Архив на категория: Извън кадър

Скръбна вест

Вчера, 19 октомври 2016 година, в Дома на киното след дълго боледуване, се спомина Съюзът на българските филмови дейци.

На негово място остана да съществува дом за стари хора и помощен персонал.

Имотите и наследството на Съюза – Дом на киното, дузина магазини в София, базите в Лесидрен, Созопол и Балчик, както и цялото наследство на Съюза преминават под егидата на старческия дом.

За управител на Дома бе преизбран досегашния председател – Иван Павлов.

В своето надгробно слово другарката М.П. разказа за героичния път на своя състудент Иван Павлов от студентската скамейка, та чак до израстването му на управител на Дома.

Изказваме съболезнования на опечалените!

Следва надгробното слово.

В памет на СБФД
Възхвала на ГМО-то

Реших този път да ви прочета това, което искам да ви кажа, защото докато се стигне до изявленията на кандидатите, ще сте уморени. То и на това се разчита. Да се претупа изборът. Не знам кой ги дава тези акъли – без обедна почивка, без храна, без кафе, нали сме все старци, да окапем по естествен начин. Все едно ще избираме не председател на творчески съюз, а управител на старчески дом.

И така…

Чудех се как да се обърна към вас. Не ви наричам колеги, защото, откакто един бивш пожарникар стана колега на един бивш цар, понятията ми се объркаха. Кой на кого е колега и защо?

Затова реших да се обърна към вас с едно обръщение, излязло от употреба, като изключено по давност, но което аз продължавам да харесвам, и което, според мен, е по-подходящо за отношенията в един съюз.

Всъщност не знам откъде е дошла думата „съюз“ в българския език, няма я в речника на Найден Геров. Дали от Съюза на съветските социалистически републики или от граматиката, но при всички случаи тази дума няма тази благозвучност и отношение на човека към групата, и на групата към отделния човек, каквито има думата „дружина“. Може да е било наивно и романтично, но винаги съм гледала на хората, работещи в киното, като на дружина. Вижте каква красива дума! Не е колектив, не е съюз, не е обединение – разни други купешки думи – а истинска, която е била в народопсихологията на едни предишни българи като отношение между хора. Нещо дружно да направим, дружна песен да запеем, сговорна дружина планина повдига или един за всички, всички за един.

Днес ние сме се превърнали в антипод на дружината. Аз не знам как може да се нарече подобно нещо. Но когато четях онази изпълнена с проклятия и злоба преписка по интернет около някаква комисия, струва ми се, се ужасих – все едно четях приказката за алчните сестри, които поискали от устата им да падат бисери и скъпоценни камъни, но били орисани да бълват змии и гущери, защото сърцата им били зли и завистливи.

Независимо от всичко това, аз ще се обърна към вас с обичната ми дума „другари“.

Другари, това е третото ми появяване на подобна конференция от началото на промените. Трето и последно. Приемете го като бенефис на вечния кандидат за председател.

Винаги, когато съм се появявала пред вас, не е било от мерак за този пост, а по молба на някого, когото уважавам и за когото знам, че трябва да има сериозни мотиви, щом се обръща към човек от нафталина.

А ако някой се е опитал да ви внуши, както беше в предишния случай, че съм много опасна и че се активирам, все едно съм терористична клетка, за да заграбя поста на председателя, не му вярвайте, той не го мисли.

Разказваха ми миналия път какво бил говорил за мен Иван Павлов на разни предизборни разпивки, дори ме питаха какво съм му направила, че толкова ме мрази и че съм най-големият му враг. И това не е вярно. Не само не съм му враг, но сме били приятели. Аз поне съм осъмвала на мовиола над негов филм. Това е известно, както са известни и много други неща, които са ни свързвали през годините.

Всъщност нас ни свързва приятелство, в името на което Иван се е вживял в ролята на враг. Защо ли? Ами защото знае от студентските ни години колко мразя да ме избират на постове и да вземам властта, както по него време се изразяваше той: „Най-важното е, Малински, да вземем властта. Не трябва да отказваш.“ А аз отказвах да ме „избират“ за някакъв пост, дори с цената на самооклеветяване, когато другите аргументи не стигаха. Казвам „избират“ в кавички, защото изборът тогава беше предизвестен и нагласен.

