Сагата „Силистар“

<< Към част първа

Преди 17 години г-н Филчев в ролята си на Главен прокурор се беше заканил, че ако излязлото в пресата е вярно, ще започне разследване на г-н Йордан Цонев за придобитите от неговия тъст имоти. Остана си със заканата.


Междувременно българският Остап Бендер от Шуменско (с извинение към литературния прототип) разиграва комедията „Невинен съм!“, благополучно е изхвърлен с отбор юнаци от една партия заради клиентелизъм, но се урежда успешно в друга, дори израства до шеф на бюджетната комисия в Парламента и крупен финансист.

Една будеща само печал четворка – един брат и три сестри на преклонна възраст са другите основни действащи лица. Родили са се бедни в Резово, едни от най-бедните, но са превърнали бедността си в порок. За тях важи библейското правило: „Последните ще станат първи“. Как става това? Чрез лъжесвидетелства, съдебни хватки и властови роднински потенциал тази родова шайка заграбва имоти, които никога не са ѝ принадлежали. Така тъстът на Йордан Цонев, Георги Якимов, и сие се превръщат в най-големите земевладелци в Резово и околността.

Разказваха ми как една от сестрите се оправдавала: „Е, те окрадоха цялата държава, ние защо да не се оправим.“ И ей на̀, оправили се! Само не е ясно кои са „те“ и кои сме „ние“.

Първата част на моя разказ през 2000 година завърши с увереността, че моята десетгодишна епопея е приключила. Каква трогателна наивност! Възможно ли е с един скок от неправова държава да се превърнем в правова?

След първоначалното стъписване от преврата през 1989 година оправните хора се окопитиха и яхнаха държавата от нов тип, но със стар манталитет. Членуването в партиите беше въпрос на сметка, не на убеждения, и затова с лекота се прехвърляха от партия в партия, според изгодата. От тогава, та и до днес.

И докато аз се радвах, че все пак има закони и справедливост, ето какво бяха намислили бившите комсомолци и верноподаници на развития социализъм:

Министерството на регионалното развитие и благоустройството, начело с великия комсомолец Бакърджиев, под чадъра на Министерския съвет, в продължение на няколко месеца издава актове за изключителна държавна собственост на цялото Черноморско крайбрежие, на галоп и на конвейр, без дори да се съобразява с частните имоти и дори без проверка дали посочените координати отговарят на истината. Защо толково са бързали – можем само да гадаем.

Забележете, годината е 1999-та, малко преди да получим нотариалните си актове (виж част първа).

При предишния строй партията-държава не е имала нужда да издава актове за изключителна държавна собственост, защото всичко, дори животът на гражданите, ѝ е принадлежало. Системата се е променила, но принципът е останал: общото е наше. Който се докопа до властта, е наш, а останалите са чужди.

И почти веднага след актовете за изключителна държавна собственост Министерският съвет обявява неприсъствени конкурси за концесии. Вероятният мотив е да напълнят държавната хазна.

Отново до концесиите се добират все хора, сгодени за властта – бивши и настоящи кметове и областни управители, близки до управляващите, партийни и приятелски кръгове, минали, настоящи и бъдещи величия, депутати и прочие радетели на обществения интерес. Но от всичко случило се впоследствие става ясно, че не обществената, а частната хазна ги е вълнувала повече.

Силистар не прави изключение.

В бързината обаче стават грешки – недогледали, че вече нарушават Закона за частната собственост, която е неприкосновена. Неприкосновена може да е за Конституцията, но не и в реалния живот. Неприкосновена е само за мутри, новобогаташи, псевдополитици и техните приближени. За простосмъртните – не важи.

Ето един документ, на който се осланят всички последвали решения. За тези, които знаят мястото и разбират от координати, е очевидно, че координатните точки не се отнасят за посоченото място, а отстоят на 100-тина км.

Ако в името ви е допуснато само малко различие, например една буква „к“ като умалително, знаете, че бюрокрацията ще ви разкатае фамилията, докато не докажете, че сте едно и също лице. Но за такова голямо нарушение винаги има оправдание – сигурно служителката се е разсеяла и е допуснала грешка и дори съдът снизходително ще го отмине, ако е в нечии властови интерес. Иди доказвай, че подобна грешка прави несъстоятелни всички последващи документи.

