Ние знаем как да се разправяме с разследващи журналисти и други навлеци. Гумите на колите са най-сигурното и невинно средство – добре подострени видии. Ако не схване – режеш гумата, и ако пак не разбере – развиваш болтовете на гумата. Ако катастрофира – добре, ако не – има и други начини…
Когато видях, че ме притискат отвсякъде, че ще изгубя битката и само въпрос на време е да унищожат това прекрасно място, реших да направя филм и да разкажа безкрайната епопея.
През 2009 година започнах подготовката на документален филм „Сюнлистарео“ в Странджа и най-вече в село Резово, по Велека и защитената местност Силистар. Този филм беше замислен като продължение на филма ми „Реката“, заснет през 1995 година в Резово и отсрещното турско село Бейендик. Част от снимките щяха да бъдат на моя наследствен имот на Силистар.
През 2010 година извиках отново геодезисти. Не искаха да идват, защото мястото вече беше заприличало на непроходима джунгла. Платих им, както и на бригада от трима души да прокарват просеки, та да могат да сложат колците. От горната страна, откъм гората, можаха да отбележат само крайните две точки.
Две години работихме като диарбекирски заточеници. Едната година успяхме да изчистим едва половината, да закараме фадрома и да заринем езерата, които бяха издълбали крадците на пясък. Заринах, изравних. На следващото лято изчистихме и другата половина, оградихме отново, с изключение на частта откъм съседите. Вече се бяхме сдобили и със съседи. Как се случва това, вече разказах в първата част. Беше убийствено трудно да се справим с прерията и да успеем да съединим двете крайни точки, пък и се надявах да се появят съседите и да уточним заедно границата. Нищо подобно.
И като почистихме мочурището-джунгла, се видя хубостта на мястото. Построихме „къщичка на дърво“. Всъщност беше площадка-сцена със стълба, нещо като вишка, закрепена между четири тополи. Това беше декорът за филма.
И тогава взеха да нахълтват един през друг все претенденти, представящи се за собственици на съседни имоти. Някои от тях се оказаха я любовници на нечия трета братовчедка, я човек, дето никой няма хабер кой е. Голяма завист затресе всички.
Към залива водят два пътя. Единият е през всеизвестния паркинг на тъста на Йордан Цонев и компания, а в южния край е старият, по който селяните са отивали до нивите си. В първите години след 1990 година пътят беше добър и ние се спускахме спокойно по него. После някой непрекъснато го разравяше и дори вкопа п-образно желязо, та съвсем да ни затрудни. Впоследствие се разбра, че това е работа на концесионера. Призна го в интервю пред мен и обеща да го махне, но така и не го направи.
Оправяхме се някак – оставяхме колата на шосето и с багажа слизахме до долу. Дългичко и уморително, но мястото си струваше. Така, докато ми пробиха за първи път гумата и ми окрадоха колата. Започнах да я оставям на паркинга от другата страна, но през нощта ми разрязаха гумата, развиха болтовете на резервната и по чудо не катастрофирахме и в двата случая.
Щом няма сигурност на паркинга, единственото решение беше да оправя другия път със собствени сили и средства и да оставям колата на една отбивка на 200 метра от залива.
Един ден в края на септември 2011 г. в имота ми нахлуха четирима. Въпреки че има плет и портички, прегазиха огражденията. Единият беше особено агресивен, без да се представи, започна безпардонно да се разпорежда. Претенцията му беше към имота и тополите. Щял да отсече тополите, защото му пречели. Не само тези в неговия имот, но и в моя, защото можели да паднат в неговия. Това, че е защитена територия, не го интересувало.
Оказа се, че е представител на съседите ни, които до този момент не се бяха явявали, не бяха направили нищо, за да разчистят и да поставят границите на имота си. Тъй като знаех кои лица се водят собственици по документи, помолих господина да уведоми действителните собственици да се явят и да поставят граници на имота си. Оказа се, че господинът имал устното съгласие на чичо си да се разпорежда. И се разпореждаше грубо и безцеремонно.