И Иван в случая като приятел ме спасява от подобни отчаяни ходове. Е, малко повече се е вживял, но то е обяснимо. Иван е голям артист, играли сме като студенти в пиеси заедно, та знам как влиза в образ по Станиславски. Аз някога така влизах в образ, чак пребивах горката Искра на сцената. После казвах: „Извинявай, Исе! Бях в образ.“ Та и Иван сега така. Благодаря ти, Иване!

Толкова по въпроса за „Метранпажа“ на Вампилов, с когото могат да плашат само камериерките.

А сега по въпроса, по който сме се събрали. Сигурно сте се питали за какво ни е този съюз и какво е важно, за да си струва да членуваш в него?

Вижте, то е като в семейството – ако семейството е задружно, ако в него хората се обичат, милеят един за друг, защитават се, готови са за другия, ако трябва да дадат здравето, живота си, уважават мненията и пристрастията си, не се надхитрят, а правят всичко за общото добро и когато единият успее, е радост и гордост за цялото семейство, а ако някой сгреши, не отиват да го „топят“ пред началниците и властите, ами гледат как да му помогнат да не повтаря грешката си. За такава дружина имането не е най-важното.

Та и ние за пореден път сме се събрали като едно голямо семейство край угаснало огнище. Зъзнем, вкочанясваме, държим околните под око, чак сме готови да се самоизядем от глад и студ и няма кой да отиде да насече дърва, да стъкне огъня, да омеси хляб, да свари чорба, та като насядаме около огъня сити и стоплени и започнем да си разказваме истории и да се смеем или тъжим, току-виж сме започнали да се гледаме с открити очи и добрите думи, без да ги търсим, сами идват. И образът на семейство, в което всички са лентяи, прахосници, злобари и крадци, ще отстъпи пред уважението, разбирателството и любовта, които уж завинаги са излетели през комина.

„Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!“ – казва Левски. И ето така, в духа на Левски, ви приканвам да си кажем кривиците: „Кажи ми мойте и аз твойте, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!“

Не помня вече по кое време беше, сигурно е било преди промените, един колега се беше изцепил: „Ние старите ще ги прегазим като луда крава!“. Нахакано и самонадеяно, без покритие. Добре, ама за късмет го чул Христо Ганев и се обидил. Хлапашко и непремерено, но питам ви, кого прегазихме?

Валери Петров, Христо Ганев, Васил Акьов, Бинка Желязкова, Рангел Вълчанов, Димо Коларов, Въло Радев, Пискови, Методи Андонов… да не ги изреждам всичките. Кого?
Никого.

А аз и тогава и сега не разбирам кому и защо е нужно да прегазва някого…

Като вървиш из една гора виждаш близо едно до друго най-различни дървета, храсти, треви и цветя. Едни по-високи, други дребнички, с малки листа като на оверлог минати покрая, на други листата като широкополи шапки, и всички нюанси на зеленото, а тук-там пламъчета – жълто, оранжево или червено. Всяко по свой начин красиво. Съществуват едно до друго уж несъвместими неща. И никой на никого не се сърди, не иска да го измести – всичко се устремило нагоре към слънцето, дори по-старите и те са протегнали оголелите си поизсъхнали клони към слънцето.

Какво да кажем – ей тия старците да ги отсечем, стига са живели, за нищо не стават. Не стават, не стават, но както казват старите хора, като размахаш брадва около едно дърво, колкото и старо да е, събира сили и става чудо – ражда я череши, я ябълки или круши. Така е в природата – за всички има място и никой не е тръгнал да прегазва някого.

А в клоните им пеят птици, толкова различни гласове – някои като моцартови трели, други държат исото – красота и хармония, и ти се чувстваш омиротворен и щастлив, и не ти, умникът и шедьовърът на природата, си им повлиял, а те, щеш, не щеш, са те повлекли в тази хармония от цветове, багри и звуци, та започваш да гледаш на съюза и съюзните му работи ако не като Гогол, то поне като Илф и Петров.