И така, имотът ни на Силистар се оказа след години в изготвената кадастрална карта с близо половин декар по-малък (1, 2, 3, 4, 5). На първа линия. Агенцията по кадастъра, без да се съобразява с всички документи, разследване на вещо лице, свидетелства, решение на съда, нотариален акт и пр. своеволно експроприира 400 квадрата от нашия имот и го присъедини към обекта на концесия, който от изключителна държавна собственост, началничката на кадастъра в Бургас Светла Захариева документално е превърнала в частна държавна собственост, пак по силата на онзи прословут акт със сбъркани координати.

Това местенце на Силистар извади очите на всички мераклии да го притежават.

Било е нива, както и всичко наоколо. Била е на дядо ми от Резово. В първичните документи – данъчната книга в Царево – ние нямаме съседи, има граница с гора.

През 50-60-те години на миналия век Горското се е изживявало като феодал през всички години и е карало селяните срещу скромно възнаграждение да засаждат борове и тополи из Странджа. И нашата нива така е засадена с тополи. Тополите не са били избрани случайно – мястото е изключително влажно, има река, морето – отпред, а отдолу – вода. Тополите са използвани за укрепване на бреговете.

След като получихме нотариалния акт през 1999 година, няколко пъти започвахме да разчистваме, но всеки опит завършваше я с заличаване на граници и изкъртване на обозначителните колци, я с кражба на пясък за строителни дейности, или акт, че „къмпингувам на неразрешените за целта места“ и полицейски произвол за това, че не се подчинявам на нарежданията да си събирам багажа и да се махам от моето законно място (1, 2).

Коренищата на тополите щръкнаха като ампутирани крайници. Бяха дълбали в тях, та дано паднат от само себе си. Учудвах се, че повече от 10 години Горското не забелязваше това. Допусках, че не е случайно.

И така, една чудесна поляна с тополи през 90-те години постепенно беше превърната в джунгла, мочурище, бунище и обществена тоалетна, защото посетителите на плажа се отвращаваха от допотопния клозет на концесионера и намираха моето място по-привлекателно за нуждите си, а работниците на концесионера го използваха за складиране на остъргания от дюните и плажа боклук, който аз в продължение на години прекарвах с колата си до сметището в Ахтопол.

Но това беше по-малката беда. След подобно варварското „почистване“ със самоделно изобретените им грапи всякаква дюнна растителност беше методично унищожавана. Това беше голямата беда, за която концесионерите би трябвало да понесат наказание, както повеляват Законът за защитените територии, Законът за концесиите и Наказателният кодекс. Имаше достатъчно основания дори да им бъде отнета концесията, ако бяхме действително правова държава и законите важаха за всички в еднаква степен. Но вместо това министърът на регионалното развитие и благоустройството Лиляна Павлова обяви концесията на Силистар за образцова.

В продължение на няколко години снимах последствията от концесията. Показах записите на тогавашния дългогодишен директор на Районната инспекция по опазване на околната среда в Бургас г-н Симеонов, внесох и официално писмо с приложен диск. Пред мен директорът любезно се обади на концесионера в Сливен и го помоли да го посети. Отговор на писмото си не получих, а едни своеволия на Силистар бяха заменени с други.

След няколко години в Министерството на околната среда по времето на министър Нона Караджова в папката на защитена местност Силистар видях писмото си, както и отговора (1, 2) до мен с констативен протокол (1, 2) от проверка, опровергаваща заснетото. Дискът обаче липсваше. Не само тук, но и в РИОСВ – Бургас. На въпроса защо не са изпратили писмото и на мен, служителят каза: „Защото всичко в отговора е лъжа. Сезирайте полицията.“ Защо аз, а не Министерството на околната среда, е въпрос с повишена трудност. Копие от писмото получих неофициално от Министерството.

Тогава разбрах, че институциите за контрол и опазване на околната среда са се превърнали в параван на влиятелните нарушители.

Изораха дюните, за да не остане и помен от тях, вкараха в пясъците и в реката маркучите от допотопните клозети, наречени от концесионера „тоалетни“. Огромните камуфлажни бидони, зарити в пясъка, бяха продупчени, така че всичко да се излива в пясъците – хем просто, хем икономично! И правилно, концесията да не им е дадена за фекалки и химически тоалетни?

После дойде редът на АТВ-атата. Хубаво е да се разхождаш на шир и длъж по пясъка, какво тук значат някакви буболечки, пясъчни лилии и дюнна растителност. То дюни няма. Никога не е имало. А ако някой си спомня, че е имало, да отиде на лекар да провери паметта си. Дюни е нямало, няма и няма да има. Последното е абсолютно вярно.

Към част трета >>