Попитах го защо не са се появили толкова години да разчистваме заедно, той ми отговори – луда съм била, правила съм го!
Вторият човек беше много активен и на око определяше къде минава границата, въпреки че по-късно се разбра, че няма хабер от геодезия, а е частен лесничей, нает от претендента като експерт.
Другите двама изглеждаха да са от малцинствен произход и вероятно бяха представители на фирмата, която щеше да извършва сечта. Те бяха свидетели на разправията и ако това е така, означава, че фирмата трябва да понесе своята отговорност за извършеното.
Помолих да не пипат поне граничните тополи, докато не уточним къде минава границата, а освен това ставаше дума за много красива алея от тополи.
Ще вметна само, че по същото време в Резово кметската наместничка, назначена от тогавашния кмет на Царево Петко Арнаудов, агитираше селяните, които имат тополи в имотите си, да се съгласят да бъдат изсечени.
След като си отидоха бабаитите, незабавно уведомих горските инспектори на Резовския район. Дори дойдоха на място. Казаха, че нищо подобно не знаят, че е немислима подобна сеч в защитена територия. Обещаха да информират началниците си в Царево.
В този ден се навършваше точно една година от датата на внасяне на официално писмо от мен и Националния филмов център до тогавашния директор на Горското стопанство в Царево, г-н Лапчев, с молба да ни бъде предоставена информация за финасирания от Княжество Монако проект „Устието на Велека и Силистар“. След срещата с горските отидох в Горското стопанство в Царево, за да разбера защо не съм получила поисканата информация за въпросния проект.
Неспазването на законния срок от един месец за отговор ни даваше право да заведем дело срещу Горското стопанство в Административния съд. Но вече от опит знаех, че това е безсмислено упражнение. Дори и да ги осъдим, ще обжалват и втората инстанция ще реши, че те са прави. Е, като осъдихме Народното събрание в лицето на председателя Пирински за това, че не ни допуснаха да снимаме в бившия Партиен дом за филма за пожара, да не би нещо да се случи? Измислиха смехотворните причини, че трима души – толкова беше целият екип – ще провалят работата на Народното събрание и цялото УБО трябвало да дойде да ни пази! При такива аргументи втората инстанция отмени решението на първата, а г-н Пирински стана евродепутат. Да ни е честит!
Но да се върнем на темата.
Секретарката ме уведоми, че г-н Лапчев, директорът, е в отпуск заради кметската кампания, нищо не си спомняше за нашето писмо и ме препрати при г-н Костадинов, заместник-директора, който също нищо не си спомняше и ми изреди оправдателните причини – ремонтирали сградата 5 месеца и в архива царял хаос. Помолих го да ми каже каквото си спомня. Той не можел да дава изявления, без да го е упълномощил директорът.
Почти на вратата се сетих да го попитам дали Горското е давало разрешение за изсичане на тополите в защитена местност Силистар. Господинът ми отговори, че Горското не е давало подобно разрешение, че нищо не знае и че били на подчинение вече на Сливен и да се обърна към Дирекция по горите в Бургас.
Едва излязох от стаята му и господин заместник-директорът се втурна нанякъде. Отидох в офиса на Парк „Странджа“ в съседство да попитам знаят ли нещо за готвената сеч. Сътрудникът беше много изненадан и каза, че незабавно ще информира дирекцията на Парка.
Повече не се бавих, защото бях оставила бивака на Силистар без надзор.
Какво беше изумлението ми, когато на пътя, който отвежда до моето място на Силистар, джипът на лесничейството и моята кола едва не се сблъскаха. Той се връщаше, а аз си отивах. Г-н Костадинов беше съпроводен от един много речовит господин, който се нахвърли върху мен, че съм подавала сигнали, а самата съм била нарушител, тъй като съм къмпингувала на непозволените места, т.е. в моя имот има палатки. По него време бях сама и палатките бяха поставени да създават впечатление за присъствие на повече хора. Колкото до съседите, можели да си секат тополите, щом им пречат, това е тяхна собственост и право и никой не можел да им се меси. Отгоре на всичко съм се движела с кола и съм разрушавала защитената местност. Сякаш те бяха с хеликоптер!