Не прегазихме никого, но попиляхме Киноцентъра, Дома на киното на какво само прилича, разпродадохме киносалоните и на тяхно място – бингозали и нощни клубове, разроихме се, смразихме се, намразихме се и никакво стадо от луди крави, и дори една луда крава не се появи. Само някакви пърлета подскачат.

И духът, и дебатът, и най-обикновеният разговор изчезна, все едно никога не ги е имало. Влизаш в тази зала, все още ти звучат гласовете, виждаш кой как влиза, кого и как поздравява, как слуша, как стои накрая на стола, готов да скочи или е хлътнал съвсем в него, или си тръгва подсвирквайки си. И не знам за вас, но като влизам в тази зала, все едно влизам на панахида на миналото. И това не е просто образ, а тъга, че не се оказахме достойни.

Ще ми се и да ви върна във времето, когато този салон не беше толкова тегаво и мрачно място – като на предизборно събрание в селско читалище – а се тресеше от смях. Моля ви да ми простите тази волност, но ние не сме в края на краищата някакви тежкари депутати.

Чувам вече гласовете им отгоре: „Ей, тия много насериозно се взеха. Аз като ги гледам на повечето им стърчи повиквателната от джоба.“ – казва Рангел, „А какви момченца и момиченца бяха, помниш ли? – казва бате Димо. – Ама и ти, маме, какво симпатично момченце беше като дойде, а после интелектуалките взеха да ти говорят, че си велик и виж на какво заприлича.“ „Верно бе, – отвръща Рангел – Виж какво ми направиха с косата!“

Така че, да си знаете, само интелектуалките са виновни за нравствения и физически упадък на творческия състав и на звената му в частност.

Но като съм започнала да връщам лентата назад да ви разкажа нещо ведро, та дано да намалим напрежението, което се сгъстява с приближаване на сублимния момент по избора.

Навремето гледахме в Киноцентъра филма на Саура „Кармен“ и Рангел възбуден, влюбен в Саура, играе по коридорите Дон Хосе, Кармен и бика, и тропа с един бастун, подарен му уж да му напомня за възрастта, танцува фламенко, чепи се по стени, по жени, по каквото му падне. Става и ляга със Саура, от седем часа сутринта звъни на кого ли не и възторжено разказва как правел Саура осветление, рисунък, как строял мизансцена, как Кармен и Хосе щели да се разкъсат от страст, как Кармен унищожила Хосе и той станал на нищо. Това е любов, това е страст! А то нашето какво е: „Да ти взема китката, да се хвана до теб на хорото, да ти напия менците“. Нищо и половина. Хабер да нямаш от кино, се втурваш да се запишеш в киноклуб „Бинка Желязкова“ в село Кривна. Да, ама минава малко време и гледаме „И корабът пътува“ и Рангел е като зашеметен, забравя за доскорошната си любов Саура и само Фелини му е в устата и ума. Не е на себе си човекът – изпадна направо в кинематографичен шок. На сутринта казва: „Не спах цяла нощ. Мислих си: „Дали да взема да се хвърля от балкона“, ама като си представих как утре ще говорят в Дома на киното: „А бе чу ли, шопът се самоубил.“, „Да, бе, той цял живот се мислеше за Фелини, а каква излезе!“ – и се отказах.“

И сега, като избирате за сетен път председател, изберете си някой, който да ви весели, да има чувство за хумор и самоирония, да направи животът ви забавен, интересен и цветен, а ако пък ви харесва обратното – стойте си в селския салон.

И стигаме вече до сериозното: Какъв да бъде критерият при подобен избор? И тук вече ще говоря не само като кандидат, ами и като избирател.

Хората често се затрудняват при избора на каквото и да е, особено като слушат платформите, обещанията – те обикновено си приличат и критериите се размиват, и започваш да работиш първосигнално и избираш това, което все пак ти е известно и знаеш какво можеш да очакваш. Поне си казваш, няма да има неприятни изненади. Но не можеш и в това да си сигурен.

