.

И така, мили приятели, другари, и просто случайно преминаващи през този блог,             как по-оптимистично да отговорим на погребалното “Да внимаваме-ее!” , освен с            “Да не бързаме, да не бързаме-ее! “

Честит Първи април!