От години на отбивката от шосето няма забранителна табела, заплашителният надпис, че е резерват отдавна е изкълван, оградата е строшена и бариерата е пречупена от времето, когато течеше акцията по изсичане на боровете и Горското се криеше зад стандартното „санитарна сеч“. Заснела съм го и имам документирано какви коловози бяха направили камионите с трупите. Това беше пътят, който аз лично оправих.
По-интересно стана, когато заместник-директорът Костадинов се включи в нападението: аз съм имала имот, за който той не знаел, значи съм заинтересовано лице и вместо да подавам сигнали, да погледна себе си, че къмпингувам на непозволено място, на кого от горските съм казала, защо, в колко часа, как си позволявам да оправям пътя, който те съзнателно и нарочно разваляли, за да не слизат коли до брега. По този не можело, но по другия, т.е. на тъста на Йордан Цонев, можело!
Филмът ми „Заличаване“, заснет по същото време, е доказателство за двойните стандарти и лицемерието – коли, джипове, АТВ-та, ремаркета из цялата защитена местност, по бившите дюни, по брега, та чак до устието на река Силистар!
Когато слязох долу, видях, че двамата трескаво са шарили със синьо – повтаряли са точките на наетите от мен геодезисти. Нашарили бяха и тополите, които бяха очевидно в моя имот. До моите боядисани в червено колци бяха поставили техни, боядисани в синьо, и с това бяха легитимирали липсата на каквито и да е означения на съседния имот. Странна ми се видя тази напористост на заместник-директора – цяла година да не намери време да отговори на официално писмо, а сега да лети, все едно му е подпален фитилът.
На двамата държавни служители дори не им беше минало през ума, че в Конституцията е записано, че частната собственост е неприкосновена и нямат право не да се разпореждат, а да влизат в имота ми.
След няколко дни се появи частният лесничей. Бяхме само двамата и аз се престраших да извадя камерата, за да мога да докажа с нещо, че по-горе описаната сцена с четиримата бабаити не е моя измислица.
Заснех срещата ни – символична среща на две министерства. И двамата притежавахме министерски писма. Той от Министерството на екологията, аз снимах филм, финансиран от Министерството на културата.
Частният лесничей се закани да ми счупи камерата, ако не престана да го снимам, скочи и действително я счупи. Но срещата ни, заканата му и увереността му, че нищо не мога да му направя, са заснети.
След като ми строши камерата, лесничеят се успокои и стана по-разговорлив. Заяви ми, че не е вярно, че съседите не са си отбелязали границите на имота, била идвала Поземлената комисия, когато ме е нямало. Така че г-н Костадинов и придружаващото го лице се оказаха тази митична „поземлена комисия“, която услужливо информираше другата страна и активно ѝ съдействаше.
Уведоми ме, че е нает да прецени кои дървета са негодни, че не разбира от геодезия и е определял границата на око, че не е присъствал на сеч на тополи, но е естествено да влязат машини и трактори и да бъдат засегнати и други дървета, но собственикът има разрешение от Министерството и „нали знаете как стават тия работи в България“.
В разговора ми с лесничея стана ясно също, че г-н Костадинов ме е излъгал, че Горското нищо не знае за рязането на тополите. Лесничеят притежаваше писма и от Горското, и от Парк „Странджа“ и от Министерството на околната среда. Видях тези документи с очите си.
Лесничеят обиколи гората на съседите, почукваше отвреме-навреме и преди да си тръгне ми каза: „Вашите тополи са в добро състояние и тях не съм ги пипал.“ Тополите в моя имот бяха наистина в отлично състояние, защото ние се бяхме погрижили за тях.
Това не попречи да бъдат отсечени.