Напоследък стана почти невъзможно да различиш истинските продукти от имитиращите. Дори аз наскоро отидох да купя сирене, произведено от една прочута селска мандра, и посочих тавата с едно бяло, ама бяло сирене – това трябва да е, нали? „А, това е имитиращ продукт“ – отговори ми продавачът и ми претегли друго, което не изглеждаше толкова истинско. Докъде стигна науката и химията, та да не можем да открием подмяната. Така е с всеки избор. Ето и сега, трудно можеш да отличиш в обществения живот автентичния човек от ГМО-то. Даже ГМО изглежда по-автентично. И ако съм тук днес, е за да ви кажа това: имате цял букет от кандидати. Между нас има автентични хора, но има и ГМО-та, дори 100-процентови ГМО. Няма да ви ги посочвам. Интелигентни сте, сами ги открийте! А ако искате да ви представлява някое ГМО, той да бъде вашето лице, изберете го.

Обикновено всички тук – един по-успешно, друг не толкова, говорим за едни и същи неща по същество: отношенията с министерството, закона за киното – аз дори в началото на промените правих превод на германския закон за киното, та да подпомогна тези, които се бяха заели да сътворят българския. Кое време беше – миналия век! И век няма да ни стигне да създадем и приемем този закон. Или кой и как да влиза в комисиите, за правата на продуцентите – са ли те крадливи или не, за правата на авторите, за отношенията с телевизията, за имотите на съюза, за взаимоотношенията с управляващите и т.н.

Каквото и да каже всеки един от нас тук, няма стопроцентова гаранция, че го мисли, че има намерение да го направи и дали не са му подсказани някои неща от заинтересовани и по-вещи лица. Така че това понякога са думи за заблуда.

Ние се познаваме от много години. Ако за 40 години вие не сте разбрали кой от нас какъв е, какво е направил или не е направил, сега за 5-10 минути е илюзия да ви убедим в каквото и да е. Единственият верен подход е режисьорският: за какво се бори този човек и каква тактика прилага? И още вие за какво се борите и какви са ви целите и стремежите. Успеете ли да си отговорите на тези въпроси, ще изберете председателя, който е най-подходящ за вас и в чието лице се припознавате.

Може да ви се стори прозаично, но то е като да си купиш обувки. Човек избира онези, които най му прилягат. Тази тясна – стяга му, другата пък прекалено широка, на тази гьонът ѝ се плъзга, а другата с подметки за един ден, тази пък от някаква твърда кожа, само пришки и рани ще ти направи, а пък тази много мека, ще се разпадне и като не намериш обувка, която да ти приляга, купиш галош. Ами и галошът е обувка, рахат ти е с него, а е черен и хората нали само себе си гледат, може и да не разберат, че е галош. Само че галошът си е галош, колкото и черен и лъскав да е, и никого не можеш да заблудиш.
Първо мислете, после избирайте, та после галошът да не ви излезе виновен.

И като се чудех как да подходя, че хем да бъда кратка и хем да ви кажа каквото мисля, реших да ви прочета критериите, които съм си написала. В тях е включено всичко, към което имам афинитет и към което нямам, и всеки от вас би могъл и е желателно да ги приложи към всеки един от нас и към себе си, и така ще открие с радост човека, с когото влиза в резонанс. И никой от нас няма да се сърди и обижда, защото „глас народен, глас – божи“. Какъвто народът, такива – избранниците му.

Критериите за председател, за президент и за каквато и да е изборна длъжност:

1. Да няма криминални прояви. Нито сега, нито в миналото. Може да е допуснал някакви грешки в младостта си, може отдавна да се е забравило, но някъде се помни и може да бъде извадено в подходящ момент. Човекът признал ли го е публично или го пази в тайна и от себе си. Ако не го признава, е още по-лошо, значи той е бил зависим не само в миналото, но и сега, т.е., вие, като си затваряте очите за подобен факт, си избирате човек, който е потенциално зависим. Вие решавате, искате ли начело на организацията да стои неизвестно от какво или от кого зависим човек или не.

2. Има ли склонност към интриги? Защитава ли членовете на организацията или се прави на ни чул, ни видял, и при първа възможност им подлага динена кора и ги клевети? Ако ви трябва такъв човек, изберете си някой доказан интригант и се обявете за съюз на интригантите и доносниците.

3. Претендентът има ли своя позиция по значими въпроси и събития и има ли характер да я отстоява, или е готов всеки момент да се извърти и да застане на противоположната страна, стига да обслужва личния му интерес, кариера и престиж или си мълчи като риба и не изказва мнение, дори когато злословят, обвиняват, обиждат цялата общност или някой от неговите членове, от страх да не изгуби поста си. Ако изберете последното, значи избирате да бъдете членове на съюз на конформистите, хамелеоните и безгласните букви.

4. Как се отнася към по-слабите и по-силните на деня? Ако е груб и тоталитарен към тези под него по силата на поста, който заема, или към тези, които той смята, че стоят по-ниско в социално, интелектуално и всякакво друго отношение; а е сервилен, ласкател и направо слагач към тези, от които зависи, значи ще трябва да се преименувате в задруга на продавачите на гевреци. Гевреците са само пример, може да се сменят според особеностите и предпочитанията на министъра. А гевреците ми хрумнаха след като видях председател на един съюз да подтичва към Министерството да занесе гевречета на министъра, че той много обичал! Ей, ало, ти си Председател на творчески съюз, не на съюза хлебарите, къде си се разтичал?

5. Припомнете си, ама честно, как е спечелил вашата симпатия или антипатия? С кауза, с авторитет, с възможности? Или ви се е обяснявал в любов и приятелство, носил ви е подаръци, уволнявал е кадърни хора и на тяхно място назначавал или ходатайствал за дъщеря ви, сина ви или всевъзможни роднини, които не са имали необходимите качества и умения; спасявал ви е от досадата на бита, канел ви е на обеди и вечери, за да ви омая и да ви накара да се чувствате задължен и да му отговорите с най-дребното – да му съдействате в това, заради което ви ухажва, а през това време ви е наливал в ухото отрова, подобно на Яго, против някой свой опонент, бъдете особено внимателни – значи имате работа с опасен манипулатор, който след като постигне своето, ще забрави и любовта си и приятелството, и дори когато изпаднете в беда или умирате, няма да си спомни за вас. Ами изберете си го – поне ще знаете, че сте в съюз на манипулаторите.

6. Поощрява ли ви да мислите, да се чувствате свободен, достоен, значим и полезен, срещите и разговорите за вас са вдъхновение, енергията ви се отприщва, мозъкът ви работи на 100 оборота и се чувствате обновен, подмладен, пълен с идеи, въпреки възрастта, в полет, все едно сте влюбен или ви плескат през ръцете, казват ви, „ти кой си или коя си“, „тая коя е да изказва мнение“, „този какво си въобразява, за какъв се мисли“ , и атмосферата е мрачна, неприветлива, мизантропска, куче да вържеш, ще прегризе въжето и ще избяга, почвате да отбягвате срещите, защото с какъвто се събереш, такъв ставаш, накратко, избрали сте си за водач „човек в калъф“. И с избора този човек в калъф си е въобразил, че има право да упражнява над вас контрол и цензура.

7. За какво се бори претендентът за съответния пост и за какво вие като участници в тази пиеса се борите и към какво се стремите? На този въпрос трябва да си отговорите много честно, сами, да се допитате до най-истинската си и съкровена същност. Ако се бори за кауза, е едно, може да е погрешна, но е кауза, с която вие сте съгласен или не можете да спорите и да търсите диалог, и като му кажете къде и в какво греши, ще се вслуша, ще разсъждава и ако разбере, че имате право, ще се коригира, а няма да ви търсите карез. Или председателството му е нужно да го закачи на ревера си, както едно време лудите си закачаха огромни значки „СДС“. Те поне само гордо обикаляха митингите, а нашият се закичи и го използва като абонамент за делови срещи с елита, за приеми, за нерегламентирани срещи с високопоставени хора, за махленски посещения в държавни институции, за визитна картичка в партийни, масонски, тамплиерски, езотерични и прочие измислени обединения на хора, които имат нужда от трамплин, за да отскочат в йерархията и да се катерят по стълбата нагоре, която всъщност води надолу. И ако изберете подобен човек, ще знаете, че сте влезли в класиката и сте описани в прочутата приказка за „Цахес, наречен Цинобър“. А ако много ви харесва и искате да останем в приказния свят на Хофман, то нека поне по нещо да заприличаме на неговите „Серапионови братя“, казано на съвременен език – клуб на таланта, доброжелателността, въображението и благородната надпревара в изкуството.

Ако това ви се струва прекалено роматично и литературно като образ, ето ви по-прозаичен – изберете си капитан за кораба, наречен Съюз на българските филмови дейци, който знае как да запуши пробойните, да открие и потърси отговорност от тези, които в безвремието са изнесли инвентара на кораба, дори моторите, и са ги разпродали или дали под аренда; да мобилизира екипажа, да освободи некадърните, да намери помощ и ресурси отвън, ако трябва, да измъкне кораба от плитчините, да не се бои да го прекара между скалите и да има кураж да го изведе в открито море.

А другото, което ви описах, вие си го имате, избирате си го от години – съюз със затихващи функции, съюз за панахиди, погребения, некролози и надгробни слова, от една страна, и шербет от фестивали, самодейност и дъвка за народите, от друга. Щом ви харесва, плицукайте в плитчините и чакайте да потънем напълно. Ако не се случи на нас, ще се случи на тези, които идват след нас. А това наистина е жалко.

Ваш е изборът. Да ви е честит!

Сувенир от пожара на Партийния дом

Текстът първоначално е публикуван в Маргиналия на 25 август 2015 г.

Пожарът в Партийния дом

Когато се запали Партийният дом, тълпи от любопитни граждани се втурнаха да видят какво има в омразната цитадела и да награбят каквото докопат – компютри, телевизори, възглавници на фотьойли, фотьойли, кошчета за боклук, полилеи, закачалки, карнетки, топчета тоалетна хартия, вино, салами, един беше помъкнал цял бут – всичко! Трябва ти, не ти трябва, сега е паднало – може някой ден да потрябва. Хората плячкосваха като обезумели. И да не си луд, ще полудееш!

Очевидецът:

Така беше. И аз взех, ама какво взех – една папка. Ех, каква нощ беше, а-а, на комунягите им беше клюмнал гребенът! После, като се разбра, че не е така, както си я мислехме, се опериха.

Но тогава беше друго. Един грамаден, от онези със спортните екипчета и бейзболните шапки, изрева към отсрещната кооперация: „Ей, болшевиките там, шпионирате, а, вашта мамка, бегом от прозорците!“ и те се изпокриха всичките до един, ама за малко. Като надникнах от един прозорец вече отвътре, те пак се бяха наредили като лястовички по жицата. Гледат, да има какво да пишат после. Нямаше време да се разправяме с тях, юрнах се, защурах се, гледам, че другите вземат, взех и аз – една папка, грабнах я и беж. Няма време за маене, защото дим, горещо – да ти изгори джигерът.

Има още

1989

На 18 ноември 1989 г., седмица след преврата, площадът пред храм-паметника „Александър Невски“ беше като разбунен кошер.

Френетични скандирания се сливаха с патетичните речи. Появата на някои оратори беше смущаваща, но кой в онзи исторически момент обръщаше внимание. За първи път верноподаниците, които допреди няколко дни скандираха: „БКП, БКП!“ до захлас, за една нощ се бяха превърнали в свободни граждани. Още не бяха осъзнали как и от кого бяха получили този неочаквания подарък и радостта им беше истерична.

И там някъде сред гъстото множество от възбудени хора, един човек неутешимо плачеше. От стълбите на храма камерите на киното и телевизията трескаво снимаха. Всичко от този ден трябваше да бъде запечатано за поколенията. Ликуващи и възторжени лица. Един от операторите се натъкна на плачещия човек и остана озадачен.

На другия ден му се обади по телефона и го помоли за среща. Срещнаха се.
– Докато снимах на площада, – каза операторът, – ти ми влезе в кадъра. Плачеше. Разбрах, че нещо не е наред, щом ти плачеш. Защо?
– Всичко беше напразно.
„Плачещият човек“ бях аз.

Има още